ЕЛЕСАР – 6

Глава пета
Спомен за зеленики и кръв

На сутринта Галдо се събуди от тих шум, долитащ откъм голямата зала. След като се наплиска с вода, той излезе от стаичката и завари край масата няколко джуджета да човъркат унило из чиниите с овесена каша и маринована риба. По-бодър изглеждаше само Тули, който го поздрави сърдечно и подвикна на Рори да му донесе закуска. Честно казано, хобитът също се чувстваше позапълнен след снощното пиршество, но положи героични усилия да демонстрира добър апетит, с което още веднъж си спечели безмълвното възхищение на всички присъстващи.
Като претупа закуската в рамките на благоприличието, Галдо понечи да се сбогува, но Тули не пожела и да чуе за толкова ранно тръгване.
- Остани поне за обяд – настоя старото джудже. – След това ще те изпратим до кръстопътя и още по светло ще си в Голям Дълбалник.
- Не бих искал да се натрапвам – възрази благовъзпитано Галдо. – Вие сигурно си имате работа… пък и какво ще правя тук до обяд?
Тули огледа със съмнение оклюмалите джуджета около масата.
- От тия днес не очаквам кой знае каква работа. Ще заръчам на Фрори да ги наглежда по-строго, че инак всички ще се проснат да дремят на топло край пещите. Аз обаче съм свободен, драги ми гостенино, и с удоволствие ще те разведа из нашата скромна обител.
На такова предложение просто нямаше как да се откаже. Галдо открай време си беше любопитен – черта, на която в Графството не се гледаше с твърде добро око – а и го ласкаеше суетната мисъл, че ще бъде първият хобит, опознал тайните обиталища на джуджетата. Затова той любезно се поклони и отвърна:
- За мен е радост и чест да приема, почитаеми Тули. Откъде ще започнем?

Обиколката започна от голямата ковачница, където завариха шест джуджета да работят усърдно под зоркото око на Фрори. Пет от тях блъскаха с чукове по наковалните, а Рори като най-млад имаше задачата ту да им подава с клещи нажежените заготовки, ту да хвърля въглища в пещта, ту да пуска или спира водното колело, което задвижваше меховете. Въпреки любопитството, Галдо изпита известно притеснение в тази каменна зала, изпълнена с оглушителен звън, пукот, викове, задушлива жега и зловещо червено сияние. Отдъхна си когато ковачницата остана зад гърба им и влязоха в складовете, препълнени с всевъзможни земеделски сечива, оръжия и домакински съдове от желязо и мед. Сетне посетиха кухнята и завариха две възпълни готвачки със зачервени бузи да се въртят около врящите казани. Из Графството се носеха какви ли не слухове за жените на джуджетата – че по нищо не се отличавали от мъжете си и дори имали бради – затова Галдо ги огледа с интерес, но остана разочарован. Подобни достолепни дами на средна възраст спокойно можеха да заемат място в който и да било хобитов дом, без да привлекат вниманието с каквото и да било, освен че изглеждаха малко по-широкоплещести и едната носеше панталони вместо пола под кухненската престилка.
От кухнята излязоха в коридора и по стръмно стълбище слязоха до подземна зала, от която започваше широк наклонен тунел към земните дълбини – Тули обясни, че това е входът към минните галерии. Малко по-настрани се издигаше великолепно изваяна статуя на широкоплещест брадат мъж с тежък чук в ръцете, край чиито нозе блестяха късове руда и гроздове бледолилави кристали. Галдо я огледа с леко учудване, защото му бе трудно да разбере дали изобразява джудже или някой от Големите хора.
- Кой е това? – попита той.
Тули се озърна, преклони глава пред статуята и изрече с благоговеен глас:
- Великият Валар Ауле, благословено да бъде името му. Той е сътворил народа ни и в знак на почит му посвещаваме най-хубавите си минни находки. – Джуджето се позамисли и промърмори печално: – Но бедни, бедни са тукашните мини… Желязо, мед, въглища, малко сребро, аметисти – това е всичко. Ни злато намираме, ни драгоценни камъни. Ех, тежка изгнаническа орис… Да вървим по-нататък, млади приятелю.
По ново стълбище се изкачиха до главния вход и излязоха в затворената долина, където Тропчо пасеше заедно с понитата на джуджетата и изглеждаше напълно доволен. Прекосиха ливадата, стигнаха до скалната стена и пред тях се разкриха тесни стъпала, изсечени в скалата. Тули се изкатери нагоре с удивителна за възрастта му пъргавина, а Галдо го последва малко по-тромаво. Петнайсет метра по-горе излязоха на малка площадка с каменна пейка, оградена от няколко ниски брезички и калини. Слънцето вече напичаше и беше приятно да спреш за отдих в зелената сянка на дръвчетата. Двамата седнаха един до друг и Тули извади лулата си, а Галдо зарея поглед на североизток, където в далечината отвъд Далечните ридове се мержелееха Стражевите хълмове с едва различимата бяла кула над тях.
Старото джудже дълго щрака с огнивото докато накрая запали лулата, после пусна по вятъра облаче дим с аромат на маточина, проследи погледа на хобита и поклати глава.
- Стражевите хълмове ли гледаш? Емин Бераид, тъй ги наричат на древния език. Разказват, че тамошните кули ги построил елфическият владетел Гил-галад за своя приятел Елендил Високи. Красиви, крепки и достолепни са, спор няма, макар че и ние, джуджетата, бихме могли да ги изградим не по-зле. Но елфите винаги са били високомерни, особено спрямо нас.
- Чувал съм, че елфи и джуджета не се обичат – кимна Галдо. – И никога ли не е имало дружба между двата народа?
Тули мълча толкова дълго, че хобитът почти бе загубил надежда да получи отговор, когато джуджето внезапно въздъхна и заговори с тих, унесен глас:
- В тъй древни времена, че малцина са чували за тях, имало наистина крепка дружба между джуджетата от Мория и елфите от Ерегион, наричан още Зелеников край. Може би приятелството им идвало от това, че тогава владетел на елфите бил Келебримбор, един от най-великите елфически майстори, отстъпващ по умения само на дядо си Феанор и на легендарния Енердил от Гондолин. Много тънкости и премъдрости споделил той с джуджетата, защото бил открит и щедър по нрав, и нямало в сърцето му място за завист или надменност. Разкрил им тайните на вълшебни метали и камъни, каквито днес не познава никой, а те на свой ред му разказвали какви чудеса са срещали в земните дълбини. И тъй от безкористната подялба се родило невиждано дотогава приятелство между нашите два народа.
Тули замислено засмука лулата си и наоколо настана тишина, нарушавана само от пърхането на две червеношийки, които кълвяха грозд миналогодишни плодове в клоните на калината над главите им.
- А какво станало после? – попита нетърпеливо Галдо.
- Блажени времена и небивал разцвет за двете кралства – отговори все тъй унесено старото джудже. – Никога не е имало тъй зелен и прекрасен елфически край като Ерегион, нито пък тъй величествен и могъщ подземен град на наугримите като Мория под Мъгливите планини. Дори потайните елфи от Лориенския лес и от Зеленогор Велики не устояли на обаянието на тази изумителна дружба, та смирили високомерието си и идвали да се порадват на всичко сътворено от двата братски народа.
Уви, драги ми хобите, подир векове на благоденствие се задали зли времена, макар още никой да не го знаел. Точно тогава изкуството на Келебримбор достигнало своя връх и пак тогава се родил в Мория най-великият майстор сред наугримите. Името му било Нарви и съдбата го надарила с такава сръчност, с такъв ум и тъй ведра и лъчезарна душа, че владетелят на Ерегион го обикнал като свой собствен брат. Несравнима радост намирал Келебримбор в близостта с този работлив и буйно-весел приятел, ала понякога тъга помрачавала челото му и промълвял: “Скръб се таи в дружбата между две тъй различни създания като нас. Бързо ще прелетиш ти през света и ще отминеш към незнайната си участ, а аз ще остана с печалния спомен за теб.” А Нарви се смеел и отговарял: “Не, приятелю мой, не ще ни раздели ни джуджешката орис, ни елфическата. Ако и вие, елфите, да се славите като по-прозорливи от нас, чувствам твърдо в сърцето си, че каквото и да ни сполети, ще останем завинаги заедно.”
И ето че един ден пристигнал в Ерегион велик магесник, надарен с дълбока мъдрост и безмерно могъщество. Представил се с името Анатар, що означава Повелител на Даровете, а освен туй се назовал Аулендил – Приятел на Ауле. Чувайки за оногова, когото наугримите свято почитат, Нарви пръв се преклонил пред новодошлия, а Келебримбор го приел с почести в своя дворец. Не тъй доверчиви обаче били други елфически владетели – Гил-галад и Галадриел. Пази се от този странник, казвали те, колкото и обаятелен облик да има, и с каквито и имена да се нарича. Не приемай на вяра словата му. Но Келебримбор им отвръщал: “Та нима сами не виждате, че наистина ни е изпратен от Валинор? Той вече безкористно сподели с мен вълшебства и тайни, които няма от кого другиго да е узнал, освен от великия Ауле. Вярвам, че чрез тях ще сътворя нещо прекрасно, за радост и благоденствие на всички народи в Средната земя.” А Нарви го слушал и в сърцето му греела радост, че ще бъде съпричастен с тъй величави дела.
Ала съдбата била отредила друго. Измамни са понякога словата на елфите – не поради съзнателно желание за заблуда, а защото те виждат света другояче. Вековете за тях са бързолетни както дните за нас, а нашите дни изтичат като пясък през пръстите докато останем с празна шепа. Отлетели десетилетие подир десетилетие и най-сетне дошло онуй, от което се опасявал Келебримбор. Подир щастлив и дълъг живот легнал навеки Нарви в гранитен саркофаг дълбоко под Мория, а владетелят на Ерегион застанал над гроба му и скръбно промълвил: “Винаги си бил верен на дадената дума, братко мой, само едно обещание не изпълни, ала най-горестно е за мен то. Почивай в мир и дано някога пак се срещнем отвъд бреговете на тия простосмъртни земи.”
- Значи тъй свършило всичко! – възкликна Галдо. – А вярно ли е, че след смъртта си джуджетата се превръщат в камък?
Тули се позасмя и поглади рядката си брадица.
- Питаш вярно ли е, че подир смъртта си джуджетата се превръщат в камък. И да, и не, мой любопитни приятелю. Истината е, че и ние като вас рано или късно умираме и лягаме под земята. Но древни легенди разказват, че след като умрат джуджетата отиват при Ауле, който да ги съди според земните им дела. Достойните и добрите той слага да спят при нашия прародител Дурин додето дойде денят на Сетното сражение, когато на наугримите ще бъде отредено да дадат своя доблестен принос. А онези, които са се опетнили с черни дела, наистина ще бъдат превърнати в камък. Ала понеже въпреки всичко те си остават негови любими чеда, Ауле ги превръща в безценни камъни, от които след Дагор Дагорат нашият народ ще изгради величава арка за победителите. И камъните ще знаят това и няма да изпитват печал, а ще се радват на тази своя, макар и скромна роля в сетната победа. Затуй ако някога видиш голям и прекрасен безценен камък, знай, че пред теб блести сърцето на наугрим.
Но грешиш, като си мислиш, че така е свършило всичко. Удивителното и страшното тепърва започвало. Минали два или три века – никой не знае точно колко – и ето че се сбъднала мечтата на Келебримбор. Защото благодарение на знанията, получени от Анатар, и с помощта на най-изкусните елфически ковачи, той създал Всевластните пръстени. Най-прелестните три от тях били за елфите, седем за джуджетата и девет за простосмъртните люде.
- А за хобитите? – бързо попита Галдо. – Не е ли имало поне един за тях?
Тули го погледна лукаво и шеговито му се закани с дългата си лула.
- Не, приятелю хобит. Не е имало нито един за тях и повярвай ми, туй не е повод за скръб, а за радост, както ще разбереш след малко. Но нека да продължим по реда. Огромна мощ се таяла в тия пръстени и Келебримбор вярвал, че чрез тях ще помогне на трите народа да обединят силите си, за да изцелят раните на света и доброто завинаги да се възцари в Арда. Покрай Трите, Седемте и Деветте, елфическите ковачи сътворили и множество други магически пръстени с по-малка сила, които останали на съхранение в дворцовата съкровищница. А Келебримбор вече кроял нови замисли. Знаел той за вълшебния зелен камък Елесар, създаден в Гондолин от легендарния майстор Енердил. Разказват, че този камък сияел като слънчева светлина, прозираща през млади пролетни листа, и дори Върховните елфи се смаяли когато го зърнали за пръв път. Казват още, че имал свойството да възвръща отминалата прелест на всичко съсухрено или състарено. Ала още в древни времена Енердил подарил Елфическия камък на най-прелестната гондолинска девойка Идрил, а тя пък го дала на своя син Еарендил, който отплавал към Валинор и вече никога не ще видим белия му кораб, освен като звезда на небосклона.
Галдо тихо ахна, вдигна ръка към гърдите си и вкопчи пръсти в камъка, скрит под ризата. Сърцето му бясно подскачаше, а устните му беззвучно потрепваха: Елесар… Елесар… Елесар…
Без да разбира причината за неговото вълнение, Тули кимна.
- Да, дръзко дело замислил Келебримбор – да сътвори втори Елесар. И копнежът му за това се родил от любовта, която хранел към Владетелката на Златния лес, прелестната Галадриел, макар че тя била избрала друг вместо него. Неведнъж чувал той за нейната скръб, че с времето бавно гасне несравнимата хубост на гората Лотлориен, затова решил да я зарадва по такъв начин.
Ала точно тогава на хоризонта изникнала бурята, която бавно прииждала от векове. Защото се оказало, че Гил-галад и Галадриел са имали право. Под маската на благодетеля Анатар всъщност се криел най-злият неприятел на елфите Саурон, известен още с името Гортаур Жестоки – някогашен наместник и дясна ръка на Черния враг Моргот. Бавно и упорито осъществявал той коварните си планове да постигне върховно владичество над всички свободни народи в Средната земя. За целта трябвало Келебримбор с негова помощ да изкове Всевластните пръстени, а когато това се случило, Саурон тайно изковал в огъня на Съдбовния връх още един – Пръстена-повелител, в който вложил огромна част от магическата си сила, за да получи власт над всички останали. И точно тогава търпението му изневерило. Зажаднял за победа, той надянал Единствения пръстен и от своята страховита твърдина Барад-дур в страната Мордор се обявил за Властелин на Арда. Но щом го сторил, елфите мигом усетили и свалили своите пръстени, а тъй като Трите били изковани лично от Келебримбор без участието на Саурон, Врагът нямал власт нито над тях, нито над носителите им. Колкото до Седемте и Деветте, те продължавали да лежат в дворцовата съкровищница на Ерегион, понеже Келебримбор все още се колебаел в избора на най-достойните владетели сред хората и джуджетата.
Люта ярост обзела Саурон като видял, че многовековните му кроежи са на път да се провалят. Вбесен от гняв, той захвърлил маската на приятел и заповядал на елфите тутакси да му предадат Всевластните пръстени. А когато отказали, заплашил ги с война.
Настанали времена на тревога и безпокойство. Сянка помрачила челото на Келебримбор и предишната му безметежност изчезнала – както заради заплахата откъм Мордор, така и защото всичките му опити да сътвори новия Елесар се проваляли един подир друг; и още по-силно го мъчела несподелената любов към Галадриел.
Тогава се случило чудо.
През един слънчев пролетен ден неколцина майстори от Мория били дошли да поправят балюстрадата на откритата площадка за танци в дворцовата градина. Точно по същото време Келебримбор излязъл да се разходи из китната зеленина и внезапно дъхът му спрял, защото сред улисаните в труд майстори едно младо джудже вдигнало глава и той сякаш зърнал отново лика на своя отдавна загубен приятел. Смаян и развълнуван, пристъпил натам и попитал джуджето за името му, а то отговорило простичко: “Нарви”.
Знаел владетелят на Ерегион, че понякога елфите могат да се завръщат и след смъртта, ала никой никога не бил чувал подобно чудо да се е срещало сред потомците на Дурин. Просто обяснение трябва да има за всичко това, казал си той, не е рядкост в потомците да се възроди обликът на дедите им. И когато разпитал джуджето, то с гордост потвърдило, че е правнук на великия майстор Нарви, който преди три века бил сътворил вълшебната западна порта на Мория. Тъй разумът на Келебримбор бързо намерил покой, ала сърцето му продължавало да изгаря от жаждата да повярва в нещо повече. Измъчван от тази неутолима жажда, той поканил джужето в двореца си и отново се смаял, защото макар да влизал за пръв път, Нарви уверено се отправил по стълбищата и коридорите към тронната зала, а там измъкнал иззад завесата в ъгъла любимата табуретка на своя прадядо и седнал до стената.
Захвърлил тогава Келебримбор всички съмнения и оставил вярата и радостта да го залеят като могъща вълна. Повелил на елфите-музиканти да свирят три дни и три нощи, и през цялото това време двамата с Нарви като стари приятели разговаряли за всичко на света, смеели се и пеели, без да усетят умора. А на четвъртата сутрин Келебримбор излязъл в градината, вдъхнал свежия пролетен въздух и изведнъж самото му сърце проговорило: “Щом може дружбата да победи всичко, дори и повелята на съдбата, то нима любовта не ще стори същото?”. В този миг от обичта му към Галадриел изчезнала всяка капка печал, останал само копнежът, извисен нагоре като бяла чайка над морската шир. Тласкан от неудържимо желание да въплъти в нещо веществено това прекрасно чувство той изтичал към своята работилница спрял пред лавиците с безценни камъни и впил поглед в тях.
Не усетил как Нарви тихо се приближил зад него; разбрал, че не е сам едва когато джуджето взело със загрубелите си пръсти къс обикновен планински кристал, подало му го и рекло: “Ето, братко, това търсиш”.
Тъй станало чудото. От незнайни извори бликнало у Келебримбор небивало могъщество и в чистия планински кристал той вплел зелената пролетна светлина, буйния смях на младия си приятел, нежната музика на елфическите менестрели и радостта, преливаща от собственото му сърце. Случило се това в един-единствен миг на върховна наслада, а когато оставил пред себе си новия Елесар, джуджето го погледнало с няма възхита, ударило се с юмрук в гърдите и се поклонило доземи.
Щастлив бил Келебримбор с вярата, че по някакво неведомо чудо отново е срещнал верния си приятел. Радост го обземала всеки път колчем погледнел вълшебния камък, на който дал името Лайкарин, що означава Зелено утро. Но не траяла дълго радостта му. Още през следващата година врагът най-сетне нанесъл своя дълго подготвян удар. Огромни пълчища от орки и други зли твари, предвождани лично от Саурон, нахлули в Ерегион.
Въпреки първоначалната изненада, елфическите бойци отблъснали вражеската атака, макар и с цената на тежки загуби. Келебримбор обаче се опасявал от най-лошото, затова тайно пратил Трите елфически пръстена на съхранение – два при Гил-галад и един при Галадриел в Лориенския лес. И се оказало, че е постъпил мъдро, защото след четири години война с променлив успех най-сетне дошъл страшният край.
Един ден орките преминали в решително настъпление откъм лагера си в Рудаур, прекосили река Бруинен и навлезли дълбоко навътре в Ерегион. Почти цялото елфическо войнство се хвърлило да ги отблъсне, ала тогава в гръб връхлетяла втора вражеска армия, която тайно била преминала прохода под връх Карадрас. Трета войска слязла от западните склонове на Мъгливите планини и ненадейно нападнала кралския дворец.
Горчив и пагубен бил този ден. Орките гинели като мухи, но на всеки десет убити от тях падал и един мъртъв елф, а черните им пълчища нямали край. Кървави капки се смесили с алените плодчета на зелениките навсякъде из китните хълмове, а когато слънцето взело да слиза към хоризонта, последните защитници на Ерегион били обкръжени на площада пред двореца. Тогава Саурон поискал от Келебримбор да му предаде всички Всевластни пръстени и камъка Лайкарин.
- Трите никога не ще видиш – отвърнал Келебримбор. – Седемте и Деветте също не ще попаднат в ръцете ти, ако успея да се добера до хазната. А колкото до Лайкарин – ето, виж го!
Извадил Лайкарин изпод плаща си, подхвърлил го високо във въздуха и изведнъж камъкът лумнал в ослепително зелено сияние. После светлината се пръснала на безброй ярки искрици, които се разлетели във всички посоки и попили в земята. И казват, че заради туй Зелеников край ще си остане прекрасен завинаги, макар и опустошен.
А докато Мрачният владетел и орките гледали вцепенени чудото, Келебримбор съсякъл най-близките врагове и се втурнал към двореца. Вече бил на върха на стълбището, когато Саурон се опомнил, хвърлил подир него огнения си жезъл и той рухнал мъртъв на прага. Така завършила битката за Ерегион – с победа за Врага, но само горчива ярост му донесла тя, защото постигнал целите си едва наполовина. След като взел от съкровищницата Седемте, Деветте и част от По-малките пръстени, Саурон в безсилен гняв заповядал на орките да изтребят всички оцелели елфи, сетне да изравнят двореца със земята, а тялото на Келебримбор да побият на копие и да носят като знаме пред войската. Сторил и нещо още по-гнусно: заръчал да разпространят мълва, че владетелят на Ерегион се бил побоял от мъчения и доброволно му предал всичките си съкровища.
Джуджетата от Мория почти не се намесили в тия страшни събития. Виждайки несметното вражеско множество, те залостили здраво портите и се укрили в земните дълбини. Тъй прави открай време нашият народ, когато се сблъска с непреодолима заплаха. Само едно-единствено джудже останало вън, пред заключените порти. Това бил Нарви, правнук на Нарви. Нямало на света сила, която да го удържи на сигурно място в сърцето на планината. Защото когато чул за страшната участ на онзи, когото тачел едновременно като баща и по-голям брат, Нарви вдигнал юмруци към небето и в името на Ауле се заклел да погребе достойно Келебримбор или да загине.
Три нощи по-късно, в най-тъмния предутринен час, някой съсякъл оркската стража, отнесъл тялото на владетеля и изчезнал из дебрите нагоре по стръмните склонове на Мъгливите планини. Напразни останали проклятията и магиите на Саурон, с празни ръце се връщали потерите му, и дори гоблините с най-остър нюх не открили дирите на похитителя.
Нарви не се завърнал в Мория. Минали дни, после месеци и накрая джуджетата решили, че е погребал нейде на тайно място Келебримбор, а сетне е издъхнал до гроба му.

Тули въздъхна печално, запали отново изгасналата си лула и се загледа надолу към пътя пред вратата на Бар-ен-Хазад.
- И така ли завършило всичко? – възкликна горчиво разочарованият Галдо. – С гибелта на Келебримбор и изчезването на Нарви?
Старото джудже се озърна към него със замъглени от изненада очи, сякаш го виждаше за пръв път.
- Не, не завършило така, макар че и истинският край ще те разочарова. Изминала една година от изчезването на Нарви и наугримите в Мория запалили възпоменателна клада в негова чест. Ала още преди да изтлее жаравата, някой задумкал по Смутнолейската порта и стражата съобщила, че навън стои дрипаво и изнурено джудже. А дори и в най-тежки времена нашият род никога не е отказвал гостоприемство на изпаднал в беда събрат. Пуснали странника да влезе и велико било тяхното изумление, когато зърнали изпитото и скръбно лице на Нарви, когото смятали за загинал. На всичките им въпроси обаче той отговорил само с три думи: “Изпълних дълга си”. Така и не разкрил къде е бил тази година, през какви изпитания е преминал и що е сторил с тялото на Келебримбор.
Подир туй Нарви живял дълго и честито. Казват, че имал многобройна челяд и натрупал несметно богатство, ала не бил скъперник и с радост помагал на по-бедните си събратя. А когато навършил сто четирийсет и осем години, един летен ден излязъл уж да се поразходи из Смутнолейската долина и повече никой не го видял. Тъй, драги приятелю, завършва преданието за най-славната дружба между елф и джудже, която някога е имало на света.
Галдо буквално хлъцна.
- Но… но… но… това не е честно! – заекна от възмущение той. – Ако у нас, в Голям Дълбалник, старият Арвиболд разкаже приказка с такъв край, дечурлигата направо ще го разкъсат.
Старото джудже сви рамене.
- Само че животът не е приказка, млади ми хобите. Той по-скоро прилича на друм, който понякога те води из равнини с далечен хоризонт, друг път стига до непроходими дебри и щеш не щеш трябва да се върнеш назад, без да узнаеш какво се спотайва отвъд.
- Ами Саурон? – попита язвително Галдо. – И той ли е изчезнал безследно в дебрите заедно с Всевластните пръстени?
- Не – отговори спокойно Тули. – Още много злодеяния сторил той. След като се сдобил с Всевластните пръстени, раздал Деветте на велики владетели сред хората и чрез Единствения постепенно ги подчинил на своята воля додето се превърнали в могъщи и страховити духове. Може би си чувал за най-злия от тях, защото и твоите прадеди някога са се сражавали срещу него – Краля-чародей от Ангмар.
При това страшно име от древните предания Галдо сви глава между раменете си и усети как по гърба му полазват студени тръпки.
- Опитал се да стори същото и с джуджетата чрез Седемте, ала нашият народ устоял на козните му – продължаваше Тули. – Не тъй крепки обаче се оказали людете от великото задморско кралство. Когато те пратили своя могъщ флот срещу Саурон, той се престорил на победен и заминал с тях като пленник, а после с лукавство и благи слова покварил сърцата им, та ги вдигнал на безумен бунт против самите Валари. Тъй дошла гибелта на прекрасния остров Нуменор, а Саурон подир време пак се завърнал в Средната земя да твори зло. И тогава елфи и хора сключили Последния съюз. Рамо до рамо с тях застанали нашите прадеди от Мория и цялата тази величава армия се вдигнала на рат срещу Черния властелин. Безброй свидни жертви паднали в кървавите сражения, сам Гил-галад погинал заедно с Елендил Високи, ала накрая Елендиловият син Исилдур посякъл Саурон на склоновете на Съдбовния връх и тъй злият враг изчезнал завинаги, а заедно с него, казват, изчезнал и Пръстенът-повелител, що донесъл толкова много страдания… Но това, приятелю, вече е наистина краят на разказа, пък и отдавна стана време да се прибираме за обяд.
Галдо вдигна глава и през къдравите зелени клонки на калината зърна с изненада, че слънцето преваля пладне. Времето бе отлетяло покрай него, без да усети.
Той мълчаливо стана от пейката, но костеливите пръсти на старото джудже лекичко го хванаха за лакътя.
- Почакай малко. След като ти разказах толкова много неща, може ли и аз да попитам за нещо, макар и не чак толкова величаво? Би ли ми казал защо носиш ботуши?
- Ами… – хобитът се поизкашля смутено. – Глупава работа. Тази зима измръзнах в гората и космите по краката ми окапаха. Но моят дядо е прославен билкар. Даде ми специален мехлем и обещава, че до лятото отново ще имам най-рунтавите нозе в цялото Графство.
- Мехлем ли? – развълнува се Тули. – Мехлем за поникване на косми? Може ли да го видя?
- Не само да видиш, но и веднага ще ти подаря гърненцето, което си нося – щедро обеща Галдо. – Аз имам у дома още няколко.
- Ами какво чакаме тогава? – припряно възкликна джуджето. – Да вървим, да вървим.
Двамата хвърлиха по още един поглед към далечния хоризонт и бавно заслизаха по стръмните каменни стъпала.

About Lubo

Writer, translator etc.
This entry was posted in Елесар. Bookmark the permalink.

24 Responses to ЕЛЕСАР – 6

  1. lilia says:

    Тук има нещо мое.

  2. fon says:

    Всичко е супер, освен “из чиниите с овесена каша и маринована риба”.

    Октоподи няма ли? :) .

  3. Lubo says:

    @ lilia
    ???????

    @ fon
    Типична английска закуска :(

  4. fon says:

    Любо, типичната английска закуска, която освен това е и ВКУСНА, е яйца с бекон, пържена филийка, боб и гъби и евентуално хляб с масло и сладко. Това с маринованата риба и овесена каша не е вкусно и със сигурност никое уважаващо себе си джудже не би го яло, освен ако не е на пустинен остров, където е корабокруширало заедно с пратка с риба и чувал овес и ще го хвърли, ако не го изяде (както се знае, джуджетата са скъперници).

    Може хагис да бъде, ако искаш да има малко колорит (http://en.wikipedia.org/wiki/Haggis).

  5. Finarfin says:

    И аз мисля, че ще е по-удачно закуската да е в типично английски стил. Демек яйчица, бекон, шунка, наденички и масълце с препечени филийки, чай, изтъргуван от Сивите заливи и други неща от сорта:)
    Пред статуята на Ауле, според мен, ще е по – удачно Тули да използва джуджешкото Махал, а след това евентуално да добави и елфическото му име(нещо от сорта на: Нашият създател Махал, благословено да бъде е името му, когото елфите наричат Ауле).
    Относно Всевластните пръстени, не съм сигурен, че намерението на Келебримбор е било да ги подари на джуджетата и хората. По-скоро те се превръщат в Седемте и Деветте едва след като Саурон ги раздава на тези народи, от там и стиха. Затова долните две части ми се струват доста спорни:
    “Най-прелестните три от тях били за елфите, седем за джуджетата и девет за простосмъртните люде.”
    и
    “..понеже Келебримбор все още се колебаел в избора на най-достойните владетели сред хората и джуджетата.”
    Сцената със смъртта на Келебримбор също може да породи противоречие, макар и в по-малка степен. Толкин пише, че той е умрял при изтезанията, на които е бил подложен от Саурон. Съвсем правдоподобно – Гортаур се е опитвал да изтръгне с мъчения информация за Трите, които не е открил в съкровищницата на Мирдаините.

  6. Григор says:

    Според мен овесената каша и маринованата риба са ОК – джуджетата не са по селското стопанство, а овес и риба са нещата, които най-лесно биха изтъргували. Яйцата, шунката и наденичките са ми по-проблемни – могат да се изтъргуват, но не са толкова трайни, джуджетата надали биха ги поръчали, поне не за ежедневна храна. Че не е вкусно надали има значение: джуджетата не са придирчиви.

    За Махал – Финарфин е прав. Но че пръстените не са били отначало предвидени за хората и джуджетата – може и да не е прав, още повече че това е не “документално” нещо, а легенда, както я разказва Тули. Описаната смърт на Келебримбор обаче наистина е в противоречие с Толкин; че е част от легенда би могло да обясни разликата, но според мен е по-добре да не бъдат насилвани нещата чак до нужда от това обяснение. Дали не е възможно Саурон само да го е зашеметил с жезъла си, а след това да го е измъчвал и накрая убил?

    Сто четиридесет и осем години не е ли все още не стара възраст за джудже? За легенда по иде Нарви да е умрял на преклонна възраст. А за брадите на жените на джуджетата – не зная защо, но съм останал с впечатление, че имат бради. (Което при Хазриновия род може и да не значи кой знае какво. :-) ) Също, заради практичността на джуджетата бих очаквал и двете готвачки да са с панталони (а и да са не съвсем малко по-плещести от хобитите). А и, честно казано, две готвачки ми се виждат малко множко за десетина джуджета; може би е добре да се спомене някъде, че повечето джуджета са в мината, и затова Галдо не ги е видял? Или готвачката да остане една?

    Това е, за което ми хрумна да се заям до момента. :-) А иначе се наложи да прочета текста три пъти, докато стана способен на критичен анализ – първите два пъти заминаха на един дъх, така грабват. Страхотен си, Любо!

  7. Lubo says:

    Продължавайте с критиките, ценни и полезни са!
    Но за Келебримбор и мъченията – просто не мога да се съглася. Според мен тук Толкин е изневерил на себе си. Знам, че го е казал, но не мога да го приема. Затова предлагам компромисен вариант – че това е слух, пуснат от Саурон.

  8. Finarfin says:

    Съгласявам се с Григор относно закуската.

    Участта на Келебримбор също ми се струва правдоподобна във варианта, предложен от него. Тоест, елфът да е бил пленен, измъчван и умрял в следствие, но НЕразкрил тайните на гилдията. След това Саурон от люта злоба пуска отровния слух.
    Какво пише Толкин: при превземането на Ост-Ин-Едил, Саурон намира Деветте и с мъчения изтръгва от Келебримбор Седемте; Келебримбор умира от изтезанията; Трите обаче остават укрити.
    Тоест Келебримбор наистина не е бил пречупен и е запазил в тайна местонахождението на най-славните си творения – елфическите пръстени, недокоснати от ръката на Саурон.

    След като прочетох главата още веднъж се замислям какво се крие в думите на Келебримбор:
    “Седемте и Деветте също не ще попаднат в ръцете ти, ако успея да се добера до хазната.”
    Дали е имал намерение да ги укрие така, че Саурон да не успее да ги намери? Не ми се вярва да е било възможно да го направи за краткото време, с което би разполагал. Остава вариантът да е искал да ги унищожи. Но как би могъл да го направи и то бързо? Поне засега не се сещам за вариант, в който Келебримбор да е можел да изпълни заканата си.

  9. Ани says:

    О, тази глава е най-интересната досега! Страхотно, Любо! Човек започва да чете и потъва, уви, защо свършва толкова бързо?

    (само ето тук: “Орките гинели като мухи, но на всеки десет убити от тях падал и един мъртъв елф, а черните им пълчища нямали край.” бих променила словореда ето така: Орките гинели като мухи, но черните им пълчища нямали край, а на всеки десет убити от тях падал и един мъртъв елф.” Иначе “черните им пълчища” смислово започва да се отнася към елфите.)

  10. Lubo says:

    Ох, Ани…
    Бързо свършва, но как се пише.
    Следващата глава е недовършена, а после още една – и край на първа част.
    :(

  11. Michel says:

    Една от най-интересните глави до момента… чакаме шеста, седма… и после, ще чакаме Втора част?? :)

  12. Ани says:

    @Lubo: Прав си, разбира се – знам, че е лесно да се дава акъл отстрани, и че писането със сигурност не е лека задача, особено в случай като този. Пък и виж колко много сме се събрали и ти “надничаме” през рамото, и все търсим кусури и правим забележки… :-)

  13. Lubo says:

    @ Ани
    Да не си помислиш нещо! Радвам ви се на всички! :)

    @ Michel
    От твоите уста – в Божиите уши. Само дето втората част още си няма име, а и не знам дали ще стигне материал за трета.
    Добре поне, че историята като цяло е оформена. Но пак предупреждавам: еретичните идеи ще стават все по-драстични.

    @ Finarfin
    Идеята за мъчения на Келебримбор е хубава и дава възможност за допълнителен драматизъм. Но гибелта му в този вариант е най-удобна за легендарната история на Нарви – която далеч не е приключила.

  14. Lubo says:

    Ах, дявол да го вземе!
    Странни работи стават. Преди малко отворих ръкописа, за да продължа. Пред погледа ми попадна този текст:
    … последните защитници на Ерегион били обкръжени на площада пред двореца…
    И за миг изтръпнах. Почувствах го, почти го видях за част от секундата.
    Беше невероятно усещане. Ех, ако бях художник…

  15. Michel says:

    @Lubo:

    Ех, не си художник, но току-виж някой художник сред читателите ти се отзовал и… ;)

  16. Григор says:

    @Любо: Не разбирам какво му е странното да го усетиш и видиш в себе си. Аз имам това усещане през целия този разказ, от началото досега.

    Кискал съм се наум на гледката как Илберик, вкиснат до немай къде, събира ябълките по склона. Зяпвал съм от възхищение как Рори оглежда предпазливо кръчмата в момента, в който отмята качулката си. Пред очите ми е всеки жест на Вилко Палитрън, който, излежавайки се, съсредоточено си разглежда крака. Виждам как по стъпенките на водното колело, което задвижва пещите на Хазриновия род, преливат тънки бистри водни струйки…

    Благодаря ти, Любо!

  17. Lubo says:

    @ Michel
    Абе, има един – Пепи Станимиров. Навремето се увлече от историята и ми направи две чудесни илюстрации: едната е към песента на елфите сред виелицата, другата е към един критичен момент от втората част, когато Галдо и вълшебникът Салкун (Паландо) гонят Снеагол през Перуникови поля.
    Искаше ми се да ги пусна тук, но зареждачката отказва.
    Григоре?

    • Григор says:

      Из dashboard-а на WordPress има място, откъдето се качват изображения (и други медийни файлове) – Media ->Add New. След като изображението се качи, получаваш линк, който трябва да вмъкнеш в твой запис, и така то става достъпно. :-)

      • Michel says:

        @Lubo, Григор:

        Може направо “Add image” иконката в страницата за писане на нови постинги… и като се качи, направо се вмъква картинката в поста.

  18. Pingback: Grigor Gatchev – A Weblog » Blog Archive » За легендите – 2: Нарви

  19. gost says:

    Здравейте! Току що открих блога и книгата :) ! Трябва да призная, че и двете ми правят огромно впечатление и поднасям своите поздрави за отлично свършената работа.
    Относно критиките искам да добавя, че когато един град падне след опсада, обикновено защитниците се оттеглят по къщи, складове и дворци. От тази гледна точка ми се струва странно да бъдат обкръжени на площада. По вероятно е да има кървави сцени из зали и стълбища, а на края и може би в хазната, а не на площада.

  20. Pingback: Grigor Gatchev – A Weblog » Blog Archive » За легендите – 3: Нарви (Продължение)

  21. Michel says:

    Чакаме глава шеста и тръпнем в очакване!!! :)

  22. Michel says:

    О, дойде, дойде! Глава шеста! Йееее! :-)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>