КАК КАЗАКЪТ ИЗМАМИЛ ДЯВОЛА

Радвам се, че приказката за златното бузуки ви хареса. Ето тогава още една:

КАК КАЗАКЪТ ИЗМАМИЛ ДЯВОЛА
Украинска приказка

Живял на белия свят казак – буен перчем, луда глава. Пил, гулял, с враговете воювал, родната земя бранил.
Но минали години, поулегнал казакът, заживял мирно и дори почнал по празниците да ходи на черква.
И тъй се случило веднъж, че както се прибирал от черква след рождественската служба, насред тъмния път изскочила насреща му черна сянка. Свинска зурла, копита, криви рога – ни много, ни малко, самият дявол.
Не се уплашил казакът и викнал:
– Махай се от пътя, нечиста сило!
А дяволът се хили:
– Свиквай с мен, казаче! Скоро ще дойдеш в ада, съсед да ми станеш, за греховете си люти мъки да търпиш.
Разлютил се казакът.
– Няма да видиш ти, мутро поганска, казашка душа в пъклото!
– Аз пък ти казвам, че мястото ти е отдавна подготвено – запънал се рогатият. – Искаш ли да го видиш?
– Защо пък не? – рекъл казакът. – Винаги е интересно да види човек нови места.
Хванал го дяволът за ръката, тропнал с крак и двамата се провалили вдън земя – право в пъклото. А там – страховита гледка. Огньове горят, казани врат, пищят грешни души. И насред всичко това – стои едно празно място с грамадна купчина камъни. Посочил натам дяволът.
– Виждаш ли тая камара, казаче? Тия камъни са твоите грехове. Цял живот да се молиш, пак няма да измолиш прошка за всичките. Тъй че свиквай – мой гост ще бъдеш чак до страшния съд.
Огледал казакът каменната грамада оттук, огледал я оттам, и накрая попитал:
– А не може ли от тия камъни да си построя една къща, щом ми е писано да живея тук цяла вечност?
Ухилил се дяволът:
– Видя ли, че няма къде да се дяваш? Хайде от мен да мине – построй си къща, та да ти напомня за греховете.
Плюл си казакът на ръцете и се захванал на работа. Много ли, малко ли време минало, накрая построил къща за чудо и приказ. Изкарал го тогава дяволът пак на белия свят и му казал:
– Живей си сега, но да знаеш – скоро пак ще се видим.
Поживял казакът още някоя и друга година, но накрая животът му свършил. Погребали го както е редно, а през нощта дяволът дошъл на гробището да отнесе мъртвеца. Сграбчил го за краката и почнал да дърпа, а казакът се вкопчил с две ръце в кръста над гроба и не пуска. Дърпал дяволът, дърпал, най-сетне изтръгнал кръста от земята и двамата с покойника се провалили в пъклото – право при каменната къща.
Зарадвал се нечестивият – зер, казашка душа бил спечелил. Но излязло, че рано било да се радва. Рипнал казакът, изкатерил се върху къщата, забил кръста над покрива и се провикнал:
– Измамих ли те, сило поганска? Туй не е къща, а църква ще бъде – да идват грешните души и да молят прошка за греховете си.
Разбеснял се долу дяволът. Подскача, крещи, проклина с най-грозни думи, но да се покатери горе не смее – страх го е да не падне и да си потроши ръце, крака, рога или някакви други крайници. Накрая не издържал, отворил адската порта и викнал на казака:
– Махай ми се от главата, проклетнико! Върви право в рая, там да ти берат грижата!
Казакът не чакал втора покана. Скокнал от покрива и изтичал навън през портата.
От тогава дяволът щом чуе някой да тропа на портата, най-напред наднича да види кой стои отвън. Зърне ли казашка душа – здраво залоства с три резета и не отваря за нищо на света.