ЕЛЕСАР 11

Глава десета
Ментаколиндо Истарива

Не съм умрял, бе следващата му смаяна мисъл само минута по-късно, когато усети лек хладен полъх и разбра, че Кирдан го носи надолу по стръмни каменни стъпала. Редките тесни прозорчета в стената разсейваха сенките достатъчно, за да може да види, че слизат по винтово стълбище, досущ като онова в кулата на Стражевите хълмове.
Не ми върви с тия елфически кули, помисли си Галдо. Доближа ли се до тях, непременно налитам на страхотии и ужаси. Прав беше Кирдан, любопитството е погубило Господарката на котките, а сега като нищо ще вземе да погуби и мен.
След още две или три минути скръцна врата и наоколо се разля светлината на ясен слънчев ден. Галдо неволно закри очите си с длани и при това движение елфът наведе глава към него. Щом видя, че гостът му се е свестил, той го остави на земята и тихо въздъхна.
– Преди малко ме стресна, приятелю. Ако някой ти каже, че елфите са мъдри и прозорливи, спомни си какво стана горе в кулата и спокойно можеш да му възразиш.
– А какво стана всъщност? – попита Галдо.
– Стана това, че допуснах непростима глупост – отвърна стопанинът на заливите с лека нотка на раздразнение, но личеше, че се сърди единствено на себе си. – Увлякох се в собствените си планове, виждах само каквото исках да видя и забравих, че Всевиждащите камъни могат да бъдат опасни за неподготвения. Как се чувстваш сега?
Галдо завъртя очи, сякаш се мъчеше да огледа главата си отвътре.
– Замаян – призна той. – И малко изплашен. А най-вече объркан. За какво беше всичко това?
Елфът извади изпод дрехата си малка кристална стъкленица, пълна с бледозлатиста течност. Развинти капачката, отля в нея няколко капки и я подаде на Галдо.
– Изпий това, ще те ободри.
Течността нямаше нито вкус, нито мирис, но щом докосна езика на хобита, той тутакси се почувства безгрижен и весел като след три халби от най-доброто тъмно пиво в “Трънката и лисицата”. Денят изведнъж стана още по-слънчев, небето още по-синьо, градините около кулата още по-зелени – а тия градини си струваше да се видят. Из тях величави вековни дъбове съседстваха в живописно безредие с млади брезички и ясени, виеха се добре поддържани песъчливи пътеки, водещи към поляни с цветя във всички багри на дъгата, блестяха струите на фонтани и тук-там се белееха мраморни беседки. Към една от тези беседки Кирдан поведе госта си и след малко двамата седяха един срещу друг от двете страни на масичка от полупрозрачен розово-бял оникс. Беше тихо, само отдалече долиташе монотонният шум на морето, което се синееше в пролуките между дърветата. За няколко секунди елфът отправи поглед натам, после се обърна към Галдо.
– Е, драги приятелю, тук завършва една история, а дали ще започне друга, зависи от теб. Затова питай – питай за всичко, което не ти е ясно, а аз ще ти отговоря доколкото ми е по силите.
Галдо се позамисли, после кимна.
– Преди малко вече попитах нещо. За какво беше всичко това? Защо трябваше да погледна в палантира на краля?
– А аз, ако си спомняш Галдо Бързолък – отвърна Кирдан, – вече ти казах, че това трябваше да е изпитание. Изпитание дали си достоен.
– Достоен ли? – изненада се хобитът. – За какво?
– За да станеш Ментаколиндо Истарива. И преди да попиташ, ще ти обясня, че в превод от древния език това означава Вестоносец на Истарите – онези, които вие в Графството наричате вълшебници.
– Вълшебници? – озадачи се още повече Галдо. – Чувал съм само за стария чудак Гандалф, който умеел да прави изумителни фойерверки, но между нас казано, в Графството го смятат за смутител на спокойствието. Разправят, че подмамвал малките хобитчета на какви ли не опасни и нередни приключения – от нощни излети из гората до пътешествия към далечни страни. Нима има и други като него?
Кирдан кимна.
– Петима са те, пратениците на Валинор, наричани Истари. Ти вече ги зърна във видението си, макар и за кратко. Първи бяха премъдрият Саруман, наричан още Курумо, и приятелят на зверовете и птиците Радагаст, когото в Задмория наричат Айвендил. След тях пристигнаха двамата Сини вълшебници – храбрият Гримсверд, носещ още имената Алатар или Моринехтар, и познавачът на душите Салкун, когото наричат също тъй Паландо или Роместамо. Последен по ред, ала не и по сила, бе Гандалф, за когото вече си чувал, а може да чуеш и други негови имена – Олорин или Митрандир.
Въпреки бодростта, която му бе вдъхнало вълшебното питие, Галдо поклати глава и въздъхна тежко.
– Прекалено много искаш от мен, стопанино на заливите. Замесваш ме в дела на мъдреци и вълшебници…
– Но нито един мъдрец не се е родил мъдър, Галдо – прекъсна го елфът. – Всеки от тях е бил дете неразумно и неведнъж е вършил най-глупави грешки, преди да стигне до мъдростта. Знам всичко, което ще ми възразиш – че си обикновен плах хобит, че не ставаш за велики дела, че не ти е мястото сред вълшебници и герои. И все пак палантирът от Амон Сул посочи теб. Посочи те тъй ясно, че не може да има съмнение.
– За мен изобщо не беше ясно! – възрази предизвикателно Галдо.
Кирдан се усмихна.
– Е, донякъде имаш право. Виденията на палантира рядко дават ясни и точни отговори. Най-често те са като гатанки и трябва да се догаждаш какво означават. Погледни видението с петимата вълшебници. Те ми гостуваха по няколко дни след пристигането, а Камъкът ни ги показа така, сякаш веднага тръгваха на път в нощта. В твоя случай обаче отговорът бе доста прям. Аз търсех вестоносец и Всевиждащият камък показа именно вестоносец…
Тук любопитството на хобита надделя и той побърза да зададе поредния си въпрос:
– Кой беше онзи черен човек в пустинята?
Очите на Кирдан се замъглиха. Той бавно вдигна ръка, разтри лицето си и заговори с тих, унесен глас:
– Никой не знае името му. Наричат го просто Черния вестоносец, ала елфите и до днес го помнят с благодарност и почит, и той е единственият боец от далечните харадски пустини, удостоен с честта да бъде възпят в балада на елдарите. Историята му е простичка, но същевременно велика и скръбна, както повечето истории от древни времена. Чуй я сега, приятелю хобит.

Преди много и много хилядолетия народът на елфите се вдигнал на рат срещу своя най-лют враг Моргот. Не ще ти разказвам подробно за онези страшни сражения, защото те завършили с най-горестната загуба в дългата ни история и с право са наречени Нирнает Арноедидад – Битка на Неизброимите сълзи.
Ала в началото всичко вещаело бърза и бляскава победа над Врага. Мощна армия тръгнала срещу твърдината му – не само войска на елфите, но и доблестни люде от рода на Едаините. А отгоре на всичко за пръв и единствен път елдарите сключили съюз с черните владетели от далечен Харад. Две армии дошли оттам – войската на Бор и неговите синове Борлад, Борлах и Бортханд, и пълчищата на Улфанг и синовете му Улдор, Улфаст и Улварт.
Много били причините онази битка да стигне от победоносно начало до гибелен край – разногласия между елфите, прибързаност в сраженията, жестоките козни на Врага. Ала най-гнусна била измяната на Улфанг и синовете му. В най-съдбоносния час те изведнъж се обърнали срещу своите съюзници и тъй люшнали чашата на войната към поражение.
Разказват, че Улфанг отдавна замислял това предателство. На думи той се кълнял във вярност към пълководците Маедрос и Маглор, но в душата му се спотайвало коварство, по-черно от цвета на кожата му. Изчаквайки да дойде часът на измяната, той сторил всичко възможно, за да отдалечи от сражението другата южна армия – тази на Бор. Уверявал го, че още е рано за битка и трябва да изчаква в пустинята, за да нападне врага ненадейно, когато го призоват. Бор послушал тези съвети, ала той бил мъдър владетел и се съмнявал в лоялността на Улфанг. Затова тайно пратил свои съгледвачи да се смесят с бойците на другата черна армия и да следят зорко за признаци на измяна.
Уви, коварният Улфанг бил нащрек. Хората му разкрили съгледвачите на Бор, но не ги закачали до последния миг. Изчакали докато те разберат истината за предателството – и тогава ги избили едновременно и ненадейно. Само един оцелял – онзи безименен съгледвач, наричан Черния вестоносец. Макар и ранен, той успял да се измъкне от лагера на Улфанг и побягнал да предупреди Бор. Разказват, че тичал през пустинята един ден и една нощ без нито миг почивка, без капка вода, оставяйки подир себе си кървава диря и тъй изминал петдесет левги. Стигнал до лагера на Бор, предал известието в ръцете на пълководеца и рухнал мъртъв.
Казах вече, че сражението срещу Врага било гибелно за елфите и техните човешки съюзници. Но дваж по-гибелно щяло да бъде без подвига на Черния вестоносец. Защото Бор незабавно повел войската си и пристигнал на полесражението точно когато Улфанг осъществил коварните си замисли.
Скъпо платил Улфанг за измяната. Синовете му изведнъж се прехвърлили към Моргот, нападнали Феаноровите синове и сред настаналата суматоха се устремили към знамето на Маедрос. Ала не им било писано да спечелят обещаната от Моргот награда, защото Маглор съсякъл водача на измяната Улдор Проклети, а синовете на Бор повалили Улфаст и Улварт, преди сами да паднат пронизани.
Почти всички бойци на Бор намерили гибелта си в онази битка. Затова елфите и до днес ги тачат наравно със своите загинали. И не била напразна жертвата им – част от елдарите, едаините и наугримите успели да се спасят и да продължат борбата, а Врагът така и не постигнал мечтаната пълна победа.

Кирдан помълча, после поклати глава и продължи:
– Сам виждаш, Галдо – палантирът говореше съвсем ясно. Посочи ти най-славния вестоносец в историята на Арда. Нещо повоче, показа ти и петимата, на които бих искал да отнесеш моето послание: вълшебниците Саруман, Радагаст, Гримсверд, Салкун и Гандалф. Освен това бих добавил, че може би имаше някакъв намек за събития в далечния юг, но там вече не мога да бъда сигурен…
– А сигурен ли си, че палантирът никога не греши? – възрази хобитът. – Защото накрая показа и още нещо. Наистина ли си представяш, че аз мога някога да вляза в двубой с дракон?
Кирдан бавно го огледа от глава до пети и се усмихна.
– С риск да те обидя, бих казал, че подобно нещо би надхвърлило и най-буйните ми фантазии. Макар и потомък на Помдерой Бързолък, ти едва ли си чак толкова храбър, че да влезеш в открит двубой с дракон. Но виденията на палантирите не бива да се тълкуват буквално. Вероятно образът на дракона трябваше да подскаже, че при изпълнението на мисията ще бъдеш храбър и няма да се стреснеш от никакви опасности.
При думата “опасности” Галдо потръпна и възкликна отчаяно:
– Но разбери най-сетне – аз не съм нито доблестен, нито храбър! Защо не пратиш на тази мисия някой могъщ и славен воин, както си искал от самото начало?
Лицето на Кирдан стана строго.
– Чуй ме добре, Галдо Бързолък. Изкуството на войната е черно изкуство, измислено от Врага. Но когато воюваме, ние сме принудени да се съобразяваме с него. Ето какво е казал един древен мъдрец: Никога не позволявай на противника да узнае истината за теб. Когато си силен – показвай му, че си слаб; когато си слаб – показвай му, че си силен; когато си близо – показвай му, че си далеч; когато си далеч – показвай му, че си близо; когато нападаш – показвай му, че отстъпваш; когато отстъпваш – показвай му, че нападаш. Разбираш ли сега? Какъв смисъл има да пращаме най-могъщия и най-храбрия, ако цялата сила на Врага незабавно се втурне подир него? Не, вестоносецът трябва да бъде доблестен, ала в същото време незабележим. Огромната слабост на Врага е неговото високомерие. Той се бои от силните, ала слабите презира и пренебрегва. И повярвай ми, това неведнъж го е погубвало.
Кирдан пак помълча, въздъхна и сложи ръка върху рамото на хобита.
– Но искам да разбереш едно, Галдо: аз няма да те насилвам. Защото това противоречи на всичко, което ценя и почитам. Сторя ли го, няма да бъда по-добър от Врага. Мога да те увещавам, да те убеждавам… но нищо повече. В крайна сметка всеки е свободен сам да реши какъв ще бъде неговият дял в Песента на света – дали ще заглъхне като забравена мелодия за тръстикова флейта, или ще отеква навеки като зов на бойна тръба. И все пак тъжно би било някога, след много години, да седиш престарял край огнището и да си казваш: А можех…
В този миг нещо се случи. За секунда Галдо затвори очи и наистина се видя край огнището сам, престарял и прегърбен – жалка развалина на един незначителен хобит, който някога е можел да се покрие със слава. Тъй покъртителна бе тази картина, че той сам не разбра кога на мястото на колебанията се появи плаха, колеблива все още, но въпреки всичко съвсем истинска решителност.
Ала все още не искаше да признае съгласието си и се помъчи да отложи момента на решението със следващия въпрос:
– Добре, стопанино, да речем, че приема да стана… как го каза?… Ментаколиндо Истарива. Но за да се достави една пратка, трябва да има адрес. Къде да търся тия петима вълшебници?
Кирдан се разсмя тихо и с явно облекчение.
– Повярвай, добри ми хобите, че щом съдбата те е избрала за тази задача, тя ще ти посочи и пътя. Истина е, че аз не мога да ти дам много указания. За Гандалф знам, че често минава през Брее, където обича да посещава страноприемницата “Кроткото пони”. От него навярно ще можеш да разбереш къде да намериш Радагаст Кафявия, двамата са добри приятели. Виж, със Сините вълшебници Салкун и Гримсверд наистина ще ти бъде трудно – те пътуват далече на юг, но съм чувал, че понякога се връщат към Перуникови поля край великата река Андуин. Колкото до Саруман Белия… знам само, че проявява голям интерес към джуджетата.
Елфът продължаваше да говори, но Галдо престана да го чува, защото пред очите му изведнъж изплуваха писмената от посланието на Юрдал: и ние успешно прогонваме тия проклети червеи – до голяма степен благодарение на безценната помощ на вълшебника Саруман.
Разтресе го тръпка. В един миг сякаш мълния озари събитията от последните месеци и той прозря, че наистина съдбата го е насочвала към опасния и страховит път: през Брее, където да намери Гандалф, след това към Сивите планини при Саруман… А после накъде? Не знаеше. Но знаеше, че ще разбере когато му дойде времето… и това го плашеше най-много.
– Добре – чу той собствения си глас, неестествено спокоен и звънък. – Щом искаш, стопанино, тъй да бъде. Но те предупреждавам – не мога да обещая успех и все още мисля, че грешиш в избора си.
Кирдан избухна в смях.
– Няма на този свят по-скромни същества от хобитите! Ти може и да се съмняваш, Галдо, но аз твърдо вярвам, че ще се справиш там, където би се провалил всеки могъщ герой.
Той плесна с ръце и сред тишината на градините се раздаде потропване на копита. След малко иззад дърветата се появи елф, водещ за юздата дребно, шишкаво пони. Галдо със смайване разпозна своя Тропчо, който изглеждаше напълно спокоен и доволен от компанията. Отстрани на седлото му висеше чисто нова пощальонска чанта от лъскава червеникава кожа с блестяща месингова закопчалка.
Кирдан забеляза учудването в очите на хобита и обясни:
– Моите елфи намериха избягалото ти пони, приласкаха го и го доведоха тук. За жалост чантата ти беше изчезнала, затова заръчах да изработят нова. Посланията до петимата вълшебници са в нея. – Той се изправи и разпери ръце. – А сега, Вестоносецо… не ни остава нищо друго, освен да се сбогуваме. Мисията е ясна, пътят известен… поне донякъде. Тръгвай, Ментаколиндо Истарива. И дано звезда сияе над твоя път.

Половин час по-късно Галдо яздеше по стария кралски път. Крепостта на Сивите заливи бе останала далече зад гърба му. Когато реши, че се е отдалечил достатъчно, той спря, отвори новата чанта и надникна в нея. Вътре лежаха шест пергаментови свитъка, запечатани с герба на Кирдан – ладия и звезда.
Отначало помисли, че е сгрешил. Преброи ги отново, но нямаше грешка – наистина бяха шест. Тогава погледна адресите и ахна от изненада, когато прочете върху единия от свитъците:

До Галдо Бързолък,
пощальон от Графството
и Ментаколиндо Истарива

Поколеба се, после бързо разчупи печата и зачете:

Драги Галдо,
Знам, че ти предстои дълъг и труден път. Всичко може да ти се случи – дори да изгубиш пратката. Затова смятам, че трябва да знаеш какво е посланието, та ако се наложи, да можеш да го предадеш устно.
А посланието не е сложно. Много неща ми подсказват, че се задават съдбоносни събития, които ще дадат своето отражение върху бъдните векове. Все още не знам какви ще са те, но смятам, че трябва да бъдем готови. Затова каня петимата вълшебници за среща на Перуникови поля в Деня средлетен на идната 2463 година. Поканил съм и други, но за тях имам грижата да ги уведомя по свой начин.
Както виждаш, посланието е простичко и разполагаш с повече от година, за да го отнесеш. Желая ти лека стъпка, твърдо сърце и звездно щастие в края на пътя.
Искрено твой
Кирдан
П. С. Изгори това писмо, то повече няма да ти потрябва.

Галдо пусна свитъка в чантата, после въздъхна и се удари с юмрук по бедрото.
– Галдо Бързолък – каза си той, – ти си голям глупак. Нали искаше приключения? На ти сега приключения!

КРАЙ НА ПЪРВА КНИГА