ТРАНСПЛАНТАЦИЯТА – ПОД СЪМНЕНИЕ

Наистина се радвам, че ви зададох въпроса за българските елементи. И най-вече, че не се ограничихте само с тях.
Григор е пределно прав. Имитацията на Толкин започва да се разклаща. Опитът да трансплантирам Професора върху себе си явно няма да успее докрай.
Първият признак беше споменаването как Бандобрас Тук вдигнал кон. Още не съм ровил в оригинала, но съм почти сигурен, че е преводаческа грешка.
И тук моя милост надига глава изпод Толкиновия плащ и казва: Да, но на мен ми харесва.
Само че… накъде тръгва обявеното начинание?
По-нататък нещата се задълбочават. Григор още веднъж е прав: Толкин не е мистик. Той навсякъде се придържа към най-строг реализъм. Сцената на пролетната поляна е написана в негов дух (надявам се), но мистицизмът е в повече – и това е пак дело на собствения ми характер.
А идват и по-трудни моменти. В момента съм изправен пред много сериозна дилема – майката на джуджето Рори (бих я нарекъл Укка).
Когато във втора част джуджетата тръгнат да се преселват в Сивите планини, нормално ще е с тях да тръгне и Укка. Но описването на женски образ – и то на джудже – неминуемо ще влезе в противоречие с традициите на Толкин, който избягва женските образи. От друга страна – мога да представя Рори като сирак, но ще стане прекалено. Галдо е сирак, Фродо от “Властелинът” – също.
(Ох, не ми се мисли как ще описвам бабата на Ам-гъл – същата оная, която той учил как се смучат яйца.)

Така или иначе ще продължавам както мога. Ще се радвам, ако успея да осъществя трансплантацията поне 80%.
И ще ви бъда благодарен за всички забележки, независимо дали ще ги приема или не.

About Lubo

Writer, translator etc.
This entry was posted in Uncategorized. Bookmark the permalink.

8 Responses to ТРАНСПЛАНТАЦИЯТА – ПОД СЪМНЕНИЕ

  1. Григор says:

    Кон, дори дребен, тежи над двеста килограма. И като се има предвид, че не е удобна за държане гира, повдигането му вероятно би било по възможностите на не повече от десетина-петнайсет живи сега хора – и то такива, в сравнение с които ние, Толкиновите Големи хора, изглеждаме като хобити… Просто няма как Бандобрас Тук да може да вдигне кон (или дори пони), и да продължава да се води хобит. Не е правдоподобно.

    Мистицизмът в сценката с пролетната поляна според мен може да бъде взет под контрол, без да се загуби нищо от красотата й (иначе наистина е написана все едно от Професора). Не твърде голяма доза мистицизъм е напълно приемлива, като се има предвид наличието на Елесар.

    Според мен спокойно е приемливо камъкът да е изпаднал, докато елфите са сваляли нагръдника от Галдо, въпреки че преди това са видели, че е бил отлично прикрепен. Ако това е станало, докато Галдо е бил в безсъзнание, и елфите му го споменат после, натрапливостта на мистицизма ще бъде допълнително туширана. Също и неочаквано бодрата и звучна песен е добре дошла (жалко е да се махнат толкова красиви стихове). Ако Галдо изостане от групата, и е замаян от измръзването, но сякаш усеща топлина откъм камъка, и странно дълго време има сили да продължава да върви и да се лута, според мен ще е напълно ОК.

    Друго нещо, което лекичко ми боцна усещането, е прекалено зелената и пролетна поляна насред зима. Толкин споменава, че над Ломидол и земите на Галадриел е вечна пролет, но това се дължи на Пръстените: какво толкова носят със себе си елфите, та да им дава такава сила?… В същото време, някаква зона около лагера им, в която не е виелица и люта зима, според мен е оправдана и нужна. Просто трябва да се хване мярката.

    (Ох, няма ли кой да ми се скара и да ме натири да не си вра носа в работата на майсторите?)

  2. Григор says:

    За Укка – според мен задачата е напълно постижима. Толкин има немалко запомнящи се женски образи, не много централни, но отлично пипнати. Според мен ключът тук е внимателното разработване на психологията и характера на женско джудже. Щом са толкова подобни на мъжките като външност, логиката е да са подобни и като характер: бих очаквал разликата да е много по-малка, отколкото при хората. Оттам нататък проблемът спокойно влиза в рамките на решимото.

    За бабата на Ам-гъл – една идея: не знам защо, аз винаги съм си я представял като сляпа или почти сляпа от възрастта, със силен дух, много властна и авторитарна към порасналите вече хобити, но сравнително блага към малките и младите (може би намира в тях смисъл и топлина в живота си). Толкин има описания на немалко хобитки, като правило базирани на викториански селски стринки – според мен базата е подходяща и за нея (евентуално, да кажем, елизабетинска вместо викторианска).

  3. Lubo says:

    Григорий!!!!!!!!!!
    Подсказваш ми една много необичайна идея, която може да обогати фабулата.
    След това твое приятно описание на бабата на Ам-гъл внезапно ми хрумна, че горските елфи могат да водят при нея всички сираци, които намират – и хобитови, и човешки. Струва ми се много благодатен вариант.
    Разбира се, силно ще промени първоначалната ми представа за селото на речните хобити.
    И между другото, едно такова село на изгубените деца би било близко по дух до ранните произведения на Толкин в “The Book of Lost Tales”, по-точно “Къщичката на изгубените игри”.
    И……. ох, дявол да го вземе!…. Ако Смеагол и Деагол са живели известно време като “диви деца” в Мраколес, това би обяснило много неща!
    И… ето ти я бабата – Максин от сериала на “Холмарк” “Съдия Ейми”.

  4. Григор says:

    Максин наистина е попадение! Страхотен си! :-)

    Малко се боя обаче да не пресолим супата с цяло село на изгубените деца. Бих допуснал, че горските елфи не намират кой знае колко изгубени деца (да кажем, по едно на няколко години). Или пък ги водят при най-различни хора – да кажем, познават във всяка околност по някой, който се грижи за деца, и водят при който най-близко са намерили детето. Или понякога не при най-близкия, а при който преценят, че ще даде на точно това дете най-подходящата грижа…

    Така селото си остава непобутнато – просто една от бабите в него си има още няколко деца. Нейните вече са пораснали, така че не й пречат да гледа доведените (сигурно дори й носят храна и дрешки за тях). Доведените надали са и десетина – напълно нормален брой за хобитово семейство, това на бабата с нищо не “стърчи” извън околните. Атмосферата на Толкин се запазва чудесно. :-)

    Между другото, да водят при тази баба и “големите” изгубени деца нещо не ми се връзва – елфите не биха направили омесване на видовете. Но Ам-гъл е хобит, така че не се налага бабата да приема “големи” деца.

  5. Michel says:

    Интересна дискусия водите… ;)

    Аз като цяло харесвам книгата как върви и наистина, ако не броим един-два дребни детайла, стилът е много близо до Толкин и можеш да си представиш историята съвсем добре.

    За коня съмм съгласен — нно си спомням наистина, наскоро четох оригинала и там беше “could ride a horse” а нe “could lift a horse” — Любо, трябва да си метнеш едно английско издание до възглавницата, като си лягаш вечер, да си припомняш разни неща… :-P

  6. Finarfin says:

    Мисля, че относно описанието на женските джуджета няма да се стигне до противоречие с Толкин, точно защото той е писал малко за тях. На този линк май е систематизирано всичко, което е известно за тях:
    http://tolkiengateway.net/wiki/Dwarf#Dwarf-women

  7. Онемях от изненада. Кой знае кога си ми писал. Незнайно защо песмото ти беше класирано като спам и едва не го изтрих. Много се радвам, че продължаваш. Припомням ти, че вече е есен, а ти ми обеща приказки през есента. Не си забравил, надявам се? Имаш ли фейсбук?
    http://www.facebook.com/photo.php?pid=1199086&fbid=1506572517163&id=1619790861&ref=nf#!/album.php?aid=2004658&id=1438644769

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>