ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО НА СНЕАГОЛ

Предлагам ви още един откъс от втора част на “Елесар”. Не ми се сърдете – работата е ужасно бавна.
А илюстрацията, разбира се, е на Петър Станимиров.

Перуникови поля се разстилаха пред тях като безбрежно бледолилаво море, над което в далечината като остров се издигаше малка зелена могила, обкръжена около върха с огърлица от бели камъни.
– Какво е това? – попита Галдо.
– Спомен за древни времена – унесено отвърна Салкун и очите му се зареяха нейде отвъд хоризонта. – Чак дотук идваха някога снажните пришълци иззад Морето и отдавна забравени племена се учеха на мъдрост от тях, та издигаха светилища на Еру Илуватар. Но ония години отдавна са изличени от човешката памет и само елфите още…
– Не – прекъсна го нетърпеливо хобитът. – Не могилата имах предвид, а онова там.
И той посочи настрани, към речния бряг, където по ствола на една от върбите се белееха пресни петна от жестоко откършени клони.
Салкун извърна глава натам и изведнъж спря като вкаменен. Сетне лицето му бавно се промени – стана свирепо, жестоко и хищно като муцуна на вълк, надушил кървава диря. Неясен, но мощен страх стисна с ледени пръсти сърцето на Галдо. В този миг на безвремие всичко застина – не трепкаха върбовите листа, млъкна ленивият ромон на речните струи, стихна шепотът на тревите, слънчевите петна по водата се превърнаха в бляскава неподвижна мозайка от разтопено злато.
После времето връхлетя от всички страни и вълшебникът с шеметна бързина се втурна напред. Подтичвайки подир него, Галдо смътно различи в сянката на върбата голяма купчина клони, трева и тръстика. Наблизо се валяше преобърната малка лодка, до нея – захвърлена въдица и няколко нанизани на връв рибки.
Салкун спря до върбата, олюля се и опря длан върху напуканата груба кора, сякаш краткият бяг бе изцедил от него последните капки сила. Но когато се обърна към хобита, свирепото изражение отстъпи място на тревожна, измъчена, ала все пак сърдечна усмивка.
– Благословен да си, Галдо! – възкликна той. – Докато аз, старият глупец, се прехласвах по безплодни древни видения, твоят млад взор безпогрешно различи днешното зло – и то зло тъй страшно, че словата не могат да го опишат. Няма време, момчето ми! Няма време! Да действаме!
С тия думи старият вълшебник се приведе, трескаво разхвърля клоните настрани… и Галдо задавено ахна, когато видя отдолу едно дребно, неподвижно телце – тялото на Даегол. Речният хобит лежеше възнак с отметната глава, вперил в безоблачното небе изцъклен поглед, а по шията му се тъмнееха синкаво-черни следи от пръсти.
– Мъртъв е – прошепна Галдо.
– Не! Не още! – яростно възрази Салкун. – Кълна се в Безмълвните чертози, все още има надежда!
Той отметна качулката на вехтия син плащ и дългите му бели коси се разпиляха по раменете. Сетне вдигна високо жезъла си и в същия миг стана нещо странно. Безбройните светли петънца от проникващите през върбалака слънчеви лъчи затанцуваха, устремиха се едно към друго, сляха се в ослепително бяло кълбо, което бавно се издигна във въздуха и кацна на върха на жезъла. Под старата върба настана зловещ сумрак, извън който целият свят сякаш престана да съществува. Сиянието на жезъла озаряваше само Салкун и проснатия в нозете му Даегол. И в този пронизващ, безмилостен блясък синият плащ почна да избледнява, стана бледосин, сетне искрящо бял, а заедно с тази промяна се преобразяваше и самият вълшебник. Снагата му бавно се извиси, опря плещи в скръбните върбови клони, изпълни сенките с грейнало бяло могъщество и се надвеси над мъртвия речен хобит. Свит в полумрака и разтреперан от страхопочитание, Галдо гледаше с широко разтворени очи този нов, непознат Салкун, от когото долиташе усещането за невъобразима, върховна мощ. Видя как устните на вълшебника бавно се разтвориха и от тях като гръмотевичен тътен прокънтя повелителен глас:
– Канно Мандос!
Мракът се сгъсти, обгърна всичко освен малкия светъл кръг около Салкун и Даегол. Леденото небитие като че прииждаше алчно отвсякъде за да погълне и тях, но го отблъскваха могъщи слова:
– Она амин вал Херу ен’ойронессе! Хил-амин морхуине! Кел-алак гурта! Тула синоме койа!
Изведнъж клепачите на Даегол трепнаха, склопиха се бавно и закриха изцъклените очи. Гърдите му колебливо се надигнаха да поемат животворен дъх, отпуснаха се, пак се надигнаха и същевременно восъчната мъртвешка бледност изчезна от бузите му, отстъпвайки място на познатата здрава руменина. Сега речният хобит изглеждаше просто заспал от умора подир тежък труд.
Вторачен в лицето му, Галдо не усети кога са се разсеяли сенките и наоколо пак е изгрял ясният летен ден. Салкун отново беше познатото дребно старче със синя наметка и обикновена протрита тояга в ръката, реката тихо пееше прастарата си успокоителна песен, слънчевите лъчи се мержелееха през трепета на острите върбови листенца и над цялата сцена се възцаряваше усещане за ленив покой.
– Жив е – тихо промълви вълшебникът.
– Ала кой е извършил това черно дело? – плахо попита Галдо. – Да не би орки да са дошли насам?
– Бих се радвал да е така – сурово отвърна Салкун. – Но се боя, че сме се сблъскали с нещо неизмеримо по-страшно. Уви, догаждам се вече чия ръка го е сторила. – Предишната хищна гримаса пак изкриви лицето му тъй свирепо, че Галдо неволно се сви. – След мен, момчето ми! Трябва на всяка цена да догоним виновника преди да е станало късно!
– Ами той?… – колебливо измънка Галдо, като се озърна към неподвижния Даегол.
Вълшебникът раздразнено махна с ръка.
– Остави го. Най-лошото вече отмина, сега ще спи дълбоко и дълго. Не ме гневи с напразни въпроси, Галдо Бързолък, а тръгвай веднага след мен!
Без повече приказки Салкун се завъртя и побягна по едва забележимата утъпкана диря между перуниките. Галдо се поколеба за миг, после хукна след него, но макар да тичаше с все сила, разстоянието помежду им неумолимо се увеличаваше. Перуниките наоколо ставаха все по-високи и скоро се издигнаха над главата на хобита, топлата мочурлива почва жвакаше под нозете му, влажните изпарения се смесваха с тежкия, всепроникващ аромат на цветя и той усети как главата му се замайва. Не виждаше нищо друго, освен две плътни стени от полюшващи се стъбла, увенчани с бели или виолетови цветове, а между тях – тясна диря от прекършена зеленина и неясни следи от стъпки, които бързо се запълваха с мътна вода.
Задъхан, плувнал в пот, той продължаваше да тича напред и изведнъж слънчевият блясък го заслепи. Беше излязъл в подножието на могилата. На зеления склон над себе си зърна два силуета – и сега страхът го обзе с нова сила, защото сцената изглеждаше по-зловеща дори и от видяното преди малко под върбата.
Може би се дължеше само на слънчевото сияние, но сега Салкун не изглеждаше нито син, нито бял, а черен. Вдигнал високо ръце, подобен на някаква мършава и свирепа хищна птица, той се готвеше за последната – и без съмнение смъртоносна – атака срещу подгонената жертва. А в подножието на големия бял камък пред него се свиваше една дребна, жалка фигурка, в която Галдо едва разпозна вечно наперения Снеагол.
Трима стояха в този слънчев следобед насред пустите Перуникови поля. И тримата знаеха какво ще последва, защото костеливите пръсти на вълшебника вече се свиваха като зверски нокти, готови да отмъстят безмилостно за страшното злодеяние. Възмездието бе неминуемо и заслужено, то трябваше да се стовари – Галдо разбираше кристално ясно всичко това, ала сърцето му не искаше да се примири с жестоките доводи на разума и от гърлото му сякаш сам излетя отчаян вик:
– Не!
И тогава се случи нещо съвсем различно от онова, което тримата бяха очаквали само преди секунда.
Салкун извърна към Галдо очи, в които пламтеше студеният огън на смъртоносна закана. Но освободен от магията на погледа му, Снеагол незабавно използва единствения си шанс. Той трескаво скочи на нозе, завъртя между пръстите си нещо дребно и лъскаво…
… и изчезна.
Тишината на ленивия летен ден остана все тъй плътна, слънцето все тъй неуморно лееше жарките си лъчи, но над могилата сякаш отекна далечен рев, изпълнен с неописуема радост и жестока закана; страховита хладна сянка плъзна из безоблачното небе откъм източния хоризонт, дирейки нещо безценно и отдавна изгубено. А през високата зелена трева побягнаха дири от невидими нозе. Без сам да разбира какво върши, Галдо с един скок се хвърли в краката на незримия беглец. Усети как нещо го блъсна в ребрата, нечие дребно тяло се прекатури през него и невидими ръце го заблъскаха настрани. Сетне слънчевите лъчи помръкнаха и хобитът изтръпна, очаквайки онази незнайна сянка да го сграбчи в зловещата си прегръдка. Но това бе само Салкун, който връхлиташе над тях; тримата се запремятаха надолу по склона, вкопчени в трескава борба и изведнъж Снеагол отново се появи. Вълшебникът здраво го стискаше за шията с едната ръка; в другата за миг избухна златен проблясък и веднага изчезна под синьото наметало.
Далечният рев секна като прерязан с нож. Сянката в небето затрептя и бързо се разсея сред ярката синева. Задъхан и разтреперан от умора, Салкун бе вкопчил пръсти в раменете на Снеагол, но когато обърна очи към Галдо, в тях вече нямаше заплаха, а само недоумение и дълбока тревога.
– Що става с мен, Галдо? – промълви задавено той. – Отгде идва тая свирепа стръвност? Та аз бях готов със собствените си ръце да погубя клетника и едва в последния миг усмирих яростта… Проклет да е този товар на тленната плът, що замъглява разсъдъка с неразумни чувства!