ЕЛЕСАР – 3

Глава втора
Пролетната поляна

Фермерът Живоплет от Язови бърлоги въздъхна с дълбоко удовлетворение, смукна лулата си и пусна облаче дим към тавана. Зад гърба му се чуваше тихо дрънчене и потракване – госпожа Живоплетова събираше от трапезата празните чинии, дечурлигата продължаваха да дъвчат с гаснещ ентусиазъм, а Старикът отдавна дремеше на трикракото столче в топлото ъгълче до огнището с недоядено парче баница в скута.
Застанал до страничния прозорец на голямата трапезария (най-уважаваното помещение във всеки достоен хобитов дом), Живоплет хвърли поглед навън към заснежените ниви, блестящи като сребро в синкавото лунно сияние. Земята дремеше под дебелата бяла покривка, чакайки да се събуди напролет. При тая мисъл в мазолестите му длани се надигна като сърбеж желанието да стисне излъсканата дръжка на лопатата – ала тъй като до пролетта имаше още много и много време, той прогони сърбежа като се завъртя, взе от масата празната халба и пристъпи до буренцето да си налее още бира.
В този момент откъм двора долетя песен – тъй гръмогласна, че стъклата на прозорците задрънчаха:

Хей, стопанки и стопани,
в празничната нощ събрани,
чуйте: весела гълчава
в този миг ви призовава
да оставите трапезите
и на прага да излезете,
че дружина юленари
е донесла чудни дари!

– Тате! Тате! Юленари! – провикнаха се в един глас дечурлигата и хукнаха към вратата.
Живоплет обаче ги спря с рязък жест. Изчака пивото да стигне почти до ръба, после с бавна, достойна крачка отиде да отвори и застана на прага изпъчен, с лула в едната ръка и халба в другата.
На двора стояха петима млади хобити – и трябваше да се признае, че са юленари за чудо и приказ. По алените им плащове лъщеше сребърна и златна бродерия, челата и тоягите им бяха окичени с венци от елови клонки, а на раменете им висяха тежки, издути торби.
– Привет на теб, добри ми стопанино, и на всички в този достопочтен дом! – звънко изрече предводителят на групата който стоеше малко пред останалите четирима. – Желаем здраве на теб, на достойната ти стопанка и на многобройната ти челяд…
– И на добитъка, и на добитъка! – развълнувано вметна най-дребният юленар, чийто плащ се влачеше по снега, а тоягата стърчеше три педи над главата му.
Предводителят дружески го перна по главата, от което венецът се килна над едното око на дребосъка, сетне тържествено продължи:
– И на добитъка, а също така на кокошките и на кучето, както се канех да кажа, преди да бъда тъй безцеремонно прекъснат. Желаем ти още, добри ми стопанино, пролетни дъждове и лятно слънце в изобилие, небивала реколта от жито и от прославените ти картофи, за които чухме, че по-добри няма от тук, та чак до Фуков край. – Младият хобит се завъртя и огледа останалите четирима. – Кажете, дружина: Да бъде!
– Да бъде! – провикнаха се всички в един глас и удариха с тоягите си по замръзналата земя.
– Щом е тъй, влизайте, драги гости – рече Живоплет, чието сърце се беше размекнало при споменаването за картофите. Наистина се гордееше с тях и обичаше да му го напомнят. – Стопанке! Ще се намери ли с какво да нагостим тия младежи?
– Ами… скромна ни е трапезата, но все ще измислим нещо – подвикна отвътре с фалшива скромност госпожа Живоплетова. – Хайде, не се помайвайте, ами влизайте, че отлетя топлото!
Но предводителят на малката група поклати глава.
– Чакай малко, добри стопанино. Трапезата си е трапеза, ала първо работа трябва да свършим. Знаеш ли ти, достойни труженико, че в чифлика ти се е завъдила зла сила?
– Брех! – смая се престорено Живоплет. – Не думай! Че как тъй ни е сполетяла такава беда? Сигурно нещо грешиш.
– Мирто Търнокопсън никога не греши! – гордо заяви водачът. – Но да знаеш, почтени земеделецо, спукана й е работата на злата сила, щом са дошли юленари от Голям Дълбалник. – Той отново се завъртя към дружината си и ревна с пълен глас: – Действайте, момчета!
Усмихнат до уши, Живоплет смукна лулата, отпи солидна глътка бира и прекрачи на двора. Бършейки ръце в престилката си, на прага зад него застана стопанката, а от двете й страни се струпаха четирите им деца. Подобно зрелище в никакъв случай не биваше да се пропуска – то беше върхът на празника и ако се разиграеше добре, щеше да стане повод за коментари поне до средата на лятото.
И трябва да се каже, че юленарите не разочароваха очакванията на публиката. Подвиквайки си развълнувано и деловито, те търчаха насам-натам из двора, надничаха под навеса, зад купчината дърва, в коритото за поене на добитъка и къде ли не още. Но усилията им може би щяха да останат безплодни (поне тъй изглеждаше), ако злата сила не бе решила сама да изскочи с див рев от плевнята. Беше тъй страшна, че трите момчета подскочиха уплашено, а малката Диворозка се вкопчи с две ръце в крака на майка си и зарови лице в полите й. Дори Живоплет леко се сепна и разля малко бира върху жилетката си, като видя тая дребна, но изумително грозна фигура с черна броня и ръждясал рогат шлем.
– Дръж! Дръж! – разкрещяха се петимата юленари и с размахани тояги се нахвърлиха върху чудовището.
Странно, но щом върху шлема на злата сила се посипаха кънтящи удари, тя моментално загуби всякаква войнственост и търти на бяг с жални вопли:
– По-леко, бе момчета! Не сме се разбирали така! Ще ме пребиете!
Цялата потеря изчезна зад ъгъла на хамбара, откъдето долетяха още няколко удара и приглушени крясъци, после всичко стихна и разгорещените юленари се върнаха, намествайки венците върху главите си. След малко всички бяха в топлата трапезария и Живоплет затвори вратата, а децата нетърпеливо се струпаха около торбите на гостите, откъдето започнаха да излизат подаръци. За стопанина – лула във формата на тролска глава с щръкнали кучешки зъби и очи от червени стъкълца, толкова грозна, че Живоплет моментално се влюби в нея. За госпожа Живоплетова – лакирана кутийка от розово дърво с игли и разноцветни конци за бродиране. За Старика – широк плетен пояс от зелена прежда, който можеше да послужи и като шал. (Той дори не отвори очи, само сънено промърмори “Много хубаво, много хубаво”, после премлясна и пак се унесе.) За трите момчета – кречетало, лък-играчка с кръгла сламена мишена, и мъничка дървена ферма с крави, понита и свине (съвсем като истински), а за малката Диворозка – чифт обички със сини камъчета.
– Е, момци, сядайте на трапезата – рече Живоплет. – Дълъг път сте били, а от туй здравата се огладнява. – И докато юленарите се настаняваха около масата, той продължи: – Та, казвате, чак от Голям Дълбалник идвате. Как тъй ви хрумна да навестите наше село?
– То тъй стана, щото Фалто Зеленак и неговата дружина щяха… – започна малкият Халфи, но Мирто му изшътка свирепо и пое обясненията в свои ръце.
– Сигурно и ти, драги ми стопанино, си бил някога юленар, та знаеш: който пръв тръгне и най-добре се представи, обира благодарностите и лакомствата, а за останалите… ами, каквото остане, нали разбираш. Е, не искам да се хваля, но нашата дружина всяка година изпреварва другите, та чак ни дожалява за тях. (Мирто лапна парче от знаменития картофен пай със сирене на госпожа Живоплетова, ококори се възхитено, преглътна и продължи.) Има един Фалто Зеленак, добро момче, между нас казано, но хич не му върви с юленуването. Пък си рекохме: нека не му се пречкаме тая година на клетия Фалто, поне веднъж да си похапнат до насита неговите момчета. И ето ни тук.
– Благородно – одобри Живоплет и пусна облаче дим към тавана. После се сети за нещо. – Ами нашите момци как ви приеха, като им се натресохте? Не ми се вярва да са били много доволни.
– Не бяха – призна Мирто и смутено подсмръкна при спомена. – Замеряха ни със снежни топки.
– Ама и ние не им останахме длъжни – намеси се развълнувано Халфи. – Пък после, като видяха злата сила…
– Брех! – подскочи на стола Живоплет и едва не изтърва лулата. – Абре, младежи, къде ви е злата сила? Забравихте го навън туй момче! Ще премръзне!
Мирто също се сепна, но само за миг, и веднага отправи повелителен поглед към Халфи. Без да чака други команди, дребният хобит хукна навън да дири Галдо. Откри го зад ъгъла да гризе унило геврек със сусам, седнал на завет до някаква стара бъчва.
– Айде бе, Галдо! – провикна се нетърпеливо Халфи. – Всички само тебе чакат! Да знаеш каква трапеза са спретнали стопаните, шапката ще ти падне… чайникът, де – ухили се той.
Галдо смъкна продънения чайник от главата си, огледа го с отвращение и го захвърли до бъчвата. После повлече нозе подир Халфи, като се препъваше в долния край на нагръдника. Беше го обзела някаква странна умора и в ушите му тихо звънтеше, а щом влезе в трапезарията, от топлото изведнъж го втресе. Това не убягна от зоркия поглед на госпожа Живоплетова, която тревожно вирна ръце към тавана и възкликна:
– Леле божке, туй дете е простинало! Сядай, сядай тук до огнището. Ей-сегичка ще ти направя греяно вино със сушени малини. И го свали това желязо, че да се стоплиш.
– Не мога – измънка гъгниво Галдо.
И наистина, поради липсата на ремъци приятелите му бяха използвали канапа толкова щедро и с толкова много възли, че сега нагръдникът просто нямаше как да се свали. Той се намести криво-ляво на топло до дремещия Старик и се заслуша в приказките около масата.
– Та, като видяха каква зла сила си имаме – обясняваше Мирто, – вашите момци веднага схванаха, че с общи усилия ще постигнем много повече, отколкото поотделно. Обиколихме Язови бърлоги от край до край и смея да твърдя, че в селото никога не са виждали такова юленуване. Щяхме да доведем момчетата и при теб, драги стопанино, ама те бяха преяли, та не им се идваше насам.
– Да, добре си похапваме по нашия край – рече Живоплет с нескрита гордост.
След малко едрите ръце на госпожа Живоплетова поднесоха пред лицето на Галдо голяма глинена чаша с горещо вино, от което лъхаше аромат на малини. Той вдигна очи към нея и сърдечната усмивка върху кръглото й добродушно лице го сгря още преди да бе отпил първата глътка.
– Пий, момко, пий додето е още горещо – подкани го тя. – Веднага ще ти олекне.
Наистина, от виното по цялото му тяло се разля мека топлина, сетне го налегна дрямка и той се унесе в неспокоен сън, из който се мяркаха ту опулените очи и рошавите бакенбарди на Бандобрас Тук, ту размаханите тояги на юленарите и безбройните трапези, през които бе минал тази вечер. Опомни се едва когато Мирто го разтръска за рамото.
– Хей, Галдо, стига си спал. Време е да си вървим.

Луната вече преваляше и бледите й лъчи хвърляха милиарди искрици по заснеженото поле. Ставаше все по-студено и снегът скриптеше под нозете на малката група. Мразовитият въздух беше съвършено неподвижен, в ясния небосвод горе грееха ярки звезди, но на север небето тънеше в непрогледна чернилка – оттам се задаваха буреносни облаци.
Прегърбени под товара на тежките торби с лакомства, юленарите крачеха бавно, сякаш замаяни от онази странна магия на малките нощни часове, когато в ушите тихо звънти и времето забавя своя ход. От време на време си разменяха по някоя дума, но веселието на празника отдавна се бе изпарило и разговорът не вървеше. Сега всички си мечтаеха само за топла стая и мека постеля. Галдо се тътреше най-отзад и сега повече от всякога приличаше на нещастен и жалък орк от древно предание.
Светлините на Язови бърлоги отдавна бяха останали далече назад. Вече наближаваха мястото, където пътят навлизаше в гората, когато Галдо ненадейно запя с удивително ясен и звънък глас сред глухата тишина:

В отминал ден през лес зелен
край китен лъг вървях
и в полумрак, сред гъсталак
там портичка видях.

Под цъфнал дрян, зад стар бръшлян
тя крие таен път
и сам не знам защо натам
нозете ме влекат.

Бленувам я, сънувам я
в среднощни часове
и будя се, и чудя се
къде ли ме зове.

Към що и как, по кой ли бряг,
под кой ли небосклон
ще тръгна аз в незнаен час
далеч от роден дом?

Песента звучеше тъй странно, че смаяните юленари спряха на място и се вторачиха в Галдо. Мирто се опомни пръв.
– Откъде знаеш тая песен – попита учудено той. – За пръв път я чувам.
Галдо с усилие поклати глава.
– И аз… – Сега гласът му прозвуча съвсем различно, глухо и дрезгаво. – Сякаш изведнъж ми дойде отвътре съвсем самичка. – И той отново подхвана: – Към що и как, по кой ли бряг, под кой ли небосклон…
Но не довърши. Внезапно извърна глава и отправи поглед към един жив плет сред полето, недалече от гората, в който се тъмнееше малка дървена портичка.
– Вижте – избъбри унесено той и посочи с ръка. – Вижте как странно трепти лунната светлина по онази портичка.
Всички се вгледаха. Може би наистина имаше нещо необичайно в трептенето на лунните лъчи по живия плет и портичката. Но така и не успяха да разберат дали наистина е така, защото неочаквано Галдо се втурна натам. Тичаше с изненадващо лека стъпка, без да обръща внимание на виковете зад гърба си. Лунният блясък по заснежената портичка го влечеше неудържимо. Още десет крачки… пет… само една…
Пръстите на протегнатата му ръка докоснаха дървото, покрито с тънка ледена коричка, и внезапно лунната нощ помръкна. В тишината нахлу свирепият вой на виелица, черните облаци кипнаха като вещерски казан, обгърнаха цялото небе и над полето се възцари непрогледна тъма. Вълшебството секна като отрязано с нож. Изтрезнял, Галдо се огледа, но не виждаше дори пръстите на протегнатата си ръка.
Из виелицата с див кикот прелитаха зловещи тъмни силуети. Луната надникваше за миг през парцаливите вихрени облаци и пак изчезваше.
– Галдо-о-о! – крещяха едва доловими далечни гласове през воя на вятъра. – Галдо-о-о! Къде си?
– Тук съм! – извика задавено той, но вихрушката хвърли в устата му шепа сняг и го накара да се разкашля.
Нощната буря бе страшна. Бесният напор на вятъра сякаш връхлиташе Галдо от всички страни едновременно. Зашеметен, оглушал и загубил всякакво чувство за посока, той залиташе с протегнати ръце през неравното заснежено поле, препъваше се в камъни и буци пръст, и отчаяно се мъчеше да открие пътя, където бяха приятелите му. Ала от пътя нямаше и помен. Виковете бяха заглъхнали. Сковаваше го непоносим студ, крачките му ставаха все по-бавни, а снегът под нозете му все по-дълбок. Вече затъваше не до глезените, а до средата на прасеца, почти до коляното, веднъж хлътна до кръста и успя да се измъкне с цената на невъобразими усилия.
Стори му се, че виелицата леко отслабва. Бурята отминава, помисли си радостно той, но после протегнатите му ръце докоснаха гладката кора на буков дънер и Галдо разбра, че неусетно е навлязъл в гората. Беше се изгубил окончателно. Нямаше представа накъде да върви, но да стои на едно място би било пагубно и той с усилие повлече напред изтощените си нозе.
Не знаеше колко време е продължил да се тътри из мразовитите вихрушки. Вкочаненото му тяло вече не усещаше болка, когато се блъскаше в дърветата. Безжизнената, ледена нощ проникваше до костите му, прогонвайки дори спомените, че има и друг свят, свят със слънце, топъл дом и живот.
Ненадейно опората под краката му изчезна. Галдо залитна, пропадна надолу и затъна в сняг до гърдите. Вече нямаше сили да се бори и след няколко немощни движения с лакти той остана да лежи в дълбоката преспа. Из снагата му плавно се разля мека топлина; обзе го безметежен покой. Не желаеше нищо друго, освен да заспи, да си отпочине от безсмисленото лутане из пущинака. Пред очите му затанцуваха светли искрици. Отначало той си помисли, че му се привижда и понечи да разтърка очи, сетне се отказа – щеше да е прекалено голямо усилие.
Не, не му се привиждаше! Искриците ставаха все по-ярки, наближаваха, превръщаха се в отчетливи светлинки сред завесите от стремглаво прелитащ сняг. Цяла колона от неясни фигури крачеше през нощната гора. Елфи, осъзна с лениво смайване Галдо, истински елфи, за които бе чувал само в разказите и приказките на стария Арвиболд! Всеки от тях носеше в ръка къс жезъл с малка кристална лампа на върха. Вървяха един подир друг, без да обръщат внимание на студа и свирепия вятър, който развяваше косите и дрехите им; вървяха и пееха с невъобразимо прекрасни гласове, напомнящи звън на кристални камбанки:

Арм-лоомеа нурте а-ленка салка еленни
сий’ хуине туупе хрив-таур яс даер форенни
нан’ салка аранка еленлос пелу галад калмалие.
Ле Елберет тултсен синоме тен алмарелие.

Бурни облаци скриха бавния танц на звездите
и със сенки от севера зимната нощ е покрила горите,
но танцуват снежинки-звездици на лампите в яркия плам.
Ти, Елберет, за почуда и радост изпрати ги нам.

Галдо искаше да извика, но от гърлото му не излетя нито звук; искаше да размаха ръце, но само пръстите му потрепнаха едва-едва и отново застинаха. Върволицата на елфите бавно мина край него и започна да се отдалечава. Лампите на първите вече се смаляваха, чезнеха сред дърветата и виелицата. Сърцето на хобита се сви от безнадеждност и отчаяние.
В този момент последният елф от колоната се озърна. Погледите им се срещнаха – единият изпълнен с учудване, другият с безмълвна молба за помощ. После изтънялата нишка на сетните сили се скъса и Галдо потъна в забрава.

Събуди го нежно зелено сияние. Галдо примига, надигна се на лакти и хвърли поглед наоколо. Лежеше насред поляна, обрасла с крехка млада трева, а над него се лееше мека светлина като слънчеви лъчи, пронизващи короните на току-що разлистени букове. Сякаш някакво незнайно вълшебство го беше пренесло от лютата зима в разгара на пролетта. Но като се огледа, той разбра, че не е точно така. Извън пролетната поляна се разстилаше все същата мрачна зимна гора, из която продължаваше да бушува виелица.
Елфите бяха тук – около дузина, облечени в бели и зелени дрехи. Някои от тях бавно крачеха насам-натам из поляната, други си почиваха, облегнати на гладките букови стъбла, трети бяха насядали на скромно пиршество. За чаши им служеха изящните фунийки на големи бели цветя, каквито Галдо виждаше за пръв път, а вместо чинии използваха овални и лъскави тъмнозелени листа.
Хобитът седна и едва сега откри с изненада, че някой го е отървал от доспехите. Нагръдникът лежеше в тревата до него и дори канапът беше грижливо намотан на кълбо. Сред пищната зеленина това почерняло от мръсотия желязо изглеждаше още по-грозно. Галдо побърза да извърне поглед настрани и се сепна – без да усети елфите се бяха струпали около него.
– Привет, Галдо Бързолък – възкликнаха те със смях. – Привет на теб, славен пощальон и още по-славен юленар. Никога не бяхме виждали толкова страшна зла сила, а това заслужава угощение.
Един от тях пъхна в ръката му чаша, друг му подаде листо с няколко курабийки, от които лъхаше тъй вълшебен аромат, че Галдо сам не усети кога лапна първата и посегна към втората. След минута от курабийките нямаше и следа. Той отпи от чашата. На вкус питието напомняше прохладна изворна вода, но разливаше по жилите весела бодрост като в слънчево пролетно утро, когато ти се иска да избродиш целия свят.
– Истинският юленар си личи по апетита – разсмяха се отново елфите. – Е, Галдо, забрави ли, че юленарите носят подаръци? Какво ще ни подариш?
Галдо смутено се озърна към торбата си. Знаеше, че е пълна с гевречета, канелени питки, парчета баница и други вкусотии, но след угощението на елфите всички тия лакомства му се струваха недодялани. Той въздъхна и разпери ръце.
– О, прекрасни народе – срамежливо изрече той. – Бих се радвал да дам на всеки от вас най-чудесния подарък на света. Но вижте – не ми е останало нищо друго освен едно кълбо канап и този грозен нагръдник.
Предводителят на елфите пристъпи към него.
– И най-грозният подарък може да бъде скъп, ако е даден от сърце, Галдо Бързолък – тихо изрече той. – Не се притеснявай, подари ни каквото желаеш.
Галдо се поколеба, сетне въздъхна дълбоко, пое нагръдника и го протегна към предводителя. Странно, но елфът също се поколеба. После ръцете му докоснаха подаръка и тогава се случи нещо невероятно. Нощното зимно небе мигом се изчисти от облаци и в бездънните му простори грейнаха безброй ярки звезди. Над поляната полъхна лек, топъл вятър, който разлюля младата трева. По нагръдника пробяга сияние и почернелият метал изведнъж заискри с ослепителната белота на сребро. И в същото време зеленият камък с тих пукот се отрони от гнездото си и падна в нозете на хобита.
Гласовете на елфите рязко замлъкнаха като отрязани с нож, сетне отново се надигнаха в тих, развълнуван шепот.
Предводителят остави настрани блесналия нагръдник, кръстоса ръце пред гърдите си и се поклони.
– Подаръкът ти е по-щедър, отколкото можеш да си представиш, Галдо – каза той. – Не знам по какво чудо е попаднал в ръцете ти, но за нас е върховна чест да го получим и ще ти бъдем благодарни навеки за него.
Трудно е да се опише какво изпита в този момент скромният чирак-пощальон от Голям Дълбалник. В сърцето му се бореха изумление, гордост, смътна тревога и парещо любопитство.
– Но защо говориш така? – възкликна той. – Какво толкова ценно има в този нагръдник? И какво толкова съм сторил? Та той просто се въргаляше сред вехториите в Дома на матомите и аз…
Старият Арвиболд неведнъж бе казвал на Галдо, че езикът му е по-бърз от мисълта, но за щастие този път той се опомни навреме и прехапа език. Не се гордееше със снощната си постъпка.
– Това е нагръдникът на Еарендил – произнесе тържествено предводителят и при това име всички елфи склониха благоговейно глави.
– А кой е Еарендил? – попита Галдо.
Този път елфите се разсмяха звънко, но в смеха им нямаше нищо обидно – така се смеем на детската наивност, от чистата радост да си припомним времето, когато сме правили първите крачки в безкрайния и удивителен свят. Дори предводителят не се удържа от усмивка. После посочи нагоре, където сред черния небосвод една звезда грееше по-ярко от всички останали.
– Ето го. Звездата, която вие наричате Зорница или Вечерница, ала всъщност това е Еарендил Полуелф, най-великият мореплавател из безконечните простори отвъд пределите на мирозданието.
– Не разбирам – обърка се Галдо. – Как може този Еарендил да бъде звезда? Как е попаднал при нас неговият нагръдник? И какво общо имам аз с всичко това?
Предводителят се приведе за да го погледне право в очите и този път погледът му беше замислен и леко печален.
– Чуй ме що ще кажа в отговор на последния ти въпрос, Галдо Бързолък от Голям Дълбалник. Всички ние крачим по своя път през живота и не знаем накъде ще ни отведе той. Понякога попадаме на чужда диря и тръгваме подир нея. Друг път дори не знаем, че има такава диря – просто се отклоняваме от утъпкания друм заради красиво цвете, птича песен или ромон на далечен поток. И ако някой ни попита защо сме го сторили, ще отвърнем, че е било случайност. Но кажи ми, Галдо, случайност ли беше, че в зимната гора срещна именно нас? Случайност ли беше, че те видяхме точно когато произнасяхме името на благословената Елберет? И… – Той посочи надолу – … случайно ли този камък се отрони в нозете ти? Знай, Галдо, точно така е станало с теб. Неусетно си тръгнал по диря величава и славна, започваща тъй отдавна, че малцина дори са чували за началото й. Не знам що те чака занапред, ала мога да се досетя, че ти предстоят тежки изпитания и велики дела. Знам още, че не е лека подобна участ за един от скромния и простодушен народ на хобитите. Но тръгнем ли веднъж по съдбовния път, няма връщане назад. Защото колкото и да си говорим за случайности, в този свят няма нищо случайно откакто Валарите запели своята песен пред трона на Еру Илуватар.
– А кои са Валарите? – попита Галдо.
Елфът се разсмя и вдигна ръце.
– Няма спасение от хобитовото любопитство. За да ти отговоря, би трябвало да разкажа цялата история за сътворението на този свят, наречен Арда, ала за такъв разказ не биха ни стигнали много и много нощи, а утрото вече наближава. Знай само, че Валарите са всемогъщите властелини, които в зората на времето сътворили света чрез своята песен и до днес бдят над него от Безсмъртните земи отвъд Разлъчното море. Знай още, че най-могъщият от тях се разбунтувал срещу волята на Еру и много беди произлезли от това, докато накрая избухнала Войната на гнева. И в тази война решаваща роля изиграл Еарендил. Защото онзи, чието име не споменаваме и го наричаме Черния враг, събрал сред пущинаците на Севера страховита войска и хвърлил цялата нейна мощ срещу армиите на Запада.
Галдо бе притворил очи, за да слуша по-добре, и неусетно пред вътрешния му поглед се разкри онази картина, която бе зърнал за миг в Дома на матомите. Но този път не изпита страх. Изпълваше го само вълнение и възхита от невероятната гледка. През безплодната пустош крачеше армия от величави гиганти в бляскави доспехи и ударите на мечовете им прорязваха клисури в скалистите хълмове. Напразно се опитваха да ги спрат несметни пълчища от дребни и грозни твари – орки, досети се Галдо – и страховити демони от огън и черна сянка. Все по-назад и по-назад отстъпваха враговете – към планина, увенчана с чутовна кула, над чийто връх се виеха черни облаци и танцуваха мълнии. Битката изглеждаше вече решена, ала ненадейно в подножието на планината зейнаха мрачни отвори и оттам излетяха стотици дракони. Трепнаха и се огънаха под техните удари редиците на нападателите. Но тогава в бледия виолетов здрач на вечерното небе грейна звезда. Все по-ярка ставаше тя, все по-близо идваше и се превърна в прекрасен бял кораб със сребърни платна, на чието кормило стоеше снажен воин. Шлемът му беше елмазен, нагръдникът – сребърен, украсен със зелен камък (моят нагръдник! – възкликна мислено Галдо); в едната си ръка стискаше дълъг стоманен меч, в другата могъщ двойно извит лък. А на челото му сияеше безценен камък с омайна, неописуема светлина, пораждаща ненаситна жажда да я гледаш до края на дните си. Подир кораба летяха огромни орли и тази крилата войска отблъсна неудържимия напор на драконите.
Сетне видението се разпадна на отделни късчета. Галдо видя как абаносовите стрели на небесния воин повалят дракон подир дракон. Видя как огнен драконов дъх обгори доспехите на Еарендил и нагръдникът му с разкъсани ремъци полетя зад борда на кораба. Видя как долу вражеските армии дирят спасение в отчаяно бягство. Видя как нощта отминава и по изгрев слънце последният, най-могъщият черен дракон се хвърля в свирепа атака срещу летящия кораб. Люто блесна в утринните лъчи острието на меча и обезглавеното драконово туловище рухна със страховита сила право върху кулата на врага. Срутиха се мощните стени, потрепера цялата планина и нападателите нахлуха в подземните крепости. Галдо чу как под техните удари падат дебели железни врати, как се разбиват каменни зидове и как с диви писъци загиват сетните бранители на нечестивата твърдина. Сетне настана тишина и той разбра, че сега ще изведат от най-дълбокото подземие върховния пленник.
Но не желаеше да го види. Изпълваше го нещо повече от неприязън – някаква дълбока погнуса. Това е само сън, каза си той. Сън е, аз съм заспал и не желая повече да сънувам.
Видението изчезна. Налегна го истинска, дълбока дрямка и в просъница му се стори, че пак чува далечни гласове да го викат:
– Галдо-о-о! Галдо-о-о!