ЛЕДЕНАТА ЦИТАДЕЛА

Още една добра вест – най-вече за феновете на книги-игри.
След безкрайно много време най-сетне предстои да излезе “Ледената цитадела” – продължението на “Ледените пирати”.
Очаквайте представянето й на Панаира на книгата.

Posted in Uncategorized | 4 Comments

ОКТОМВРИ!

Последна новина:
За месец октомври издателство “Изток-запад” е планирало да пусне първа книга от “Сивия път” и заедно с нея, като безплатно приложение – легендите от Средната земя.
Предлагам ви още един откъс от “Сивия път” (но това ще е за последно, останалото ще прочетете когато излезе книгата).

Прегърбен под тежестта на огромен товар дърва, старият неанд крачеше бавно и предпазливо по полегатия склон. Хрущенето на замръзналия сняг под нозете му отекваше звънко в глухата тишина. Нощта беше ясна и синкавият полумесец на Тера, увиснал високо над северния хоризонт, огряваше пустинната местност с ярко лазурно сияние, под чиято светлина човек спокойно би могъл да чете книга – стига да е толкова луд, че да чете на открито в лютия предутринен мраз. Откъм запад, над гористите склонове на веригата Тихо, Дневната звезда добавяше бляскавите си жълти лъчи и в смесения светлик на двете небесни тела всички предмети по склона хвърляха двойни и издължени мастилени сенки.
Неандът въздъхна – облачето от дъха му тутакси се превърна в рояк ситни скрежни кристалчета – спря за момент и се огледа. Местността наоколо беше унила и малко зловеща. Боровите гори по склона дремеха под дебел снежен товар, отляво теренът се спускаше към долината, преди да поеме отново нагоре към Тихо, а отпред се тъмнееха руините на древен град. Сега от горделивите старинни сгради бяха останали само купища тежки дялани камъни, но една кула бе оцеляла до третия етаж и мрачно стърчеше над развалините като задрямал на пост часови. Тъжен пейзаж на някогашна столична област, отдавна забравила своите мигове на величие и обитавана днес само от пастири и бедни земеделци.
Присвивайки очи, неандът се вгледа в сиянието на Тера. Облаците закриваха повърхността й, но все пак успя да различи между тях очертанията на Брадатия старец, наричан от грамотните люде Африка. Както става винаги нощем, времето бе отминало неусетно. Наближаваше седмата тера. Той отново въздъхна и в главата му изплуваха думите на старото стихче:

От първата тера
до седмата тера
не тръгвай, човече, навън,
че цял ще се схванеш
и там ще останеш
студен и вдървен като пън.

Мъдри слова, но днес не можеше да се вслуша в тях. Предстояха му тежки решения и вече нямаше време за отлагане. Животът на осем души – включително неговият собствен – зависеше от избора, който трябваше да направи в близките часове. И най-лошото беше, че и двата възможни варианта можеха да ги отведат към гибел.
Навярно за стотен път от няколко тери насам той изруга мислено решението на принц Кастий. Не че не оценяваше мъдрата елегантност на плана. Никога не слагай всички яйца в една кошница, бе казал принцът и това нямаше как да се отрече. Ала имаше и друга поговорка: Разделеното стадо е лесна плячка за дългозъба.
Неандът се озърна надясно. Струваше ли му се, или наистина небето над хребета на Пиктет започваше да просветлява? Не, навярно тревогата го подвеждаше. До изгрева имаше още много и много време. Много… но все пак недостатъчно за един обикновен телохранител, натоварен внезапно и против волята си с непривичната роля на командир.
Той поклати глава, намести товара по-удобно и продължи напред към руините.

От дебелите каменни стени на мрачната зала лъхаше студ. Скупчени около догарящите пламъци в огнището, увити с одеяла и кожи, петимата мъже се бяха унесли в обичайната нощна полудрямка на селенити. Спеше дори болният, без да се събужда дори когато пристъпи на раздираща кашлица разтърсваха цялото му тяло. Застанало плътно до тях, дребното космато конче – единственото оцеляло от четирите, с които бяха тръгнали – дремеше с клюмнала глава и само леко потрепваше от време на време в отговор на някакви свои конски сънища.
Не спеше само принцеса Мириам, седнала най-близко до огъня и прегърнала здраво вързопа от меки кожи, в който бе обвито най-скъпото й съкровище… и причината за смъртната заплаха, преследваща всички в тази порутена сграда. Гаснещите пламъци се отразяваха с мек кадифен отблясък в тъмните й очи. Велики Мухамад, какъв студ! Никога нямаше да привикне с нощите на Селена. Дните – да, тя беше дъщеря на пустинята и жегата не я плашеше. Ала тези убийствени, мразовити нощи, изпълнени със светлина, от която студът сякаш ставаше още по-силен…
Скърцането на тежката дървена врата я накара да извърне глава. Отвън нахлу облак ледена пара, после на прага се появи старият неанд и захвърли на пода грамадна купчина дърва, преди да затръшне вратата. Двама от спящите понадигнаха глави, но не отвориха очи и след секунда пак се унесоха.
- Не биваше да излизаш навън в този студ, Аграм – меко го укори принцесата. – Можеше да замръзнеш, а закъде сме без теб?
- Нищо ми няма, милейди – отвърна неандът с пресилена небрежност, макар че гласът му трепереше и го побиваха тръпки, след като бе влязъл на топло. – Ние, неандите сме по-издръжливи от хората. Родът ни се е появил на бял свят още когато цялата Тера е била обгърната във вечни ледове… или поне така разказват легендите.
- Глупаво е да се вярва на легендите – раздразнено подметна Мириам. – Не сме ли двамата с теб тук тъкмо заради една нелепа легенда, измислена преди векове от неуки люде?
Неандът пристъпи към огъня и започна да кърти с вдървени пръсти бучки лед от буйната си брада. С тромавите си движения и дебелите кожени дрехи приличаше на някакво странно същество, излязло от прастарите времена на човешката история. Тежкият боен топор, прикрепен с ремъци на гърба му, само подсилваше това впечатление.
- Не бих казал, милейди – поклати глава той. – Вярно, в легендите има много измислици, ала и много мъдрост, съхранена в устни слова, когато не е имало други начини да се предаде на потомството. Без древните предания днес щяхме да сме диваци… или напълно изчезнали от света. И с цялото си почитание бих добавил още нещо. Не става дума за проста легенда, а за пророчество. Вие, човеците, сте изгубили тая дарба, ала ние, неандите, знаем, че тя рядко лъже оногова, който умее да надникне в бъдещето. – Той помълча. – Макар и понякога виденията да са измамни – не сами по себе си, а поради неспособността на виделия ги да разгадае истината.
- И какво виждаш в нашето бъдеще, Аграм? – попита принцесата малко по-язвително, отколкото искаше.
Старият телохранител отвори уста за отговор, но от гърлото му не излетя нито звук, защото изведнъж го връхлетя видение – тъй отчетливо и реално, сякаш гледаше цялата сцена отстрани.
Най-напред видя изцъклените мъртви очи на принцеса Мириам, в които се отразяваше безразличният хладен блясък на Тера. После зърна останалите, проснати в неестествени, сгърчени пози по заснежения склон. И накрая съзря себе си. Лежеше по гръб и дишаше задавено, с влажно хриптене, притискайки към гърдите си скъпоценния вързоп с надеждата да му предаде още мъничко от своята топлина, преди да издъхне.
Сякаш железен обръч стегна гърдите му. Той застина, ала това трая само миг. Сетне видението изгасна и наоколо пак остана само мрачната зала, едва осветена от трептящите отблясъци на гаснещия огън. Аграм се изкашля и дрезгаво отговори:
- Не съм от най-надарените с тази способност, милейди. А аз си имам един принцип: не умееш ли нещо, не се занимавай с него. Впрочем може би знаете, Буда е казал: „Не оставай в миналото, не сънувай бъдещето, съсредоточи ума си върху сегашния миг”.
Принцесата се засмя.
- Малко е странно да видиш неанд, изповядващ Белия път.
- О, между нас има мнозина такива, милейди – увери я сериозно телохранителят. – Той е далеч по-подходящ за духа ни. Това, че повечето неанди са привърженици на Черния път, е следствие най-вече на душевна леност и сляпо следване на традицията.
- Наричай ме „ханум”, както е нашият обичай – каза Мириам. – Това „милейди” винаги ми звучи някак пресилено и театрално. Може и да съм принцеса, но израснах в шатра насред пустинята и наравно с другите босоноги деца водех козите на паша.
Неандът леко склони глава.
- Както предпочитате… ханум. А сега, ако ме извините, трябва да си почина малко. След два часа тръгваме.
Той взе два дебели клона и като се пресегна над спящите, ги хвърли в огнището. Избухна рояк искри и откъм кожените дрехи се разнесе мирис на пърлено.
- След два часа? – стреснато повтори Мириам. – Аграм, това е самоубийство.
- Не, ханум – твърдо отговори неандът, докато сядаше до другарите си. – Самоубийство ще е да останем тук. Единствената ни надежда е да стигнем до Храмовия остров в центъра на Тихо, там ще намерим убежище. И това трябва да стане за една тера, най-много за тера и половина. Завари ли ни изгревът, снегът ще почне да се топи, ледът на езерото ще изтънее и ще се наложи да чакаме на брега, а после да търсим лодка. Няма шанс да останем незабелязани.
- Това са поне четирийсет километра – възрази принцесата. – Повечето от тях по труден терен, нагоре до хребета на Тихо, а той е висок над четири километра. И този студ… Седрик няма да издържи с тази кашлица.
- И конят също – кимна Аграм. – Ще ги оставим тук. С достатъчно дърва имат шанс да оцелеят до деветата тера. А за нас не се тревожете. Няма да се наложи да прехвърляме билото. Точно над нас, някъде към средата на склона, има стар отводнителен тунел. Минем ли по него, после пътят ще е само надолу към централното езеро. Само четирийсет километра за тера и половина. Дори вие ще се справите без затруднения, сигурен съм.
- А той? – тихо попита Мириам. – Ще издържи ли и той?
Тя отметна кожите в горния край на вързопа и отдолу се показа зачервено бебешко личице с плътно затворени очи.
Старият неанд опита да се усмихне, но съобрази, че заледената брада ще скрие усмивката му, затова се постара да вложи в гласа си цялата небрежна самоувереност, на която беше способен.
- И се съмнявате? Погледнете го само! Спи непробудно като истински селенит. Този малък юнак е по-жилав от всички нас. Всичко ще бъде наред, ханум, повярвайте ми.
Ех, ако можех и аз да си повярвам, помисли неандът, докато затваряше очи. Видението отново се мярна пред погледа му, но вече бе замъглено и той така и не успя да различи дали Седрик е между мъртвите или не. А най-лошото бе, че не знаеше кое решение би довело до гибелта.
Дано да съм направил верния избор, каза си той, сетне решително прогони съмненията и само след минута потъна в дълбока войнишка дрямка.

Posted in Uncategorized | 9 Comments

СИВИЯТ ПЪТ

Една добра вест.
Получих поръчка да напиша фентъзито, над което мислех много-много отдавна – “Сивият път”. Предлагам ви съвсем мъничко от началото на историята.

СИВИЯТ ПЪТ

Когато съюз на Селена и Тера роди от желязото син,
по пътя небесен ще дойде на кораб бокалът от злато с рубин.
На рат ще се вдигне и пак ще си иде тоз, що е под камък лежал.
От мрачна клисура за ден ще се върне любим и ненавистен крал.
И негов наследник ще седне тогава в Коперник на златния трон
и своята власт ще окичи навеки с корона от черен маскон.

… Затова мъдреците сред людете казвали, че Правият път трябва нейде да съществува за ония, на които е дадено да го открият. И учели другите, че там, където новият свят се извива надолу, древният път към спомена за изгубения Запад продължава право напред като величав и невидим мост, прекосява животворния въздух (който днес е изкривен както целия свят) и пресича Илмен, където незащитената плът мигом загива, за да стигне до Самотния остров Тол Ересеа, а може би и отвъд него – чак до Валинор, откъдето Валарите продължават търпеливо да гледат как се развива историята на този свят. А по морските брегове се разнесли слухове и предания за моряци и люде загубени сред безкрая, които по волята на съдбата или по милостта на Валарите откривали Правия път и виждали как лицето на света потъва далече под тях, а накрая стигали до грейналия пристан на Авалоне или дори до последните брегове на Аман и там, преди да умрат, съзирали страховитата и прекрасна Бяла планина.
Дж. Р. Р. Толкин, “Силмарилион”

… А ние вече летяхме към прегръдката на въртоп, където бездната зина, за да ни погълне. И в същия миг пред нас се изправи забулена човешка фигура, далеч по-голяма от всеки земен обитател. Цветът на кожата й бе съвършено бял, като сняг.
Едгар Алан По, „Историята на Артър Гордън Пим”

… И курс през Вечнонощ избра
по черни, стенещи вълни,
там, где потънал бе светът,
преди да почнат наште дни,
дордето чу по перлен бряг
как пее морският талаз
накрай света сред тих прибой
от жълто злато и елмаз.
Дж. Р. Р. Толкин, „Властелинът на пръстените”

КНИГА ПЪРВА

ДВАМАТА КОННИЦИ

Слепият мъж прогледна. Не веднага, не отведнъж и не с очите си най-напред. Изпървом в безконечната черна пустота на ума му нахлу бавно, протяжно поскърцване: скрииип-скрип… скрииип-скрип… скрииип-скрип. В такт с този ритмичен, леко дразнещ звук се раздаваха още два – ленив, но звънък плясък на вода и сух шепот от триенето на някакъв растителен материал в груба дървена повърхност.
Мъжът не разбираше какво означават тези звуци. Дори не осъзнаваше, че ги чува, както всъщност не осъзнаваше и собствената си личност. Те просто бяха част от битието, към което се завръщаше след незнайно колко време, прекарано в тъма и забвение. И все пак смътно долавяше, че по някакъв начин са свързани с него, усещаше, че са му познати и имат определена връзка със странното, замайващо чувство за равномерно движение нагоре-надолу и наляво-надясно. С това полюшване дойде и първото усещане за тялото му. Сетне се появи тъпата болка – в гърба и плещите, разранени от грубата, корава опора, върху която лежеше; в пресъхналите, напукани до кръв устни; във вдървените крайници и жестоко обгорената от слънцето кожа.
И най-накрая мъжът прогледна наистина. Очите му се отвориха сами, без каквото и да било усилие на волята. През тях в пустото му съзнание нахлу бездънно, абсолютно черно небе, осеяно с милиони грамадни звезди, сякаш лежеше под необятен черен купол, със закачени по него фантастични бижута от диаманти и лед. Вледеняващ до мозъка студ лъхаше от тази небесна бездна и човекът изстена мъчително, зървайки нейде встрани синкавия диск на Тера, покрит с валма бели, разтеглени облаци. Там е неговата родина, подсказа му нещо. Но тогава какво търсеше тук, сред тази враждебна, безконечна тъма, където – усещаше го инстинктивно – няма място за нищо живо?
За миг залостените порти на паметта се открехнаха и мъжът разбра. Той нададе задавен вик на върховно възхищение и непосилен ужас, сетне отново загуби съзнание.
След още незнайно колко време в небитието мъжът се опомни повторно. Ала сега беше по-предпазлив. Не подири спомена – знаеше вече, че нейде в главата му се спотайват като капани виденията на неща, забранени за простосмъртните. И той съзнателно насочи вниманието си към най-простото: усилието да се изправи. С мъчително пъшкане раздвижи ръце, надигна се на лакти и седна. Нисък дървен парапет отляво закри отчасти гледката към небесната пустота и това поне донякъде го успокои. Дървото беше нещо познато – хубави, здрави кедрови дъски и греди. На тяхната опора можеше да разчита.
Усещайки как прешлените му пукат, мъжът бавно извъртя глава и без да надига очи, погледна зад себе си. Върху дъските, на които бе лежал, се тъмнееха няколко почти черни петна от спечена кръв. Отначало му заприличаха на мастилени локвички, в които се отразява звездното небе. Ала когато се приведе по-близо, превъзмогвайки болката в схванатия и разранен гръб, той разбра, че в тях са засъхнали златни песъчинки и дребни перли. Вгледа се в блясъка им, обзет от смътно, неопределено учудване. Нещо му подсказваше, че златото и перлите нямат място тук, върху тези вехти дъски, обрулени от ветрове и солени вълни. Те бяха рядкост. Дивна и драгоценна рядкост навсякъде по света, освен…
Изведнъж го побиха тръпки, сякаш бе чул под нозете си зловещия пукот на тънък лед. Не! Не биваше да мисли за онова място. За всичко друго, но не и за него! Прогонвайки с отчаяно усилие забранения спомен, той напрегна сили да се вдигне на крака и застана в цял ръст на поклащащата се палуба.
Бездната го обгърна.
Тя се простираше във всички посоки – безкрайна, надхвърляща способностите на разума, хладна, величествена и безучастна. Отляво грееше ослепителната огнена топка на слънцето, която въпреки убийствения си блясък не разсейваше вселенския мрак на междузвездните простори. Отдясно висеше Тера, обвита в мекото синкаво сияние на животворния въздух; малко по-нататък бе нейната сестра Селена – също тъй синкава и прошарена с бели облаци, между които прозираха зелено-кафявите очертания на континенти и тъмносините петна на морета. Отвъд тях като второ слънце блестеше Дневната звезда.
И сред всичко това висеше една нищожна прашинка – малка двумачтова шхуна, чието място не бе тук, просто не можеше да бъде тук, това противоречеше на всички природни и човешки закони.
Мъжът усети как вселената се завърта около него. Нозете му се подкосиха, той залитна и инстинктивно стрелна ръце нагоре да подири опора в напуканата греда на грот-гика. Ала пръстите му се плъзнаха по излъсканото от ветровете дърво, палубата сякаш връхлетя насреща и той отново се озова паднал на колене. В този миг пред погледа му изникна като спасително убежище тъмният правоъгълен отвор на вратата към корабната надстройка. Почти без да осъзнава какво върши, без да усеща как златните песъчинки се впиват в коленете и дланите му, той пролази на четири крака към нея, спусна се по няколко дървени стъпала и спря в сумрака на трюма, изпълнен с мирис на влажно дърво и застоял тютюнев дим.

Posted in Uncategorized | 8 Comments

ОСТРОВЪТ НА ЗОМБИТАТАТА – 19

Posted in Комикси | Leave a comment

КРИТИКА НА ИДЕАЛИСТИЧНИТЕ ТЕОРИИ ЗА “ЗИДАРЯ”

(Пародия!!!!!)
Натурфилософите отдавна са забелязали, че в природата се срещат странни формирования от този тип:

В древността неукото население ги е наричало “къщи” и е приписвало създаването им на някакъв мистичен “Зидар”. Странно е обаче, че и до днес се срещат философи, поддържащи подобна идеалистична теория.
Съвременната наука обяснява възникването на къщите по чисто естествен път, без никаква необходимост от намесата на мистика. Образуването им става по следния начин:
1. В земните пластове се оформя варовиков паралелепипед. Често в горния му край се появява и триъгълна призма с острата част нагоре.
2. Около паралелепипеда полепва слой глина.
3. Под влияние на вулканичните процеси варовикът се изпича; глината се напуква на правилни паралелепипеди с тесни цепнатини между тях.
4. Част от изпечените глинени паралелепипеди отпадат. Освободеното пространство се запълва с кварцов пясък, който впоследствие се стопява от вулканичната горещина и се превръща в плосък прозрачен материал.
5. Ерозията изважда навън така образуваната формация.
6. Под влияние на дъждовете изпеченият варовик се превръща в разтвор, който изтича навън и само част от него се задържа в процепите между парчетата изпечена глина. Остава правоъгълна вътрешна кухина.
Процесът е ясен, естествен и напълно обяснен от науката.
По-сложен и все още не напълно обяснен е въпросът за размножаването и еволюцията на къщите. Предполага се, че в процеса на развитие те са създали вътрешен генетичен механизъм, съставен от по-дребни елементи, наречени “човечета”. Взаимодействието на “човечетата” от различни къщи води до възникване на нови такива.
Във всеки случай само игнорант може да оспорва изводите на съвременната наука и като се възползва от неизяснените тънкости, да подкрепя антинаучната теория за “Зидаря”.

Posted in Uncategorized | 4 Comments

ОТ PDF КЪМ DOC

Понякога ми се налага да работя с документи във формат PDF и да ги конвертирам в DOC. При това обаче възниква нещо ужасно досадно: краят на всеки ред от оригиналния текст се превръща в нов ред. Тоест един по-дълъг документ се напълва с хиляди нови редове на местата, където би трябвало да има само интервал.
Премахването на тези нови редове на ръка е досадна и бавна работа, отнемаща часове и дори дни. Опитах се да потърся съвет за това в интернет, но срещнах предимно обяснения на програмисти, които предлагат сложни и твърде дълбоки решения.
В крайна сметка открих за себе си следния начин на работа:
1. Конвертиране на документа от PDF в TXT. Опцията съществува в самия документ и не е необходимо да се използват програми за конвертиране от мрежата.
2. Прехвърляне на текста в предварително подготвен файл DOC.
3. Чрез find and replace маркираме всички ненужни нови редове, отбелязани със скрития знак „долна стрелка”.
Забележка: Долната стрелка се маркира чрез ^l (в режим „латиница”).
4. Заменяме тези излишни нови редове с нормални нови редове – техният скрит знак е ¶, а във find and replace се маркират с ^p (пак в режим „латиница”).
5. На пръв поглед нищо не се е променило. Тук обаче идва главната операция. Истинските нови редове са се удвоили, а излишните са останали непроменени.
6. Заместваме двойните нови редове – ¶¶ – със знак, който не се използва в текста, например #.
7. Заместваме всички останали нови редове ¶ (те са ненужни) с обикновен интервал.
8. Сега в документа няма нито един нов ред. Заменяме знака # с ¶ и задачата е изпълнена.
9. Възможно е да има дублирани интервали. Издирваме ги и ги заменяме с единични. Ако се наложи – повече от веднъж. Премахваме също така ненужните интервали пред препинателните знаци – . , ? !
10. Задачата е изпълнена. Евентуални дребни корекции могат да се извършат на ръка.
Повторение: Във find and replace ¶ се обозначава с ^p, а долната стрелка – с ^l.

Posted in Uncategorized | 4 Comments

ЧОВЕКЪТ С ДВЕ ГЛАВИ – 24



Posted in Комикси | 2 Comments

УРАНГ – 04


Posted in Комикси | Leave a comment

ЧОВЕКЪТ С ДВЕ ГЛАВИ – 23


Posted in Комикси | 2 Comments

АМИ В ТАКАВА!

Вчера сутрин случайно чух по БТВ радио как на един изказващ се ачик-ачик му резнаха телефона (не от радиото). И възкликнах: Господи, в каква държава живеем?
А днес прочетох вест, на която още не мога да повярвам:

България и Северна Корея ще си сътрудничат в образованието и медиите

България ще си сътрудничи със Северна Корея в областта на науката, образованието, културата, медиите, съобщи правителствената информационна служба. Днес Министерският съвет е одобрил проекта на междуправителствена програма за сътрудничество в областта на науката, образованието и културата между България и Корейската народнодемократична република.Тя обхваща периода 2014-2017 г.
“Изпълнението на договореностите, залегнали в документа, ще доведе до разширяване на връзките и задълбочаване на сътрудничеството в сферата на образованието, в т. ч. и чрез размяна на стипендианти, ще създаде възможности за развитие на отношенията в сферата на изкуството, културата, медиите, библиотечното дело, книгоиздаването, архивите и спорта”, е посочено в правителственото съобщение.

Та… в каква държава живеем ли?
Ами в такава!

Posted in Uncategorized | 2 Comments