книжна трапеза

Вредна личност е Григор. Понякога му хрумват такива идеи, че нито да ги приемеш, нито да ги отхвърлиш.
Ето, и сега. Взе, че предложи да направя писателски уъркшоп.
Ха де!
Нито съм някакъв корифей, нито владея до съвършенство тънкостите на писателския занаят, нито имам педагогическа дарба.
А от друга страна… защо пък да не опитам? Във виртуален вариант. Ако излезе нещо – добре. Ако не стане – няма да ми се сърдите.
А като се замислих за това, реших да убия с един куршум два заека.
Може би не всички знаете, че идната събота пак ще има протест срещу АСТА. Боя се, че ще бъде много по-малоброен от предишния. Затова смятам непременно да отида. Ще бъде от 11.00 около Паметника на Съветската армия. Ако искате да подкрепите протеста, или пък да си поговорим за уъркшопа, заповядайте и вие. За всеки случай пускам снимка – да ме познаете.

ИГЛАТА И ОГЛЕДАЛОТО
(минироман)

– Не, не ще ви дам дъщеря си, негодници! – тъй изкрещя баща ми и вдигна топора, преди да рухне на прага на воденицата с арбалетна стрела в гърлото.
Сетне те нахълтаха – мълчаливи и страшни, с мечове и факли в ръцете. Нахлузиха чувал върху главата ми, преметнаха ме на коня като безчувствен вързоп и ме понесоха към замъка на господаря Удо фон Хьоленберг.
Почти бях изгубила свяст, ала и в мъглата, забулила разсъдъка ми, пак съжалявах горчиво, че не съм смогнала да отнема живота си. Защото знаех, че ме чака участ по-лоша от смъртта. Мълвата нашепваше, че още от стари времена на всяко новолуние в замъка Хьоленберг попада една невинна девойка, а на сутринта я откриват да се скита напълно полудяла. Тъй бе станало в нашето село с Хана тъкачката и с русата Матилде, с кротката Грета и с Барбара, дъщерята на дърводелеца.
Когато се опомних, седях в меко кресло сред просторна, богато подредена стая. В камината гореше буен огън, ала въпреки топлината ме побиха студени тръпки, щом зърнах пред себе си господаря Удо. Млад и строен изглеждаше той, нито едно бяло косъмче нямаше в черната му брада, и все пак очите му бяха като на старец – бездънно дълбоки, изпълнени с товара на безброй години, сякаш бе живял далеч по-дълго, отколкото ни е отредил Бог.
– Бедното дете! – възкликна той и гласът му уж беше грижовен, а режеше като леден нож. – Какво са ти сторили? Успокой се, сега ще ти донеса малко бяло вино.
И той излезе, а аз скочих и трескаво подирих начин да избягам в смъртта от незнайната си участ. Нийде не намерих оръжие, а на прозорците имаше решетки. Но страхът ми бе дал нечовешка сила и когато чупейки ноктите си изкъртих едно от заключените чекмеджета на скрина, видях онова, което ми трябваше – дълга черна игла. Грабнах я, за да пронижа с нея сърцето си. И тогава чух гласовете.
– Насам – шушнеха те като сухи есенни листа иззад завесата край вратата. – Насам, насам, насам…
Дръпнах завесата и видях зад нея голямо кристално огледало, ала не моето лице беше в него, а лицата на Хана, Матилде, Грета, Барбара и още стотици, стотици други девойки с тъмни, празни очи.
– Тук ще дойдеш и ти – шепнеха гласовете. – При нас ще дойдеш, когато господарят Удо изтръгне душата ти с омагьосаната игла, за да продължава вечно своята младост.
Сетне чух стъпки, вратата се отвори и аз без да мисля замахнах натам с иглата. От тънкия връх излетяха искри. Господарят Удо глухо изпъшка и се свлече на пода.
Видях как лицето му потъва в огледалото. Чух вика на сатанинска радост, с който се нахвърлиха върху него погубените души. После разбих с юмрук проклетия кристал, чух как в същия миг страшно пропукаха стените на целия замък и побягнах навън, преди да са рухнали върху мен…

След един или два неизяснени докрай епизода, дирите на демона се появили отново век и половина по-късно в Южна Америка, където през 1633 година се прочул със своята кръвожадна жестокост и алчност френският авантюрист Мишел лаплюм. Някои не съвсем достоверни източници подсказват, че първоначално той е пристигнал там като мисионер, но скоро блясъкът на златото го накарал да забрави Библията и кръста.
По онова време местните индианци почти не били смятани за хора и жестокостта към тях била обичайна практика. Можем следователно да си представим като какво чудовище трябва да се е проявил Лаплюм, за да заслужи отлъчване от църквата и смъртна присъда от тогавашния губернатор. Заграбеното от индианците злато било конфискувано в полза на кралската хазна и съдбата на бившия мисионер изглеждала решена, когато най-неочаквано в нощта преди екзекуцията той успял да осъществи дръзко бягство от затвора, убивайки двама войници от охраната.
Няколко месеца по-късно той вече бил капитан на екипаж от готови на всичко флибустиери. След няколко не особено успешни нападения на френски и холандски кораби престъпната му дейност рязко се активизирала през 1635 година – годината, в която (нека отбележим това многозначително съвпадение) в далечен Уелс се е родил бъдещият знаменит пират сър Хенри Морган.
Според свидетелствата на съвременници, от тази година нататък Мишел Лаплюм никога не свалял ризата си. Непотвърдени слухове подсказват, че тялото му било покрито с белези от бич, възникнали някъде около времето на смъртната му присъда.
За пиратската кариера на Лаплюм и до днес се носят страховити легенди. Нападенията му над търговски и даже военни кораби били бързи, отчаяно храбри и безмилостно жестоки. Разказват, че любимото му занимание след всяка битка било да нанася собственоръчно на пленниците дълбоки, но безопасни рани, след което да ги хвърля зад борда и да следи как приближават акулите, привлечени от мириса на прясна кръв. Изключение правели понякога само младите и красиви жени – тях Лаплюм задържал в каютата си за не повече от една нощ, преди да ги предаде на същата мъчителна смърт.
Постепенно обаче интересът му към жените започнал да намалява. През 1638 година той поддържал в течение на няколко месеца противоестествена връзка с един млад метис на име Диего Торес. Отношенията им изглеждали сърдечни до деня, в който помежду им избухнала свада, предизвикана от самия Лаплюм по някакъв незначителен повод. Очевидците твърдят, че пиратският капитан сякаш доброволно търсел смъртта. Размяната на ругатни бързо прераснала в кървав дуел, при който Лаплюм бил въоръжен с испанска наваха, а Торес – с неизвестно откъде попаднал на борда змиевиден малайски кинжал. За разлика от друг път, французинът се биел учудващо небрежно и естественият резултат не закъснял – след минути стоманеното острие потънало дълбоко в гърдите му.
За онова, което последвало, дори каменосърдечните главорези не можели да разказват без тръпки на ужас. В мига на смъртоносния удар изкрещял не Лаплюм, а неговият противник. Върху дясното рамо на метиса зенала дълбока кървава рана във формата на ОБЪРНАТ КРЪСТ. Стреснатият екипаж се отдръпнал в широк кръг около Торес и умиращия капитан, наблюдавайки с боязън как над тялото на французина се издигат почти прозрачни синкави пламъци. Броени секунди по-късно от Мишел Лаплюм останала само купчинка пепел и в същото време тялото на неговия любовник и убиец изневиделица се покрило с пресни БЕЛЕЗИ ОТ БИЧ.
За суеверните флибустиери това било твърде много. Обзети от страх, те бързо спуснали на вода една от лодките и свалили в нея все още замаяния Торес с бъчонка прясна вода и оскъден запас от сухари. По това време корабът се намирал далече от морските пътища, на около трийсет мили източно от Санта Лус – необитаемо островче в Карибско море, заобикаляно отдалече заради опасните рифове и подводни скали в този район.
С гибелта на Лаплюм и постепенното разпиляване на неговия екипаж историята прекъсва пак за век и половина. Продължават я бълнуванията на Огъстъс Бейтс, моряк от Нова Англия, за когото ще стане дума след малко.
През 1782 година търговският кораб “Си глори” изчезнал по време на буря скоро след потеглянето си от Хавана. Съдбата му оставала неизвестна цели единайсет месеца – до деня, в който сред океана един холандски бриг случайно срещнал примитивен сал с проснато върху него човешко тяло. С големи усилия моряците успели да съживят клетника, ала той още дълго лежал в треска и бълнувал за демони, идоли, проклятия и призраци, като призовавал всички да се молят за душата му.
Ще разкажа историята му така, както я е сглобил от различни източници Робърт Дийн Фарнъл.
До 1782 година биографията на моряка Огъстъс Бейтс не се отличава с особена оригиналност, затова само ще спомена, че службата му на различни кораби минавала напълно нормално и че при плаването от Бостън до Хавана и обратно той току-що бил постъпил в екипажа на “Си глори”. След споменатата вече страшна буря Бейтс единствен успял да се спаси и да доплува до брега на малко островче, обрасло с гъста джунгла. Тъй като вече се свечерявало, изтощеният корабокрушенец потърсил убежище сред храстите и прекарал в мъчителна полудрямка дългата и студена нощ.
Призори, значително ободрен, въпреки преживените несгоди, той утолил глада си с диви плодове и решил да предприеме обиколка на острова. Още при първите си крачки се натъкнал в храсталака на изтрити от времето и дъждовете каменни идоли, оставени от някакво отдавна изчезнало туземно племе. Без да им обръща внимание, Бейтс си проправил път към централното възвишение, откъдето се надявал да огледа спасителното късче земя. Но още на средата на склона експедицията му била прекъсната от първата среща с демона.
Впоследствие морякът го описвал като полупрозрачна фигура на гол млад мъж с типични черти на метис. Тялото му било покрито с кървави белези от бич, а на рамото му имало рана във формата на обърнат кръст. В ръката си държал огромен кинжал със змиевидно острие, а на краката му блестели странни накити от златни халки, свързани с верижки (ще отбележа тук, че според Фарнъл тъкмо такива украшения бил подарил Мишел Лаплюм на своя любовник малко преди съдбоносната им свада).
Забелязвайки Бейтс, призракът му направил знак да се приближи и сам закрачил надолу. Нещастният корабокрушенец стоял като вкаменен от страх. Едва в последния момент с нечовешко усилие на волята той се изтръгнал от вцепенението и побягнал презглава към морския бряг.
Опомнил се едва край водата. Когато се обърнал назад, видял зловещата фигура, излъчваща бледо синкаво сияние в сумрака на джунглата, да се задава с бавна, почти ленива походка. В този миг Бейтс бил готов да подири смъртта сред вълните и по-късно съжалявал, че не го е сторил. Но краткото колебание спасило живота му. Защото в покрайнините на гъстата растителност демонът спрял и все тъй бавно взел да се щура насам-натам, като че търсел пролука в някаква невидима преграда. Постепенно Бейтс забелязал, че границата е очертана от редицата каменни идоли, опасваща (както установил по-късно) целия остров. С въздишка на облекчение страдалецът решил, че поне за момента ще бъде в безопасност на пясъчния плаж.
Робърт Дийн Фарнъл смята – и аз съм напълно съгласен с него – че призракът не е бил никой друг, освен окончателно обладаният Диего Торес, а островчето несъмнено се е наричало Санта Лус. Единодушни сме и в предположението, че магията на древните идоли е хванала като в капан демона с тяло на метис. Изглежда, той е бил принуден да прекара там цели 144 години в очакване на поредната си жертва.
Единайсетте месеца, прекарани от Огъстъс Бейтс на остров Санта Лус, били един непрекъснат наниз от страхове и страдания. Корабокрушенецът се хранел оскъдно с риба и плодове, спял на пясъка и вечно бил нащрек, в очакване на нападение. Нощем често се будел и забелязвал призрака да стои неподвижно, обвит от синкава светлина, сред каменните руини навръх възвишението, до които Бейтс така и не успял да се приближи.
Истинският кошмар обаче започнал няколко седмици след корабокрушението, когато призракът ненадейно придобил плът и стъписаният моряк с ужас разбрал, че в този си вид той може безпрепятствено да пресича невидимия кръг. В течение на две кошмарни денонощия Бейтс непрестанно обикалял острова, следван бавно и безмилостно от метиса. Изтощен от глад и безсъние, морякът бил готов да се предаде, ала демонът пак тъй внезапно станал прозрачен и се оттеглил зад линията на идолите.
Периодите, в които метисът получавал достъп до плажа, настъпвали приблизително веднъж месечно – по новолуние. Постепенно Бейтс свикнал с тях и се научил да ги преодолява. Може би в края на краищата е станал прекалено самоуверен, или пък може би умората е взела своето. Каквато и да е причината, единайсет месеца след корабокрушението той допуснал небрежност, която му струвала скъпо.
В една безлунна нощ Бейтс се събудил от чувството за мъртвешки хлад. За момент му се сторило, че вижда синкава светеща фигура, склонена над него, но сетне сиянието се стопило в мрака и същевременно остра болка пронизала тялото му.
Няколко часа морякът бродил по пустинния плаж, очаквайки ново нападение. Но призракът не се появявал. В първите лъчи на зората Бейтс различил по собственото си тяло белези, идентични с онези, които бил опознал през изминалите месеци. Догадките за нещо страшно и неотвратимо били по-силни от страха. Готов на всичко, той се втурнал да търси демона – и не го открил. Духът на Диего Торес бил отлетял към преизподнята след почти век и половина изгнание. Тогава Бейтс предпочел опасностите на морето и скоро поел сред вълните с набързо сглобен сал.
Белезите по тялото му, забелязани най-напред от спасилите го холандски моряци, неоспоримо доказват, че злощастният моряк е бил поредната брънка във веригата от превъплъщения на демона Варава. Но тук трябва да изтъкна една твърде важна подробност – за пръв път сатанинският дух не разполагал с възможност за избор. И ако не желаел да се примири с нов, неопределено дълъг период на изчакване, той трябвало да овладее единственото достъпно човешко тяло, тоест тялото на Огъстъс Бейтс.
Обикновеният, неук моряк едва ли е бил ангел, обаче за разлика от всички предишни жертви се оказал напълно лишен от престъпни наклонности и поради това душата му останала недостъпна за демона в течение на десетилетия. Само Бог знае каква титанична борба се е разигравала в неговото грубовато тяло. Във всеки случай тази схватка е отнемала всичките му сили. От 1782 до 1785 година той водил мизерно съществуване из пристанищните квартали на Бостън, докато накрая узнал, че е получил наследство – ферма в родното му градче Стоун Крийк.
След пристигането си в Стоун Крийк, бившият моряк опитал да се заеме със земеделие и скотовъдство, но растящата апатия водела до провал на всичките му начинания. Скоро Бейтс се пристрастил към алкохола и си осигурявал средства за съществуване от продажбата на парцел подир парцел. През 1809 година той вече бил пълна развалина, без никаква собственост, освен една полусрутена барака в покрайнините на градчето. И тогава най-после отстъпил пред адското изчадие.
Няколко изчезвания на млади момичета през същата 1809 година породили паника в Стоун Крийк и околностите. Разтревожените граждани създали комитет за самозащита и след около месец напрегнато дебнене, една нощ заловили Бейтс на местопрестъплението – в мига, когато изсмуквал кръвта от вените на поредната си жертва.
Жителите на Нова Англия открай време са били суеверни и хората от Стоун Крийк не правели изключение, още повече че сред тях имало значителен брой емигранти от Трансилвания. След като застреляли безумния старец с предвидливо подготвени сребърни куршуми, те го погребали както се полага на вампир – далече в пущинака, с чесън в устата, бяла роза върху гърдите и трепетликов кол, забит в сърцето. Разбира се, за демона всички тези мерки били същинска дреболия. Най-тежкият удар срещу него се криел другаде – в кръста, поставен над гроба. Поне така смята Фарнъл и аз отново съм склонен да се съглася с него, че така погребаният Варава е трябвало да лежи и да чака, скърцайки със зъби.
Малко по малко историята на вампира Огъстъс Бейтс се превърнала в местна легенда. И както става с всяка легенда, по-сетнешните поколения прибавили към нея нови, живописни подробности. Броят на погубените девойки растял, говорело се и за несметни богатства, които старецът уж бил отнесъл в гроба си. Слуховете замайвали главите на мнозина кандидати за лесна печалба и не един гроб бил разровен в търсене на забравеното място, където лежал някогашният моряк. През 1883 година с въпроса се заел по-сериозно някой си Дейвид Мърчисън. След дълги разговори с най-старите жители на Стоун Крийк той определил точно мястото на погребението и под прикритието на мрака се запътил натам с лопата, кирка и чувал за очакваното богатство.
Гибелната му грешка била, че скоро след като започнал разкопаването, той изтръгнал стария дървен кръст и го забил НАОПАКИ в купчината прясна пръст. Това било достатъчно за освобождаването на пленения демон.
Три дни по-късно разкъсаният труп на Мърчисън бил открит край разровения гроб, където лежали гниещите останки на Бейтс.
Работата е там, че Варава не желаел повече да поема рисковете и ограниченията на човешкото тяло. Двата поредни провала го научили на предпазливост. След деветнайсет века злодеяния и богохулства той чувствал, че времето му наближава – и в никакъв случай не възнамерявал да го пропусне заради някоя нова досадна грешка. Много по-удобно било да скита безплътен и невидим, като само понякога се появява в един или друг чудовищен облик.
А сега трябва да разкажа за Робърт Дийн Фарнъл, благодарение на когото само след час ще започна – и нека Бог ми помогне да спечеля – най-страшния двубой в цялата история на човечеството.
С този богат и ексцентричен старец се запознах в родния си Бостън през 1932 година. Бях още хлапак, колежанин, но според родителите ми притежавах несвойствена за юношеството сериозност. Ще призная, че днес сам се учудвам на внезапно възникналия дълбок интерес към древни и забранени магически науки. Опитвах, доколкото ми позволяваха оскъдните познания, да извлека зрънцата истина от дебели старинни томове, скрити в най-прашните хранилища на библиотеките. В стаята ми се трупаха изненадващи, понякога зловещи предмети и тъкмо придобиването на един от тях промени завинаги съдбата ми.
При посещението си в едно антикварно магазинче бях забелязал малък съд от черна керамика – на вид съвсем обикновена вещ, но интуицията ми подсказваше, че под баналната външност се крие нещо повече. Усещането не ме излъга – от вътрешната страна на дъното бяха изписани загадъчни знаци в духа на най-тайните ритуали на арабската магия, които изискват надписът да бъде опазен от погледа на непосветените. Прикривайки радостта си от редкия шанс, аз с удоволствие платих осем долара и тъкмо излизах от тясното магазинче, когато на пътя ми се изпречи леко прегърбен беловлас джентълмен. Любезно, но властно той настоя да му продам съдинката на каквато и да е цена. При други обстоятелстванавярно бих се съгласил, ала страстните колекционери ще разберат отказа ми да се лиша от находката само миг след като е попаднала в ръцете ми.
Нелепият спор на тротоара трая доста дълго. Виждайки, че парите не ще постигнат искания ефект, Фарнъл ми предложи, почти без да се надява на успех, да заменя керамичния съд срещу едно истинско съкровище – оригиналното издание на “Choses abominables” от еретика Филип дьо Монтобак.
Бях зашеметен. Въпреки всичките си усилия дотогава не бях успял да се сдобия дори със съвременен препис на тази книга, а доколкото знаех, с оригиналното издание от ХVІ век разполагаха само две библиотеки в света. Подадох… не, почти натиках съдинката в ръцете на своя нов познат и нетърпеливо го придружих до дома му.
Фарнъл изпълни обещанието си. Но при това той ми позволи да хвърля поглед към библиотечните лавици в работния му кабинет и там видях такива редки бисери на окултните науки, пред които съчинението на Монтобак просто бледнееше. От този момент бях готов на всичко, за да си осигуря достъп до пожълтелите антични страници.
За мое учудване Фарнъл прие молбата ми благосклонно. Затворен по дух, той живееше в пълно усамотение и навярно тайно копнееше да срещне сродна душа, пред която без страх от осмиване да разкрие целта на тайните си изследвания. През лятото на 1932 година аз започнах да го посещавам по няколко пъти седмично. Отначало разговорите ни бяха кратки, предимно свързани с един или друг забравен автор. След време обаче старият джентълмен взе да вмъква в беседите намеци за страшната опасност, надвиснала над света. Като разбра, че приемам думите му сериозно, той малко по малко ми разкри резултатите от половинвековните си проучвания – всъщност историята, която разказах дотук. Беше твърдо убеден, че Варава не е никой друг, освен самия Антихрист, и че в момента, подпомаган от скверния си създател, той броди из цял свят, за да подготви почвата за идването си в края на века.
Осигурен материално още от млади години, Фарнъл бе посветил живота си на една цел – да унищожи демона преди да е станало късно. Когато за пръв път чух това, аз възразих, че е невъзможно, ала старецът малко рязко отхвърли съмненията ми. Според него всички условия за изпълнение на дълго подготвяния план бяха налице. Оставали само някои дребни допълнителни щрихи, като например керамичната съдинка, станала повод за запознанството ни.
С въпросния план се запознах още тогава, но едва днес, след дълги десетилетия на старателни проверки (извършени по памет) разбирам колко гениално са били обединени в него методите за унищожаване на духове от различни епохи и различни култури. Няма да се спирам на този план – подробностите биха били твърде скучни за непосветените. Ще спомена само, че през есента на 1932 година Фарнъл замина на дълго пътешествие из Индия. Междувременно имах задачата да поръчам изработването на чифт тежки златни обици с копие от арабските надписи върху дъното на керамичния съд.
В края на годината Фарнъл се завърна, придружен от смугла млада жена, която едва-едва говореше английски. Това бе последното липсващо звено в плана му – жена, в чиито жили след двайсет века все още да тече капка кръв от нещастната майка на Варава.
Как е протекла трагедията? Трудно мога да опиша с подробности. Последната ми среща с Фарнъл бе в навечерието на дълго подготвяния двубой. Над всички врати и прозорци в кабинета му висяха кръстове – предпазна мярка против преждевременно нахлуване на демона. Фарнъл беше бодър и самоуверен, но като предпазлив човек не изключваше възможността за провал. Заръча ми да дойда на следващата сутрин и ако го заваря мъртъв – на всяка цена да прибера дневника му и да продължа делото.
Нямам сили да опиша потресението, с което стоях на другия ден пред труповете на индийката и стария си приятел. Затова ще отбележа просто и сухо, че Фарнъл бе допуснал една фатална грешка. Наистина, кръстовете над прозорците и вратите ги правеха недостъпни за адския пришълец. Ала почернелият електрически контакт на стената подсказваше откъде е успял да мине врагът.
Цял един живот ми бе необходим, за да възстановя до най-малки подробности делото на Робърт Дийн Фарнъл. Днес, остарял и прегърбен, най-сетне съм готов за двубоя. Заклинанията са написани, магическите предмети са разположени в строго определен порядък, а през последните месеци открих и как да се справя без присъствието на жена. Прозорците, вратите И КОНТАКТИТЕ са защитени с кръстни знаци.
От гърлото ми неволно излита горделив смях.Как ще ми попречиш, демоне? Как ще влезеш тук?
Всемогъщи Боже! Тези удари… Не! Стената, стената се пропук…

Аз мога едно – да пиша.
И ако ми позволите, ще перифразирам поета: Ще да ПИША напук врагу, напук и вам, идиоти.
Това е моят отговор както на АСТА, така и на онези наивници, които вярват, че АСТА ще защити авторските им права.
От “пиратите” никой не може да защити отделния автор. А и никой не се интересува от него. АСТА е за големите риби, които държат стотици и хиляди авторски права, изкупени на безценица. Те са по-страшни за индивидуалния творец.
А и смятам, че “пиратите” не са страшни за твореца. Ето, повечето ми писания и преводи са в читанката. Защо не, след като книжните издания отдавна са изчерпани и никой не възнамерява да ги преиздаде?
Когато се очерта преиздаване на един от преводите, хората от читанката съвсем джентълменски го махнаха от мрежата. И това е чудесен пример за взаимно сътрудничество.
И още нещо. Не смятам, че “пиратите” ме ощетяват. Разбира се, бих се радвал да печеля от всяко четене, но разбирам, че това е нереална фантазия. Всъщност аз печеля – печеля хора, които харесват написаното и ще си купят новата ми книга, когато излезе.
Ето, това е моят отговор на АСТА. Плюс предупреждение към хората от правителството:
Аз съм дребен човек. Но се лаская от мисълта, че мога да окажа известно влияние върху мнението на 1000-2000 свои читатели. Ако много се постарая, може би и повече – знам ли… Питайте 25-30-годишните около себе си кой е Колин Уолъмбъри. Ще се сетят.

И обещавам: ако не оттеглите подписа под АСТА, на следващите избори ще сторя всичко възможно хората, които ме уважават, да не гласуват за вас.
А сега, напук врагу, ето ви безплатно нещо от мен – разказът “Прокобата”, който така и така си лежи в архивите ми. Защо да не ви го дам, гиди пирати с пирати?

ПРОКОБАТА

С поклон към Х. Ф. Лъвкрафт

Пиша тези редове с ясното съзнание, че ми остава да живея не повече от няколко часа. Скоро ще започна неравния двубой, в който шансовете ми за победа са нищожни. И все пак нямам друг изход, освен да чакам с тръпнещо сърце и да се надявам – не толкова на собствените си сили, колкото на Божието провидение. Защото на карта е заложен не само моят живот, не само дори и душата ми, а съдбата на целия свят. Ти, който може би ще прочетеш написаното, прости ми за грозния почерк – ръката ми трепери, както, вярвам, би треперила и твоята, ако знаеше онова, което узнах аз.
Разбери ме добре, неизвестни мой читателю. Не отхвърляй записките ми настрани, не отсъждай прибързано, че разкривените редове са плод на възпаленото въображение на безумец. Да, истината е безумна, но въпреки всичко тя е истина и скоро, уви, твърде скоро светът с ужас ще се убеди в нея.
Запитвал ли си се защо напоследък така се умножават лъжепророците, ясновидците и повелителите на магически сили? Питал ли си се каква е спасителната сила на кръстния знак и защо в толкова много страни през нашия век се опитват да го отхвърлят? Задавал ли си си в края на краищата въпроса защо днешната уж просветена епоха тъй силно напомня черните времена на Средновековието?
Запитай се, ако не си го сторил досега. И прочети отговора, който оставям с надеждата да помогна в борбата против чудовищното зло. Ето историята, каквато я узнах от дневника на Робърт Дийн Фарнъл, и както я допълних чрез собствени проучвания.
Всичко е започнало в далечна Бенгалия, където и до днес, макар и тайно, се срещат почитатели на древни и смъртоносни култове. В наше време джунглата покрива остатъци на мрачни храмове, навяващи спомена за още по-мрачни ритуали пред олтарите на Бога-тигър. Но през петнадесетата година преди Христа тези храмове са се издигали със зловещо варварско великолепие и в тайнствените им зали се е проливала кръвта на човешки жертвоприношения. Постепенно, година подир година, под каменните сводове като тлетворна мъгла се сгъстявали прастарите сили на злото – силите, които носят неизчислими страдания и мъки откакто съществува светът.
И ето че в една нощ, когато над Бенгалия бушувала незапомнено свирепа тропическа буря, неизбежното се случило. По коридорите на храма трептели мъждивите пламъци на факли, монотонна глуха песен отеквала между каменните стени и дълга върволица от хора водела поредната жертва – млада чернокоса девица. Упоена със свещеното питие от тайни билки, тя крачела механично, без да изпитва страх от близката смърт. Ала всички останали тръпнели, долавяйки дъха на незнайна и в същото време удивително позната злокобна мощ, дебнеща край езическите олтари.
Страхотен тътен раздрал нощта и вцепенените жреци зърнали с разширени очи насред храма онзи, комуто се били покланяли цял живот. Но те не знаели, че под влудяващия му мъртвешки облик се крие друг – Князът на мрака, Господарят на демоните, единственият повелител на Злото, чието име е Легион.
Обезумели от ужас, хората потърсили спасение навън, където пороят шибал като камшик и вихърът изтръгвал от корен вековните дървета. Мнозина загинали. И никой не узнал какво се е случило в храма между обречената девица и онзи, който бил приел облика на Бога-тигър. Едва на сутринта оцелелите дръзнали да се завърнат и я заварили жива, ала без разсъдък.
Никой не посмял да вдигне ръка срещу нея. Безумната клетница останала да живее в една колиба край храма, като се препитавала от подаяния. Скоро проличало, че онази злокобна нощ е вложила в утробата й прокълнат плод. Така изминали девет месеца…
Страшни неща нашепвала мълвата за онзи, който щял да се роди. Затова в нощта, когато чули от колибата писъците на родилни мъки, дори най-храбрите не издържали и побягнали към джунглите, както били сторили в бурната нощ на зачеването.
Този път времето било тихо. Душен мрак тегнел над смълчаните дървета и тревожно очакване стягало в леден обръч сърцата на хората. После от ясното небе над храма се стоварила разклонена огнена мълния. Плътни облаци пропълзели от хоризонта и заръсили тих, миротворен дъжд.
На следващото утро заварили храма непокътнат. Само в покрива на колибата зеела малка обгорена дупчица, като че някой бил проврял там нажежен железен прът. Точно под нея лежала протрита сламена рогозка с пресни петна от кръв, ала не кръвта – навярно следа от раждането – била най-страшна. Друго накарало хората да изтръпнат – купчинката пепел върху бедното ложе, все още запазваща неясните очертания на изчезналото женско тяло. А близо до останките лежало живото дете на демона.
Странно било това дете – нормално по фигура, но белязано за цял живот с грозна сивкава кожа на гърдите, корема, дясната ръка и левия крак. Дълги часове лежало то на рогозката, надавайки немощни писъци от глад, докато жреците се мъчели да решат що да сторят с него. Накрая сметнали за най-разумно да пролеят кръвта му върху олтара на Бога-тигър.
И това бил краят на храма, защото в мига, когато най-старият жрец положил бебето върху жертвеника и замахнал със свещения ритуален нож, от безоблачното небе отново паднала страховита светкавица.
Едва подир години се намерили смелчаци, които да посетят прокълнатите развалини. Нито една тревица не растяла между рухналите каменни блокове, а изглежда, че и дивите зверове ги отбягвали, защото скелетите на жреците лежали цели и непокътнати сред купчинки прогнила плът. Ала от детето на демона нямало и следа.
Тук искам да прекъсна за момент, за да напомня, че тези ужасни събития са се случили през 14 година преди Христа. И ако разказът за тях звучи гладко и свързано, то е само поради огромните усилия, положени от Робърт Дийн Фарнъл за сглобяване на една ясна картина от стотици факти, разпокъсани и разхвърляни по протежение на над двайсет века от човешката история.
През същата 14 година преди Христа, на хиляди километри от Бенгалия, сред пущинаците на Юдея, пасял овцете си един скромен пастир с библейското име Садок. По-късно той разказал на приятелите си как в ранното утро небето притъмняло и слязъл черен облак, изпъстрен със светкавици. Свирепите овчарски вълкодави заскимтели като подплашени палета, стадото се сбило на куп, а Садок, който помнел преданията на народа си от времето на Мойсея, решил, че Яхве слиза пак на земята и разтреперан се проснал по очи.
Няколко минути по-късно, след като не се случило нищо, той дръзнал да надигне глава и видял, че облакът е изчезнал, а на неговото място стои странен, непознат звяр. Ето описанието му, както се е съхранило като по чудо в арамейския ръкопис на един от малцината грамотни през онази епоха: “… огромно бе то, като лъвица или лъв без грива, ала по-могъщо и жълто на цвят, с дълги черни шарки по цялото тяло – чудовище, каквото никой смъртен не е виждал”.
Обстоятелствата около изчезването на звяра остават неясни. В ръкописа само се споменава смътно за “пагубно знамение”. Веднага след това става дума за детето.
Новороденото лежало сред сухата трева там, където преди малко се бил разсеял облакът. Изглеждало изтощено от глад и едва помръдвало. Трябва да спомена, че Садок бил бездетен, затова сърцето му се свило от жал към клетото създание, въпреки че то никак не било красиво с грозните сиви петна по гърдите, корема, едната ръка и единия крак. Като увил бебето в мека кожа, пастирът го отнесъл при стадото и успял да утоли глада му с прясно издоено козе мляко. Така започва историята на Варава…
Това име му дала жената на Садок, без да знае, че то ще остане в историята, преплетено с най-светлите и най-мрачните спомени на човечеството. Нищо не го подсказвало отначало. Варава бил кротко, послушно момче, отрано тръгнал със стадото и само понякога старият Садок се тревожел, виждайки с колко замислен поглед го наблюдава детето докато прерязвал гърлото на някоя овца. И още една странност забелязал пастирът – приемният му син често се усамотявал и мислейки, че никой не го гледа, с явна наслада дъвчел отровни билки, от които всеки друг би умрял в страшни мъки.
Но постепенно момчето се променило. В нрава му проличавала неимоверна дързост, смесена с горделиво презрение към бедния овчарски живот. Понякога се случвало Садок да остави сина си сам със стадото, а на връщане да открие наоколо следи от невиждания жълт звяр – следи, които започвали внезапно и също тъй внезапно свършвали.
Една сутрин ужасените съседи открили колибата на Садок опръскана с кръв. На прага лежали жестоко обезобразените тела на стария пастир и жена му. А юношата Варава бил изчезнал заедно с парите от неотдавнашната продажба на петдесет овце. Злодеянието може би щяло постепенно да изчезне от хорската памет, ако не било извършено в нощта на велико знамение – тази нощ далече в небето над Витлеем изгряла ослепително ярка звезда.
От този момент следите на Варава се губят. Има известни доказателства, че скоро след убийството се е присъединил към някоя от разбойническите шайки, водещи престъпен скитнически живот. В по-късните години името му се среща все по-често, всеки път свързано с вледеняващи кръвта престъпления. Изглежда, че именно той е измислил безпогрешния начин за изтръгване на истината, прилаган в следващите векове от най-свирепите разбойници: краката на безпомощната жертва се поставяли в жарава докато признае къде е скрито златото… или докато умре, ако няма какво да признае.
Освен това Варава поддържал връзки с римските окупационни власти и не се гнусял да играе ролята на провокатор, като по този начин помагал да се претвори в действие вечният девиз на всяка империя: “Разделяй и владей”. Тъкмо тази му роля гарантирала безнаказаност на всяко негово злодеяние. И пак тя довела до мига, в който пътят му се пресякъл с трънливия път на пророка Исус.
Първоначално римляните не обръщали внимание на новото учение, което започвало да се шири по окупираните земи. Но след триумфалното влизане на Исус в Йерусалим станало ясно, че неговото влияние може да застраши установения ред. Тогава били разработени два секретни плана за премахване на смутителя на спокойствието. Единият, широко известен днес, предвиждал разиграването на сложна интрига с участието на местни висши сановници, която да доведе до осъждането на Исус. Но тъй като един публичен съдебен процес не бил особено желателен, до него щяло да се прибегне само ако не успеел другият план – жертвата да бъде убита “с цел грабеж” от прочутия разбойник Варава.
Вечерта на уречения ден висш офицер от римския гарнизон се отправил преоблечен към една малка кръчма, където го чакал злодеят. В кратък разговор той съобщил на Варава къщата, където Исус и учениците му са решили да отпразнуват празника на безквасните хлябове. Оставало само да се уговори възнаграждението за убийството. И тъкмо тук планът се провалил, защото при пазарлъка пияният вече разбойник изпаднал пристъп на ярост и с един замах прерязал гърлото на тайния емисар. Бликналата кръв се проляла в каната с вино и поръсила къшеите хляб по масата, ала Варава невъзмутимо отпил от кървавото питие и захапал димящ ален залък.
Час по-късно той бил арестуван и още същата нощ осъден на смърт по бързата процедура. Ала и този път животът му бил спасен от интригата… или от по-могъща сила, защото съдбата на Варава се развивала като чудовищен и светотатствен контрапункт на Исусовите страдания. Сред народа трескаво шетали платени агитатори на римляните и местните първосвещеници. Трябвало да се внуши на всички юдеи, че именно Варава заслужава да бъде помилван в чест на празника.
Едва ли е нужно да казвам, че планът успял. Ще отбележа само явната фалшификация на помилването, проличаваща и от факта, че други двама осъдени разбойници изобщо не са били взети предвид. Колкото до Варава, той напуснал затвора и името му сякаш завинаги изчезва от историята. Само огромните изследователски усилия на Робърт Дийн Фаръл ми позволяват да продължа разказа за следващия етап на тази богохулна гротеска, несъмнено вдъхновявана от самия Княз на мрака.
Край градските порти на Йерусалим освободеният разбойник бил арестуван отново. Малцина забелязали това, тъй като почти цялото население на града се било струпало да гледа мъките на Исуса. Без сами да разбират какво вършат, група войници от римския гарнизон отвели Варава в една безлюдна местност и там го разпънали С ГЛАВАТА НАДОЛУ НА ПРЕОБЪРНАТ КРЪСТ. Може би са смятали, че по този начин отмъщават за убития офицер. Но в такъв случай остава необяснимо защо привечер са свалили от кръста все още живия злодей, СЛЕД ТОВА жестоко го бичували и СЛЕД ТОВА го загърнали в разкошен пурпурен плащ.
На това място в записките на Фарнъл отново има празнота. Около шест месеца по-късно името на Варава се появява вече в Рим, славната столица на великия император Тиберий.
Ако се съди по събраните от Фарнъл източници, бившият разбойник изведнъж се бил превърнал в богат и влиятелен римски офицер. Златото му сякаш извирало от тайнствен неизчерпаем източник, а за странните му приумици се нашепвало от ухо на ухо. Най-осведомените твърдели, че пиенето на отвара от смъртоносни билки, а понякога и само вдъхването на отровните изпарения, му доставяло неописуемо блаженство. Говорело се още, че всяка седмица довереният му слуга – дребен мавър с демонично лице – купувал млади и красиви робини, с които Варава се отдавал на безумни оргии, докато му омръзнат и изчезнат безследно.
Този порочен и безцелен живот траял доста дълго. Краят му настал в една бурна нощ на 36 година след Христа, когато в разгара на поредната си оргия престъпникът бил разкъсан от чудовищен демон. На следващия ден намерили главата му отделена от тялото, по което личали не само следи от нокти и зъби, но и БЕЛЕЗИ ОТ ПРЯСНО БИЧУВАНЕ.
С риск да стана досаден, ще спомена отново за Робърт Дийн Фаръл и неговите догадки. Той смята, че зачеването и раждането на Варава са замислени от силите на злото като абсолютно и пълно противоречие на идването на Исус. В съответствие с този сатанински план престъпникът е трябвало да бъде разпънат наопаки и ПЪРВО да оживее, а ПОСЛЕ да умре. Но изискването той да придобие двойнствена същност, тоест да стане едновременно човек и демон, не било по силите на неговия баща. В крайна сметка това довело до компромисно – и следователно незадоволително – решение. В определени периоди духът на Варава бродел като безплътен демон, а по друго време се вселявал в първото попаднало му тяло. Както станало ясно по-късно, тази двойнственост създавала твърде сериозни пречки за изпълнението на злокобната му мисия.
Изглежда, че около две години демонът е свиквал с новия си безплътен облик. По всяка вероятност през 38 година след Христа той е успял да се всели в тялото на Калигула, което обяснява внезапното заболяване на младия император и безумните злодеяния в последвалото му царуване. Според проучванията на Фарнъл, поне двама от участниците в заговора за неговото убийство през 41 година са били тайни християни, носещи скрити кръстове, и тъкмо това е причинило неуспеха му да се предпази от тях. По онова време той все още не е бил натрупал опит в борбата си срещу кръстния знак.
Вероятно по-късно демонът Варава – нека продължим да го наричаме с това име – е продължил да се подвизава под облика на друг император, Нерон, останал в историята със своята жестокост и с нечовешките си гонения срещу християните. По-сетнешните му превъплъщения са само догадки, с повечето от които не бих се ангажирал тук – както от непълна увереност, така и поради липса на време.
Ще спомена обаче името на младия свещеник Жан Батист Кустоар от френското планинско селце Шатомюр. Събитията, свързани с него, са толкова ужасни, че католическата църква е положила невероятни усилия да заличи и най-малкия спомен за тях. Дори самото название на селото е забулено в забрава след страшния случай от 1484 година.
Първоначално Кустоар не проявявал никакви странности и изпълнявал задълженията си със завидно усърдие. Можем да предположим, че до споменатата вече година той не е имал нищо общо с демона. Но един ден до областния архиепископ достигнали сведения за чудовищни и нечестиви злодияния в Шатомюр. Селската мълва нашепвала, че пред безумията на Кустоар бледнеят дори кървавите ексцеси на барон Жил дьо Рес отпреди половин век. Първоначално архиепископът сметнал всичко за празни приказки и нелепи клюки. Слуховете обаче продължавали да се множат, като обрасвали с нови и нови подробности, тъй че накрая църковният служител сметнал за свой дълг да провери какво се крие зад тях.
Първият му пратеник изобщо не се завърнал. Разтревожен, архиепископът изпратил втори свещеник. След четири дни пратеникът пристигнал обратно и съобщил, че мълвата се потвърждава от фактите. Той не бил успял да стигне до самото село, защото из горите наоколо бродели зловещи сенки, излъчващи непоносима смрад. Но дори от разстояние личало, че нещо в Шатомюр не е наред. Селото изглеждало изоставено, само нарядко по улиците му се движели минувачи със странна, провлачена походка. Малко по-оживени групички хора се мяркали около широкия вход на пещерата над Шатомюр, ала това било толкова далече, че не се различавали никакви подробности. Едно обаче се виждало ясно – кръстът над камбанарията на малката църква бил ОБЪРНАТ НАОПАКИ.
Вече нямало съмнение, че се налагат бързи и решителни действия. Реакцията на светските и църковните власти била мълниеносна. Само три дни по-късно около селото се сключил обръч от войници, свещеници и доброволци от околните села. По настояване на архиепископа върху гърдите на всички били пришити големи кръстни знаци.
Колкото и да е странно, никой не им попречил да се приближат до Шатомюр. Зловещите сенки били изчезнали, както впрочем и всички жители на селото. Претърсвайки старателно всяка къща по пътя си, кръстоносните отряди бавно напредвали към високата скална стена, в чието подножие зеела пещерата. По пътя си не забелязвали нищо нередно, освен неестествената глуха тишина и надраскания по всички стени знак на демона – обърнатия кръст.
Ужасът ги връхлетял едва когато се струпали около входа на пещерата. Защото отвътре внезапно изскочила тълпа от адски изчадия – живи мъртъвци, въоръжени с пръти и човешки кости. Сред тях крачел един-единствен човек с нормален вид и жителите на близките села познали в него самия Кустоар. Успели да разпознаят и някои от задгробните гости, които само допреди няколко месеца били живи и здрави.
Последвало тежко и страховито сражение. Войниците били все опитни ветерани, преживели най-тежки изпитания, но мнозина от тях се изкушавали да побягнат презглава и само натискът отзад им пречел да го сторят. Стрели и мечове се впивали в неживата плът на покойниците, коси и вили взимали своята дан. А демоничните твари не отстъпвали и даже съсечени на две продължавали да се сражават със сляпо упорство. Кой знае как щяло да завърши всичко, ако един пребледнял, но твърд свещеник не бил извел братята си по църква напред – между мечовете и живите трупове.
Кръстовете и молитвите се оказали по-силно оръжие от стоманата. Един подир друг мъртъвците падали и мигом се превръщали в онова, което трябвало да бъдат – скелети, покрити със зловонна разложена плът. Накрая Кустоар останал сам, ала се биел като луд, бълвайки сатанински проклятия и ботохулства. Успели да го повалят и вържат само с обединените усилия на свещениците и една прегърбена старица, която помнела древни заклинания, съхранени още от времето на друидите.
Личният пратеник на архиепископа изразил желание да поговори насаме с вдъхновителя на цялото това зло. Отначало околните възразявали, но след като видели как светият знак усмирява демона, дали съгласието си този разговор да бъде проведен – на открито, в кръг от забити в земята кръстове и пред свидетели, отдалечени на двайсет крачки.
Беседата продължила съвсем кратко. Внезапно Кустоар избухнал в безумен смях, а представителят на архиепископа се отдръпнал разтреперан от него и с пресеклив глас наредил незабавно да бъде подготвена клада. Заповедта била изпълнена тутакси и едва ли не с радост – доколкото можело да се изпитва това благородно чувство след преживените току-що нечовешки изпитания.
Когато пламъците се склопили около Жан Батист Кустоар, горящата му риза разголила за миг тялото и всички видели по бялата кожа дълги алени белези, оставени сякаш от жестоко бичуване. Сетне огънят закрил чудовището. От центъра на кладата излетял оглушителен писък, какъвто може да издаде само безплътното гърло на прокълнат демон и към небето полетял облак черен дим с неясни човешки очертания.
Придружен от неколцина свещеници и капитана на военния отряд, пратеникът на архиепископа огледал вътрешността на пещерата. В дъното й открили грозен богохулен олтар със знака на обърнатия кръст, а наоколо били пръснати останки от човешки тела. Несъмнено пред този олтар били вършени жестоки жертвоприношения, завършващи с отвратителни канибалски пиршества.
След като изпълнили последния си християнски дълг към костите на невинните жертви, хората от отряда събрали труповете на неотдавнашните си адски противници и ги изгорили на същата клада, където бил издъхнал Кустоар. Пепелта развяли по вятъра, а входа на пещерата затрупали с камъни. Преди да подпалят селото и да си тръгнат, представителят на архиепископа ги накарал да се закълнат, че никому не ще разкрият подробности за станалото и дори ще забравят името на Шатомюр. Сам той дал същата клетва и може да се каже, че я изпълнил отчасти, но не докрай. Защото още по обратния път разсъдъкът го напуснал и до края на клетия си живот (който дошъл след две години) той повтарял само едно: че “онзи” наистина някога е обитавал тялото на Жил дьо Рес, наричан от простолюдието Синята брада, и макар засега да си бил отишъл, скоро пак щял да се върне.
(Краят следва)

Бях там.
И мнозина от вас бяха.
Благодаря ви, макар и да не се видяхме с повечето от вас. Благодаря ви за усещането, че бяхте наоколо.
Заплахата от АСТА не е отминала. Нека бъдем готови за следващия протест.
Заедно можем всичко.

Зима е. Снегът затрупа земята и птиците трудно намират храна. Всяка сутрин слагам на балкона трохи и гледам как идват на закуска. Най-напред долитат синигерчетата. Те са плашливи, дълго гледат, накрая грабват набързо по някоя троха и изчезват. Понякога се мярва рядка гостенка – червеношийка. После идват врабците. Винаги на група. Струпват се по клоните на липата – на около метър от трохите – и наблюдават. Минута, две… Накрая един мършав врабец прехвръква до трапезата и започва да кълве.
Чак тогава се престрашават и другите.
И си мисля, че без мършавия врабец другите биха останали гладни. От страх, от липса на решителност.
Мисля си още, че понякога и при нас, хората е така. Липсва ни решителност да протестираме, да се вдигнем, когато злоупотребяват с правата ни. Тогава мършавите врабци ни повеждат – повеждат ни с примера си и със срама, който изпитваме, когато видим, че те са мъничко по-добри от нас, пасивните.
Моите мършави врабци са Григор и Калин. Благодаря им. Благодаря и на хилядите, чиито имена не знам – на онези, които ни разкриват истината за АСТА, за шистовия газ, за ГМО, за стотиците мръсни тайни в Уикилийкс.
Без тях щяхме да си стоим гладни – и в буквалния, и в преносния смисъл.

На 11 февруари аз ще изляза на протеста срещу АСТА.
Защо?
Причините са много. И нарушаването на човешките права, и заплахата за налагане на тотална власт на монополите, и частичното блокиране на свободата в интернет.
Но за мен като творец най-важно е другото – ударът по свободата на творчеството.
Някой ще каже: но нали АСТА ще пази твоите авторски права!
Не!
АСТА на практика ще пази правата на праводържателите. На едрите монополисти. Преди години опитах да си защитя правата от подобен монополист. Досещате се за резултата. И нямам основание да вярвам, че тепърва нещата ще се обърнат в полза на дребния творец.
А по-страшното е това, че на практика не може да има оригинално произведение. Всичко вече е написано. Новото е в тънкостите, в нюансите, в оригиналния поглед към някоя стара тема. Но АСТА не взима това предвид.
Разбира се, спасението ми ще е в това, че едва ли големите праводържатели ще ме забележат. Едва ли ще им препреча пътя. Но ако стане, АСТА им дава правото да се разправят безмилостно с мен. Основания – колкото щете. Включително и в този блог. Пиша ли “фалшиви” народни приказки? Пиша. Пиша ли “Елесар”? Пиша го.

Докато санкциите за подобни нарушения бяха само финансови, аз се усмихвах и махвах с ръка – “Да ме съдят. Ще ми вземат цървулите”. Но сега АСТА предвижда затвор. Да, затвор.
И не казвайте “Това не може да стане” Всичко може.
Не вярвате? Ако преди двайсет години някой беше казал, че в най-цивилизованата страна ще се приеме закон, отменящ самата Магна Харта, всички щяха да му се смеят. Днес Патриотичният акт е действителност.
Затова аз, Любомир Николов, ще изляза на протеста на 11 февруари. Ще се радвам да видя и вас там, приятели. Ако някой не ме познава – ето ме:

Зима. Излязох да натроша
шепа трохи за синигерчетата.
Простичка радост.

Казват, че човек изпадал в най-черна “дупка” през времето около рождения си ден. Не помня за други години, но тази година ме сполетя точно това. Рожденият ми ден е на 10 януари, а шест дни по-късно – този на жена ми. И точно на 16 януари се случи нещо грозно.
Обраха ни.
Усещането е отвратително. Който го е преживявал, ще ме разбере, който не е – ще му кажа просто, че веднъж завинаги ти открадват спокойствието.
Дълго време ми беше трудно и да пиша, и да превеждам. Да не говорим, че задигнаха и лаптопа с доста вече свършена работа. Да не говорим и за това, че тежкият финансов удар сложи край на намеренията ми тази година да зарежа преводите за няколко месеца и само да пиша. Слава Богу, че имам приятел като Григор, разговорите с когото не само успокояват, но и вдъхновяват.
А после си спомних какво ми беше казал Паулу Коелю преди години, когато посети България. Когато човек е на прав път, съдбата започва да изправя пред него препятствия.
Затова реших – лошото е добър знак. Ще пиша.
Тия дни седнах, написах още две приказки и с това приключих работата по сборника, който ще бъде издаден от “Софтпрес”. Ако ви е любопитно, ето кои приказки ще бъдат включени в него:
1. Златното бузуки (гръцка)
2. Как казакът измамил дявола (украинска)
3. Чифликът в орехова черупка (българска)
4. Тъмнулка (чешка)
5. Маликан (немска)
6. Иглата на леприкона (ирландска)
7. Три джуджета калпазани (френска)
8. Най-вълшебният дар (тайландска)
9. Мартеничката на Андерсен (българо-датска)
10. Защо циганите нямат пари (циганска)
11. Камъкът на лихваря (арабска)
12. Кестенче (моя си приказка)
13. Драконово сърце (китайска)
14. Кха-Пан (приказка от зората на времето)
15. Бялата сова (ескимоска)
16. Защо се смее хиената (африканска)
17. Рибарят и барон Самеди (хаитянска)
18. Облачното дете (австралийска)
Една част от тези приказки вече сте чели тук. Ако ви харесват – уверявам ви, и останалите не им отстъпват. В близко време отново ще почна да пускам приказки – очаквайте турската “Медният грош”.
Ако с написаното тук съм ви създал неприятни чувства – извинявам се. Целта ми не беше да се оплаквам, а напротив – да хвърля предизвикателство на съдбата. Ако е прав Коелю, значи съм на верен път и нямам намерение да отстъпвам.