ПРОКОБАТА-2

След един или два неизяснени докрай епизода, дирите на демона се появили отново век и половина по-късно в Южна Америка, където през 1633 година се прочул със своята кръвожадна жестокост и алчност френският авантюрист Мишел лаплюм. Някои не съвсем достоверни източници подсказват, че първоначално той е пристигнал там като мисионер, но скоро блясъкът на златото го накарал да забрави Библията и кръста.
По онова време местните индианци почти не били смятани за хора и жестокостта към тях била обичайна практика. Можем следователно да си представим като какво чудовище трябва да се е проявил Лаплюм, за да заслужи отлъчване от църквата и смъртна присъда от тогавашния губернатор. Заграбеното от индианците злато било конфискувано в полза на кралската хазна и съдбата на бившия мисионер изглеждала решена, когато най-неочаквано в нощта преди екзекуцията той успял да осъществи дръзко бягство от затвора, убивайки двама войници от охраната.
Няколко месеца по-късно той вече бил капитан на екипаж от готови на всичко флибустиери. След няколко не особено успешни нападения на френски и холандски кораби престъпната му дейност рязко се активизирала през 1635 година – годината, в която (нека отбележим това многозначително съвпадение) в далечен Уелс се е родил бъдещият знаменит пират сър Хенри Морган.
Според свидетелствата на съвременници, от тази година нататък Мишел Лаплюм никога не свалял ризата си. Непотвърдени слухове подсказват, че тялото му било покрито с белези от бич, възникнали някъде около времето на смъртната му присъда.
За пиратската кариера на Лаплюм и до днес се носят страховити легенди. Нападенията му над търговски и даже военни кораби били бързи, отчаяно храбри и безмилостно жестоки. Разказват, че любимото му занимание след всяка битка било да нанася собственоръчно на пленниците дълбоки, но безопасни рани, след което да ги хвърля зад борда и да следи как приближават акулите, привлечени от мириса на прясна кръв. Изключение правели понякога само младите и красиви жени – тях Лаплюм задържал в каютата си за не повече от една нощ, преди да ги предаде на същата мъчителна смърт.
Постепенно обаче интересът му към жените започнал да намалява. През 1638 година той поддържал в течение на няколко месеца противоестествена връзка с един млад метис на име Диего Торес. Отношенията им изглеждали сърдечни до деня, в който помежду им избухнала свада, предизвикана от самия Лаплюм по някакъв незначителен повод. Очевидците твърдят, че пиратският капитан сякаш доброволно търсел смъртта. Размяната на ругатни бързо прераснала в кървав дуел, при който Лаплюм бил въоръжен с испанска наваха, а Торес – с неизвестно откъде попаднал на борда змиевиден малайски кинжал. За разлика от друг път, французинът се биел учудващо небрежно и естественият резултат не закъснял – след минути стоманеното острие потънало дълбоко в гърдите му.
За онова, което последвало, дори каменосърдечните главорези не можели да разказват без тръпки на ужас. В мига на смъртоносния удар изкрещял не Лаплюм, а неговият противник. Върху дясното рамо на метиса зенала дълбока кървава рана във формата на ОБЪРНАТ КРЪСТ. Стреснатият екипаж се отдръпнал в широк кръг около Торес и умиращия капитан, наблюдавайки с боязън как над тялото на французина се издигат почти прозрачни синкави пламъци. Броени секунди по-късно от Мишел Лаплюм останала само купчинка пепел и в същото време тялото на неговия любовник и убиец изневиделица се покрило с пресни БЕЛЕЗИ ОТ БИЧ.
За суеверните флибустиери това било твърде много. Обзети от страх, те бързо спуснали на вода една от лодките и свалили в нея все още замаяния Торес с бъчонка прясна вода и оскъден запас от сухари. По това време корабът се намирал далече от морските пътища, на около трийсет мили източно от Санта Лус – необитаемо островче в Карибско море, заобикаляно отдалече заради опасните рифове и подводни скали в този район.
С гибелта на Лаплюм и постепенното разпиляване на неговия екипаж историята прекъсва пак за век и половина. Продължават я бълнуванията на Огъстъс Бейтс, моряк от Нова Англия, за когото ще стане дума след малко.
През 1782 година търговският кораб “Си глори” изчезнал по време на буря скоро след потеглянето си от Хавана. Съдбата му оставала неизвестна цели единайсет месеца – до деня, в който сред океана един холандски бриг случайно срещнал примитивен сал с проснато върху него човешко тяло. С големи усилия моряците успели да съживят клетника, ала той още дълго лежал в треска и бълнувал за демони, идоли, проклятия и призраци, като призовавал всички да се молят за душата му.
Ще разкажа историята му така, както я е сглобил от различни източници Робърт Дийн Фарнъл.
До 1782 година биографията на моряка Огъстъс Бейтс не се отличава с особена оригиналност, затова само ще спомена, че службата му на различни кораби минавала напълно нормално и че при плаването от Бостън до Хавана и обратно той току-що бил постъпил в екипажа на “Си глори”. След споменатата вече страшна буря Бейтс единствен успял да се спаси и да доплува до брега на малко островче, обрасло с гъста джунгла. Тъй като вече се свечерявало, изтощеният корабокрушенец потърсил убежище сред храстите и прекарал в мъчителна полудрямка дългата и студена нощ.
Призори, значително ободрен, въпреки преживените несгоди, той утолил глада си с диви плодове и решил да предприеме обиколка на острова. Още при първите си крачки се натъкнал в храсталака на изтрити от времето и дъждовете каменни идоли, оставени от някакво отдавна изчезнало туземно племе. Без да им обръща внимание, Бейтс си проправил път към централното възвишение, откъдето се надявал да огледа спасителното късче земя. Но още на средата на склона експедицията му била прекъсната от първата среща с демона.
Впоследствие морякът го описвал като полупрозрачна фигура на гол млад мъж с типични черти на метис. Тялото му било покрито с кървави белези от бич, а на рамото му имало рана във формата на обърнат кръст. В ръката си държал огромен кинжал със змиевидно острие, а на краката му блестели странни накити от златни халки, свързани с верижки (ще отбележа тук, че според Фарнъл тъкмо такива украшения бил подарил Мишел Лаплюм на своя любовник малко преди съдбоносната им свада).
Забелязвайки Бейтс, призракът му направил знак да се приближи и сам закрачил надолу. Нещастният корабокрушенец стоял като вкаменен от страх. Едва в последния момент с нечовешко усилие на волята той се изтръгнал от вцепенението и побягнал презглава към морския бряг.
Опомнил се едва край водата. Когато се обърнал назад, видял зловещата фигура, излъчваща бледо синкаво сияние в сумрака на джунглата, да се задава с бавна, почти ленива походка. В този миг Бейтс бил готов да подири смъртта сред вълните и по-късно съжалявал, че не го е сторил. Но краткото колебание спасило живота му. Защото в покрайнините на гъстата растителност демонът спрял и все тъй бавно взел да се щура насам-натам, като че търсел пролука в някаква невидима преграда. Постепенно Бейтс забелязал, че границата е очертана от редицата каменни идоли, опасваща (както установил по-късно) целия остров. С въздишка на облекчение страдалецът решил, че поне за момента ще бъде в безопасност на пясъчния плаж.
Робърт Дийн Фарнъл смята – и аз съм напълно съгласен с него – че призракът не е бил никой друг, освен окончателно обладаният Диего Торес, а островчето несъмнено се е наричало Санта Лус. Единодушни сме и в предположението, че магията на древните идоли е хванала като в капан демона с тяло на метис. Изглежда, той е бил принуден да прекара там цели 144 години в очакване на поредната си жертва.
Единайсетте месеца, прекарани от Огъстъс Бейтс на остров Санта Лус, били един непрекъснат наниз от страхове и страдания. Корабокрушенецът се хранел оскъдно с риба и плодове, спял на пясъка и вечно бил нащрек, в очакване на нападение. Нощем често се будел и забелязвал призрака да стои неподвижно, обвит от синкава светлина, сред каменните руини навръх възвишението, до които Бейтс така и не успял да се приближи.
Истинският кошмар обаче започнал няколко седмици след корабокрушението, когато призракът ненадейно придобил плът и стъписаният моряк с ужас разбрал, че в този си вид той може безпрепятствено да пресича невидимия кръг. В течение на две кошмарни денонощия Бейтс непрестанно обикалял острова, следван бавно и безмилостно от метиса. Изтощен от глад и безсъние, морякът бил готов да се предаде, ала демонът пак тъй внезапно станал прозрачен и се оттеглил зад линията на идолите.
Периодите, в които метисът получавал достъп до плажа, настъпвали приблизително веднъж месечно – по новолуние. Постепенно Бейтс свикнал с тях и се научил да ги преодолява. Може би в края на краищата е станал прекалено самоуверен, или пък може би умората е взела своето. Каквато и да е причината, единайсет месеца след корабокрушението той допуснал небрежност, която му струвала скъпо.
В една безлунна нощ Бейтс се събудил от чувството за мъртвешки хлад. За момент му се сторило, че вижда синкава светеща фигура, склонена над него, но сетне сиянието се стопило в мрака и същевременно остра болка пронизала тялото му.
Няколко часа морякът бродил по пустинния плаж, очаквайки ново нападение. Но призракът не се появявал. В първите лъчи на зората Бейтс различил по собственото си тяло белези, идентични с онези, които бил опознал през изминалите месеци. Догадките за нещо страшно и неотвратимо били по-силни от страха. Готов на всичко, той се втурнал да търси демона – и не го открил. Духът на Диего Торес бил отлетял към преизподнята след почти век и половина изгнание. Тогава Бейтс предпочел опасностите на морето и скоро поел сред вълните с набързо сглобен сал.
Белезите по тялото му, забелязани най-напред от спасилите го холандски моряци, неоспоримо доказват, че злощастният моряк е бил поредната брънка във веригата от превъплъщения на демона Варава. Но тук трябва да изтъкна една твърде важна подробност – за пръв път сатанинският дух не разполагал с възможност за избор. И ако не желаел да се примири с нов, неопределено дълъг период на изчакване, той трябвало да овладее единственото достъпно човешко тяло, тоест тялото на Огъстъс Бейтс.
Обикновеният, неук моряк едва ли е бил ангел, обаче за разлика от всички предишни жертви се оказал напълно лишен от престъпни наклонности и поради това душата му останала недостъпна за демона в течение на десетилетия. Само Бог знае каква титанична борба се е разигравала в неговото грубовато тяло. Във всеки случай тази схватка е отнемала всичките му сили. От 1782 до 1785 година той водил мизерно съществуване из пристанищните квартали на Бостън, докато накрая узнал, че е получил наследство – ферма в родното му градче Стоун Крийк.
След пристигането си в Стоун Крийк, бившият моряк опитал да се заеме със земеделие и скотовъдство, но растящата апатия водела до провал на всичките му начинания. Скоро Бейтс се пристрастил към алкохола и си осигурявал средства за съществуване от продажбата на парцел подир парцел. През 1809 година той вече бил пълна развалина, без никаква собственост, освен една полусрутена барака в покрайнините на градчето. И тогава най-после отстъпил пред адското изчадие.
Няколко изчезвания на млади момичета през същата 1809 година породили паника в Стоун Крийк и околностите. Разтревожените граждани създали комитет за самозащита и след около месец напрегнато дебнене, една нощ заловили Бейтс на местопрестъплението – в мига, когато изсмуквал кръвта от вените на поредната си жертва.
Жителите на Нова Англия открай време са били суеверни и хората от Стоун Крийк не правели изключение, още повече че сред тях имало значителен брой емигранти от Трансилвания. След като застреляли безумния старец с предвидливо подготвени сребърни куршуми, те го погребали както се полага на вампир – далече в пущинака, с чесън в устата, бяла роза върху гърдите и трепетликов кол, забит в сърцето. Разбира се, за демона всички тези мерки били същинска дреболия. Най-тежкият удар срещу него се криел другаде – в кръста, поставен над гроба. Поне така смята Фарнъл и аз отново съм склонен да се съглася с него, че така погребаният Варава е трябвало да лежи и да чака, скърцайки със зъби.
Малко по малко историята на вампира Огъстъс Бейтс се превърнала в местна легенда. И както става с всяка легенда, по-сетнешните поколения прибавили към нея нови, живописни подробности. Броят на погубените девойки растял, говорело се и за несметни богатства, които старецът уж бил отнесъл в гроба си. Слуховете замайвали главите на мнозина кандидати за лесна печалба и не един гроб бил разровен в търсене на забравеното място, където лежал някогашният моряк. През 1883 година с въпроса се заел по-сериозно някой си Дейвид Мърчисън. След дълги разговори с най-старите жители на Стоун Крийк той определил точно мястото на погребението и под прикритието на мрака се запътил натам с лопата, кирка и чувал за очакваното богатство.
Гибелната му грешка била, че скоро след като започнал разкопаването, той изтръгнал стария дървен кръст и го забил НАОПАКИ в купчината прясна пръст. Това било достатъчно за освобождаването на пленения демон.
Три дни по-късно разкъсаният труп на Мърчисън бил открит край разровения гроб, където лежали гниещите останки на Бейтс.
Работата е там, че Варава не желаел повече да поема рисковете и ограниченията на човешкото тяло. Двата поредни провала го научили на предпазливост. След деветнайсет века злодеяния и богохулства той чувствал, че времето му наближава – и в никакъв случай не възнамерявал да го пропусне заради някоя нова досадна грешка. Много по-удобно било да скита безплътен и невидим, като само понякога се появява в един или друг чудовищен облик.
А сега трябва да разкажа за Робърт Дийн Фарнъл, благодарение на когото само след час ще започна – и нека Бог ми помогне да спечеля – най-страшния двубой в цялата история на човечеството.
С този богат и ексцентричен старец се запознах в родния си Бостън през 1932 година. Бях още хлапак, колежанин, но според родителите ми притежавах несвойствена за юношеството сериозност. Ще призная, че днес сам се учудвам на внезапно възникналия дълбок интерес към древни и забранени магически науки. Опитвах, доколкото ми позволяваха оскъдните познания, да извлека зрънцата истина от дебели старинни томове, скрити в най-прашните хранилища на библиотеките. В стаята ми се трупаха изненадващи, понякога зловещи предмети и тъкмо придобиването на един от тях промени завинаги съдбата ми.
При посещението си в едно антикварно магазинче бях забелязал малък съд от черна керамика – на вид съвсем обикновена вещ, но интуицията ми подсказваше, че под баналната външност се крие нещо повече. Усещането не ме излъга – от вътрешната страна на дъното бяха изписани загадъчни знаци в духа на най-тайните ритуали на арабската магия, които изискват надписът да бъде опазен от погледа на непосветените. Прикривайки радостта си от редкия шанс, аз с удоволствие платих осем долара и тъкмо излизах от тясното магазинче, когато на пътя ми се изпречи леко прегърбен беловлас джентълмен. Любезно, но властно той настоя да му продам съдинката на каквато и да е цена. При други обстоятелстванавярно бих се съгласил, ала страстните колекционери ще разберат отказа ми да се лиша от находката само миг след като е попаднала в ръцете ми.
Нелепият спор на тротоара трая доста дълго. Виждайки, че парите не ще постигнат искания ефект, Фарнъл ми предложи, почти без да се надява на успех, да заменя керамичния съд срещу едно истинско съкровище – оригиналното издание на “Choses abominables” от еретика Филип дьо Монтобак.
Бях зашеметен. Въпреки всичките си усилия дотогава не бях успял да се сдобия дори със съвременен препис на тази книга, а доколкото знаех, с оригиналното издание от ХVІ век разполагаха само две библиотеки в света. Подадох… не, почти натиках съдинката в ръцете на своя нов познат и нетърпеливо го придружих до дома му.
Фарнъл изпълни обещанието си. Но при това той ми позволи да хвърля поглед към библиотечните лавици в работния му кабинет и там видях такива редки бисери на окултните науки, пред които съчинението на Монтобак просто бледнееше. От този момент бях готов на всичко, за да си осигуря достъп до пожълтелите антични страници.
За мое учудване Фарнъл прие молбата ми благосклонно. Затворен по дух, той живееше в пълно усамотение и навярно тайно копнееше да срещне сродна душа, пред която без страх от осмиване да разкрие целта на тайните си изследвания. През лятото на 1932 година аз започнах да го посещавам по няколко пъти седмично. Отначало разговорите ни бяха кратки, предимно свързани с един или друг забравен автор. След време обаче старият джентълмен взе да вмъква в беседите намеци за страшната опасност, надвиснала над света. Като разбра, че приемам думите му сериозно, той малко по малко ми разкри резултатите от половинвековните си проучвания – всъщност историята, която разказах дотук. Беше твърдо убеден, че Варава не е никой друг, освен самия Антихрист, и че в момента, подпомаган от скверния си създател, той броди из цял свят, за да подготви почвата за идването си в края на века.
Осигурен материално още от млади години, Фарнъл бе посветил живота си на една цел – да унищожи демона преди да е станало късно. Когато за пръв път чух това, аз възразих, че е невъзможно, ала старецът малко рязко отхвърли съмненията ми. Според него всички условия за изпълнение на дълго подготвяния план бяха налице. Оставали само някои дребни допълнителни щрихи, като например керамичната съдинка, станала повод за запознанството ни.
С въпросния план се запознах още тогава, но едва днес, след дълги десетилетия на старателни проверки (извършени по памет) разбирам колко гениално са били обединени в него методите за унищожаване на духове от различни епохи и различни култури. Няма да се спирам на този план – подробностите биха били твърде скучни за непосветените. Ще спомена само, че през есента на 1932 година Фарнъл замина на дълго пътешествие из Индия. Междувременно имах задачата да поръчам изработването на чифт тежки златни обици с копие от арабските надписи върху дъното на керамичния съд.
В края на годината Фарнъл се завърна, придружен от смугла млада жена, която едва-едва говореше английски. Това бе последното липсващо звено в плана му – жена, в чиито жили след двайсет века все още да тече капка кръв от нещастната майка на Варава.
Как е протекла трагедията? Трудно мога да опиша с подробности. Последната ми среща с Фарнъл бе в навечерието на дълго подготвяния двубой. Над всички врати и прозорци в кабинета му висяха кръстове – предпазна мярка против преждевременно нахлуване на демона. Фарнъл беше бодър и самоуверен, но като предпазлив човек не изключваше възможността за провал. Заръча ми да дойда на следващата сутрин и ако го заваря мъртъв – на всяка цена да прибера дневника му и да продължа делото.
Нямам сили да опиша потресението, с което стоях на другия ден пред труповете на индийката и стария си приятел. Затова ще отбележа просто и сухо, че Фарнъл бе допуснал една фатална грешка. Наистина, кръстовете над прозорците и вратите ги правеха недостъпни за адския пришълец. Ала почернелият електрически контакт на стената подсказваше откъде е успял да мине врагът.
Цял един живот ми бе необходим, за да възстановя до най-малки подробности делото на Робърт Дийн Фарнъл. Днес, остарял и прегърбен, най-сетне съм готов за двубоя. Заклинанията са написани, магическите предмети са разположени в строго определен порядък, а през последните месеци открих и как да се справя без присъствието на жена. Прозорците, вратите И КОНТАКТИТЕ са защитени с кръстни знаци.
От гърлото ми неволно излита горделив смях.Как ще ми попречиш, демоне? Как ще влезеш тук?
Всемогъщи Боже! Тези удари… Не! Стената, стената се пропук…