ЯМАТА

(Разказ, вдъхновен от Таласъмия 2012)

Инстинктът на фронтовак му подсказваше, че трябва вече да наближава позициите. Той спря за момент и се огледа. Никаква промяна. Наоколо се простираше все същото голо кално поле, осеяно със снарядни ями и черни скелети на осакатени дървета. Над всичко това тегнеше тишина – плътна, дълбока, неестествена тишина. От глухото безмълвие по гърба на ефрейтора полазиха тръпките на зловещо предчувствие и той вдигна тревожен поглед към ниското сиво небе.
Бе свикнал да вярва на предчувствията си. Неведнъж му бяха казвали, че в това отношение по-добър е само легендарният генерал Хаусхофер. Затова почти не се изненада, когато от тежките влажни облаци долетя страховитият вой на снаряди. И в същия миг яростно затракаха картечници – отляво и отдясно.
Ефрейторът не си позволи лукса да мисли. На фронта мислещите загиват първи. Той остави тялото си да действа и то с отработен автоматизъм се хвърли към най-близката снарядна яма. Преметна се през ръба точно когато отгоре засвистяха първите куршуми, затъркаля се надолу по стръмния склон, затворът на пушката грубо го блъсна в гърба, после краката му хлътнаха до коленете в дълбоката кална локва на дъното.
- Scheisse! – изруга задъхано ефрейторът и отвори очи.
Англичанинът лежеше по гръб на отсрещния склон на ямата, само на три метра от него. С едната ръка се подпираше на лакът, в другата стискаше револвер, насочен право към човека във вражеска униформа. Очите му бяха изпълнени със страх, ръката трепереше, но пръстът бе готов всеки момент да натисне спусъка.
Ефрейторът осъзна че няма смисл да посяга към пушката – лежеше върху нея и я затискаше с цялата тежест на тялото си. И той направи единственото, което можеше да стори. Погледна англичанина право в очите и подвикна:
- Nicht shiessen, Kamarade!
За негово учудване англичанинът го разбра и отвърна на съвсем сносен немски:
- Няма да стрелям, ако и ти…
Не успя да довърши, защото първият взрив разтърси земята и адският грохот нахлу в ушите им. Зашеметени, забравили всичко друго, двамата се проснаха по очи и инстинктивно притиснаха гърди към влажната пръст, сякаш искаха да се заровят в нея и да избягат завинаги от този обезумял свят на убийствени сили, надхвърлящи рамките на човешкото въображение. Тътенът на експлозиите разкъсваше самото битие, прогонваше разума и оставяше само първобитната жажда за оцеляване.
Времето спря.
Една секунда и цяла вечност по-късно тишината се стовари върху ямата със зашеметяваща мощ. Двамата бавно надигнаха глави и се ослушаха, но не чуха нищо освен тихия звън в собствените си уши. Дълго лежаха, опитвайки да привикнат с простия факт, че още са живи, после англичанинът опипа с треперещи ръце джобовете на калната си униформа, поклати глава с унила въздишка и попита:
- Да ти се намира тютюн, приятел?
- Не пуша – отговори почти виновно германецът. Помълча малко и добави: – Мръсна война…
- Не е като в оперите на Вагнер, нали? – подметна язвително англичанинът.
Ефрейторът не обърна внимание на иронията. В очите му пламна жив интерес. Той седна, приведе глава напред и огледа по-внимателно събеседника си. Беше млад, с две-три години по-млад от самия него, с печално лице на романтик и поовехтяла униформа на лейтенант от английската армия.
- Харесваш ли Вагнер?
- Че кой не го харесва? – отговори англичанинът с изненадваща страст в гласа. – Вагнер възкреси с пълна сила величието на древния скандинавски епос, върна ни блясъка на едно наследство, което, уви, не сме в състояние да разберем изцяло.
Академичен тип, помисли ефрейторът, гледайки как погледът на англичанина става все по-унесен. Не обичаше академичните типове, но този тук умееше да говори със заразяващ ентусиазъм.
- И ако трябва да бъдем откровени, днес разбирането на Вагнер ни е необходимо повече от когато и да било – продължаваше лейтенантът все тъй разпалено. – Погледни Пръстена на Алберих – създаден, за да дава власт над хората и света, но способен да твори единствено зло. Нима нас двамата с теб, старче, не ни излъгаха по подобен начин? Двайсети век трябваше да бъде век на разума, на човешкото могъщество. Век на електричеството, на непотопими океански грамади като „Титаник”, на летящи машини и мигновена връзка с всички краища на света. Дори тази война… поднесоха ни я като Войната, която ще сложи край на всички войни. Но вълшебните думи като „чест”, „съвест”, „дълг”, „вярност”, „добро” и „зло” бяха употребени от люде зли, користни и безсъвестни, за да ни хвърлят едни срещу други. Да ни превърнат в мравуняк, в безмозъчна паплач, способна единствено да убива. Преди малко аз трябваше да застрелям теб, или ти мен. Защо? Какво си ми сторил? Та нали всеки ден виждам как загиват моите „томита” – обикновени добри хора… – Той не довърши, въздъхна и сподели с доверителен шепот: – Не съм голям пушач, но сега бих си дал лявата ръка за една цигара.
- Де този късмет – изсмя се цинично германецът. – И да те върнат в тила… – Той се позамисли и кимна. Лицето му отново бе станало мрачно, може би заради бързо гъстеещия здрач. – Но си прав, камарад. Обикновените, честните, простите хора стават жертва на шепа алчни създания, потъпкали самите представи за добро и зло. Ала някой ден те ще се обединят, ще си върнат загубената древна чест и с цялото си могъщество ще потърсят разплата…
- Една истинска война за древната чест и унищожаването на злото – прошепна лейтенантът и отметна кичур светлокестенява коса от очите си. – Знаеш ли, някой ден ще напиша книга за това. Стига само да остана жив. И повярвай ми, тя не би отстъпвала по сила на Вагнеровите опери.
Ефрейторът го изгледа смаяно.
- Ама че съвпадение. И аз искам да напиша книга за това. Книга, която да стигне до милиони и да разбуди в душите им страст за борба. – Той трепна. – Хей, приятел, ако наистина напишеш тази книга, обади ми се да направя илюстрациите. Бива ме с акварелите.
- Благодаря – усмихна се англичанинът. – Може да те потърся, макар че бих предпочел да я илюстрирам сам. Колкото и да ти е чудно, аз също се увличам от акварелите.
Замълчаха.
Над калното поле бързо се спускаше мрак. По някое време лейтенантът изпълзя до ръба на ямата, надникна предпазливо и махна с ръка надясно.
- Твоите са натам, старче. Сега е моментът, преди да се стъмни съвсем. Нали знаеш, нощем стрелят, без да питат. Давай пълзешком… и успех.
Ефрейторът се измъкна от ямата и запълзя към германските позиции. Но едва бе изминал десетина метра, когато спря, извърна глава и подвикна през рамо:
- Хей, камарад! Такова, за книгата… Как ти е името?
- Толкин – отвърна лейтенантът, който пълзеше в обратната посока. – Джон Толкин. Ами ти, старче?
- Адолф – долетя отговор от сумрака. Кратък картечен откос заглуши фамилията и англичанинът чу само нейния край: – … грубер…
После над бойното поле отново падна тишина.
До следващия ден от Войната, която нямаше да сложи край на всички войни.

 

About Lubo

Writer, translator etc.
This entry was posted in Uncategorized. Bookmark the permalink.

11 Responses to ЯМАТА

  1. Останах без думи просто.

  2. koziq says:

    Е, знаеше се, че в крайна сметка ще го напишеш! Много добро се е получило!!

  3. Анонимен says:

    Е кой е този Адолф, наистина не знам? Хитлер ли, но защо грубер?

  4. Lubo says:

    Как, бе човек!
    Адолф Шикългрубер.

  5. По паспорт Хитлер е Шикългрубер по фамилия. Сталин пък е Джугашвили, Ленин – Улянов. Тиранска им работа.

  6. Ивайло Шонов says:

    Браво! Много ми хареса!

  7. Григор says:

    Псевдоними бе, Бранимире! Ти какво – за писатели може, а за тирани не, така ли? Мръсен дискриминатор!…

  8. Посипвам си главата с пепел, Гри. И за да се извиня, ще поправя дискриминационното си изказване, давай за пример един диктатор с политкоректен цвят на кожата – по-точно неговото пълно наименованиe барабар с титлите:

    “Негово превъзходителство пожизненият президент фелдмаршал Хаджи доктор Иди Амин Дада, кавалер на “Кръста Виктория”, ордена “За заслуги”, “Военен кръст”, властелин на всички земни животни и всички морски риби, последният крал на Шотландия, победител на Британската империя в цяла Африка и Уганда, професор по география, ректор на университета “Макерере”.” :-) :-D

  9. Григор says:

    Правилно! Иначе като взема да спретна едно дружество за защита на правата на тираните, ще видите всички такива като тебе! Ама ха!

  10. Pingback: Grigor Gatchev – A Weblog » Blog Archive » Таласъмия 2012

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>