ЕЛЕСАР – 5

Глава четвърта
За последствията от една
кръчмарска свада

Открай време пролетният панаир на Ширна ливада в Голям Дълбалник беше шумен, многолюден и очакван с нетърпение празник. Не само заради безбройните сергии с всевъзможни стоки и лакомства, или заради забавленията, въртележките и танците, но и защото на този ден чифликчиите и майсторите-занаятчии се разплащаха със своите ратаи или чираци и ги наемаха за още една година, или пък си търсеха нови.
Ала през тази година хобитите очакваха панаира още по-нетърпеливо поради невероятната пролет, разцъфнала още в средата на зимата. Всички бяха на мнение, че двайсет и втори март ще се запомни с нещо необикновено или величествено, а може би и двете. Макар да нямаха ни най-малка представа какво ще е то, хобитите грижливо подготвяха най-хубавите си дрехи и педантично проверяваха наличностите в килерите си, за да не се посрамят, ако ги изненадат неочаквани гости.
И тъкмо поради това разочарованието на всички в Голям Дълбалник бе потресаващо когато в утрото на славния ден надникнаха през прозорците, за да видят навън единствения навъсен ден на тази усмихната пролет. От ниските сиви облаци се ръсеше ситен, хладен дъждец, откъм север вееше пронизващ вятър и разлистените дървета унило привеждаха клони над мократа трева. Подгизнали и потъмнели от неспирния ръмеж, платнищата на скованите от предния ден сергии бяха заприличали на дрипи, а раздърпаните гирлянди провисваха безславно от килнатите стълбове.
С две думи – очертаваше се ден на лош късмет и неприятности.
Пръв изпита това на собствен гръб Илберик Фърчикос – почтен търговец на плодове от Сберипът, който бе пристигнал предната вечер с цяла каруца от най-добрите си ябълки, пазени цяла зима тъкмо за този случай. Оказа се обаче, че е мъничко закъснял. Другите търговци го бяха изпреварили и макар че успя да си осигури сравнително добра сергия, нямаше място, където да стовари стоката. Без много да му мисли, Илберик намери хитроумно решение на своите затруднения – заби два кола в склона над Ширна ливада, прегради пространството между тях с три големи дъски и изсипа ябълките на камара над така оформената преграда. Когато се стъмни, предпазливият търговец зави купчината с голямо платнище и се пъхна отдолу да спи. Постелята определено не беше от най-удобните, но пък по този начин щеше да опази стоката цяла и невредима… или поне така си въобразяваше.
Уви, понякога злата съдба проваля и най-хитроумните планове. Водени от неутолим апетит, три окъснели хобитчета решиха да си отмъкнат тихомълком по няколко ябълки – Илберик имаше толкова много, че едва ли щеше да забележи липсата. Но когато пристъпиха към осъществяване на акцията, възникна неочаквана трудност. Камарата беше покрита отвсякъде и при един опит да надигнат платнището, рискуваха да събудят търговеца. Достъпен изглеждаше единствено долният край. Трябваше само да издърпат една от дъските и после…
Клетият Илберик така и не разбра как се е стигнало до бедата. В един момент похъркваше кротко върху неравното ложе, а в следващия вече летеше стремглаво надолу по склона заедно с цялата си стока. И така дъжделивото утро завари един мокър, ругаещ, натъртен и много сърдит хобит да събира ябълки, разпилени по целия баир и в подножието му.
(Тук следва да отбележим, че след няколко години на склона над Ширна ливада израснаха двайсетина чудесни ябълкови дръвчета и местните жители нарекоха това място Фърчикосовата градина.)
А докато Илберик оплакваше погубената си стока, из целия град се случиха множество други, макар и по-дребни беди.
Една крадлива сврака се вмъкна през отворения прозорец на госпожа Глициния Тук и отмъкна запушалката на кристалната й гарафа. Упоритото преследване на нахалната птица под дъжда – при това без чадър – завърши без резултат и госпожа Глициния се прибра в крайно кисело настроение.
Обзет от пристъп на утринна работливост, Алф Мишеход се опита да закачи на стената във всекидневната портрет на покойния си дядо. В крайна сметка портретът така и не бе закачен, но от ударите на чука пострадаха два пръста на лявата му ръка.
Покривът на Понто Белоридски протече на три места и наводни килера, съсипвайки цял пушен бут, две връзки сушени манатарки, чувалче брашно, торбичка стафиди и едва наченатия пай с боровинки.
Особено неприятна сцена се разигра в дома на търговеца Геронтиус Гнездобер, когато на закуска най-малкият му син Халфред дръзко заяви, че не смята да продължи семейния занаят и иска още днес да си потърси място като чирак при някой ковач. Ужасени от подобна перспектива, господин Геронтиус и госпожа Виолета най-напред се опитаха да накарат неразумния си потомък да се вслуша в гласа на разума, а след като се сблъскаха с твърдоглаво упорство, осъдиха го на три дни заточение в стаята му.
А кметската съпруга, госпожа Фуксия Къртокоп, само надникна през прозореца към навъсеното небе и решително прибра в шкафа новата си рокля с думите: “Все едно, под наметката никой няма да я види”.

Затова едва ли имаше нещо чудно във факта, че около пладне, когато заваля най-силно, между сергиите на панаира бродеха само шепа хобити с наметки и ниско нахлупени качулки, на въртележките никой не обръщаше внимание, а близката кръчма “Трънката и лисицата” бе пълна с мрачни клиенти, които унило клюмаха над халбите и ругаеха лошото време, забравили вчерашните си лъчезарни надежди. Точно сред тази тягостна обстановка едно джудже влезе там с невинното намерение да си поръча половинка бира с риба и пържени картофи.
Трудно е да се опише еднозначно отношението на хобитите към джуджетата. От една страна трябва да се признае, че именно благодарение на планинските обитатели Графството получаваше по-голямата част от така необходимите железни изделия като лопати, кирки, мотики, лостове, клещи и обръчи за колелата на каруците, както и множество красиви и изящни вещи, слагани на видно място във всеки достоен хобитов дом. От друга страна саможивите и сприхави джуджета не пораждаха особени симпатии, а и им се носеше славата на скъперници. В обикновен ден странният посетител би привлякъл няколко любопитни погледа и може би един-два опита за разговор. Но през този ден мрачното време навън бе изнервило всички и когато джуджето отметна мократа си качулка, разкривайки смугло младежко лице с издадени скули, остър нос и удивително рядка, проскубана брадица, някой не издържа и подхвърли две пагубни думи:
– Нибин ноег.
Всъщност никой в цялото Графство нямаше представа какво означават тези думи. Знаеше се само, че джуджетата побесняват, щом ги чуят. Така стана и този път. Но яростта на обиденото джудже се оказа тъй внезапна и тъй дива, че изпървом слисаните хобити просто се вцепениха от смайване, когато то се хвърли към дъното на кръчмата и с един замах преобърна тежката дъбова маса, иззад която бе долетяла хапливата забележка. Изтрещяха строшени халби, навсякъде се разплискаха струи вино и бира, сетне от всички страни избухнаха възмутени крясъци и клиентите вкупом се нахвърлиха върху свадливия пришълец.
На пръв поглед силите изглеждаха неравни. Ала хобитите не подозираха колко страхотен противник може да бъде едно освирепяло джудже. Едва след като десетина от нападателите останаха да лежат на пода и още толкова изхвръкнаха през прозорците (по-късно местните легенди твърдяха, че един дори излетял през комина), цялата клиентела удари на бяг и скоро кръчмата опустя.
Това обаче бе само тактическо отстъпление. Нито една волна хобитова душа не би изтърпяла оскърблението да бъде изхвърлена насила от пивница в собствения си град. Скоро прогонените започнаха да се завръщат, въоръжени със сопи, вили и всевъзможни градинарски сечива.
За свадливото джудже се очертаваше мрачно бъдеще.

Без да подозира всичко това, Галдо Бързолък слизаше към панаира по тясната и разкаляна уличка Ров до Ров. Високият жив плет отдясно закриваше гледката към Ширна ливада, тъй че отначало той не разбра каква е причината за глъчката, долитаща отдолу. Но изпита странно чувство – камъкът върху гърдите му като че стана по-топъл и го изпълни с неясното желание да стори нещо важно и храбро. Галдо се позамисли, сетне сви рамене, продължи напред, зави зад ъгъла… и зяпна от смайване. По нагорнището насреща му в отчаян бяг се задаваше едно чорлаво и раздърпано джудже, гонено от тълпа разярени хобити, над чиито глави стърчеше същинска гора от върлини, лопати, метли, летви от ограда, градинарски гребла и други импровизирани оръжия. Гледката бе тъй страховита и тъй необичайна за мирното Графство, че в първия миг Галдо изпита неудържимо желание да подири убежище зад живия плет.
Защо не го стори – това бе загадка, на която никога не успя да си даде задоволителен отговор. Може би защото най-напред забеляза рядката брада на джуджето, тя пък на свой ред му напомни за посещението в Бар-ен-Хазад и славната вечерна гощавка, а един хобит умее да бъде благодарен за подобни неща. Но имаше и друго – изпитаният преди малко копнеж за велики дела припламна в гърдите му с неподозирана сила и кроткият пощенски чирак изведнъж се превърна в герой от старите приказки на Арвиболд.
Така или иначе, в мига, когато джуджето се препъна и падна, Галдо се хвърли напред и застана с разперени ръце между него и кръвожадната тълпа. А най-удивителното бе, че потерята тутакси спря на място, при което последните от колоната налетяха върху по-предните и едва не ги повалиха.
Никой от участниците в преследването не си го призна, но в онзи момент всички зърнаха едно и също: пред тях сякаш не стоеше добре познатият на всички млад пощальон, а могъщ воин от древни предания с щит и меч в повелително вдигнатите ръце – може би самият Бандобрас Тук.
– Спрете! – изкрещя Галдо с поразително мощен глас, който отекна чак до другия край на Ширна ливада.
Хобитите и бездруго вече бяха спрели, но повелителният вик ги накара неволно да отпуснат ръце. Сетне мигът отмина и пред тях отново стоеше Галдо Бързолък с мократа си наметка и смешните си ботуши, ала заедно с видението отлетя и целият им войнствен плам, та сега се чудеха защо изобщо са се поддали на отмъстителното безумие. Всички наведоха глави и смутено запристъпваха от крак на крак.
Галдо прекрачи напред и посочи най-първия хобит в редицата.
– Кажи ми ти, Роско Мъхостъп, кой е направил греблото, което държиш? Редно ли ти се вижда да гониш с него едно джудже? И дали ще се радваш, ако някой дойде да вземе прославените ти наденици, а после те запуха с тях по главата?
Сконфузеният Роско почна да се измъква заднешком през навалицата, като мърмореше нещо неясно за занемарената си градина и колко работа имал с греблото из нея. Останалите хобити усърдно се взираха в калната козина по нозете си. Но Галдо не мирясваше.
– Ами ти, Фиерпонт Трапезариус! От чия ограда отмъкна тази летва? Само не ми разправяй, че е от твоята. Знам те къде живееш – чак в другия край на града. А ти, Мунго Къртокоп, недей да се криеш зад другите! Я да те видя какво държиш! Кирка, а? С кирка срещу джудже… просто думи нямам за такова безочие! Де да те зърне сега братовчед ти Уил, та да те подхване със земеслона… Засрамете се всички! Как може да помрачавате хубавия празник с такива безобразия?
– То пък един празник… – промърмори унило някой от задната редица.
Но с това съпротивата се изчерпа. Хвърляйки гузни погледи през рамо, хобитите почнаха да се разотиват и не след дълго Галдо и джуджето останаха съвсем сами на завоя на улица Ров до Ров. Дъждът неусетно бе спрял, облаците в небето се разкъсваха и слънцето плахо надничаше между тях.
Джуджето тромаво се надигна от калната земя, впи поглед в своя спасител, после ниско се поклони и изрече с глух, леко потрепващ глас:
– Позволи ми да се представя, драги хобите. Рори, син на Фрори от Хазриновия род, на твоите услуги.
– Галдо Бързолък от Малък Дълбалник, също на твоите – отвърна любезно Галдо, като се поклони на свой ред.
Тъмните очи на джуджето леко се разшириха.
– Познах те! Ти си пощальонът, който наскоро донесе писмо за дядо ми. – То помълча, после решително тръсна глава. – За срам на нашия род трябва да призная, че тогава не те приехме с подобаващото гостоприемство.
– Уверявам те, че грешиш, достопочтени Рори – възрази Галдо и неволно се облиза при спомена за задушеното месо и медовината. – Гощавката беше тъй щедра, че ще я помня додето съм жив.
Явно поласкано от споменаването за щедрост, джуджето се усмихна широко и изпъчи гърди, но веднага махна с ръка.
– Ха! Гощавка! Ти, уважаеми, просто не знаеш що е истинска джуджешка гощавка, подир която цели три дни никой не може да се надигне от ложето. Но не е там въпросът. Нима само в трапезата е гостоприемството? Не, хиляди пъти не! Държахме се непростимо, като те оставихме да вечеряш сам. И макар че имаме основания да се въздържаме от общуване с посетители, това не ни оправдава ни най-малко. Затова чуй настоятелната ми молба, Галдо Бързолък от Малък Дълбалник. Задължен съм ти до живот заради удивителната храброст, която прояви в моя защита. Никога не ще си простя, ако не се отблагодаря по подобаващ начин. Ела отново в Бар-ен-Хазад и ми дай възможност да те посрещна както е редно. Обещаваш ли?
– Е, ако толкова настояваш… – изрече Галдо с престорена колебливост, макар че всъщност изгаряше от желание да види гощавка, способна да го повали на легло за цели три дни.
– Настоявам! – отсече категорично Рори. – Ще чакам да те видя отново в най-близко време.
И без повече приказки джуджето пое надолу към панаира.

Преди да мине и час, слънцето грейна сред син небосклон без нито едно облаче. Откъм юг долетя топъл вятър да изсуши мократа трева и денят стана точно такъв, какъвто бяха очаквали всички в Голям Дълбалник. Тълпи от празнично облечени хобити заприиждаха към Ширна ливада, търговията по сергиите закипя, а въртележките не спираха нито за миг. Историята за кръчмарската свада (в която вече всички виждаха само забавната страна) се носеше от уста на уста и около каручката на джуджето прииждаха любопитни зяпачи, жадуващи да зърнат могъщия боец, способен да изхвърля хобити през комина на “Трънката и лисицата”. Самата кръчма също се радваше на небивала популярност и още към средата на следобеда съдържателят бе принуден да обяви с прискърбие, че запасите му от пиво са на привършване. Горе-долу по същото време Рори разпродаде окончателно железарията си, сбогува се любезно с хобитите и пое обратно по дългия път към Сините планини.
А веселбата на Ширна ливада продължи до късна вечер и когато най-после тръгнаха да се прибират по домовете си, всички хобити бяха единодушни, че са преживели един необикновен и дори донякъде величествен ден.

Тъй се случи, че цяла седмица Галдо не успя да си спомни за поканата на джуджето. В деня на пролетния панаир Арвиболд бе обикалял под дъжда да разнася писма и още същата вечер легна с тежка настинка. Наложи се младият му помощник да поеме работата изцяло, а сякаш напук точно тогава в пощата почнаха да се трупат камари кореспонденция. От ранна сутрин до късна вечер Галдо подтичваше из града и околностите, по мръкнало се прибираше грохнал и преял, с последни сили събуваше ботушите, набързо оглеждаше нозете си, намазваше ги отново с мехлем и рухваше в леглото.
За щастие още на третия ден Арвиболд се посъживи, на четвъртия стана за мъничко от постелята, на петия вече чевръсто обикаляше из двора, а на шестия се обяви за здрав и напълно годен да изпълнява пощальонските си задължения.
– Върви, момчето ми, върви, щом са те канили – настоя старецът. – Странна е тая работа, не ще и дума – джуджета да канят хобит на гощавка. Но пък не бива да отказваш в никакъв случай. Разчуе ли се, че пощальон от Голям Дълбалник е отказал трапеза, ще станем за смях на цялата пощенска служба в четирите околии. – Той помълча, после се усмихна лукаво. – Ама и тия джуджета са смешни с хвалбите си. Нямало да станеш три дни от постелята! Иди още утре да им покажеш как яде един истински хобит. Разчитам на теб да защитиш честта на Графството.
Тази доблестна реч надигна в гърдите на младия хобит вълна от най-благородни чувства. След като на карта бе заложена самата чест на любимото Графство, връщане назад не можеше да има. Рано на следващия ден Галдо оседла понито и потегли по пътя към Сивите заливи да изпълни своята благородна мисия.

Перото е безсилно да опише чутовните подвизи, извършени този ден от скромния чирак-пощальон край дългата маса в голямата зала на Бар-ен-Хазад. Отначало гощавката започна сковано, с тихо дрънчене на прибори, дълги мълчания и насила изречени кратки фрази. Галдо за пръв път виждаше толкова много джуджета – общо двайсет и две на брой, и което му се стори особено странно, всичките със съвсем редки бради, а две-три от тях дори нямаха по лицата нито един косъм. Домакините явно също се притесняваха от това и сегиз-тогиз неволно посягаха да придърпат качулките си, но се въздържаха. Ала постепенно изобилието от ястия и най-вече от медовина започна да си казва думата. Отначало едно джудже плахо подхвана песен на някакъв гърлен, неразбираем език, после към него се присъедини второ, трето, отнякъде изникнаха арфи и барабанчета, и скоро вече цялата зала кънтеше от юнашкия хор. Сред дивата, страстна мелодия от време на време се мяркаше по някоя позната дума – колкото гостът смътно да разбере, че става дума за дракони, битки, съкровища, гибел, победи и величие. След като първата празна бъчонка се търкулна в ъгъла, джуджетата вече гледаха Галдо с широки усмивки и час по час дотичваха да го потупат по рамото с одобрителни възгласи: “храбрец”, “юначага”, “спасител на Рори”. Едно от тях дори изкрещя възторжено странната дума “хумлук”, но старият Тули веднага го скастри строго на същия непознат език и то сконфузено се върна на мястото си.
Колкото до самия Галдо, той гледаше и слушаше с неподправен интерес, но нито за миг не забравяше мисията си. Нарочно не бе хапнал нито залък от сутринта и сега енергично опустошаваше чиниите пред себе си. На два пъти му се наложи да поразпусне колана, а джуджетата започваха да го гледат с разширени от страхопочитание очи. Подир втората пресушена бъчонка повечето от тях взеха да клюмат и вече почти не посягаха към храната. Бодър оставаше само Тули, който хапваше съвсем скромно и още не бе допил първия си бокал медовина.
Най-сетне, когато в късните нощни часове домакините капитулираха и се оттеглиха един по един, Галдо въздъхна с облекчение, защото на колана му вече нямаше свободни дупки за отпускане. Освен него в залата бяха останали само Рори – силно замаян от обилните възлияния – и Тули. За ядене вече не можеше да става и дума, затова с бокали в ръце се прехвърлиха върху меките кожи пред гаснещото огнище.
Известно време мълчаха. После Галдо вдигна поглед нагоре и забеляза над огнището познатата емблема с щипците и счупената секира.
– Какъв е този знак? – попита той.
Рори надигна глава, погледна и обясни с попрегракнал от песните глас:
– Това е гербът на нашия род, Хазриновия.
– А какво означава?
Старият Тули се усмихна, погали рядката си брада и отговори.
– Драги ми Галдо Бързолък от Голям Дълбалник, обикновено ние, джуджетата, се пазим от любопитството на външни люде. Но за скъп гост като теб може да се направи изключение. А и с тази история можем само да се гордеем. Чуй сега за какво ни напомнят тези щипци и тази секира.

СКАЗАНИЕ ЗА ХАЗРИН

Много, много отдавна, през царуването на Дурин Шести преди почти пет века, имало в прекрасния подземен град Мория един изкусен ковач на име Хазрин. Разказват, че чукът му пеел омайна песен върху наковалнята, а меховете на пещите дишали мощно и волно като жребци, препуснали срещу вятъра. Знаел той най-съкровените тайни на рудите и металите, и ковял несравними бойни топори от синя стомана с меки отблясъци във всички цветове на дъгата, чийто секрет днес е отдавна забравен.
Блажени времена били тогава. От всички краища на Средната земя прииждали джуджета да видят чудесата на Мория и да докоснат благоговейно с ръцете си синята хазринова стомана, що струвала трижди теглото си в злато. Но уви, злото дебнело, ако и да се преструвало на заспало – древното зло, сътворено от Врага в незапомнените времена преди пробуждането на Дурин. Не спяло то, а само се спотайвало тъй дълбоко, че изглеждало недостижимо за нас, както и ние за него. Така змията изчаква непредпазлив пътник да преобърне камъка над нея, преди да впие отровни зъби в петата му. Тъй се случило и тогава.
През един съдбоносен ден от Бездънния кладенец в ковачницата на Трето ниво ненадейно бликнали пламъци, а подир тях от незнайните дълбини за пръв път изскочил валараукар, наричан на Общия език балрог. В едната си ръка стискал назъбен черен ятаган, в другата огнен бич и всеки негов замах жънел смърт. Корав народ са джуджетата и без боязън се изправят дори срещу пагубния драконов дъх, но този незнаен дух от огън и черна сянка разпращал далече пред себе си тъй непоносим гибелен страх, че всички освен наранените и осакатените се втурнали да дирят убежища из най-далечните тунели на Мория. Единствен Хазрин не загубил храброст и както демонът се бил втурнал да гони събратята му, той измъкнал от пещта един недовършен топор, хвърлил се през пламъците върху гърба на балрога, стиснал го за врата с ковашките си щипци и замахнал с топора.
Бликнала черна, димяща кръв и нажеженото острие засъскало в нея, та се закалило така, както никоя друга стомана допреди него. Лют бил всеки негов удар и се впивал тъй стръвно, че подир топора потъвала и ръката на Хазрин до лакътя.
Обезумял от болка, балрогът бясно размахвал огнения си бич, опитвайки да достигне до него, ала тъй само си нанасял още по-люти рани. А пламъците му, макар и да бушували с диво фучене като лумнала клада, не успявали да изгорят дръзкия нападател, понеже когато работят пред Високите пещи, джуджетата се предпазват с якета и престилки от здрава кожа, а на лицата си носят бронзови маски, та през онзи ден и Хазрин бил облечен така. Чак тогава демонът осъзнал, че разлютеното джудже е като пчелата – можеш да го убиеш, но жилото му ще продължи да отмъщава дори и подир смъртта. А като всички слуги на Врага той бил надарен с чудовищна сила, неимоверна злоба и безмерно високомерие, ала такава е участта на тия мрачни твари, че зад всичко това се спотайва велика подлост и неописуем страх от по-силните. За пръв път от безброй епохи насам усетил в сърцето си този позорен страх, затуй подирил спасение в бягството и като пламтящ камък небесен се хвърлил в черните шеметни бездни.
Тъй летели надолу безкрайно дълго – пищящият от ужас балрог и неговият безпощаден ездач, додето с грохот се срутили в наводнените пещерни лабиринти дълбоко под планините. Сред ледените подземни води демонът се превърнал в лигава твар с безброй пипала, но Хазрин не пускал и продължавал да сече с топора, а от безбройните рани вместо кръв вече изтичал непрогледен мрак, вдъхващ ужаса на пустотата отпреди началото на Света – мрак тъй черен, че пред него тъмата на земните бездни била като слънчев светлик.
И там, на брега на едно стихнало езерце, що не било виждало ни дневен лъч, ни блясъка на миньорска лампа, Хазрин посякъл балрога за сетен път и гнусният демон издъхнал, а дивият му писък разтресъл планините чак до чутовния връх Зирак-зигил. В чудовищната агония от него бликнала отровна жлъч, която разяждала и самия него, и камъните наоколо, и неминуемо щяла да разяде победителя Хазрин, понеже предпазните му ковашки дрехи от дебела кожа вече се били превърнали в пепел, а от пронизителните писъци на балрога бронзовата маска се била разпаднала на ситни парченца. Но Ауле се намесил в последния миг, та го преобразил в нетленен камък – да спи там, в утробата на Арда, додето дойде време да се събуди отново.
Тъй го намерили подир време в най-дълбоката пещера – вкаменен, ала стиснал здраво в ръцете си счупената секира и щипците, а до него гниели купища зловонна слуз. И там останал навеки, слян с гранитните корени на планините докато дойде свършекът на Света.
Уви, вече не се намерил сред наугримите в Мория друг храбрец като Хазрин. И когато не след дълго от земните дълбини отново излязъл балрог, сам крал Дурин Шести паднал в схватката с него, а през следващата година пак тъй загинал и наследникът му Наин Първи.
Обезсърчени от страховития враг, джуджетата със скръб на сърце започнали да напускат древната си родина. Но макар и малцина, намерили се такива, които не пожелали да се предадат без бой. За последната битка се сбрали всички джуджета от Хазриновия род и техният старейшина Гланурт изрекъл такива слова:
– Сме ли ние наугрими и доблестни сродници на Хазрин, или плашливи къртици? Нима ще се крием и ще бягаме пред онази сила, за която сам славният ни роднина доказа, че е подвластна на страх и погибел? Нека умрем, ако такава е участта ни, но да го сторим с чест и достойнство.
Забравили тогаз за страха славните ни предтечи и пеейки бойни песни, тръгнали по миньорските тунели все по-надолу и по-надолу. В гордостта си престанали да се боят от балрога, още по-малко пък от коварните орки, които вече започвали да се заселват в изоставените подземия.
Ала имало и други, по-страшни сили, и малцината оцелели излезли от земните дълбини с посивели лица, и никой от тях не продумал и дума за преживения ужас. Само понякога в нощни кошмари отронвали неясни слова за сенки отпреди зората на времето, що не познават смъртта, ала самите те са смърт и безумие. Или в пиянско бълнуване споменавали, че завиждат на мъртвите. Зла беда ги постигнала подир битката – беда позорна и тежка за всякое гордо джудже. Защото брадите им опадали от някакво страшно проклятие и вече не се възстановили. Нещо по-лошо, проклятието настигнало и потомците им. Ето, драги ми Галдо, това е историята на нашия род, на нашия герб и на злощастните ни бради, към които забелязах, че хвърляш любопитни погледи, но деликатно се въздържаше от въпроси.

В сумрачната зала настана дълбока тишина. Галдо дълго мълча, сетне се изправи на крака и почтително се преклони пред Тули.
– Поклон на теб, достойни потомъко на Хазрин – изрече той с развълнуван глас. – Поклон на всички вас, изгнаници без родина. Дано някой ден си възвърнете гордостта и прекрасния роден дом.
Две старчески сълзи бликнаха по сбръчканите клепачи на Тули.
– Да – глухо изрече той. – Някой ден Хазад-дум отново ще чуе нашите стъпки и ще отекне под мрачните сводове името на Дурин. Ала аз едва ли ще го дочакам. – Старото джудже въздъхна и побутна задрямалия си внук. – Да вървим, Рори. Нека оставим госта да си почине след днешните подвизи на трапезата.
Двете джуджета се надигнаха и бавно излязоха от залата, оставяйки Галдо унесен в размисли за чудесата и ужасите на света.