УТЕШИТЕЛНО ЧЕТИВО

За жалост с шеста глава свършва чистият текст на “Елесар или Вестоносецът на Истарите”. Засега разполагам само с чернови и отделни епизоди от продължението. За утеха ви предлагам един доста дълъг откъс от втора част. Той започва с разговор между Галдо и крал Наин от Сивите планини.

– Да ме прощаваш, господарю, но вие, джуджарите си падате… как да го кажа… малко мрачен народ.
За изненада на Галдо, Наин се усмихна и дори лекичко се потупа с длан по бедрото.
– Прав си, драги ми гостенино. Така е, дума да няма. Ние, джуджетата, често сме мрачни, не танцуваме по поляните с лекомислени песни като онези празноглави създания, елфите. Но за това си има основателна причина. Как можем да бъдем весели, когато сме Първородни по право, ала първородството ни е било отнето?
– К-как така? – сепна се хобитът. – Не се обиждай, но доколкото съм чувал, Първородни са именно елфите. Вярно, аз не съм познавач на древните премъдрости, но все пак…
Лицето на Наин помръкна. Две дълбоки бръчки прорязаха челото му, той поклати глава и горчиво въздъхна.
– Древните премъдрости… Какво да очакваш от тях, след като всички те идват от елфите? Ала чуй сега нещо, което те никога не ще признаят – истината за първородството.

В ония прастари времена, когато Еру Илуватар сътворил света чрез песента на своите рожби, Айнурите, Средната земя, наричана още Арда, била незаселена, понеже нямало кой да я засели – не съществували още ни джуджета, ни елфи, ни люде простосмъртни, камо ли пък хобити. И изглеждало, че цялата тази необятна прелест е сътворена напразно.
Знаели Айнурите, че един ден ще се появят Чедата на Еру, и нямали търпение да ги видят час по-скоро. А най-нетърпелив от всички бил Ауле. Дълго чакал той, докато накрая не изтърпял и тайно създал свои собствени рожби – Седемте бащи на джуджетата – в скален чертог дълбоко под планините на обгърнатата в мрак Средна земя. Тъй предпазливо го сторил, че първоначално за деянието му не узнал никой друг от Айнурите.
Но нищо не оставало скрито от взора на Мелкор, който ревниво дебнел събратята си да не би да го изпреварят в нещо. Не след дълго той проследил Ауле до потайния му подземен чертог, видял го що прави там и люто му завидял, че е извършил онуй, за което сам той копнеел над всичко друго, ала не бил способен да го постигне, понеже живот можеш да сътвориш единствено с обич. Отишъл тогава при Илуватар, поклонил се с притворна смиреност и продумал:
– Всемогъщи татко, виж – всички ние сме твои чеда и Арда се роди от нашата песен, ала единствено благодарение на твоята сила. Знам, че си навлякох гнева ти с неразумен стремеж да постигна повече от останалите, та дори и от теб самия. Но нима точно ти не си ме сътворил с този стремеж – а поради що… не ми е дадено да узная. Скръб дълбока ме мъчеше, тъй като смятах, че сред всички Валари единствено аз съм такъв. Днес обаче узнах, че моят събрат Ауле ме е надминал по неразумна дързост и се опитва да дари живот на свои създания. Разумно ли ще е да пренебрегнеш тази неимоверна гордост?
Опалил го Илуватар с огнен взор, що прониквал до дълбините на неговата душа, а подир туй отговорил:
– Нито от почит към мен си дошъл днес, нито пък от искрено желание да поправиш грешката на своя събрат. Затова чуй що съм решил. Не от гордост съгреши Ауле, а от прекомерна обич и жажда да твори. Няма да го накажа другояче, освен със строг упрек за необмислената прибързаност. Колкото до сътворените от него създания, те биха останали навеки прости играчки, ако аз не им вдъхна живот чрез неговата любов. Така и ще сторя.
Разгоряло се непомерно въжделение в гърдите Мелкорови и той възкликнал с искрена страст:
– О, Велики татко, неописуема дързост би било да те моля за подобно благоволение, но не ще ли ми разрешиш поне да обичам и аз тези създания, да ги упътвам и уча както умея?
Навъсил се сурово Илуватар и отвърнал:
– Никога не ще имаш власт над тях, понеже Ауле ги сътвори крепки телом и духом. Ала наистина твърде прибързан бе той, без да знае, че други съм определил за Първородни. Сега отивам да му кажа каква е моята воля, а теб оставям да си помислиш защо Ауле те надмина, ако и да е надарен с по-малко могъщество.
И тъй станало, че по волята на Илуватар – ала може би и заради коварството на Мелкор – Седемте бащи на джуджетата трябвало да спят дълги години в потайни места под планините додето се появят елфите, та да им отнемат заслуженото по право място на Първородни.

Наин отново въздъхна и продължи:
– Друга щеше да бъде историята на света, ако бяхме получили първородството, що ни се полага по право. Свят на мирен труд и невиждани градове щеше да е това, свят на спокойни орни долини и тихи места за отдих по слънчеви хълмове покрай входовете на приказно богати мини. Армии щеше да има с несравними оръжия, срещу които самят Враг не би се осмелил да застане, и лъскави земеделски сечива, превръщащи в песен труда на селяка. Шеметни кули щяха да се извисяват над равнините, свързани с гладки като стъкло белокаменни пътища, а над реките щяха да минават приказни мостове, изящни като дантела, ала при все това крепки като елмаз. И ако всичко това не стига, само едно ще кажа: не биха позволили джуджарите на Врага да разкъса обсадата им. Не, те щяха да бдят около твърдината му неуморно денем и нощем, век подир век, додето се съсухри в най-дълбоките си подземни чертози от злоба и отчаяние. А ако ли дръзнеше все пак да излезе на рат, всички щяха да се дигнат като един срещу него и нямаше да отстъпят ни от огън, ни заради свидни жертви, ни от боязън за род и челяд, а щяха да се сражават до последната капка кръв – била тя негова или тяхна.
Тъй убедено и твърдо звучеше гласът му, че за миг Галдо сякаш зърна наистина този спокоен и уреден свят. Но като истински хобит той не обичаше да се съгласява без спор и възрази:
– А щеше ли да има прастари легенди в този свят? Щеше ли да има песни и прекрасни предания?
Наин кимна със същата изненадваща добродушност.
– Не ме изненадваш, скъпи гостенино. Хиляди пъти съм чувал все същите приказки: да, джуджарите са упорити, работливи и честни, ала нямат древни премъдрости, нямат друго изкуство, освен простичките песни, що пеят край наковалнята. А не е тъй. Не е, повярвай ми. Просто ние не обичаме да се хвалим с това като ония лекомислени създания елфите. Ако желаеш – чуй едно древно предание, което едва ли отстъпва на техните. Чуй легендата за Малграно и може би ще научиш нещо от нея.

НАРН ЕН УМЕРДО АР АЛКАРИНДА

Родил се Малграно в една бурна нощ на хладния месец астрон, когато огнени мълнии прорязвали черното небе над планинските върхари край залива Егларест, а тътенът на гръмотевиците прониквал чак до скалните им корени и джуджетата плахо казвали: “Разлютил се е Ауле в своята небесна ковачница”. Нощ на поличби била – за миг секнали всички планински извори и се отдръпнали подземните езера, та по оголените им бели дъна безсилно се мятали слепи риби и дългокраки бледи скариди; от една рудна жила сам се отронил къс самородно злато колкото юмрук, с формата на разцъфнало лютиче; пропукали се каменните стени на зърнохранилището и от тях бликнали струи златна пшеница и тъмна ръж, та се преплели и изписали могъщата руна Арту, началният знак на думата Амарт, тоест съдба. Обзети от смут и тревога, джуджарите се сбрали в голямата зала на своя подземен град, и там престарелият ясновидец Хурог тропнал с жезъла си от птичи явор и изрекъл:
– Чуйте що са решили в безбрежната си мъдрост могъщият Ауле и нежната му съпруга Явана. Тази нощ нашият ненадминат миньор Зоробар се сдоби със син, комуто е предначертана велика съдба. Видение ми разкри, че ще стане красив и силен, ще се задоми с девойка от Къснородените и тъй ще даде начало на нов народ, невиждан до днес в Средната земя. Не ще въртят кирка и чук неговите потомци, нито ще се привеждат с фино длето над злато и безценни камъни, а със смях ще огласят поля, дъбрави и речни долини досущ като елфи… Ала все пак земната гръд ще ги влече като забравен спомен и под земята ще се стремят да живеят, макар и на плитко. Славна роля е отредена на едного от този народ, да се пребори сам с мрака и ужаса, ала как ще стане туй, е укрито от взора дори и на най-мъдрите. Такваз е волята на Ауле и Явана.
Сепнали се всички, щом чули тия слова, понеже и тогава било, и днес е нечувано джудже да изостави благородните занаяти, а още повече да обърне гръб на земните дълбини и да заживее като Крадците на първородство. А Зоробар се разгневил, размахал юмрук към каменния свод и се провикнал:
– Не ме интересува, та ако ще да е волята и на самия Еру Измамника. Кълна се в честта на доблестния си род, че стори ли нещо подобно, не ще бъде вече мой син и ще изстине навеки за него наковалнята на сърцето ми.
И все пак още не било късно да се пребори поличбата. Ала когато подир три дни издъхнала съпругата на Зоробар, наистина охладняло сърцето му към първородния син, та дал на детето си зли имена: Малграно* и Ярверн (що означава “кръв на съпругата”).

* Всъщност истинското име било Умердо – Зло семе. Поради южняшкия диалект, на който било измислено, тук е преведено с италианското Малграно.

А трябва да знаеш, приятелю, че джуджарите обичат рожбите си със свирепа и всеотдайна любов, макар рядко да го показват, понеже не е прието сред тях да разкриват чувствата си. Затуй мнозина жалели Малграно и гледали с неприязън суровия Зоробар. Той обаче не им обръщал внимание. Бил се затворил в себе си и ако и да изпълнявал безупречно бащинските си задължения, вършел го сухо и без капка обич.
Тъй минали дълги години в студения дом на Зоробар. Но както се случва понякога, дори в най-суровия север може да поникне прекрасно цвете. Въпреки сланата на бащината омраза, Малграно растял и крепнел, и нивга не е имало тъй красиво, напето и снажно джудже от далечните времена на Дурин Безсмъртни. Хубавец бил той, и майстор изкусен, и най-много обичал да се облича със сини дрехи, жълти ботуши и островърха шапка с дълго перо от фазан. А по онова време намалели джуджешките родове из Бритомбарските планини, та имало много опустели чертози и Малграно се заселил в един от тях, понеже съвсем били охладнели отношенията му със стария Зоробар. С несравнимо изкуство разхубавил този чертог и славата му плъзнала чак до далечните Железни планини, но малцина идвали да се насладят на неговата прелест, защото всявала в душите им смут мълвата за бащиното проклятие.

Наин млъкна за миг, посегна под трона и когато отново вдигна ръка, в нея блестеше малка сребърна арфа. Тромавите на вид пръсти на старото джудже плъзнаха по струните и из тронната зала се разнесе тиха, леко монотонна, но същевременно омайваща мелодия. После Наин запя.

Във дните, когато светът бе от злато,
сапфир, изумруд и гранат
далеч край морето Малграно джуджето
живееше в чуден палат.

От мрамор бе подът, висок беше сводът
от черен полиран гранит;
крепяха го с клони дървета-колони
от яспис и чист малахит.

В подземия стари на пищни камари
прохладният мрак бе укрил
берили, топази, безценни елмази,
и злато, сребро и митрил.

А тронната зала в позлата бе цяла,
с изящно резбован таван,
с кристални фенери и сребърни двери
от нежен и фин филигран

Пред портата здрава, сред китна дъбрава
закътан в сумрака зелен,
под сенки дебели, по камъни бели
се лееше извор свещен.

Песента обгръщаше Галдо все по-плътно, като вълшебен сън, в който той виждаше с изумителна яснота прекрасния подземен чертог, където светлината на слънце, луна и звезди, събрана в кристални лампи, искреше по мозайки от скъпоценни камъни и завеси от сребърен филигран.

Една сутрин рано излезе Малграно
и зърна край извора чист
девойка прекрасна, от месец по-ясна,
по-нежна от пролетен лист.

В блажена забрава приседна тогава
до нежните нейни нозе,
захвърли секира и сребърна лира
в ръцете мазолести взе.

Под клоните гъсти джуджешките пръсти
танцуваха с трепет и страст
по струните тънки и песни тъй звънки
светът не бе чул до тогаз.

Заслуша зората, притихна в листата
немирният топъл южняк
и дивно унесен спря своята песен
прибоят по морския бряг.

Във чара си тая вълшебна омая
на нежния пролетен ден
ги вплете и ето че грабна джуджето
сърцето девическо в плен.

Наин вдигна пръсти от струните и мелодията бавно заглъхна в ъглите на тронната зала. Той въздъхна и продължи:
– Ала твърде дълга е тази поема, приятелю, много нощи и дни би трябвало да ти я пея докрай, затова ще продължа както разказва легендата.

Явелорна се наричала тази девойка, що означава Златен плод, но в преданията е останала с името Алкаринда, тоест Лъчезарна, както я нарекъл Малграно. Била дребна и златокоса, с кръшна снага, бърза стъпка и звънък глас в песните и смеха; и всеки ден дарявала радост на стария си баща Куброс, който бил старейшина на едно малко рибарско селище край устието на река Нениг.
Разказват, че три дни и три нощи отлетели като миг, а Малграно все пеел и пеел, и не сещали двамата ни жажда, ни умора, ни глад, понеже по-силна от всичко била ненаситната магия на преплетените им погледи.
А на четвъртия ден в човешкото селище влязъл непознат странник, превит под товара на тежка кожена торба, и хората го гледали с почуда, защото не можели да познаят дребен човек ли е туй или неимоверно високо джудже. Спрял посетителят пред дома на старейшината Куброс и се провикнал:
– Излез, благородни Куброс! Скъп дар ти нося и още по-скъп ще поискам в замяна.
Излязъл старейшината на прага, а Малграно пуснал тежкия чувал на земята и шевът отстрани се пропукал, та в нозете на Куброс се пръснали златни кюлчета и купчинки бляскави безценни камъни с багрите на нощно небе, алена кръв и млади пролетни листа. Дваж по-голяма станала тогава почудата на човека, ала той бил по характер немногословен и само продумал:
– Наистина скъп ще да е дарът, щом предлагаш срещу него подобно богатство.
– Не – отвърнал Малграно, – сто пъти повече пак ще е малко за онова, което желая над всичко на този свят.
Начумерил се Куброс и изрекъл такива слова:
– Ако правилно се догаждам, замълчи дотук, пришълецо от планините. Вземи си даровете и се връщай поживо-поздраво там, откъдето си дошъл. Защото ми се чини, че идваш да искаш нещо, що не само е забранено от прастарите обичаи и на вашето, и на нашето племе, но и е противно на волята на Всемогъщите.
– Правилно се догаждаш – отговорил дръзко Малграно. – Но няма сила нито на този свят, нито в отвъдния, която да изгаси огъня в сърцето ми.
– Има такава сила – възразил Куброс и уж случайно докоснал с пръсти тежкия нож на колана си.
При подобно предизвикателство всякое друго джудже би посегнало към секирата, но Малграно само се поклонил и отвърнал:
– Грешиш, достопочтени. Тази сила може мен да прекърши, ала не и любовта ми.
И докато изричал тия слова, очите му греели безметежно като небето напролет.
Сблъскали се мрачният като буреносен облак поглед на Куброс и синият като цвят на дива цикория взор на Малграно. Не се знае що можело да се случи, но тогава измежду струпаните наоколо люде излязла Явелорна, храбро застанала пред баща си и рекла:
– Ако си решил да се лее кръв, татко, пролей най-напред моята, защото все едно няма да има за мен живот без Малграно.
Сетне отстъпила крачка назад, хванала джужето за ръка и зачакала.
Дълго мълчал Куброс и сянката на гнева ту падала над лицето му, ту пак се разсейвала. Накрая въздъхнал тежко и проговорил:
– Ни кръв ще пролея днес, ни проклятие бащино ще изрека, защото мъдрите знаят, че клетвените слова са като отплеснат топор и често нанасят най-люта рана не там, накъдето са пратени. Виждам, че откуп си донесъл за дъщеря ми, дръзки чужденецо. Ала как да го приема, щом дъщеря вече нямам? Нека вземе от него който си иска, аз не ще го докосна. Не, на злото с добро ще отвърна и ще ти дам един съвет на сбогуване, грабителю на сърцето ми. Кръв не пролях днес, ала кръв скоро ще се пролее, останете ли по нашия край. Защото не всички от людете са разумни и скоро ще заговорят: отвлече най-прелестното ни цвете онзи крадец от пещерите; мигар ще оставим неотмъстена подобна обида? А сред твоя народ ще плъзне мълва: със скверни магии оплете оная човешка вещица най-достойния между нас и го тласна към нечувано и позорно деяние. Скоро наместо слова ще полетят камъни, а подир тях ще зазвънти и хладна стомана. Затуй вървете си сега двамата. Напуснете завинаги това място и оставете един баща да скърби за изгубеното си чедо.
После се завъртял, влязъл в дома си и захлопнал вратата, а златото останало да лежи в праха пред прага му.
Хванати за ръце, минали Малграно и Явелорна между смълчаните хора и тръгнали нагоре към планините. Но когато най-сетне стигнали до неговия чертог, нова болка ги чакала. Защото старият Зоробар бил видял отдалече как идват и бил изписал на портата две думи: Бенадар-Беноссе, що означава “Без баща и без род”.
Разбрал тогава Малграно, че прав е бил Куброс; горест заради каменните сърца на хора и джуджета натегнала в неговите гърди и замъглила очите му, ала туй не било задълго. Тръснал той рамене, усмихнал се както никое друго джудже преди него и рекъл:
– Ти, Лъчезарна, си моят народ и моето царство. И ако не ни желаят люде и наугрими, що от туй? Нима обичта не ще ми даде сила да ти заменя целия свят? Ела! Нека тръгнем на път без страх и боязън. Да вървим все към изгрева и нейде там непременно ще се намери благословена земя за нас и децата ни.
Тъй тръгнали двамата на изток към изгрева и разказват, че по целия път сама Явана се грижела за тях, та дори и сред най-дивите дебри пред нозете им се разтваряли прави пътеки и слънчеви поляни, горските дървета и храсти свеждали над тях вейки, натежали от плод, вечер високите папрати им предлагали убежище и мека постеля, а цветята ги приспивали с нежно благоухание. Разказват още, че заради преживяната горест по молба на Явана сам Манве им отредил да бъдат вечни стопани на всички хълмове, гори и ливади в Средната земя, и от всяко зелено стръкче да черпят радост и смях, а страхът и скръбта да нямат власт над тях.
Ала когато се решавал този въпрос пред Съвета на Манве, изправил се Мандос и рекъл на Явана:
– Вечно прибързваш ти, Айселерие*. Помисли ли, че един стопанин не може да е по-неразумен от онуй, що притежава? А ти му даряваш цялата Средна земя.
– Прав си, Торориан**, както винаги – отвърнала тя, – ала нима сега ще застанеш против мен, та думите ми да се окажат не само прибързани, но и напразни? Не забравяй, че не всички като теб можем да се разпореждаме с цялото време на Арда.

* Сестричке
** Големи братко

И макар да била велика между Валарите, тъй по детски обидено прозвучал гласът й, че Мандос неволно се усмихнал – а туй не се случвало често – и изрекъл такива слова:
– А на теб никой не може да устои, сестричке. Ти си като зеленото стръкче, що изглежда крехко и уязвимо, а разпуква скалата над себе си, за да достигне слънчевия светлик. Вярно го каза – не на всеки е дадено да се разпорежда с цялото време на Арда. Ала тъкмо туй ще е моят дар за Умердо, наричан още Ярверн и Бенадар – дарявам му цялата памет на земната твърд. Нека помни времето преди първата капка дъжд и първия жълъд, нека помни звездния мрак, когато нощта още не носеше страх за Чедата на Еру. И дано това му помогне да стане достоен Стопанин.
Засмяла се Явана, а Манве вдигнал десница и отсъдил:
– Тъй да бъде.

Що е станало после с Малграно и Алкаринда – за туй едва намекват забравени стари предания. Заедно прекосили цял Белерианд и продължили на изток, додето нейде отвъд Мъгливите планини открили благословени земи и имали там многобройна и жизнерадостна челяд, както предрекъл някога старият Хурог. Сетне, както е обичаят на този свят, челядта се разпръснала из плодородните речни долини и китните хълмове, та подир няколко поколения напълно забравила за своите корени. Какво се случило отподире с този весел народ, вече не се споменава ни в легенди, нито в премъдрости, но посветените в съкровеното знание се догаждат – да, догаждат се, ала държат устните си запечатани. А за Малграно и Алкаринда нашепва вятърът, че и до днес живеят като безсменни стопани на широкия свят – състарени, ала вечно влюбени, весели и честити като немирни деца, що намират радостна изненада зад всеки завой на безкрайния път през живота.