ИГЛАТА НА ЛЕПРИКОНА

ИГЛАТА НА ЛЕПРИКОНА
Ирландска приказка

Живял някога лесничей на име Патрик О’Донъл. Дълги години работил той при местния земевладелец и съвестно изпълнявал службата си – обикалял горите от сутрин до вечер да ги пази от бракониери. Ала през един есенен ден го сполетяла беда. Налетяла внезапна буря и изненадала Патрик далече навътре в гората. Дълго вървял той под поройния дъжд, прибрал се у дома мокър до кости и легнал в постеля с треска и кашлица. Напразно се мъчила да му помогне клетата му съпруга Моли – не помагали нито разтривки, нито билкови отвари, нито горещи компреси. Кашлицата ставала все по-силна, сетне Патрик изпаднал в несвяст и след три дни издъхнал.
Тъй бедната Моли останала сам-сама с две невръстни деца. Нямало вече кой да изхранва семейството, нямало нито пени в чекмеджето на скрина, а брашното в килера било на привършване. От съседите не можела да поиска заем – и те били бедни като нея. Тогава отчаяната вдовица решила да потърси помощ от земевладелеца, при когото до неотдавна работел Патрик. Обула си протритите обувки, наметнала се със стария шал и тръгнала към имението.
Вървяла Моли по дългия кален път и все се надявала. Нали нейният мъж толкова години бил служил вярно на господаря, а и смъртта го настигнала докато изпълнявал дълга си. Сигурно земевладелецът щял да се смили над семейството и да им даде малко пари – поне колкото да не умрат от глад.
Ала напразно се надявала. Земевладелецът имал зло и алчно сърце. Щом чул за какво е дошла, той така се разгневил, че не само я прогонил от имението си, но и заповядал да пуснат кучетата подир нея.
Гонена от свирепите псета, бедната вдовица побягнала напосоки през полето. Тичала през тръни, храсталаци и живи плетове докато най-накрая кучетата изостанали и тя спряла да си поеме дъх.
И не щеш ли, чула нейде наблизо едно тънко гласче да си тананика. Тихичко се промъкнала натам и видяла някакво дребно човече да седи сред високата трева и да кърпи стара обувка с голяма игла.
Моли го разпознала веднага и ахнала от радост и смайване. От старите хора била чувала легенди за леприконите, които се крият в полето и много обичат да кърпят стари обувки. Била чувала още, че всеки от тях има скрито гърне злато и ако човек го хване, леприконът ще откупи свободата си с това злато.
Ех, казала си тя, какъв късмет ще е, ако успея да заловя това човече!
Но преди да пристъпи по-близо, от тревата изскочила невестулка и се нахвърлила върху леприкона. Нещастният дребосък ритал, блъскал, опитвал да се отбранява с иглата, ала губел схватката и вече било ясно, че след малко невестулката ще му прегризе гърлото.
Писъците на леприкона били тъй жални, че Моли не издържала. Грабнала една пръчка и се втурнала на помощ. Щом я видяла, невестулката зарязала жертвата и се шмугнала в дупката си. А леприконът се надигнал от земята, свалил шапка, поклонил се ниско и рекъл:
- Благодаря ти, добра жено. Без теб вече щях да съм мъртъв. Как да ти се отблагодаря за помощта?
- Ами… аз… – заекнала Моли. – Чувала съм, че вие, леприконите, имате…
- Знам, знам! – прекъснал я сърдито леприконът. – Разправят, че имаме гърнета с жълтици. Празни приказки са това, жено! Ако имах злато, бих ти го дал всичкото, но уви, аз съм по-беден дори от теб. Имам само тази игла, тя е цялото ми имане. Но за да не кажат хората, че леприконите са неблагодарни – ето, вземи я. Скромен дар, но дано да ти донесе щастие.
И той протегнал иглата към нея. Моли я взела, а леприконът тропнал с крак и изчезнал, сякаш изобщо не го е имало.
След дълго лутане из полето Моли най-сетне открила пътя и се прибрала у дома. Преди да се захване да готви обяд, тя оставила подаръка от леприкона върху лавицата над камината. Но още щом отдръпнала ръка, иглата изчезнала.
Ех, казала си тъжно Моли, вярно разправят легендите: леприконите са хитри създания и винаги успяват да измамят наивниците. Потъгувала малко, въздъхнала и се заела с къщната работа.
А в това време земевладелецът също имал важна работа: броял парите в сандъка си. Трудил се дълго и упорито, но накрая доволно потрил ръце. После заключил сандъка и минал в другата стая да си почине.
Но едва бил седнал в мекото кресло, когато изведнъж подскочил като ужилен, защото остра игла го пробола жестоко отзад. И в същото време някакво тъничко гласе се провикнало в ушите му:

Който към бедни не знае пощада,
никога няма да може да сяда!

Слисаният богаташ огледал креслото най-внимателно, но не открил нищо съмнително. Седнал пак – този път по-предпазливо – и пак изпищял от болка. А тънкото гласче пак се обадило:

Който към бедни не знае пощада,
никога няма да може да сяда!

Богаташът се видял в чудо. Обиколил всички кресла и столове, опитал дори да сяда на пейките в градината и направо на земята, но където и да седнел, невидимата игла го бодяла немилостиво, а гласчето все тъй повтаряло:

Който към бедни не знае пощада,
никога няма да може да сяда!

Цял ден прекарал на крак и вечерта вече бил тъй уморен, че едва дочакал да се стъмни и побързал да си легне в меката постеля. Ала щом се настанил удобно, иглата го пробола жестоко в ребрата и гласчето се провикнало:

Който на бедни жени не помага,
никога няма да може да ляга!

Завъртял се на другата страна – иглата и там го настигнала. Легнал по корем – пак нямало спасение. Станал и тръгнал да обикаля по коридорите. Тъй прекарал цялата нощ – нито можел да легне, нито да седне. На сутринта вече едва се държал на крака и разбрал, че само едно нещо може да го спаси от тази мъка.
Отключил сандъка с парите, избрал най-дребните медни монети, напълнил една кесия и заръчал на слугата да я занесе на Моли О’Донъл. После въздъхнал от облекчение и се тръшнал в креслото.
Но бедите му не били свършили. Проклетата игла пак го пробола отзад и гласчето пак се обадило:

Който към бедни не знае пощада,
никога няма да може да сяда!

Скокнал богаташът на крака и се провикнал подир слугата:
- Върни се веднага, глупако!
Взел кесията от него и скърцайки със зъби се върнал при сандъка. Изсипал медните монети и сложил на тяхно място сребърни. След това дал кесията на слугата, но му заръчал да изчака отвън пред вратата. И правилно решил, защото и този път невидимата игла не му позволила да седне.
Разплакал се богаташът от алчност, но нямало какво да прави. Напълнил кесията със злато и пратил слугата да я занесе на Моли О’Донъл. После със страх се отпуснал на стола – и чудо! Нито го пробола игла, нито гласчето се обадило повече. Хукнал богаташът към спалнята, хвърлил се в леглото и спал непробудно два дни и две нощи. Разказват, че подир тази случка много внимавал как се отнася към бедните хора.
А бедната Моли се смаяла когато слугата дошъл да й донесе пълна кесия със злато. Благословила доброто сърце на земевладелеца и затанцувала от радост из къщата. И както минавала край камината, погледът й се спрял върху лавицата отгоре. Иглата на леприкона пак била там!
От този ден започнали добри дни за Моли О’Донъл. С част от парите тя отворила шивашка работилница и неуморно се трудела, за да изхрани и изучи двете си момчета, Брайън и Мел. Иглата на леприкона, макар да изглеждала дебела и груба, вършела в сръчните й ръце истински чудеса. Скоро Моли се прочула като изкусна шивачка, славата й плъзнала надалече и дори богати дами от Дъблин и Белфаст идвали да си шият рокли при нея.
Тъй минали години. Помръкнало златото в косите на Моли, прегърбила се снагата й от непрестанния труд, ала тя била щастлива, защото виждала как растат синовете й, как упорито се учат и колко са възхитени от тях учителите им. Всички казвали, че братята О’Донъл ще станат големи хора. И ето, че един ден надеждите на Моли се сбъднали. По-малкият брат, Брайън, се изучил за лекар, а по-големият, Мел – за съдия.
Но животът на Моли наближавал края си. Един ден Брайън и Мел получили телеграми, че майка им е на смъртно легло. Тръгнали веднага и я заварили все още жива.
Погледнала ги с усмивка за сетен път Моли и тихо продумала:
- Мили мои момчета, вече си отивам от този свят. Нямам какво друго да ви оставя, освен доброто име О’Донъл, тази бедна къща и онази игла над камината, с чиято помощ успях да ви изуча. Нека тя ви напомня да бъдете винаги честни и състрадателни към бедните.
Сетне Моли тихо издъхнала. И докато синовете й със сълзи на очи се навеждали над нея, в стаята отекнал тих пукот. Иглата на леприкона се строшила на две и всяко парченце се забило в сърцето на единия от младежите. Те дори не разбрали това, само усетили внезапна болка в гърдите, но си помислили че това е от мъка за скъпата им майка.
Ала от тогава насетне когато доктор Брайън О’Донъл чуел, че някой страда от болест, нещо почвало да го боде в сърцето. Грабвал лекарската си чанта и тръгвал да помогне, независимо дали е ден или нощ, дали е слънчево или вали.
А когато съдия Мел О’Донъл срещнел неправда, невидимата игла не му давала покой докато не накажел злото и не отсъдел в полза на пострадалия – бил той богат или беден.
Тъй братята О’Донъл си спечелили уважението на бедните и страдащите, и станали едни от най-почитаните хора в Ирландия. Поне така разправя приказката. А дали е истина – питайте някой ирландец.

About Lubo

Writer, translator etc.
This entry was posted in Приказки. Bookmark the permalink.

7 Responses to ИГЛАТА НА ЛЕПРИКОНА

  1. Браво, браво, браво…

  2. Finarfin says:

    Аз се чудех на затишието в блога напоследък, а пък то било като пред буря:)
    Чудесна приказка, Любо.
    Интересно ми е дали е имало истински братя О’Донъл.

  3. A says:

    Силно и красиво!

  4. Димитър says:

    Чудесна приказка, много ми хареса!
    С нетърпение очаквам още, както и продължението на Елесар!

  5. Григор says:

    Че на всички приказката ни е харесала много, е без съмнение.

    А колко от нас биха заделили по някой лев, за да дадем на Любо възможност да пише и още? Защото не виждам как иначе бихме ги заслужавали.

    Не че той няма да твори за нас без пари – ще го прави, и ще е щастлив. Въпросът е дали ще сме щастливи, и дали ще се чувстваме достойни да го четем ние.

  6. Finarfin says:

    Подобна идея ми дойде, след като се запознах с Любо на Таласъмията през 2006 – та, когато си говорихме надълго и широко за Толкин. Тогава той сподели идеите си за бъдещия “Елесар”(все още неозаглавен или под друго име), а също и за един по – мащабен проект. Те завладяха всички слушатели, а на мен ми се прииска час по – скоро да се осъществят. За съжаление самият Любо нямаше ясна представа кога ще намери време за да ги пренесе на хартия, притиснат от належащите си ангажименти. Каза само, че всичко това засега ще остане в главата му.
    Тогава предложих на мой приятел(също Любо), с който тогава слушахме Нарви, да помогнем за реализацията на тези идеи. Той се съгласи. Единствената помощ, която ни се стори удачна беше финансовата. За съжаление, може би поради излишна стеснителност или заради това, че познавахме Любо Николов от съвсем малко време, не предприехме нищо.
    Сега съм готов да помогна, доколкото ми позволяват възможностите, а вярвам и че няма да съм единственият, който охотно ще го стори.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>