книжна трапеза

– Е, и какво ще правим сега? – изпъшка Крум, макар че кутията, която остави на масата, беше съвсем лека.
Вместо отговор Валтер продължи със зле имитирано любопитство да се вглежда в рафтовете, стигащи чак до тавана на грамадната зала. Може би се мъчеше да прецени колко хиляди сандъци, кашони, торби, кошници, контейнери, чували, бохчи и съвсем неописуеми опаковки са натъпкани по тях.
– Питам те какво ще правим сега – повтори раздразнено Крум.
– Как какво? – Валтер се завъртя и впери в него порцелановосин поглед, изпълнен с доброжелателност и невинно недоумение. – Ще работим, разбира се. Хайде, командвай.
Крум изпъшка отново и се почеса по тила. Това не помогна. Кутията лежеше върху масата – мълчалива и заплашителна в своята непроницаемост.
– Виждаш ли тази кутия? Трябва да проверим какво има в нея.
– Трябва – охотно кимна Валтер и русият му перчем се разпиля на всички страни.
– Значи трябва да я отворим.
– Трябва – потвърди Валтер все тъй охотно. – Няма как да проверим, без да я отворим.
– Добре тогава. Вдигай капака.
Вместо отговор Валтер издаде неопределено мучене, придружено с енергично клатене на главата. Личеше, че не изгаря от нетърпение да се запознае отблизо със съдържанието на кутията. Грубият натиск нямаше да донесе нищо и Крум реши да смени тактиката.
– Слушай, бе човек. Ти стоковед ли си?
– Не съм още. Но може и да стана.
– Ще станеш на куково лято! Ако не работим, няма да ни признаят стажа. Хайде, отваряй кутията!
– Страх ме е – откровено си призна Валтер.
– Ама и ти си един! Пъзльо! Защо си се записал в специалност “стокознание”, щом те е страх?
– Не ме приеха в “космическа дипломация”. Само петнайсет стотни…
– А сега ще вземат да те изгонят и от стокознанието. Закъде си без заверка на семестъра? Няма и да припариш до космоса, тъй да знаеш. Помни какво казва бачо ти Крум от втори курс. Хайде бе, Валтерчо! Бутни капака, нищо страшно няма.
– Да-да! Нямало! Тогава защо не го бутнеш ти?
Аргументът беше сразяващ и гениален по простота. Крум се помъчи да намери някакъв изход, но изход нямаше. Или трябваше да признае, че се опитва да баламоса зеления първокурсник, или да вземе решителни мерки за отваряне на загадъчната кутия. По принцип се полагаше това да е безопасно. Но както всяка професия, така и тази на космическия стоковед си имаше определени рискове. Въпреки изричните междупланетни договори и безбройните проверки по места, от време на време заедно с образците на нови стоки се прокрадваха разни безполезни, противни, та дори и зловредни продукти. Работата на стоковедите се състоеше в проверка на мострите, преценка на тяхното значение за земната икономика и евентуални заявки за доставка на определени стоки.
На теория всичко изглеждаше ясно. Пък и на практика не беше чак толкова зле, докато наоколо се навърташе завеждащият склада дон Рамон – стар и опитен космически стоковед в предпенсионна възраст. Само че от три дни него го нямаше. Вече седемдесет и два часа лежеше в болницата с тежък пристъп на истеричен смях след непредпазливо отваряне на кутия с надпис “Радост за цял живот”. Видни медицински светила твърдяха, че няма опасност за живота му.
Бавно и предпазливо Крум се наведе над кутията и огледа капака. По картона се бяха провлачили черни петънца, като че някой бе пуснал отгоре муха, натопена в мастило. Това определено напомняше някаква писменост, но каква?
– Прилича на сарфиански букви – обади се Валтер.
– Не учи старото! – скастри го Крум. – Бягай да донесеш сарфианския речник.
Първокурсникът изприпка в съседната зала и след минута се появи с дебел том в ръка. Върху черната кожена подвързия бе отпечатано с големи златни букви: SZARFIAN-MAGYAR SZOTAR.
– Какво ми носиш, Валтерчо? – осведоми се Крум с меден глас.
– Ами аз… такова… Сарфиано-унгарски. Нямаше друг.
Крум отчаяно махна с ръка и отново огледа кутията. Все някъде трябваше да има разбираем надпис, изискваха го всички правилници за междупланетен стокообмен. Отстрани не се виждаше нищо. Почти без надежда, той внимателно повдигна кутията, надникна към дъното и пред очите му се разкриха неравно изписани печатни букви:

ВИСОКОКАЧЕСТВЕНИ САНДАБУКИ.
ОТВАРЯЙ И ВЕДНАГА БЯГАЙ!

Крум избърса потта от челото си. Никак не му харесваха подобни пратки. Прекалено напомняха печалната история с вноса на първата партида сарфиански бягащ боб. Навремето група ентусиасти с цената на огромни усилия бяха дресирали непослушните семена да се строяват в редици и сами да се засаждат по квадратно-гнездовата система. Всичко бе минало добре, но в края на лятото целият урожай се бе разбягал, предизвиквайки масова паника в околните градчета. За щастие се оказа, че ухапването на бобените зърна не е опасно, но злополучните новатори си имаха ред неприятности, свързани както с наказания от отговорните инстанции, така и с безброй жалби от пострадали граждани.
– Да знаеш, че аз не мога да бягам – категорично заяви Валтер, който надничаше през рамото му. – Освободен съм от физкултура и се занимавам в секцията по лечебна гимнастика.
– Много се навъдихте такива, бе! – избухна Крум. – Мързи ви и с физкултура да се занимавате! Пфу! Марш оттук! Сега ще видиш как действа един истински стоковед.
Той порови из джоба си, измъкна връзка канап и внимателно омота края около капака. После се отдалечи на десетина крачки и подръпна леко. Капакът не помръдна. Раздразнен, Крум опъна по-силно. Внезапно цялата кутия се плъзна по масата, увисна за миг на ръба и полетя надолу към пода.
– Залегни! – изрева Крум и се просна по очи.
Някъде в зданието хлопна врата и настана пълна тишина. Крум изчака още малко, сетне бавно надигна глава с чувството, че всеки момент ще се случи нещо гибелно. Но този път нямаше основание за тревога. Разтворената кутия лежеше мирно до крака на масата. Вътре още по-мирно се гушеха чифт ярко оранжеви спортни обувки, бродирани ръчно с фигурки на някакви странни зверове.
– Хе, маратонки! – ухили се глуповато Валтер. – Отваряй и веднага бягай.
– Сам виждам, че са маратонки – сопна се Крум. – Щом толкова разбираш от бягане, бягай на компютъра и пиши. Изделие номер… – той погледна товарителницата – … номер DLZ 135-28-973, сарфиански спортни обувки с ръчна бродерия. Прегледани и класифицирани като отговарящи на стандартите за безопасност. Подпис: стажант-стоковед Крум Балабанов.
– Ами аз, ами аз? – развълнува се Валтер. – Аз не участвах ли в огледа? Кой ти донесе речника, а?
– Грънци си участвал! – озъби се Крум, но сетне омекна и махна с ръка. – Нейсе, от мен да мине. Пиши: старши стажант-стоковед Крум Балабанов и младши стажант-стоковед Валтер Хайдеке.
Валтер усърдно затрака по клавиатурата. След малко вдигна глава.
– Круме, дали пък да не сменим насоката. Тук видях един файл със заявки за доставка на земни стоки. Дали да не го отворим? Със земните стоки поне нещата са ясни.
Крум сви рамене. Не споделяше оптимизма на по-младия си колега, но нищо не пречеше да опитат.
На монитора изникна нов текст, Валтер приведе глава напред и зачете възторжено.
– Ето, слушай! Заявка от Киламера за четири тона пух от земни глухарчета. Трябвали им за ежегодните церемонии в чест на въздушните божества. Дори и вида са уточнили: глухарче обикновено, с латинско название Taraxacum officinale. Дай бе, Круме, дай ние да се заемем. Додето задвижим доставката и то стажът изтекъл.
Крум презрително го перна по буйната руса прическа.
– Ей, главо тевтонска, кога ще ти дойде умът? Я си размърдай мозъка! Имаш ли представа какво са четири тона пух от глухарчета? – Той размаха ръка наоколо. – Я се поберат в цялата тая зала, я не. И откъде ще ги доставим? Да викнем пет-шест хиляди доброволци да събират пух цяла година, така ли? Или да пуснем заявка за конструиране на пухосъбиращ комбайн? А финансиране откъде? Ами екологичните последици? И накрая ония от Киламера ще вземат да рекат, че сме сбъркали при превода и всъщност им трябват четиристотин грама. Върви се оправяй тогава… Други заявки има ли?
– Има, има. Ето, слушай. За Ипокебисия – голяма бяла акула в добро здраве… това май няма да стане… От Алербос искат Духа на миналата Коледа, по възможност заедно с духа на Чарлз Дикенс или Ебенизър Скрудж… А, ето нещо по-нормално! За Чвар-то-Пекадиби – сто и осемдесет стандартни контейнера неаполитанска лазаня… чакай, тук пише “Доставено”. Язък! И освен това…
– И освен това един пренитател за друлки! – раздаде се от компютъра звучен мъжки глас.
Текстът на монитора затрептя и изчезна, отстъпвайки място на усмихната червендалеста физиономия с грамадни засукани мустаци. Камерата плавно се отдалечи и разкри китно дворче с високи чимшири, сред които пъстрееха цветни лехи. Собственикът на физиономията, облечен в старинен български национален костюм, седеше сред двора на миндер с шарени възглавници и с едната ръка крепеше без усилие солидна оплетена дамаджана, а с другата сръчно тракаше по клавиатурата на компютъра пред себе си.
– Вуйчо Ламби! – възкликна радостно Крум. – Как ме откри?
Червендалестият мъж отпи титанична глътка и след едно звучно оригване, напомнящо утробния стон на валдхорна, намигна на Валтер.
– Виното, момче, е кръв.
Валтер се ококори.
– Вие да не сте кръволок?
Крум мигновено го смушка в ребрата, но вместо да се обиди, вуйчо Ламби избухна в гръмогласен смях.
– Браво юнак, нямаш грешка! Кръволок съм като Омар Хаям, само дето той е прибавял към виното и жени, а според мен жените са като водата – развалят вкуса на хубавата напитка.
– Как ме откри? – повтори Крум.
Вуйчо Ламби укоризнено размаха дамаджаната.
– Е-е-е, че аз при моите връзки ако не открия потомъка на собствената си сестра, закъде съм? Не ме обиждай, скъпи ми племеннико, ами слушай внимателно. Дошло е времето и аз веднъж да поискам услуга от теб. Трябва ми пренитател за друлки.
Крум примига. Никога не бе чувал за нещо, наречено “пренитател” а още по-малко за друлки. Но да си признае подобно невежество точно пред вуйчо Ламби, когото обожаваше още от малък, бе просто немислимо. Той нервно пъхна палци в джобовете на панталоните си и се опита да потърси някакъв изход от ситуацията.
– А защо точно от мен го търсиш, бе вуйчо? Нали знаеш, аз сега съм на стаж при космическите стоки. Нямаме ли си земни пренитатели?
Вуйчото презрително махна с ръка.
– Земно ли е, не ми го хвали! И изобщо не се ослушвай, ами вземи по-бързо да намериш един пренитател, та свят да ти се завие от друлки. Разчитам на теб, младо! Дерзай! Като свършиш работа, обади ми се – оставям си номера в твоя компютър.
Мустакатият образ изчезна от екрана. Няколко секунди царува тишина, после Валтер невинно попита:
– Круме, какво е това “пренитател”?
– Не знам – унило призна Крум. – Ама трябва на всяка цена да намерим. Не мога да се изложа пред вуйчо, разбираш ли?
– Знам, знам – кимна съчувствено Валтер. – Вуйчото е свещена работа. Вярно, малко чешит ми се видя… С какво точно се занимава?
В очите на Крум припламнаха възторжени искрици.
– Велик човек е вуйчо Ламби! Историкопсихолог-експериментатор. Що професори, що академици му се кланят до земята – направо нямаш представа.
– Историкопсихолог-експериментатор – повтори с недоумение Валтер. – Що за професия е това? Не съм я чувал досега.
– Не си, щото е много рядка – обясни Крум. – Обикновено на историците им е лесно: ровят се из вехтите документи и описват какво било, що било, как станало. Ама как са се чувствали хората по онова време, какво са изпитвали, как са мислили – туй никой не го знае. И тогава на помощ идват хора като вуйчо Ламби. Потапят се в атмосферата на миналото, живеят като антични херои, търпят лишения и несгоди, за да хвърлят лъч светлина над отдавна отминалите епохи.
– Не забелязах да живее в лишения и несгоди – лукаво подметна Валтер.
– Е, понякога се случват и по-леки задачи като сегашната. Да го беше видял преди три години. Шест месеца изпълняваше ролята на египетски роб и копа плавателен канал в Панчарево само по набедрена превръзка, с един комат хляб и глава чесън на ден. Ами салът на “Медуза”, дето го организира заедно с още двайсетина колеги? Там направо не ми се мисли. Между нас да си остане, но злите езици разправят, че от глад изяли единия. Затова не се помайвай, ами тръгвай да търсиш… как беше? Да, пренитател за друлки.
Валтер се озърна плахо към стелажите, после погледна решително-навъсената физиономия на по-големия си колега, преглътна и без възражения тръгна да изпълнява задачата.
Само след пет минути иззад рафтовете долетя приглушеният му вопъл:
– Круме-е-е-е!
Сърцето на Крум подскочи до гърлото, сетне стремглаво се спусна в петите. Изтръпнал от лошо предчувствие, той хукна по посока на крясъка. Ала опасенията му не се оправдаха. Валтер стоеше между стелажите съвсем жив и здрав, стиснал в ръце голяма тенекиена кутия.
– Гледай какво намерих – гордо обяви той.
Крум се вторачи в етикета. Под картинка с нещо черно, обгърнато в буйни червени пламъци, беше отпечатано:

ДРУЛКИ ЗУМ-КАТРАПИРАЩИ

Малко по-долу следваше предупреждение:

Achtung! Achtung!
Внимание! Друлки зум-катрапиращи.
Ние не носи отговорност ако друлки
катрапират по-зум, отколко вие очаква.

Изпаднал в пълно недуоумение, Крум пое кутията, върна се при компютъра и набра номера. Щом на монитора изникна познатата червендалеста физиономия, той побърза да изпревари въпроса с въпрос:
– Вуйчо, а друлки трябват ли ти?
Надяваше се разговорът да тръгне в насока, която поне мъничко да му подскаже що е това пренитател, но вуйчо Ламби отсече със спартанска лаконичност:
– Да.
Настана неловко мълчание.
– Ами ако са зум-катрапиращи? – опита се да хитрува Крум.
– Колкото по-зум, мойто момче, толкоз по-добре – поучително обясни вуйчото. – Само че без пренитател за нищо не стават, тъй че недей да губиш време. – Той намигна ухилено и някак зловещо. – Да знаеш, планирал съм нещо за довечера. Може и в учебниците да влезеш заедно с мен.
Екранът отново изгасна. Крум се завъртя и видя, че Валтер е впил тревожен поглед в етикета на кутията.
– Какво? – попита раздразнено той.
– Ами… знаеш ли, Круме… Ей-така, само се чудя… На тоя твой вуйчо каква му беше последната мисия? Преди сегашната, искам да кажа.
– Терорист беше – обясни с увлечение Крум. – Справи се страхотно и разправяше, че много му харесало. Дори такова заведение искаше да отвори – “При стария терорист”. Щеше да поднася фламбето с динамит.
– Аха – каза Валтер и замълча.
Този път по гърба на Крум плъзнаха не просто тръпки, а цяла армия ледени мравки. Той се вгледа в етикета на кутията. Странната безформена буца се чернееше злокобно сред пламъците и навяваше асоциации за пожарища, пепелища и всеобща погибел. А думата “пренитател” вече му звучеше като “терорист”, като “тринитротолуол”, като “ДИНАМИТ”.
Крум с безкрайна предпазливост остави кутията на пода и бавно се отдръпна назад. Отсреща Валтер отстъпваше в обратната посока.
И тогава се случи непоправимото.
Крум искаше да извика, но нямаше глас, беше като парализиран от някакво страховито предчувствие и можеше само да гледа с ужас как Валтер се блъска в рафта зад себе си, как от най-горната лавица се отронва гоям кашон и почва да пада над главата му.
За миг времето спря и Крум различи съвсем ясно рисунката върху кашона – странно метално приспособление с дълги шипове, напомнящо инструмент на средновековната инквизиция. Отдолу беше изписано с едри черни букви:
ПРЕНИТАТЕЛ ЗА ДРУЛКИ
Сетне времето отново литна по релсите си и Валтер изрева, когато кашонът с глухо дрънчене се стовари върху главата му.

* * *

Над китната балканска къщурка се спускаше топла лятна привечер. Откъм откритото огнище долитаха умопомрачителни аромати. Прегърнал здраво с две ръце дамаджаната, Валтер се беше килнал на миндера до домакина и обясняваше с набъбнал език:
– Ви-виното, вуйчо Ла…амби, е кръв!
Вуйчо Ламби скръбно въздъхна.
– Ей, това младите не знаете да пиете. С мезе се пие, бре момко! С мезе! – Той се завъртя към племенника си и повиши глас. – Круме, бягай до пренитателя за още друлки. И гледай да са добре катрапирали.
Крум нервно прехапа устни, после събра смелост.
– Абе, вуйчо, що не го каза по човешки още днес като се обади? Дето е рекъл онзи, “о, неразумни и юроде, поради что се срамиш…”
– Щото туй ми е ролята, момче младо – сопна се вуйчо Ламби. – Роля на български простак от деветнайсети-двайсети век, дето не признава ни род, ни език, а само хапване и пийване. Две академии чакат с нетърпение да получат отчета ми. А сега недей да философстваш, ами бягай да изпълняваш задачата.
Крум примирено сви рамене и се отправи към огнището за да свали от свръхмодерната стойка-пренитател няколко зум-катрапирали шишчета…

Проклети и гнусни фашисти,
не барайте родните шисти!
Вървете си, вашата мама,
да дупчите там при Обама!
…………………..
Но не го декламираме.
Шепнем го.
В кухнята, както навремето.
Не е за блога.
Не е за Скайп,
не е за Фейсбук.
Действа АКТА.
А чухте ли стария слух –
още от Сталиново време?
Вече можело да подслушват и по контакта.

Григор за пореден път ме засрами. С простия факт, че е по-добър човек от мен. Ето какво написа в блога си:
Кажи с какво мога да помогна, за да ти дам възможност да напишеш и останалото от “Чистача”. И от толкова много други неща. Престъпление е, че все още ги няма.

И като се замисля, престъпление е, че “Международна конференция” все още не е довършена. И че първата книга на “Елесар” все още не е в готов вид… И че вече втора седмица те няма никакъв из блога ти също.

В известен смисъл светът наоколо е мрак, Любо. В тези времена, и още повече в държава като нашата. Светят съвсем малко хора, единици, и ти си от тях. Престанеш ли да светиш, веднага се усеща от много около теб. Не умират, не ги боли, но светлината в тях помръква. И от ъгълчетата на душите им се надигат отчаянието и безразличието, и всичко друго, което е мракът.

Моля те, продължавай да светиш. Дори да е по мъничко. Много хора имат нужда от светлината ти. За някои дори не знаеш, че съществуват. И най-често точно за тях си една от мъничкото светлини в живота им, или дори единствената. Моля те, не спирай.

Бъди достоен за дарбата си.
—————————
Не мога да оспоря и една дума от горното, Григоре. Напротив. Аз самият се измъчвам, че правя малко, а времето отлита. И редовно си спомням последните думи на Уелс от “Първите хора на Луната”, макар и казани в друг контекст: “И аз сякаш виждам с очите си… как той отстъпва крачка по крачка все по-назад от всяка възможност да прати слово или знак на събратята си и потъва навеки в Незнайното – в мрак, в тишина, която няма край…”
Затова все по-често се замислям за започнатите и недовършени неща, които лежат в папките ми и наистина могат да потънат в “тишина, която няма край”.
Ето само няколко:
“Сивият път” – проект за многотомно фентъзи, чието действие се развива далече в бъдещето на една тераформирана Луна.
“Последната битка” – след много хилядолетия светът е стигнал до убийствена диктатура, изключваща дори мисълта за съпротива. И все пак е направен отчаян опит за съпротива – от далечното минало са изтеглени бойци… с грехове. Една алтернативна Жана д’Арк, която не е посмяла да поведе народа си. Предателят, който е превел войската на Ксеркс край Термопилите. И един студент по ал-хемия от Румелийския вилает, случайно замесен в нарковойната между Челик-баба и Шикългрубер-ефенди.
“Римбо” – планета, където от векове се води война между роботизирани армии. Бродещият фокусник и шут Римбо обикаля подземните убежища, където живее безпомощното население заедно със своя опитомен бруп. Той не подозира, че заедно с Вечния войник и шизофреника-телепат Ким-Аламандер може да сложи край на войната.
“Дагор” – Веднъж на седем години се отваря Великата врата между два свята: милитаристичният Даг и магическият Ор. Засега всички опити на Даг да завладее Ор се провалят. Но този път ще бъде използвано тайно оръжие – генетично програмирано бебе, което да израсне в Ор и да унищожи съпротивата. Осиновен от семейството на трол, Дагор израства и е на път да стане велик маг. Но в подсъзнанието му Черния човек изчаква своя час… както изчаква и атомната бомба, която трябва да унищожи Дървото на живота.
“Там, зад звездните дълбини” – Археолозите са установили, че преди хилядолетия неизвестни космически инженери са изменили земната география, за да повлияят върху развитието на човешкото общество. Космическите изследователи търсят друга подобна планета. И ето че един от тях катастрофира на спътника точно на тази планета. Общество от типа на викторианска Англия е овладяло космическите полети и колонизира спътника на планетата си…
Има и още…
——————
Но понеже разговорът започна от идеите ми за филми, обръщам се не към теб, а към всеки, който прочете това:
Има ли желаещи да направят МНОГО ЕВТИН и ефектен филм? Описвам го с две думи: хибрид между “Проклятието Блеър”, “Космическа одисея” и “Близки срещи от третия вид”. Обществеността е разтревожена от изчезването на група студенти. През лятото те са решили да направят съвместна курсова работа за съвременните суеверия. Заминават за село Брод, където уж имало контакти с извънземни. И изчезват безследно. Говори се, че са отвлечени от извънземни. Но истината е много по-страшна.
За другия филм, “Чистача”, няма да говоря. Той би струвал по-скъпо, но съм уверен, че при добра работа може да спечели международни награди.
Има ли желаещи?

Някъде наблизо изтрещяха изстрели. Димов изпъшка, метна чувала в каросерията на транспортьора и се огледа. Наоколо не се виждаше нищо. Саваната унило жълтееше под палещото слънце, осеяна с купчинки бели кости и редки хилави дървета.
– Какво беше това?
Капитанът избърса чело и също се огледа. Гол до кръста, целият покрит с мътни струйки пот, той приличаше на зебра.
– Ловец, какво друго! Ей-там, виждаш ли?
Димов обърна глава тъкмо навреме, за да види как от близките храсталаци изскача вълкожабата – огромна, озъбена, лъскава и пъстра. Редувайки отчаяния бяг с високи скокове, чудовището се понесе през саваната. След миг, като разярен бог на гръмотевицата, в бръснещ полет над храстите се появи ловецът. Дюзите на реактивните му ботуши бълваха пламаци. Опрял приклада на скорострелната карабина в корема си той стреляше напосоки, сякаш преследваше не един, а цяло стодо хищници. От затвора на карабината хвърчаха горещи гилзи.
– Залегни! – изрева капитанът, щом първите заблудени куршуми просвистяха над главите им.
Димов се хвърли зад най-близката купчина сандъци, сетне предпазливо надигна глава и потърси другите. Капитанът и щурманът бяха залегнали под транспортьора, а пилотът, по липса на по-добро прикритие, лежеше сред тревата и с две ръце опъваше върху ушите си широката черна барета.
Внезапно изстрелите престанаха. Нещо в реактивните ботуши избухна, двигателите закашляха и оставяйки дълга димна следа, стовариха ловеца в един бодлив храст.
– Отбой! – обяви капитанът, като се измъкваше от прикритието си. – Всички на работа!
Товаренето продължи още няколко минути, докато стана ясно, че в претъпканата каросерия вече няма място за нито един сандък. Четиримата уморено седнаха и се загледаха към ловеца. Той бе успял да се измъкне от храста и куцаше към звездолета, влачейки карабината за дулото.
– Бас държа, че ще иска да му ремонтираме ботушите – подхвърли щурманът.
– Да има да взема, гъбата му марсианска! – ядоса се капитанът. – Аз да не съм обущар! Хайде, тръгваме!
С неочаквана за тежкото му тяло пъргавина, той скочи в откритата кабина на транспортьора и натисна клаксона. От люка на звездолета надникна сухата физиономия на Съветника Макинтош.
– Какво, тръгваме ли вече?
– Тръгваме – мрачно потвърди капитанът. – Напред към нашата историческа мисия!
Макинтош се спусна по стълбичката пъргаво и елегантно. Въпреки горещината беше облечен в строг черен костюм, с черна вратовръзка и бяла кърпичка в малкото джобче. Стъпвайки внимателно с лъскавите си обувки сред прашната трева, той стигна до кабината на транспортьора, изтупа седалката и изящно се настани до капитана. Щурманът и пилотът скочиха в каросерията, сред купищата сандъци, чували, кашони и контейнери. Здраво стиснал черното си куфарче, Димов ги последва.
Двигателят изръмжа и транспортьорът потегли по прашния коловоз през саваната. Ловецът го изпрати с печална, изпъстрена с бодли физиономия.
– Кой беше това? – запита Съветника.
– Ловец – обясни капитанът. – Имаше принудително кацане в храстите.
– Благороден човек – въздъхна Макинтош. – Един от спасителите на местното човечество.
Димов пропълзя по сандъците, настани се до кабината и лукаво подхвърли:
– Че какво толкова са ги спасили?
Макинтош не се смути от въпроса. Изтърси няколко прашинки от ревера си, повдигна назидателно пръст и заговори бавно, методично, сякаш се намираше пред трибуната на Съвета :
– Резултатите от нашата хуманна мисия могат да се изразят със следните цифри: когато беше открита преди десет години, планетата наброяваше население едва около осем хиляди души. И това не е всичко, скъпи приятели. Налице беше явната тенденция към намаляване. Тоест, ако не се предприемеха спешни мерки, дори тези осем хиляди души скоро щяха да загинат. Пред лицето на такава чудовищна заплаха, ние изпълнихме своя космически дълг. И ето резултата – днес броят на населението се е удвоил, а от тия чудовища, вълкожабите, са останали броени екземпляри. Помислете си само – броени екземпляри, докато преди десет години най- скромните преценки се колебаеха между пет и десет милиона.
Димов хвърли поглед към другата седалка. Капитанът бе стиснал зъби, но мълчеше и само смръщеното му лице бавно придобиваше цвета на зрял домат. Леко приведен над волана, той съсредоточено наблюдаваше пътя, край който се търкаляха празни бутилки, изпокъсани пластмасови пакети и парчета дъски. Черни мазни петна и ръждиви захвърлени части издаваха някогашни принудителни спирки на тежките транспортьори. Сред отпадъците дребни птички подскачаха по купчинките разсипана храна. Минаването на машината не ги плашеше – отдавна бяха привикнали с техниката.
– Не е далече денят – продължаваше Съветника, – когато нашите славни ловци ще унищожат и последната вълкожаба и тогава човешкият род отново ще може свободно да процъфтява върху свободната планета.
– Да! – избухна изведнъж капитанът. – Свободни да лапат! Банда мързеливци, това са тия туземци!
– Не позволявам! – възмутено го прекъсна Макинтош. – За един цивилизован човек това е недопустимо отношение към по-изостанала, но все пак разумна раса. Да, не отричам, налице е някаква странна пасивност и тъкмо тя е била причината за бавното оредяване на населението. Защо, как – на тия въпроси ще отговарят нашите екипи от психолози, антрополози и историци. Не отричам дори това, че местните жители без съпротива са позволявали на вълкожабите да ги разкъсват. Но ние, ние сме тук! Веднъж унищожена заплахата от хищниците, аз не се съмнявам, че тия нещастни хора ще се възродят, ще тръгнат нагоре по стълбата на прогреса. А ние, като по-големи братя, ще даваме своята скромна лепта в това възраждане.
– Думи, думи… – подкачи го Димов. – Бъдете по-точен, Съветник Макинтош. – В какво се изразява нашата помощ?
– Искате цифри? Чудесно! За изминалите десет години на планетата са доставени окола двеста и петдесет хиляди тона разнообразни товари. В изтребването на хищници са взели участие над петнадесет хиляди ловци. Засадени са осемдесет хиляди декара полифруктови дървета. Впрочем, вижте сам…
Саваната бе свършила и сега прашният път лъкатушеше сред гъсти гори от плодни дървета. По натегналите клони висяха едни до други банани, ябълки, грах, смокини, круши, портокали, зелки, ананаси, грозде, картофи, соя…Трудно можеха да се изброят всички плодове и зеленчуци, скрити в гъстите корони на полифруктите, но на очи биеха най-вече едрите, кървавочервени буци на последното чудо на генетиката – растителните бифтеци.
– Всичко щеше да е много хубаво – озъби се капитанът. – Само че туземците не щат да берат нито картофи,нито ананаси. Мързи ги!
– И за това е помислено – увери го Макинтош. – Мога да ви съобщя, че в момента Марсианският институт по генетика спешно решава нашите проблеми. До края на годината ще имаме нов вид полифрукти с дебели дънери и естествени хралупи, подходящи за едностайни жилища. При достигане на пълна зрелост плодовете ще падат от клоните и на местните жители няма да им остава нищо друго, освен…
– … да ядат! – хорово довършиха щурманът и пилотът.
– Да, точно така. Проблемът с прехраната ще бъде решен. Но това не е всичко. Ето, вие Димов, навярно смятате, че грижата за стомасите на местното население е единственото, с което се занимаваме. В това ни обвинява и вашият приятел, Съветника Белгородски. А всъщност нашата дейност е богата и разнообразна. Стотици наши представители разпространяват на планетата, така да се каже, доброто, разумното, вечното… Проведени са над осем хиляди беседи и две хиляди кинолектории за ползата от труда, раздадени са сто хиляди екземпляра от брошурата „Да работим дружно”. Ежегодно се организират десетдневки на трудовите навици. Ето, това е нашата тежка, но благородна дейност и ние ще я продължаваме до пълен успех, въпреки клеветите на черногледци като Белгородски. А местното население ще ни се отплаща със своята вечна признателност. Вижте само как ни посрещат!
Иззад полифруктовите дървета се показаха първите покриви на селото. Троспортьорът направи последния завой и Димов видя посрещачите. Струпани на тълпа край пътя, те лениво размахваха над главите си избледнели дрипави транспаранти и плакати, останали навярно още от времето на първите експедиции: „ДА ЖИВЕЙ СЛАВЕН БРАТСКИ ЗЕМЯ”, „земя не дал – ний умрял”, „ЗЕМЕН КОНСЕРВА – НАЙ-ВКУСЕН МЕЖДУ ГАЛАКТИКА”.
– Погледнете ги само! – тържествуваше Макинтош. – Всички са в цветущо състояние. Може ли да си представите, че преди десет години приличаха на скелети?
Димов поклати глава. Туземците определено не приличаха на скелети. Полуголите им тела по-скоро напомняха добре натъпкани възглавници, носени от къси, тромави крачета. Върху широките бузести лица апатично примигваха замъглени от дрямка очички. Само в задните редици царуваше оживление – ту един, ту друг от посрещачите се измъкваше от тълпата, захвърляше лозунга и с прозявка се отправяше към колибата си.
– Мързеливци! – ядно промърмори капитанът. – И да не мислите, че ще ни помогнат да разтоварим? Всичко трябва да им се поднесе на тепсия!
Той закова транспортьора сред селото, под голям транспарант: „ТИ, ЗЕМЯ – ПЛАНЕТ ГОЛЯМ, НА ТУЗЕМЕЦ ДАЙ ДА ЯМ” . Наоколо туземците бавно се разотиваха, без да удостоят с поглед натоварената машина. Димов взе куфарчето, скочи от каросерията и се запъти към колибите, но не бе успял да измине десетина крачки, когато Макинтош го догони.
– Какво носите в това куфарче ?
– Нищо особено. Надявам се, че няма да ме обискирате.
– Внимавайте, Димов – намръщи се Макинтош. – Познавам и вас, и вашия приятел Белгородски. Само преди два месеца той направи пред Съвета чудовищното предложение да прекратим унищожаването на хищниците. Според него така можело да подтикнем местното население към активност. Не се съмнявам, че ви е изпратил с някаква зловредна мисия, но внимавайте – аз ви държа под око. След обиколката си по другите села ще се върна – и тежко ви, ако сте извършили някаква пакост! Тия нещастни хора имат доверие в Земята и ние…
Макинтош не успя да довърши речта си, защото един дебел туземец се приближи и го дръпна за ръкава.
-Ти представител на земен Съвет? Аз чакал теб отдавна. Написал петиция от име на всички туземец в село. Вий какъв такъв консерва дава на нас? Знай ли ти колко труд трябва да отвори консерва? Веднага давай такъв консерва, сам да отваря! На, дръж петиция!
И като бутна в ръката на слисания Макинтош омачкан лист хартия, той величествено се запъти към колибата си. Съветника се поколеба за миг, закани се на Димов с пръст и побърза след автора на петицията. Двамата изчезнаха в колибата и отвътре се раздадоха възбудени гласове: „Да, разбирам, скъпи приятелю, но все пак времето…” „ Никакъв време! Трима туземец пръст порязал!” „ Ние…веднага… медицински грижи…” „Ти консерва дай!”
Димов вдигна рамене и отново огледа колибите. Имаше нещо странно в пъстрите им покриви. Приближи се и разбра – колибите бяха покрити с дебелите дуропластови корици на брошурата „Да работим дружно”.
– Е – обади се откъм транспортьора капитанът. – Още ли се надяваш да направиш нещо?
– Мисля, че да – кротко отвърна Димов, обърна се и се загледа извън селото, където кацаше хеликоптерът за обиколката на Макинтош.

Обиколката на Макинтош продължи цяла седмица, но когато я привърши, той беше доволен. Навсякъде нещата вървяха добре, ако се изключеха някои дребни проблеми. Измъчваше го само тревогата за Димов. Тоя хрисим пратеник на Белгородски можеше да забърка кашата за броени часове, камо ли за цяла седмица. Що за каша ще бъде, Макинтош не можеше и да предполага, но беше уверен, че в селото не го чака нищо добро.
Хеликоптерът излетя на разсъмване и половин час по-късно вече се спускаше на площадката край селото. Още отдалече Съветника забеляза фантастичната гледка – в тоя ранен час всички жители бяха на крак и почти половината от тях търчаха из саваната. Когато слезе от кабината, зърна и Димов – той тичаше към хеликоптера, размахваше ръце и викаше нещо.
– Аз ви предупредих, Димов! – разяри се Макинтош, бягайки насреща му. – Вие ще си понесете пълната отговор…
Не успя да довърши. Нещо скрито в тревата го препъна, той полетя напред и се стовари в изкусно маскирана яма. Преди да успее да се опомни, върху главата му рухна тежък камък.
Опомни се на крака. Димов го мъкнеше към селото и тихичко мърмореше:
– Няма нищо… Няма нищо… Сега ще се оправим… Една съвсем мъничка цицинка…
– Според мен е колкото пъпеш – заядливо се обади Съветника. – Но аз ви предупредих. Останалото е работа на Съвета.
Бяха навлезли в селото. От близката колиба се раздадоха злобни крясъци. Свил ръце над главата си, един туземец изтича навън със всичката скорост, която му позволяваха излишните килограми. След него тичаше някаква дебела жена и го пердашеше с голям тиган земно производство. Сред виковете се разбираха само отделни думи. Мързеливец… други мъже… в савана… ти никога…
На Макинтош му се струваше, че вече не е способен да се учудва, но въпреки това тихо хлъцна, когато видя откъм полифруктовите градини да се задава върволица туземци с чували на гръб. На площадчето те изсипваха плодовете и в тръс потегляха обратно.
– Те… берат плодове! За какво?
– Сега ще видите – тайнствено прошепна Димов. – Чувате ли ?
Иззад завоя се раздаде бръмчене на мотор. След миг към площада се приближи малък всъдеход с двама ловци на борда. Те приветствено размахваха карабините си, но вместо „добре дошли” ги посрещна град от домати, банани и зелки, Оттеглянето бе позорно и увенчано със зеленчуци,
Макинтош, на границата на нов припадък, гледаше тълпата, размахваща нови, набързо изписани лозунги : „ЗЕМЕН ЛОВЕЦ – ВЪН ОТ ПЛАНЕТ!” „НЕ ПИП НАШ ВЪЛКОЖАБ” „МАХАЙ КАРАБИН – НИЕ САМ ЛОВИМ”.
– Но какво… – едва избъбри той. – Какво… сте направили, Димов? Защото това … е ваша… работа, нали?
– Мързел не се лекува отвън – усмихна се Димов. – Лекува се само вътрешно, затова подходих отвътре. Просто убих една вълкожаба и показах на местните жени какви чудесни облекла стават от пъстрата й кожа. А сега… Господ да е на помощ на местните жители. От сутрин до вечер са на лов. Но да не ви задържам повече. Виждам, че се задава вождът, Навярно е подготвил нова петиция – този път против земните ловци.
– Но това няма да е вечно така – вкопчи се в последната си надежда Макинтош. – Вашият план ще се провали, Димов! Скоро вълкожабите ще омръзнат на местните жени. Не знаете ли, че модата е краткотрайна?
Вместо отговор Димов разтвори куфарчето си. Отвътре изхвръкнаха стотици кристални топчици, сияещи във всички цветове на дъгата, заскачаха между колибите и се изгубиха в тревата.
– Както виждате, помислил съм за всичко. Познахте ли ги? Скокливи охлювчета от Проксима. Те се ловят трудно, Съветник Макинтош. Много, много трудно…

Тия дни брат ми ме изненада. Донесе ми текст, вдъхновен от “Елесар”.
Написаната от него история в много отношения не съвпада с моята, както и с повествованието на Толкин. Но е интересна и добре написана. Струва ми се, че след някои корекции би могла да се включи в “Елесар” – например като легенда от Брее.
Ще ми е интересно да узная вашето мнение.

ЗЕЛЕНИ УСТНИ

В един студен ден през ноември, когато облаците се спуснаха над Голям Дълбалник толкова ниско, че слънцето изобщо не се виждаше, двама странници влязоха в пивницата „Трите пътя”. По вида им си личеше, че идват отдалеч. Дрехите им бяха подгизнали от влага, а очите им издаваха умора. Те докараха на един от конете си Трули, най-големия син на Арне Залес. Бяха го намерили, докато минавали през Сънната гора. Видели го паднал по гръб до (може и седнал, облегнат на) един висок бряст, с бяло лице и отворени незрящи очи. В лявата си ръка държал тубус, малък кожен цилиндър, а в дясната стискал чепата тояга, покрита със съсирена кръв. Около застиналата му фигура мракът на Сънната гора изглеждал по-гъст, по-тревожен.
Това стреснало странниците, в тази гора става какво ли не, но от човещина ли, от що ли те надмогнали страха, метнали Трули на един от конете и побързали да се махнат от това място, където винаги стават странни и необясними неща..
Тези хора идваха по пътя откъм Язови бърлоги
Какво е търсило момчето в Сънната гора и защо му е притрябвал този клон, превърнат от него видимо в оръжие – дали да се брани от звяр, трол или някой безобразен орк – никой не знаеше. На тубуса присъстващите не обърнаха внимание и някой го хвърли в ъгъла, дето държаха дървата.
Странниците оставиха клетото момче, сбогуваха се и продължиха пътя си през Малък Дълбалник към другия край на Графството. Може би не желаеха да се забъркват във вражда с вещици и магьосници. То пък и кой човек, ако главата му е в ред, би си пожелал това?
Замаян от станалото, стопанинът на пивницата дори не се сети да им предложи топла храна. Нещастието обърка главите на всички.
Никой не очакваше това да се случи точно в този ден, когато студът и влагата гонеха хобитите от улиците и ги караха да си стоят на топло край бумтящите печки в домовете си или да се срещнат с приятели в някоя от кръчмите. Знаеше се, че момчето излязло от къщи посред нощ, яхнало понито си и две седмици не се е прибирало, затова хората си мислеха, че или е заминало за далечни земи, или е станало жертва на вълци, каквито се въдеха в изобилие в близката гора.
В суматоха някои се сетиха да разчистят една от масите, други хукнаха да търсят баща му, че и той не бе на себе си, откакто изчезна сина му.
Сложиха момчето на грубата дъбова маса и се опитаха да му налеят в устата малко греяно вино, но устните на Трули бяха плътно стиснати. Челото и ръцете му бяха ледени. Той не даваше признаци на живот. Опитаха се да го разтрият с отвара, но и това не даде резултат. Като не успяха, хората в кръчмата завиха момчето с дебело одеяло и останаха да чакат баща му, Арне Залес.
В пивницата настана гробна тишина, нещо, което не се бе случвало през последните двадесет и пет години.
– Викайте Тинтограс Търнокоп – провикна се някой. Беше кметът, най-умната глава в градчето.
Видът му беше угрижен. Напоследък му се струпаха на главата само неприятности: порой заля две къщи, сланите паднаха твърде рано, даже и пощата – най-сигурното нещо в Голям Дълбалник, не работеше както трябва, откакто Галдо Бързолък замина да занесе една пратка на получателя и още не се бе върнал.
Всички погледи се обърнаха към него.
– Че какво може да направи един краставичар, господин кмете? – попита заядливо един от посетителите, най-младият от фамилията Многознай.
Тинтограс Търнокоп не беше просто краставичар, той беше най-добрият производител на плодове и зеленчуци не само в града, на и в цялата околия. При него идваха търговци, които понякога купуваха стоката му на корен. Но и най-добрият градинар нямаше власт над живота и смъртта, това го знаеше всеки хобит.
– Някои от вас имат още мляко около устата си, но други помнят какво направи за града Тинтограс Търнокоп.
– Така е, право думаш, кмете – обади се някой от дясната му страна.
Кметът прие това за потвърждение на неговата правота. В Голям Дълбалник кметът винаги е прав.
– Къде да го търсим, кмете?
– Как къде? – учуди се градоначалникът. – Щом не е тук, значи е в „Последната халба” или в „Трънката и лисицата”.
Двама от посетителите изтичаха навън в студения въздух. След минута две пристигна запъхтян Арне Залес. Като видя сина си, проснат на грубата маса, по която още не бяха изсъхнали петната от тъмно пиво, бащата на момчето се свлече на пода, та трябваше и него да свестяват. Белята беля прави.
Скоро той се посъвзе и застанал несигурно до масата, хвана ръката на сина си. И усети безкрайния студ, обзел тялото на Трули, първородния му син.
След малко в „Трите пътя” влетя Тинтограс Търнокоп, съпроводен от двамата посетители, които тръгнаха да го търсят.
Като го видя, лицето на Залес просия. В очите му припламна надеждата, че не всичко е свършило, че има кой да помогне първородния му син.
– Спаси сина ми, Тинтограс Търнокоп, и ще ти бъда признателен до гроб. Спаси го, моля те!
Търнокоп изглеждаше объркан. Трябваше му малко време да разбере какво става тук. Той погледна момчето, което лежеше на масата, и разбра, че не го викат за добро.
– Моля ви, добропорядъчни хобити, та аз съм само един обикновен градинар. Това е работа за дядото на Галдо Бързолък.
В Голям Дълбалник ходеха слухове, че Тинтограс Търнокоп има вземане даване с магьосници и нечисти сили. Така си обясняваха хобитите, иначе добри и честни същества, неговия успех в обществото на Голям Дълбалник. Въпреки добропорядъчния му вид и добродетелния начин на живот хобитите смятаха, че той е наследил от майка си, прекрасната Глисинда, някакви връзки с отвъдното, какви точно, никой не знаеше, а и да знаеше, не би се осмелил да изрече.
Посетителите в кръчмата разбираха много добре какво иска старият Арне. Той се надяваше на горската фея, която помагаше на хора и хобити при уроки и черна магия. Някои я смятаха за покровителка на градчето.
– Но ти знаеш Заклинанието – настоя сломеният от мъка баща.
– Всички го знаят. Повторете го и тя ще дойде.
– „Тук не помагат лекари изкусни
в беда съм аз, Зелени устни,” – започна неуверено Арне.
– …ела при мен във късна доба,
спаси ме ти от зла прокоба. – подеха посетителите на пивницата, някои от които преди да изрекат Заклинанието, се подкрепиха за всеки случай с тъмно пиво.
След като изрекоха края на заклинанието, в пивницата настана напрегната тишина. Чуваше се само пукотът на съчките в огнището.
Изведнъж вратата се отвори с трясък. Нещо изтрополя, после се затъркаля. Всички проточиха шии да видят кой идва. Очакваха феята да влети и да озари това място на скръб и покруса, но този път не познаха. Беше един от постоянните посетители, порядъчно почерпен. Той се надигна на прага, в който се спъна, отупа си праха от дрехите и отиде до тезгяха да си поръча една голяма халба пиво. Това попари надеждата на хобитите.
– Видя ли? Не иде – рече най-сетне Арне на зарзаватчията. – А ти не искаш да помогнеш.
Той си приближи до Тинтограс Търнокоп и падна на колене в нозете му.
– Моля те, повикай я! Повикай я, Тинтограс Търнокоп!
Градинарят Търнокоп се огледа и пристъпи на място. Не му се искаше да носи отговорност за всичко онова, което бе станало с младия Трули. Ако момчето така и не се събуди, него щяха да обвинят, че не е помогнал в труден момент. А беше добър и щедър, всички го знаеха.
– Ти, кмете, паметник щеше да издигнеш на феята, и то на главната улица „Дупка до Дупка” – рече укорително Тинтограс Търнокоп. Искаше колкото може повече да забави мига, в който ще се разбере, че с нищо не може да помогне.
Хобитите, които не се славеха като строители, нямаха намерение да за покажат признателността си с нещо монументално, но самата мисъл, че могат да вдигнат паметник на Зелени Устни, ги издигаше в очите им.
– Хазната празна, пари няма – оплака се кметът. – Как да вдигнеш паметник?
– И на мен някъде в краката й щеше да търсиш място – продължи все така укорително Тинтограс.
– На жив човек паметник на се издига – отсече най-младият от фамилията Многознай.
– Това не е човек, това е само фея – обади се някой от присъстващите.
– Не се карайте, не му е времето сега –приплака Арне Залес. – Повикай я, Тинтограс Търнокоп, и ще ти бъда признателен завинаги. Аз и моето семейство.
Тинтограс се видя в чудо. Той наистина бе спасил живота на много хобити, но случилото се беше отдавна, а и сам не знаеше как стана това. То просто се случи…
Беше преди двадесет и пет години през февруари. Мразовита и снежна зима властваше над цялата Средна земя. Една вечер се изви снежна фъртуна, вятърът виеше така, сякаш вещаеше вълчи студ, и всеки предпочиташе да е на топло пред камината, а на сутринта Голям Дълбалник осъмна под два боя сняг. За хобитите – лошо, за децата им рай. Жителите на градчето разчистиха снега и проправиха пъртина само до най-важните места – до кръчмите и кметството, но първо предпочетоха да сторят път до кръчмите, защото в такова време и без това няма какво да се прави в кметството.
Децата наизскачаха от къщи, облечени с топли дрехи и шалове, и се радваха на снега. Правиха си тунели в него, измайсториха няколко фигури на снежен човек и се биеха до насита със снежни топки. Никое от тях не си и помисляше, че може да има нещо по-хубаво от този мразовит февруари.
И точно тогава се появи той – висок и слаб, дори мършав човек, с черна широкопола шапка, под която напираха кичури сплъстена прошарена коса. Носеше сиво наметало, а под него стърчаха дългите му крака, на които стъпваше мъчително и несигурно, сякаш ходеше на кокили. Обувките му бяха стари, от напукана свинска кожа, и без съмнение пропускаха вода. През рамо странникът беше преметнал торба, от която стърчеше нещо дълго и лъскаво.
Никой не знаеше откъде идва и как е стигнал до тук в това време, когато Голям Дълбалник беше откъснат от селищата на Графството и изобщо от света. Нямаше ни път, ни пъртина, но този странник се клатушкаше по отъпканата пътека с намерение да свърши работата, с която се бе нагърбил. А тя не беше никак лесна.
Странникът се бе запътил към „Трите пътя” и благодарение на предвидливостта на хобитите, проправили удобни пъртини, имаше всички шансове да стигне там и да се наслади на пословичното хобитово гостоприемство. Надяваше се да се освежи и да си почине, а и да опита прословутото тъмно пиво, за което се говореше с толкова ласкави думи чак в земите извън Графството.Но точно тогава малките хобитчета забелязаха смешния човек, който приличаше на ходещо бостанско плашило, и го нападнаха с топки. Замеряха го от всички страни, отблизо и отдалеч. И при всяко попадение надаваха победни викове.
Снежните топки плющяха по сивото наметало, опръскано с отдавна засъхнала кал, но странният човек продължаваше пътя си. Той идваше отдалеч и надеждата да се постопли и почине в най-добрата местна пивница го караше да продължи напред в мразовития ден.
Този човек беше магьосник. Тежката мисия, с която бе натоварен, го бе принудила да се вглъби в себе си и да не обръща внимание на закачките на малките палавници. Топките все така плющяха по сивото му наметало, ала той не ги усещаше. Но ето, че една от тях го уцели в главата и събори широкополата му шапка на снега. А да събориш шапката на магьосник означава да си навлечеш гнева му.
Той спря, огледа се и зърна няколко любопитни хобитчета, които го зяпаха с интерес. По някаква странна причина те вече бяха спрели да го обстрелват и сега очакваха с нетърпение какво ще стане, готови всеки момент да се шмугнат в снега.
Той ги погледна намръщен. В очите му имаше гняв и сила, каквато хобитчетата не бяха виждали в Голям Дълбалник. Страхът им се засили и те затрепериха като есенни листа под поривите на вятъра.
– Това ще да е прословутото им гостоприемство.
Магьосникът се наведе с мъка, грабна с дългите си възлести пръсти шапката си и я намести на главата си. После продължи пътя си към кръчмата със същата целеустременост, с каквато беше стигнал до тук от едно далечно и забулено в тайна място.
Ала очакването за едно приятно прекарване в „Трите пътя” рухна окончателно; кръчмарят дълго време го остави без питие, а когато най-подир му поднесе халбата с разпенена бира, стопанинът дълго и недоверчиво се вглежда в монетата, която получи от магьосника.
– Тук тези пари не вървят – поклати глава кръчмарят.
– Това е чисто злато, млади момко – рече магьосникът, макар че кръчмарят не беше първа младост. Магьосникът вече долавяше подозрителните погледи, които му хвърляха подпийналите посетители в затоплената зала. Усещаше, че се готвят да го изхвърлят от кръчмата, в която беше толкова хубаво, че и на хобит, и на магьосник му се щеше да остане колкото може по-дълго в това убежище на радостта.
Обиден от това магьосникът напусна кръчмата, без да си допие пивото. Тези дребни човечета го обидиха три пъти – първо хлапетиите му свалиха шапката, после в кръчмата го накараха да чака цяла вечност за халба пиво и накрая се усъмниха в парите, с които плащаше за услугата. Това не можеше да позволи нито един уважаващ себе си вълшебник.
Той отстъпи още няколко крачки от кръчмата, бръкна дълбоко в торбата си и дълго рови в нея, докато най-подир намери това, което търсеше – малко тумбесто шишенце. Извади го, пръсна от него на снега някаква жълтеникава течност, от която се вдигна такава смрад, че децата наоколо запушиха носовете си, завъртя се три пъти около себе си и изрече с дрезгав старчески глас:
– Дъх издъхни, на камък стани!
Това беше проклятие към целия Голям Дълбалник, който го посрещаше отвратително.

Тинтограс Търнокоп седеше на крайната маса откъм прозореца и пиеше любимото си тъмно пиво. Чувстваше се добре, а и как да не се чувства така в компанията на приятели, когато пиеше от най-хубавото пиво в кръчмата „Трите пътя”?.
И макар че това му беше третото пиво, Тинтограс имаше усещането, че още една-две халби няма да му навредят. Той допи третата халба и отиде до тезгяха да поръча четвъртата, за да не чака прекалено дълго, докато му донесат пивото.
Тинтограс произхождаше от заможна фамилия. Прадядо му Ярвид Търнокоп, едър и широкоплещест, с мощни ръце и крака като повечето хобити от рода Запасливци, се беше заселил по тези места по времето, когато най-апетитните парцели земя бяха вече разпределени между по-знатните фамилии в Голям Дълбалник и за него остана една местност, наречена по онова време Трънака – камениста и запустяла земя, обрасла с бурени и тръни, и тя не обещаваше много на оня, който я обработваше. Никой не искаше тази земя, дори и без пари да му я даваха. Ала Ярвид, беден и трудолюбив земеделец, беше голям инат и много трудолюбив, та успя за три години да изкорени тръните и да изчисти камъните от своята земя. После носеше отнякъде чували с плодородна земя, която разстилаше по всяка педя от имението си. И накрая докара тор, та земята му стана най-плодородната в околията, а някои казваха и далеч зад пределите й. В цялото Графство нямаше по-упорит и трудолюбив стопанин от Ярвид Търнокоп. И никой не се учуди, когато направи от своето имение две прекрасни градини – зеленчукова и овощна.
Та на това богатство бе наследник Тинтограс, след като миналата година баща му и майка му починаха скоропостижно. Макар и много млад, той въртеше цялата работа по отглеждането на плодове и зеленчуци. Беше наследил трудолюбието и упоритостта на своя прадядо Ярвид Търнокоп.
Като получи новата халба, Тинтограс отпи в движение голяма глътка бира и се върна на мястото си с чувството, че няма по хубаво място на света от тази кръчма. Дълбоко в него се бе спотаило усещането, че тази вечер ще бъде най-прекрасната в живота му.
Увлечен в разговорите около пивото, Тинтограс неусетно преполови халбата. От този момент нататък взеха да стават странни неща, които никога не бяха се случвали нито на него, нито на някой от присъстващите. Първото от тези странни неща беше, че в петите му се забиха две ледени игли. В тялото му се вливаше хлад. Вече не му се пиеше и трябва насила да излива пивото в устата си, но дори и тогава то сякаш не можеше да мине през свитото му гърло. Това му се случваше за първи път. Но странните неща не свършиха с това, а продължиха – движенията на присъстващите се забавяха, без той да знае защо, някой бутна чаша от масата, ала тя не падна на пода, а увисна във въздуха. После стопанинът на кръчмата се вцепени докато точеше бира от бъчвата и не помръдва повече. Накрая думите замръзнаха на върха на устните на съседа му по маса.
Още две ледени игли се забиха в ръцете му и плъзнаха змийски към сърцето му.
Студът бавно превземаше тялото му, ала Тинтограс не можеше да му противостои. Никой тук, в най-уважаваната кръчма на Голям Дълбалник, не можеше да се пребори с тъмната сила, обзела ги отвред. Пред очите на уважавания зарзаватчия животът забавяше своя ритъм и наближаваше точката на замръзване.
Черна магия, помисли с ужас Тинтограс. Беше чувал, че зли и отмъстителни магьосници правят черни магии срещу група хора, но не знаеше причината за това. На всичко отгоре, също като своите събратя, никога не бе срещал черната магия в живота и мислеше, че това е нещо, което се случва на другите, но не и на него, то идеше от приказките и каквото и да стане, винаги ще го заобиколи. Така се заблуждаваше трудолюбивият производител на плодове и зеленчуци.
Той си спомни за странната фигура на човека, който преди малко беше тук, но излезе очевидно ядосан от нещо, преди да си изпие бирата. Този човек приличаше на магьосник. И защо не му хареса тук, да му се чуди човек, тук беше толкова хубаво!
Внезапно Тинтограс Търнокоп осъзна, че първи се вкаменяват онези посетители, които са изпили най-малко пиво. До тезгяха стояха в странни пози двама посетители. Бяха се вдървили като пънове. Тинтограс виждаше ясно колко малко са отпили от бирата си.
Това, че той пиеше четвърта бира, го бе защитило, но не се знаеше колко още живот му остава – миг, минута, половин час? Без да губи време, той започна трескаво да мисли какво правят хората при черна магия. Да бяга? Глупости, магията ще го настигне навсякъде. Да извика кмета? Пълно безумие, градоначалникът вече гледаше с оцъклени очи, изпъчил неестествено гърди; нищо в него не трепваше и Тинтограс Търнокоп не знаеше жив ли е или е умрял.
Чувал беше, че усетиш ли ледените игли да се насочват към сърцето ти, трябва да извикаш Зелени устни. Така казваше легендата, но не бе никак сигурен в това. Опита си да си припомни заклинанието. Макар и малко трудно, първите два реда се появиха в главата му.
– Тук не помагат лекари изкусни
В беда съм аз, Зелени устни…
А нататък? Как бяха думите, с които призоваваше горската фея на помощ?
Той усети, че мисълта му забавя своя ход и работи все по-бавно. Опита се да остави халбата на масата, но не успя, толкова усилия изискваше това простичко движение. В пристъп на паника започна да бърбори всякакви глупости, но не успя да улучи формата на заклинанието. И когато вече мислеше, че ще се вкочани като всички в тази проклета къща, че няма да е нищо повече от един обикновен чукундур, в главата му просветна и се появиха спасителните думи:
– …ела при мен във късна доба,
спаси ме ти от зла прокоба
После всичко потъна в мрак.

Той първо подуши, а после видя. Усети аромат на цветя и горски ягоди, аромат, който познаваше толкова добре, нали това му беше работата – да отглежда плодове, и то сред цъфнали цветя, треви и билки. Но откъде по това време ще се вземат цветя и билки?
Първото нещо, което видя след като се събуди, беше лицето на едно ефирно създание. Младо момиче, което изплува пред погледа му, имаше нежна кожа, тънки вити вежди, нежни сини очи, а в косата на това създание бяха вплетени пролетни цветя, макар да беше зима. И най-важното, устните й бяха зелени.
Животът бавно се връщаше в тялото на Тинтограс, а с него и способността да говори. Той каза първото, което му дойде на ум:
– Ожени се за мен.
Зелени устни само се усмихна.
– Имам работа.
Тя се наведе над най-близкия посетител, застинал в неестествена поза, и го целуна по челото. Миг след това той се размърда и каза:
– Много дълго съм спал.
Толкова нежна и кръшна в снагата бе Зелени устни, че Тинтограс се прехласна като я гледаше. От нея се излъчваше топлина и живот. И не можеше да си представи някъде по света да съществува по-прекрасна, по нежна и привлекателна от нея. И децата й ще са като нея – толкова обаятелни, така прекрасни, и всеки пътник, макар и уморен и прашен, ще се спре на пътя да ги погледа и да им се полюбува.
Но едно нещо го разтревожи. Беше нещо толкова дребно, че не си заслужаваше да мисли за него, и все пак – децата му щяха да имат същите устни. Като си представи как съседските хлапетии наричат децата му „зеленоустничета”, по челото му изби пот. Никой не забеляза това, по-голяма част от присъстващите все още бяха от камък.
Снагата й бе също така прекрасна, както и лицето й. Босите й нозе едва докосваха пода и тя постоянно витаеше във въздуха, сякаш земята не я дърпаше надолу както всички земни твари. Беше чисто небесно създание, на което не му бе мястото тук, в „Трите пътя”, където димът на пушилист се смесваше с миризмата на бира, макар че това беше най-изисканата страноприемница в Голям Дълбалник.
Едва сега Тинтограс можеше да огледа Зелени устни от главата до петите и без да си криви душата можеше да се закълне, че по-прекрасно създание не бе виждал през живота си. А добротата и щедрият й характер дори превъзхождаха очарователната й външност.
Някакъв шум го извади от мислите му. Халбата, която висеше във въздуха, се разби с трясък на пода. Това накара Тинтограс да се усмихне. Леденият капан, в който бяха паднали всички присъстващи, постепенно се топеше. Животът леке полека се връщаше в „Трите пътя”.
А феята вече целуваше още един посетител, за да го върне към живот. Това не се хареса на Тинтограс. Колкото щедри и добри да се жителите на Голям Дълбалник, няма нито един хобит, който да хареса неговата стопанка да целува цялата кръчма. Това вече не е по хобитски. А той й предложи точно това – да стане негова стопанка, да сподели живота си с неговия.
Докато Тинтограс Търнокоп гледаше как Зелени устни целува един след друг посетителите на „Трите пътя” и те оживяват, сякаш нищо не се бе случвало с тях, в ума на прочутия производител на плодове и зеленчуци се зароди съмнение въпреки ослепителната красота на прекрасната фея.
Постъпих непредпазливо, помисли той. Предложих ръката и сърцето си на първата срещната. Тя е хубавица, дума да не става, като нея друга няма, но все пак трябваше да бъда по-въздържан. Можех да изчакам година-две, да се опознаем, пък тогава и за брак можех да помисля.
Най-лошото беше, че той предложи на Зелени устни да се ожени за него, а това означаваше, че той е дал дума. Хобитите държат на думата си и трябва да я спазват, защото така постъпват достойните. Тези, които не спазваха думите си, губеха достойнството си, а с това и лицето си.
В кръчмата се надигна радостна глъчка. Хората, оживели след черна магия, искаха да отбележат това по подобаващ начин, а какъв ще де е този подобаващ начин, ако не да изпият по някоя и друга халба от най-хубавото тъмно пиво на кръчмата. Присъстващите помолиха Зелени устни да съживи по-напред кръчмаря, защото сега всички имаха нужда от него толкова, колкото и от феята.
Като гледаше бъркотията и оживлението, което изпълваше по един вълнуващ начин кръчмата, Тинтограс Търнокоп измисли спасителен план как да запази лицето си.Ако феята не отговори на молбата му, това го освобождаваше от думата му. Тогава е свободен, ще запази завинаги лицето си неопетнено.
Той се надигна от мястото си, огледа се боязливо и в радостната суматоха се измъкна незабелязано от „Трите пътя”, после по най-краткия път се прибра вкъщи. По пътя срещаше вкаменени хобити, но в желанието си да избегне срещата със Зелени устни това не му правеше впечатление. Грабна едно одеяло и за да не го намерят, се скри в бараката при земеделските сечива. Там прекара нощта сред гребла, мотики и лопати с полепнала по тях пръст, На сутринта се приближи тихичко до оградата и чу съседите да си говорят, че всички са спасени, златото на магьосника е станало на прах, а Зелени устни си е отишла поживо-поздраво. А хобитите от Голям Дълбалник, които и без това си обичаха тъмното пиво, се убедиха, че то е най-доброто лекарство срещу магия…

Тинтограс Търнокоп усети познатия дъх на цветя и горски ягоди. Пред него се появи онова нежно създание, което го бе накарало да изрече думи, които не бе изричал и пред най-прекрасната дама от Голям Дълбалник. Стария Арне подскочи на мястото си, другите стояха като препарирани.
Зелени устни изглеждаше както преди: същите сини очи, същата кръшна снага, която сякаш я караше да лети, а не да стъпва по земята, същата руса коса с цветя, вплетени в нея. Кожата й бе все така нежна като най-хубаво кадифе, нито една бръчка не помрачаваше лъчезарното й лице. А бяха минали двадесет и пет години.
През това време Тинтограс беше понапълнял и бе изгубил пъргавината и повратливостта на своята младост. Бузите му бяха станали топчести и зачервени от хубавото пиво, което все така обичаше. Имаше и друга разлика, беше се отърсил и от някои заблуди, присъщи на младостта. И макар да бе все така трудолюбив, случваше му се понякога да се чувства уморен в края на деня, след като бе копал, плевил и наторявал земята, която винаги искаше повече, отколкото той можеше да й даде.
Времето не тече еднакво за хобитите и за феите, това беше тъжното заключение на Тинтограс Търнокоп.
Без да каже и дума, Зелени Устни се доближи до масата, на която лежеше Трули Залес, целуна го по челото и той отвори очи.
– Къде съм? – попита Трули. Баща му падна на колене да благодари на Зелени устни, но тя мигом отиде при Тинтограс.
Това затвърди мнението на хобитите, че Тинтограс наистина общува със същества от друг свят и даже си има закачка с тях. Как иначе можеха да си обяснят факта, че само той досега бе успял два пъти да извика Зелени Устни, макар че всяко невръстно хобитче знаеше наизуст заклинанието. Нещо се криеше дълбоко в същността на Тинтограс Търнокоп, нещо, за което знаеха само същества от друг вид – магове, вълшебници, феи.
Зелени устни пристъпи към него. Направи го по своя начин, почти без да докосва пода. Тя умееше да прави всичко красиво, завършено и съвършено. Умееше и да пали кръвта му, кръвта на един обикновен хобит.
– Миналият път не дочака отговора ми – чу той нежен и мелодичен глас в ушите си. На лицето си долови нежния й дъх. Усети, че ушите му горят. Близостта на една истинска фея е нещо, което може да хвърли в огън всеки хобит.
– Бях замаян, от магията ще да е било – замънка Тинтограс.
– Може и тъй да е, ама това, което ме пита, трябваше да питаш баба ми, която всички познават като Луелин Лъчезарната, а най-близките й я наричат Розовата Пъпка. – Тук Зелени устни сниши гласа си до шепот. – И нямаше защо да се криеш в бараката при сечивата.
Тинтограс не очакваше това. От обида прехапа устни и му идваше да се махне от това място, в което всички очакваха от него нещо, което той всъщност нямаше. Откъде можеше да знае Зелени Устни къде се е скрил през нощта? Макар че за магьосниците и феите това трябва да е проста работа, досети се той.
– Тя, искам да кажа Розовата Пъпка, не е ли много стара?
– Само на двеста шейсет и пет. – Зелени устни спря за миг, помисли и каза: – Няма и толкова.
Тънки усмивки плъзнаха по устните на присъстващите. Като ги видя така ухилени, на Тинтограс му идеше да се провали вдън земя. Сега цял живот ще му подмятат за Розовата пъпка – на двеста шейсет и пет години, няма и толкова. И ще го питат кога ще я представи на хобитите като своя бъдеща стопанка.
Зелени Устни спести част от истината за Луелин Лъчезарната. А то бе, че се познаваше много добре с петимата пратеници на Валинор, наречени истари, и че дори сам Владетеля на Сивите заливи, достопочтеният и мъдър Кирдан, я беше канил да му гостува в неговата библиотека и й бе предоставил книги, които малцина бяха виждали.
Макар че не бе от най-прозорливите, Тинтограс усети, че тя не му казва нещо. Усети дори, че не му казва много неща, които един хобит не трябва да знае – че славните дела се творят там, където са мъдрите владетели и великите крале, където магьосниците решават много заплетени неща, за да ги заплетат още повече и да ги направят понякога неразрешими; и за това как се решават съдбите на земи и кралства, където магията често върши по-сигурна работа от блестящия меч.
Кой бе той, все пак? Обикновен хобит, който не би съгласил да решава съдбата на Графството, още повече съдбата цялата Средна земя. Не би оставил зарзавата и каручката, с която го разнасяше из Голям Дълбалник и Околията, не би оставил вечерите, в които просто си седи в кръчмата на приятен разговор с халба бира в ръка и си говори за това, което става по широкия свят, но да остава встрани от големите сблъсъци на елфи, орки и прославени рицари.
Може би феята искаше да го предпази. Защото каквото и да си говорим, хобитите са честни и почтени, държат на реда така, както го разбират, и са изключително гостоприемни, но великите дела не са в кръвта им.
– Чуй какво ще ти кажа – прошепна Зелени устни в ухото му. – Не се бави много. В началото на пътя за Малък Дълбалник се издига гиздава къща. В нея живее едно прекрасно създание.
– Да не е от рода Дъждокрийци? – не се сдържа да попита Тинтограс. – Там май все такива живеят.
Дъждокрийците, по високи и стройни от другите хобити, имаха бяла кожа и светла коса и обичаха горите, затова Тинтограс съвсем предпазливо като истински хобит се интересуваше дали това създание ще хареса неговата градина.
– Слушай и не задавай въпроси. – настоя феята. – Помоли я да се омъжи за теб, тя на драго сърце ще стане твоя стопанка и ще ти роди четири деца.
– Четири деца! – въздъхна тихичко Тинтограс Търнокоп. – Не са ли малко?
Хобитите се славеха с многобройна челяд – кой хобит не мечтае за дом, пълен с малки деца – затова Тинтограс справедливо, както му се струваше, възропта срещу това предложение.
– По-добре от нищо – отвърна феята.
Тя се взря в него, сякаш да разбере стигнали ли са до съзнанието му думите й, а може би за да му подскаже да не задава глупави въпроси, сетне изчезна от погледа му и се превърна в една уханна вихрушка, която закръжи край главата на Тинтограс. После вихрушката с дъх на диви ягоди просвистя край ушите му и изчезна от кръчмата…
Един ден, когато дърветата се покриха с цвят и из целия Голям Дълбалник се носеха упоителните ухания на пролетта, Тинтограс Търнокоп набра букет горски теменужки и тръгна да търси гиздавия дом в началото на пътя към Малък Дълбалник. Вратата му отвори една млада дама, толкова хубава, че Тинтограс забрави прочувствената реч, която бе съчинил за случая, само й подаде букета. Цветята свършиха работа вместо думите.
И стана така, както му бе предсказала Зелени устни.

Беше юни и нощният вятър носеше миризмата на лятно поле, когато той излезе от космогарата. Над главата му далечни пламъчета прорязваха черното небе сред едрите, топли звезди, сред безплътното нежно сияние на Млечния път. За секунда той остана така, повдигнал глава към зенита, и неволно се усмихна в мрака. Метал и плазма, грохот и напрежение, слънца и планети… всичко това оставаше толкова далече… То беше почти извън реалността и сега за него имаше само тази топла юнска нощ, заспалият град, шумоленето на листата, далечният ромон на каналите, скърцането на пясъка под краката му – дребни, мечтани, сънувани с години неща.
И все пак миналото още живееше в него, в тежките крачки, с които вървеше напред по мрачната алея. В клоните сънливо се размърдваха невидими птици, тревата шушнеше под тръпнещия въздух, а той продължаваше да крачи – вече направо през храстите, без да търси алеи и пътечки. Но пътечката сама се появи под краката му и го поведе през живите плетове. Стори му се, че е оживяла някаква забравена детска приказка и той, възрастният мъж, върви през омагьосана гора към скритото, вълшебно кътче на доброто вълшебство. Друг път това би изглеждало нелепо, дори смешно – но не сега, не в тази негова първа нощ на Земята.
Пътечката свърши така, както трябваше – изведнъж. Зад нея се отваряше малка полянка, обгърната от кипариси и ели, върби и столетни дъбове. Под тъмните корони на дърветата като призрачно видение трептеше живото бледорозово сияние на малка беседка. През полупрозрачните меки стени той различи вътре неясна фигура, облечена в бяло и без да знае защо, овладян от магията на нощта, прекрачи напред.
Момичето изненадано погледна към него. Беше младо, съвсем младо – от русите водопади на косата до леките сребърни сандали. Бялата рокля се плъзгаше в свободни гънки почти до земята, но не можеше да потули скритото под нея живо, ябълково тяло. Магия?… Не, момиче. Истинско. Земно.
За миг погледите им се срещнаха, той сякаш потъна в реката на зелените очи и усети как изглежда през тях – един от боговете на космоса, завърнал се на Земята. Силен, твърд, непобедим.
Добър вечер – казаха очите му, добър вечер – отвърнаха нейните. И нищо повече. Без думи, думите биха развалили всичко. Живата плът на беседката трепна, изви се, за да му предложи кресло и той седна до момичето.
Но имаше още нещо – непознато, притаено и той обърна глава, за да го потърси. В ъгъла нещо помръдна. Дребно, черно грозно. Неконтролирана реакция го накара да стегне мускули, но момичето вече се смееше, протегнало ръка с неповторимо нежни, дълги пръсти.
– Престани да четеш, Олми. Ще си развалиш очите. И ела да се представиш, неприлично е.
Съществото неохотно изпълзя от мрака, оставяйки зад себе си книгата с раздиплени страници. Многобройните му крачета едва чуто зашумоляха по гладкия под. Мраморните пръсти на момичето долетяха и кацнаха върху грозното телце. Сякаш искаха да захлупят двете очи, загледани в новодошлия.
– Разкажи му за себе си, Олми.
Грозното същество не каза нито дума. Просто космонавтът изведнъж усети в себе си всичко – избухналото родно слънце, унищожената планета и самотата, ужасяващата самота сред хиляди чужди разумни раси. И още – преданост, нежност, към това момиче, което по своему обича самотния, безпомощен скитник.
– Телепат ? – това беше първата му дума и той се боеше, че с нея ще разкъса магията, но всичко остана на място.
– Да – русите къдрици се полюшнаха като зряла ръж. – Олми е телепат… И обича земната литература.
– Какво чете ? – запита той, само за да чуе отново този мек, близък глас.
Тя отново се засмя.
– О, има места, в които просто се влюбва. Способен е сто пъти да препрочете историята за Пинокио, само да стигне до края, където Пинокио се превръща в момче. А сега чете „Парижката света богородица”. Заради Квазимодо.
Стори ли му се, или наистина откъм Олми за миг лъхна като студен вятър сдържана неприязън? Той не успя да помисли върху това, защото момичето протегна ръка нагоре.
– Ти идваш… оттам ?
– Да – каза той и усети как в тази думичка нахлува космосът.
– Разкажи ми…
Заговори… Отначало думите бяха грапави, търкаляха се подобно на речни камъчета, после потокът на спомените ги изглади и в бледата светлина на беседката се разсипаха бисерни съзвездия, мълчанието на космоса покри всичко със строгия си воал, сред ледената пустота пламнаха бесните огнени топки на сини гиганти, търкулнаха се по слепите си пътища умиращи червени звезди, колапсарите пръснаха своите коварни гравитационни мрежи, а двамата, седнали неподвижно един до друг, пътуваха през чудесата на галактиката. Някъде от дълбините на нощта долетя хлад, момичето потръпна под тънката бяла рокля и той сложи ръка върху рамото и, притисна я към своята топлина.
Продължаваше да я прегръща, когато се изправиха и тръгнаха по пътечката, а зад тях беседката помръкна, сви се на земята и заспа, докато я събуди нова човешка топлина. Крепейки книгата върху грозната си глава, Олми подтичваше зад тях, но те не го забелязваха. Те имаха своя собствена вселена – и тя беше в тях, когато излязоха от парка, беше в тях когато прекрачиха прага и стъпиха в стаята на момичето, беше в тях когато телата им избухнаха в ослепителното и черното сияние на любовта.
А после момичето спеше и той не смееше да помръдне, подложил ръка под главата й. Беше щастлив – и кой знае защо на очите му се появиха тежки, задавящи сълзи. Но после разбра, че не плаче – плачеше някой друг, който се отдалечаваше, бягаше, тичаше със всичките си грозни крака по-далече от чуждото щастие.
Сетне плачът беше вече много далече и сякаш никой никога не бе плакал.

Поддадох се на провокацията Григорова. Плюя си в пазвата и започвам уъркшопа. Не тук, за да не разводняваме блога. Погледнете колонката отдясно. Най-отдолу ще видите едно Narvi Workshop. Като цъкнете на него, ще влезете в новия ми едноименен блог. Предполагам, че може да се влиза и директно през Гугъла.

Е, започваме – и Господ да ни помага…