МЕЖДУНАРОДНА КОНФЕРЕНЦИЯ – 3

В ранните часове на 22 юни в центъра на София е избухнала престрелка с автоматично оръжие между криминално проявени лица. Причинени са значителни материални щети, пострадали няма. Полицията разследва случая.
(Из печата)

Специален агент Байрон Кебеде-Голдман притежаваше по рождение трите най-въжделени привилегии на всеки съвременен американец. Беше черен, евреин и гей.
Първите два атрибута му осигуриха завършване на гимназия с пълно отличие и избиране за крал на випуска заедно с едрогърдестата хубавица Доли Хърдсън. Третата си печеливша характеристика придоби в колежа, където един отракан третокурсник го запозна с тънкостите на сократическата любов. Скоро след това Байрон се превърна в култова фигура на кампуса, където обикаляше облечен с широка бяла гуаябера, прилепнали резедави панталони на розови цветчета и неизменната кипа на главата. За свое голямо съжаление не успя да си пусне пейси, тъй като бакенбардите му упорито не растяха, а с изкуствени не желаеше да се излага.
Като истински дар на съдбата, само два месеца след постъпването в колежа Байрон бе напляскан от група студенти-хомофоби. Произшествието тутакси получи широка известност и след броени дни в защита на потърпевшия се включиха мощни правозащитни организации като “Не на Холокоста”, “Черна гордост” и “Лилиево братство” плюс още няколко по-дребни, но и по-кресливи. При толкова яростен артилерийски обстрел прокуратурата нямаше друг избор, освен да подведе извършителите под отговорност с искане за доживотна присъда. В крайна сметка всичко се размина с извънсъдебно споразумение за три години условно плюс осемстотин часа обществено полезен труд (метене на алеите в кампуса под надзора на Байрон).
От този момент нататък потомъкът на етиопските фалаши пое неудържимо нагоре. Оценките му не помръдваха от твърдото “А”, само във втори курс един преподавател по история на изкуствата си позволи да оцени с “В” неговото есе, доказващо, че Бетовен не е писал музика, защото кучетата не могат да пишат. Провокацията обаче получи достоен отпор и преподавателят публично се извини преди да замине за новото си назначение в Анкоридж, Аляска.
Блажените студентски години отминаха бързо. Към края Байрон се замисли дали да не продължи със специализация в областта на обществените науки, но след трезви разсъждения реши да прекрачи в живота. Имаше само един малък проблем. Както всяка година, из кампуса бяха плъзнали пратеници на големи фирми и държавни организации, търсещи перспективни студенти. Кой знае защо обаче тия емисари старателно избягваха да се мяркат пред очите на първенеца на випуска Байрон Кебеде-Голдман.
Ала един от тях – и то, по ирония на съдбата, точно пратеникът на ЦРУ – не прояви добри конспиративни способности. Макар че малката аудитория, в която свика петимата си избраници, се намираше в самия край на кампуса, Байрон узна за срещата и цъфна точно в разгара на разговорите.
Емисарят търпеливо изслуша пороя от клетви в патриотизъм и уверения, че нацията едва ли ще намери по-доблестен бранител на задграничните си интереси. След това от своя страна увери младежа, че кандидатурата му е била разгледана, но ръководството на ЦРУ смята, че неговите способности биха били далеч по-полезни за нацията на някое друго поприще.
Байрон прие отговора с привидно смирение и тръгна да си излиза. Но на вратата спря и заяви възмутено:
– Това е дискриминация защото съм гей…
Човекът от ЦРУ примижа като от внезапен пристъп на зъбобол.
– … и евреин…
Емисарят понечи да залегне под катедрата, но в последния момент се удържа.
– … и чернокож…
Из въздуха в аудиторията заигра осезаемо напрежение. Пратеникът дишаше с широко отворена уста като риба на сухо.
– … като президента Обама.
Тук вече емисарят изведнъж се спихна като продупчен балон, а когато с усилие си възвърна загубеното дар-слово, ентусиазирано увери чернокожия евреин и гей, че ЦРУ изгаря от желание да го приеме в своите редове.
Така Байрон осъществи детската си мечта да се превърне в колега на 007, книжките за когото някога бе чел с благоговеен трепет.
Ала както ни учат класиците на литературата, сбъднатата мечта не винаги е такава, каквато сме си я представяли. В ЦРУ имаха известен опит с подобни личности и първоначално се опитаха да закотвят Байрон на бюро. Надяваха се новакът да е от онези ограничени личности, чиито мечти се изчерпват с добра заплата и клатене на краката. Байрон обаче не беше такъв. След като премина като торнадо през почти половината отдели в ЦРУ, оставяйки подир себе си диря от феноменални провали, той подаде лично до директора писмена молба да бъде прехвърлен на агентурна работа.
След дълги размишления, съчетани с дълбоки въздишки, директорът махна с ръка и нареди:
– Пратете го в Прищина. – И след кратко мълчание добави. – Дано го гръмнат там. Ония шиптари не си поплюват.
Прищина се оказа ново разочарование за ентусиазирания агент. Градът беше сив и скучен, и само множеството пърхащи албански знамена му придаваха известна кокетност. Не се предлагаха кой знае какви развлечения освен проститутки и дрога, а Байрон отхвърляше тия две греховни наслади по морални съображения. Секретната квартира, където го настаниха, беше сумрачна, зле обзаведена и на стената отвън някой бе надраскал на албански: SPIUNE KETU, което той след усърдна работа с речника успя да си преведе като “Шпионите са тук”. Самите шпиони от местен произход се мяркаха рядко – само колкото да представят някой доклад, пълен с приказки от Хиляда и една нощ и да поискат срещу това баснословно възнаграждение. Извън тия служебни срещи Байрон рядко общуваше с аборигените, защото в Косово не бяха чували за равноправие на сексуалните малцинства, а малцината запознати с тази концепция предлагаха услуги срещу заплащане.
И все пак дори в тази потискаща обстановка не липсваха възможности за подвиг. По време на всеотдайна вербовъчна дейност с потенциален осведомител Байрон получи тежко разкъсване на деликатно място, което наложи спешно да му бъдат направени осем шева. Хирургичната интервенция бе надлежно документирана и Байрон отправи до централата предложение да бъде награден с орден “Прпурно сърце” заради пролятата кръв. От Вашингтон предпочетоха да си правят оглушки.
Агент Кебеде-Голдман вече започваше да се отчайва и все по-често си спомняше с носталгия за родните гей-барове. Но в този момент съдбата му направи рязък завой благодарение на секретната програма “Мидас”.
Всъщност “Мидас” представляваше перманентна рутинна операция за проверка на номерата на доларовите банкноти в редица източноевропейски банки. Компютризираната система провеждаше проверките на случаен принцип, въвеждаше резултатите в централната база данни и най-често с това операцията приключваше. Понякога изникваха признаци за пране на пари и финансови машинации, но обикновено това се оказваха дейности на добре известни лица и организации, пред които правителството на САЩ предпочиташе да си затваря очите.
На 21 юни обаче “Мидас” провери част от новопостъпилите долари в Първа новобългарска банка, София, България. При обработката на резултата замигаха цяла дузина червени лампички. Банкнотите не трябваше да се намират в София. Нещо повече, изобщо не трябваше да бъдат в обръщение, защото според всички данни лежаха в хранилището на Държавния резерв.
Информацията светкавично стигна до директора на ЦРУ, който се позамисли и отсече:
– Системата се е бъгнала. За всеки случай пратете някого да провери. Кого имаме в района? Макс Редингтън? Не става, той е под дълбоко прикритие. Силвия Ландж? Хм… Прекалява със силовите методи. Кой още? Ха! Кебеде-Голдман! Идеално! Ако някой може да разкатае фамилията на българските банки, това е той.
Два часа по-късно Байрон летеше с военен хеликоптер за София, след като бе пратил до българските тайни служби настоятелна молба да задържат човека, свързан със съмнителните долари – някой си Theodore W. Fuckoff от софийското предградие Lyulin.