книжна трапеза

НЕРОН И РИШЕЛЬО СРЕДНОЩ

история от времето на социализма
(а може би не само…)

Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба…
Гео Милев “Септември”

Сградата беше стара – една от онези древни софийски кооперации, които по незнайна причина са се превърнали в приют за безбройни канцеларии. Асансьор нямаше, а тясното и прашно стълбище се издигаше стръмно към главозамайващи висоти, чезнещи в полумрака. Върху зацапаната мозайка в основата на всяко стъпало меланхолично тъмнееха останки от някогашен разкош – зеленясали бронзови халки от пръчките за задържане на килими. Навън, зад високите прозорци, ранният зимен сумрак се сгъстяваше между също такива стари и сиви здания с опадала мазилка откъм вътрешните дворове; от време на време го изпълваше мекото, разноцветно сияние на мигащи неонови реклами.
Обхванат от внезапна натрапчива тревога, Мирон спря между втория и третия етаж, отвори папката и отново преброи подредените вътре документи. Служебни бележки… удостоверения… молби… формуляри… копия… Всичко изглеждаше на място, макар че не можеше да бъде уверен в това. Вече бе стигнал до онова състояние, в което човек престава да разбира и дори не се опитва да вникне в същността на въпроса. Продължаваше да действа по инерция, с неясната надежда, че всичко може да се оправи по чудо… или по добрата воля на някой от навъсените чиновници.
Прибра документите, изкачи още два етажа и спря пред анонимната сива врата. Както и първия път, през главата му мина смътно удивление – защо всъщност никаква табелка не издаваше скритата зад вратата служба. Имаше само потъмняло метално номерче и нищо друго. В сегашното си състояние бе готов да повярва, че някакъв вездесъщ демон се е погрижил към мъките на обикновения гражданин да прибави и многодневно лутане, преди да открие към кого да се обърне. Лично той бе загубил два дни, докато намери канцеларията, но можеше да се представи десетки, стотици други, които в този момент обикалят учреждение след учреждение с купища нужни и ненужни документи.
Посегна към старомодната релефна месингова дръжка, на места изтъркана до блясък от докосването на безбройни ръце, на други – потъмняла от същите тези докосвания. Металният хлад изпълни дланта му, прониза го през цялото тяло и Мирон усети как го обхваща внезапно просветление, сякаш се разтваряше в мрачната атмосфера на стълбищната площадка. Стори му се, че през вратата вижда вътрешността на канцеларията и рано олиселия чиновник, облегнат назад и повдигнал пред лицето си книга с пъстра суперобложка. Всичко изглеждаше безжалостно ясно – и това, че ще получи отказ, и това, че неговите проблеми не интересуват никого, и това, че утре пак ще трябва да се лута из неразбираемия лабиринт от наредби, постановления, документи, печати, подписи и параграфи.
С въздишка натисна студената дръжка и прекрачи напред. Посрещна го познатото коридорче. От едната страна, по цялата дължина на стената, се простираше тесен дървен рафт, навярно за писане на молби и попълване на формуляри. Върху него, по силата на някаква безсмислена традиция, бяха поставени две празни бакелитови мастилници с отчупени капачки. От другата страна беше преградата от матово стъкло с прорязани в нея гишета на височината на кръста. Пред две от гишетата в дъното на коридорчето се бяха привели хора, като че правеха дълбок, унизителен поклон пред скрит зад стената владетел. Мирон отново въздъхна, постави показалец между кориците на папката, за да може да я разтвори при първа необходимост, и наведе глава към “своето” гише.
Би трябвало да се изненада, но хладното просветление не бе отшумяло и той регистрира като нещо съвсем нормално факта, че всичко е точно така, както го бе предвидил в мига преди да влезе. Облегнат назад в тапицирания канцеларски стол, чиновникът четеше книга с пъстра суперобложка. “Патриции и плебеи”, машинално забеляза Мирон. Интересно, откъде ли се беше сдобил с нея? Предния ден за тази книга по книжарниците имаше огромни опашки.
Повдигнати високо над очилата, гъстите вежди на чиновника потрепваха в такт с напрегнатата интрига. Дългите пръсти на лявата му ръка, изцапани с химикал, машинално барабаняха по ръба на недопитата чаша кафе. Всичко беше дотолкова в духа на стандартната, милиони пъти описвана бюрокрация, че Мирон неволно се огледа. Почти очакваше да се събуди в леглото си, но обстановката наоколо бе сурово реална и нямаше никакви надежди да се разсее като лош сън.
Единият от двамата посетители в дъното се изправи, мърморейки пресече коридорчето и на излизане тресна вратата с всичка сила. Едва сега чиновникът се откъсна от книгата и вдигна очи. За момент погледът му се спря с късогледо учудване върху увисналото в гишето лице на Мирон. Явно тази физиономия, почервеняла от неудобната поза, влизаше в рязък контраст с романтичния свят на патрициите и плебеите.
– Добър вечер – плахо каза Мирон. Думите му звучаха кухо и мигновено се губеха сред миризмата на изстинало кафе и стара хартия. – Вчера бях при вас и ми казахте…
В очите на чиновника проблесна зачатък на интерес.
– Донесохте ли форма 117?
Питаше без да очаква утвърдителен отговор, това бе толкова ясно, че Мирон се почувства като заблуден пътник, попаднал в тресавище – никаква опора и никаква надежда. Несъзнателно вдигна папката пред гърдите си като щит.
– Казват, че не могат да ми я дадат, преди вие да подпишете…
От лицето на чиновника мигновено изчезна всякакъв интерес; то стана плътно, равно и сиво като бетонна стена.
– Без форма 117 нищо не мога да направя – каза той. Не говореше високо, но кой знае защо, вместо да се губят, думите му кънтяха из цялата канцелария.
– Слу… слушайте – заекна Мирон. – От една седмица съм си взел неплатен отпуск. Вие искате форма 117, а без вашия подпис не могат да ми я дадат. Аз какво да направя?
Чиновникът безразлично вдигна рамене и погледна часовника си. До края на работното време оставаше съвсем малко и това направи бетонната маска по-приветлива.
Нещо странно ставаше със зрението на Мирон. Пред погледа му човекът зад гишето се превръщаше в смес от видими и невидими черти. Виждаше под бюрото сивия панталон, който чиновникът гладеше всяка сутрин през парче навлажнен вестник, виждаше падналата пломба на горния десен мъдрец, виждаше старите чорапи, грижливо закърпени отпред със сив конец. Почти зримо различаваше мислите под покрития с оредяваща коса череп. Без сам да знае как, разбра, че чиновникът също като него е стар ерген, че очаква да се прибере у дома, за да дочете романа, а после ще легне да спи и ще се надява да сънува продължението на увлекателната история. Сред тези мисли едва-едва се надигаше нещо подобно на съчувствие.
– Вижте какво – малко по-меко каза човекът отсреща и погали с длан корицата на книгата. – Без форма 117 нищо няма да стане. Опитайте още веднъж да помолите…
– Вече два пъти ги молих.
– Опитайте трети път. В края на краищата все някой трябва да уреди нещата.
– А вие?
– Казах ви вече – съчувствието бе изгаснало като духната свещ, оставаше само досада и нетърпение по-скоро да се отърве от натрапчивия посетител. – Нямам право да подпиша, докато не донесете форма 117. Да обяснявам ли пак?
Няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо, почти предизвикателно. Мирон знаеше, че трябва да се подчини, че няма друг изход, освен да отстъпи и утре пак да обикаля по учрежденията, без да разбира защо и кому са нужни безбройните формалности. Човекът от другата страна на гишето също знаеше това и го гледаше с презрително превъзходство.
– Добре, ще опитам…
Гласът му прозвуча задавено и се изгуби в коридорчето.
Чиновникът продължаваше да го фиксира с тежък, настойчив поглед, изчаквайки окончателната си победа. Мирон се поколеба секунда, сетне покорно обърна гръб, стисна под мишница безполезната папка и се запъти към вратата.
Пет етажа по-долу улицата го посрещна със сняг и лед, блестящ под светлината на лампите. Тротоарите бяха изпълнени с прибиращи се към къщи хора, по релсите бавно пъплеха претъпкани трамваи. Свит в изтъркания си балтон, влачен от тълпата, Мирон се мъчеше да разбере накъде всъщност отива. Не искаше да се прибира у дома, не искаше и да остане на улицата, под пронизващия вятър. Подметките му се плъзгаха по заледения тротоар, папката под мишницата му пречеше да балансира и той едва запазваше равновесие. На няколко пъти едва не падна. Раздразнен спря, отвори папката и се вгледа в документите. Стори му се, че се вижда отстрани, някъде отдалече – дребна фигурка, спряла сред гъмжилото с папка в ръка. За какво беше всичко това? Защо? С каква цел?
Някой го блъсна в гърба, измръзналите му пръсти не удържаха картонения ръб и листовете се разпиляха по кишавия сняг, под краката на минувачите.
Мирон продължаваше да наблюдава отстрани смешната и трагична фигурка, застинала над разпилените хартии. А сега? Какво? Да клекне и да събира един след друг стъпканите, изпоцапани документи? У дома да ги чисти и да ги глади с ютия? Да се извинява с умолителен глас по гишетата: прощавайте, малко са зацапани, но няма нищо, нали…
Стоеше неподвижно. Ботуши и обувки стъпваха по белите листове, оставяха кални отпечатъци от грайфери край подписите и печатите, и ненадейно Мирон усети как му олеква, как се издига като освободен балон над суетата на ранната зимна вечер. Подритна папката, пъхна ръце в джобовете и се запъти напред, покрай блестящите витрини. Тревогите бяха изчезнали изведнъж и на тяхно място оставаше само досаден спомен, като дупка от изваден зъб, която можеш да докоснеш с език, за да се увериш, че зъбоболът си е отишъл веднъж завинаги.
На близката спирка се качи в трамвая просто така, без цел. Притиснат от всички страни сред балтони, кожуси и шуби, се почувства част от тълпата, сякаш някакво духовно родство го обединяваше с всички тези непознати хора. За пръв път през цялата седмица не мислеше нито за канцеларии, нито за подписи, нито за печати. По дяволите всичко!
Отначало се канеше да пътува до края на маршрута и обратно, но на една спирка някаква все още неоформена мисъл го накара да се устреми към вратата. Натискайки с лакти и гърди, той се измъкна навън, пресече платното и спря на тротоара. Минувачите тук бяха по-малко, нищо не му пречеше да стои и да се мъчи да хване нишката на мисълта си. Какво търсеше в този квартал?
Проницателното вдъхновение се върна изведнъж. Мирон се отдалечи от спирката, спря в един тъмен вход и зачака. Виждаше… – не разбираше как, не се и мъчеше да разбере – виждаше отново канцеларията и гишетата, вече закрити с картончета, върху които с многократно поправяни цифри бяха изписани приемните часове. Зад преградата от матово стъкло трима мъже и две жени с размерени движения прибираха в чекмеджетата на бюрата си всевъзможни канцеларски дреболии. Мирон концентрира цялото си внимание към своя противник в бюрократичната епопея. Ето го, става… прибира книгата в куфарчето си… сваля палтото от закачалката, облича го… на изхода се разминава с чистачката…
Не усещаше студа и пронизващия вятър, не обръщаше внимание на редките минувачи, които му хвърляха подозрителни погледи. Сега не беше тук, сега крачеше заедно с чиновника, качваше се с него в трамвая, подаваше билет за перфориране…
Зад ъгъла трамваят затътна по релсите, изскърца и блесна в тъмнината на улицата. Спря. Вратите изпухтяха, бавно се разтвориха и няколко души се изсипаха на платното. Мирон се вгледа в един от тях, с кафяво палто и мека шапка, под която мътно проблясваха стъклата на очила. Не би го познал, но сега просто знаеше кой е той. Знаеше, че след миг ще се обърне наляво и ще тръгне към остъкления вход на ъгловата кооперация…
Човекът с меката шапка се обърна наляво и тръгна към остъкления вход на ъгловата кооперация.
Когато в живота на човека се случи нещо необикновено, възможностите са две. Едната – и тя се среща по-често – е да си задава ненужни въпроси, да се вълнува и да се мъчи да разбере как така невероятното е станало реалност. Изпадналият в подобно състояние не може да мисли за нищо друго, освен за загадката, и при това самото му изумление го прави неспособен да я разгадае. Втората възможност е значително по-добра. При нея човекът не си блъска главата, примирява се със загадката и я приема за нещо естествено, а сетне обмисля как да извлече практическа полза от създалото се положение.
Мирон не мислеше за практическата полза, но и не си задаваше въпроси. Когато чиновникът влезе в предвидения от него вход, той се усмихна в полумрака и без да бърза тръгна обратно.
Отново навлезе в оживените улици. До една книжарска витрина някакъв тип с вдигната яка на балтона и нахлупен кожен каскет доверително му прошепна:
– Да ви интересува “Патриции и плебеи”?
– Колко? – осведоми се Мирон.
– Петарка, братче – извинително отвърна книгоносецът.
Мирон не възрази. Виждаше мислите му и разбираше, че от петарката два лева покриват себестойността на книгата, два ще попаднат у някой си Пепо Цара (именно с “а”, а не с “я”) и едва едно левче остава за търговеца, който си плаща за това с редовни нощувки в ареста на районното управление.
Плати, взе книгата и решително се запъти към къщи. Вече имаше занимание за вечерта.
Това беше странна вечер. Изтегнат в леглото си, Мирон четеше “Патриции и плебеи”. Четеше я за първи път и все пак страниците му бяха познати. От време на време виждаше гарсониерата на чиновника и самия чиновник, седнал край парното със същата книга. Вече наближаваше края на романа и навярно затова Мирон знаеше, че на страница 197 героят ще бъде заловен от императорската стража, на страница 205 ще избяга, а на страница 221 ще бъде ранен.
Чиновникът си легна към девет и половина. Половин час по-късно Мирон също задряма и с този сън започна най-необикновената част от вечерта.

Ослепително синият Неаполитански залив искреше под ярките лъчи на късния следобед. Нейде далече на обгърнатия в мараня хоризонт се тъмнееха неясните очертания на остров Капри. Откъм морето подухваше едва доловим ветрец, но жегата си оставаше потискаща дори под леката бяла шатра, открита от всички страни. Мирон се настани по-удобно върху тясната кушетка, протегна ръка към кристалната чаша върху ниската маса до себе си и отпи глътка студено фалернско вино. Хвърли поглед назад, където в рехавата сянка на старата пиния стояха трима телохранители от преторианската стража в пълна бойна униформа. Блясъкът на слънцето по излъсканите им брони го заслепи и мисълта, че вероятно се чувстват като раци във вряща тенджера, донякъде облекчи раздразнението му от горещината.
Той отправи поглед към дълбокия басейн с морска вода, отделен от самото море с дебела каменна стена и потъмнели от времето гъсти железни решетки. Долу, между скалите по дъното, лениво се мяркаха дълги сивкави сенки. Мурени, помисли си Мирон. Свирепи, безмилостни хищници, не отстъпващи по жестокост на хората…
И изведнъж се сепна. За миг го обзе чувството, че вече е преживял всичко това, сетне разбра. Виждаше сцената от страница 283 на “Патриции и плебеи”.
Сякаш за да потвърди догадката му, мъжът с бяла тога на отсрещната кушетка размаха ръка към слугите, дискретно прикрити зад близките лаврови храсти.
– Донесете следващото блюдо!
– Ех, Целий, Целий – промърмори Мирон точно според текста от книгата. – Не се обиждай, драги приятелю, но си глупец. Нима възнамеряваш да ме тъпчеш с деликатеси в този пек? Та аз, скъпи мой, не съм чревоугодник както мнозина твои познати. Не, достойни приятелю, вече би трябвало да си наясно, че Клавдий Цезар Друз Германик Нерон (аз съм Нерон! – смаяно си помисли Мирон) е човек простодушен и непретенциозен, що се отнася до телесните потребности. Къшей хляб, зеленчуци, малко оцет, паничка гарум и чаша вино – това ми стига. Ала в гърдите ми бие сърце на поет и то не търпи един друг глад, наречен скука. Кажи ми, драги, нима изобщо не се запита с какво ще ме разведриш в тази уединена вила?
Домакинът преглътна накриво, закашля се и впери в него уплашен поглед.
– Аз, цезаре… исках да те посрещна по най-добрия възможен начин… но ако си недоволен…
– Спокойно, Целий – великодушно махна с ръка Мирон. – Свикнал съм с прискърбната неспособност на обикновените люде да направят своя живот по-интересен. Няма как, сам ще се погрижа за някакво простичко развлечение. Какво ще речеш, дали да не хвърлим някой роб на мурените?
Целий хлъцна.
– Роб? На мурените? Как така?
Мирон хвърли поглед наоколо и почти не се изненада, когато зърна иззад лавровия храст да наднича една позната олисяла и очилата физиономия. Врътна ръка към преторианците, посочи човека и лекичко завъртя пръст.
Преторианската гвардия умееше да разбира командите мигновено. Единият телохранител остана на място, другите двама се хвърлиха към храста и сграбчиха роба за лактите. Плахият му опит да протестира бе пресечен още в зародиш с юмрук в носа. След по-малко от минута нещастникът стоеше пред шатрата, омотан с въжета от глава до пети. Мирон огледа мършавото му тяло, облечено единствено с чисто нова (навярно отпусната от господаря му за тържествения случай) набедрена превръзка. Нямаше да е твърде апетитна плячка за мурените, но какво пък – не всичко в живота е идеално.
– Искаш да го хвърлиш на мурените? – отново попита потресеният Целий. – Цезаре, та той нищо не е извършил!
– Нищо ли? – Мирон се навъси и впи суров поглед в лицето на мършавия роб. За миг очите им се срещнаха и в пространството между двамата избухна безмълвно разпознаване, сякаш се виждаха през гишето в преградата от матово стъкло. После Мирон отново се обърна към Целий. – Аз пък си мисля, че е вършил най-осъдителни и гнусни постъпки.
– Какви? – изненада се Целий.
– Не е подписвал прошенията на добрите хора без форма 117.
Сякаш по магия между пръстите на Мирон се появи смачкана, окаляна папка с тъмни следи от грайфери по кориците. Очилатият роб ужасено се вгледа в папката, шумно подсмръкна с окървавения си нос и закрещя гъгниво:
– Ще подписвам, цезаре! Вече на всички ще подписвам!
– Късно е, чадо! – отвърна царствено императорът и махна с ръка.
След миг вързаният роб полетя във водата и от дъното стремително се надигнаха дългите, гъвкави силуети на мурените. Мирон метна папката подир него, извъртя се на другата страна и погледна към домакина.
– Та да си дойдем на думата, драги ми Целий…

Коридорчето на канцеларията си беше все същото – прашно, задушно и тясно, напълно откъснато от реалния свят като преддверие към някакъв абсурден, метафизичен ад, подчинен на свои, неподвластни на логиката закони. Гледката през гишето също изглеждаше позната, но още в първата секунда Мирон забеляза промяната: носът на чиновника беше подпухнал и обагрен в сочния синкаво-морав цвят на зряла слива. А и в самата му поза нямаше и помен от предишното самодоволно безразличие. Напротив – седеше вдървено, сякаш очакваше всеки момент съдбата да нанесе поредния удар. И ако се съди по ужасеното разширяване на очите, появата на новия посетител бе именно този удар. Чиновникът застина като вкаменен, само ръката му, напълно самостоятелно, подскочи нагоре да защити лицето.
– Боли ли? – попита съчувствено Мирон и посочи носа му.
Онзи изсумтя и метна злобен поглед отвъд гишето, но веднага сведе очи и измъкна от чекмеджето омачкана папка. Поредният изблик на познатото вдъхновение разкри пред мисловния поглед на Мирон как чиновникът е открил папката тази сутрин до възглавницата си, как трескаво е чистил калните листове и ги е гладил с ютия. А в кратките паузи е отскачал до банята да наплиска със студена вода смачкания си нос.
– Трябва да слагате лед – посъветва го Мирон.
Никаква реакция. Все тъй привел глава, чиновникът протегна папката през гишето.
– Подписах документите. – Гласът му звучеше гъгниво и унило. – Малко са зацапани, ще прощавате, ама няма нищо, нали…
– Нищо, нищо. – Мирон великодушно махна с ръка досущ като в съня. – И така ще ги приемат.
Злобата изведнъж се върна в погледа на чиновника. Той се надигна, почти подаде глава през гишето и свирепо изсъска:
– Все едно, няма да минеш без форма 117, гадино! Аз съм цвете. Мисли му, като идеш при Пешева! Никакви мурени няма да я уплашат! Тя самата е мурена, ако искаш да знаеш.
– Недей да си хабиш нервите – успокои го Мирон. – Все някак ще уредим нещата. Тя чете ли “Патриции и плебеи”?
– Не чете – злорадо отвърна противникът. – Нищо не чете. Гледа по телевизията “Завръщане във Версай”. Всеки вторник и четвъртък по първа програма. Довечера е двайсет и седми епизод.
– И на нея ще й намерим цаката – отсече уверено Мирон. – А ти си налягай парцалите, че… нали помниш епизода с разпъването на кръст от пролога?
И все пак докато напускаше канцеларията, не се чувстваше толкова уверен, колкото преди малко. Не чете, значи, помисли си той. “Завръщане във Версай”, всеки вторник и четвъртък по първа програма. Лоша работа…

Кардинал Ришельо потопи перото в мастилницата, сръчно извъртя подпис върху документа пред себе си, поръси го с пясък и вдигна глава. Мирон усети как властните сиви очи го оглеждат изпитателно и за миг сякаш се видя през тях – млад гасконски провинциалист със стара кожена камизола, простичка платнена риза с разръфана дантелена яка, вехт портупей, протрити високи ботуши и омачкана кадифена барета с дълго перо от фазан. Цялата му външност говореше недвусмислено: амбициозен младеж, дошъл да търси в Париж слава, кариера и пълна кесия.
Кардиналът остави перото настрани, погали разсеяно прошарената си козя брадичка и въздъхна.
– Е, млади приятелю, какво да ви правя сега? Повярвайте, точно в момента не ми е до вас. Австрийката застрашава с женското си лекомислие международните позиции и самите устои на кралството, благородниците заговорничат срещу мен, мускетарите открито заплашват верните ми гвардейци…
– Ваше преосвещенство… – плахо го прекъсна Мирон.
Ришельо се усмихна.
– Не искате да слушате всичко това, нали? Привиквайте, драги мой. Щом ще живеете в Париж, трябва да свикнете, че тук едва ли не всяка дума е на ръба на държавната измяна. – Той стана, направи няколко крачки из кабинета и полите на пурпурното му расо тихо зашумоляха по паркета. Спря до прозореца, зарея поглед навън към градината и изведнъж рязко подхвърли през рамо: – А нима ще се боите от рисковете, ако ви предложа да служите на кралството, на църквата… и на мен?
– Ваше преосвещенство!
Кардиналът се завъртя.
– Не говорете повече. С тона си казахте всичко. Добре, младежо, верността е твърде рядка скъпоценност, за да я пренебрегна. Тъй да бъде, ще се погрижа за вас. – Той кимна на гвардееца в черно, застанал като статуя до вратата. – Поканете графиня дьо Пеши.
След миг в кабинета прекрачи мършава застаряваща дама с рибешка физиономия и дълга рокля от черно кадифе. Не беше прав онзи, помисли си Мирон. Изобщо не прилича на мурена, а на сушена скумрия.
Щом зърна къде е попаднала, графинята ахна, ококори очи и задавено избъбри:
– Ва… ваше преосвещенство!
Опита се да направи реверанс, но застъпи роклята и едва не се сгромоляса в нозете на кардинала. Ришельо нетърпеливо размаха ръка.
– Оставете формалностите, графиньо. Повиках ви, защото неведнъж съм чувал отлични отзиви за вас. Като глава на църквата аз съм длъжен да знам кои са нейните приятели, а сред тях не на последно място стои родът дьо Пеши. Нали не греша?
– Не, ваше преосвещенство – задавено потвърди посетителката.
– Много добре. Погледнете този младеж.
Графинята завъртя глава и плъзна презрителен поглед по прашните, вехти дрехи на Мирон. Ришельо забеляза това и побърза да продължи:
– Не съдете по външността, драга моя. Макар и невзрачен на вид, той изигра важна роля в аферата с колието и тепърва му предстои да ни окаже безценни услуги.
Застаряващата дама отново хвърли към Мирон леден поглед и възрази с подозрителен глас, скърцащ като несмазана стара врата:
– Не ми се вижда познат.
За момент Ришельо се обърка. Но Мирон прояви светкавична реакция.
– Защото се появявам чак в двайсет и девета серия – бързо обясни той. – Идния четвъртък.
Ледът в очите на графинята се стопи.
– И тъй, какво искам от вас, скъпа приятелко? – продължи кардиналът. – Много просто: искам да вземете този достоен млад мъж под крилото си. Припомнете си вашата собствена младост. Нима ви бе лесно да си пробиете път през дворцовите интриги, през козните на недостойни и зложелателни люде? Ето, такава услуга очаква църквата – помогнете му да преодолее първите препятствия, а нататък… нататък ще се справи и сам. Е, да разчитам ли на вас, Пешева… пардон, исках да кажа графиня дьо Пеши.
Графинята вдигна към Ришельо поглед, изпълнен с кучешко обожание.
– Всичко, което заповядате, ваше преосвещенство. За църквата… и за вас.
– Добре. – Кардиналът й поднесе пръстена си за целувка. – Не ще забравя услугите ви, графиньо. Сега можете да си вървите. И двамата. Не, младежо… не оттам. Минете през вратата в дъното. Не бих искал да виждат, че излизате от кабинета ми.
Мирон послушно мина в дъното на кабинета, зърна невзрачна тясна вратичка, отвори я и се озова в сумрачен коридор. Дневните лъчи едва проникваха през редките прашни прозорци. Потропвайки с ботушите по изтърканите плочи на пода, той продължи напред. Въпреки сенките наоколо, душата му ликуваше. Сега оставаше само да се събуди, да отиде при Пешева… и щеше да получи скъпоценната форма 117. Не се съмняваше в това – не и след като видя онзи неин поглед към кардинала.
Още петнайсетина крачки… и коридорът го изведе в слабо осветена зала. Спря, огледа се и в душата му трепна лошо предчувствие. Беше попаднал в нещо, напомнящо малък квартален киносалон. По редиците столове от пресован шперплат не се виждаше жива душа, но на подиума пред киноекрана имаше дълга маса с покривка от зелено сукно. Зад нея седяха четирима мъже с тъмни костюми и безизразни гробарски физиономии. Пети стоеше прав зад катедрата и говореше, обърнат към пустата зала:
– … но има някои другари, които не са никакви другари, а чистокръвни господа. Ние не ще им позволим да разклатят нашите позиции със своята идеологическа диверсия и упадъчна музика. Да пресечем от корен разпространението на буржоазния танец туист…
– Стига си дрънкал – прекъсна го един от седящите зад масата. Беше малко по-едър от другите и на бузата му се белееше парченце лейкопласт. Сигурно се беше порязал при бръснене.
– … да насочим нашата младеж към националните традиции и да поощрим създаването на родни танци като хопа-хоп и иха-ха…
– Млък! – повиши глас седящият и в салона се възцари гробовна тишина.
Едрият мъж се изправи, пристъпи към катедрата и предишният оратор побърза да му отстъпи мястото. Невероятно, но тишината стана още по-плътна. Мирон се почувства застинал сред нея като праисторическо насекомо в бучка кехлибар. Мъжът зад катедрата го фиксира с хладния поглед на ентомолог и заговори в абсолютно съзвучие с предшественика си:
– Напоследък неведнъж сме говорили за малката правда, която накърнява и подкопава нашата истинска, голяма правда. Но в какво се състои тази малка правда? Много просто, другари. Някои граждани си въобразяват, че могат да нарушават установените порядки. Държавата, казват си те, ми е длъжна. Тя съществува за мен и трябва да ме обслужва. – Тук ораторът впи в Мирон хипнотичен взор и удари с юмрук по катедрата. Гарафата пред него подскочи с тих звън и из застоялата вода се вдигна рояк ситни мехурчета. – Не, гражданино! В тая държава трябва да има ред! Не тя съществува за теб, а ти за нея. Свободата не означава слободия. Редът ще бъде наложен навсякъде, и ако трябва, не ще се поколебаем да го наложим със сила. Дори и в сънищата. Не сънища за Нерон и Ришельо са потребни на нашата общественост, а сънища за профсъюзни събрания, за преизпълнени петилетни планове и повишаване на трудовата квалификация.
Залата наоколо се завъртя и Мирон потъна в мъглива вихрушка. Пред погледа му се мярнаха първомайски манифестации, ударници с преходни трудови знамена, членове на политбюро върху трибуната над мавзолея, ученически бригади за садене на борчета, писателски срещи със селскостопански труженици, подноси с хляб и сол в ръцете на девойки в национални носии, разперени ножици над изпънати трикольорни ленти, пионерчета с фанфари и червени връзки… той напъна до скъсване пресъхналото си гърло… изкрещя…
… и се събуди.

Ама че щуротия, помисли си Мирон, докато слагаше в самобръсначката пазеното за специални случаи ножче “Жилет” и започваше да се бръсне пред пукнатото огледало в банята. Сънища за преизпълнени петилетни планове и повишаване на трудовата квалификация. Не, стига толкова. Днес минавам през графинята, взимам форма 117 и край! Повече никакво ходене по учреждения. Не ми понасят. Ще взема да се побъркам като едното нищо.
Изплакна пяната, сипа в шепа малко одеколон “Каро”, размаза го по бузите си и изсъска от паренето, после отиде да си облече новия костюм. След кратко колебание реши да сложи и вратовръзка. Денят заслужаваше известна тържественост.
Асансьорът пак не работеше, но това си беше в реда на нещата. Подсвирквайки весело, Мирон преодоля с бърза крачка четирите етажа надолу, излезе на заледената улица, бодро вдъхна мразовития зимен въздух и се отправи към автобусната спирка.
Май одеве прибързах с решението, мина му през ума. Ами че това е дарба, бива ли да я захвърлям с лека ръка? Интересно, какво ли четат шефовете от нашето управление? Или какво гледат по телевизията?
Под навеса на спирката чакаше само един човек. Едър мъж с тъмен костюм и безизразна гробарска физиономия.
Мирон застина досущ като в снощния сън. Не можеше да откъсне очи от парченцето лейкопласт върху бузата на човека. Сърцето му бясно се блъскаше в ребрата, сякаш търсеше вратичка, за да отлети към облачното небе. Бавно, като в забавен кадър, показалецът на мъжа отсреща се повдигна нагоре и заканително се разклати. Гласът прокънтя зловещо и глухо под тенекиения покрив:
– Е, разбрахме ли се?
Мирон машинално вдигна ръка към сърцето си. Папката се изплъзна от изстиналите му пръсти и по калните плочки се разпиляха хартии с официални печати и подписи.

ПОСЛЕСЛОВ
През онзи отдавна забравен петъчен ден Пешева за пръв и единствен път през живота си издаде форма 117 на един странен млад мъж с настръхнала коса и безумен поглед, който нахълта в кабинета й така, сякаш го гонеха всички демони на ада. По време на краткия си престой при нея той упорито я наричаше “графиньо”. По-късно Пешева разправяше на колежките си, че й приличал на един от героите на телевизионния сериал “Завръщане във Версай”. Днес тя е пенсионерка, гледа “Дързост и красота” и се надява да доживее до последната серия.
Чиновникът съвсем олися и увеличи късогледството с още два диоптъра. Известно време се подвизаваше като социолог, но поради голямата конкуренция бе принуден да се преквалифицира. Днес е виден столичен екстрасенс и води хороскопите на два централни всекидневника, а вечер се явява в три кабелни телевизионни канала, за да лекува по телефона брадавици, болест на Паркинсон, шизофрения, злокачествени тумори, СПИН и нощно напикаване.
Странните мъже продължават и до днес да се обличат в черно, но промениха прическите си – лицевата им растителност от брадичката до върха на темето се поддържа със задължителна дължина от 3 до 4 милиметра, което им придава вид на каторжници от анимационен филм на Уолт Дисни. Малцина знаят каква точно дейност развиват, но се носят слухове, че притежават няколко офшорни фирми със седалища в Кипър, Лихтенщайн и щата Делауеър. Пак според слуховете неотдавна техният предводител бил изяден от акула, когато паднал от яхтата си по време на океански риболов близо до остров Аруба.
Колкото до Мирон, след получаването на въжделения документ удивителната му способност изчезна също тъй внезапно, както се бе появила. Само веднъж, няколко дни след описаните събития, той сънува нещо странно – огромно и пусто автокино, сред което стар каубой с буйна прическа и сбръчкано като печена ябълка лице седи в открит кадилак и гледа първата серия на “Междузвездни войни”. Около автокиното се издига безкрайна бетонна стена, цялата покрита с шарени надписи и картинки, а хиляди хора са се втурнали да я къртят с кирки, чукове, лостове или просто с голи ръце. Незнайно защо, сънят толкова въодушеви и развълнува Мирон, че той го забрави чак на другия ден.
Машинописният вариант на половината от тази история лежи в архива на автора. Странното е, че и двата екземпляра са изцапани със засъхнала кал. Авторът категорично заявява, че не може да обясни произхода на петната.

София, октомври 1985 – февруари 2005

Не желая този блог да става политически. Затова избягвам подобни теми. Но понякога просто не мога да се удържа. Като днес.
От време на време си хабя нервите и времето по форуми. Водя безсмислени спорове… и неведнъж ми се е случвало да открия колко съм наивен. Преди два-три дни ми се случи отново.
Винаги съм смятал, че яростните привърженици на БСП са предимно надъхани бетонни фенове от типа “Левски-ЦСКА”. Понякога съм се изненадвал, че сред тях се оказват и много интелигентни хора, но съм си го обяснявал с факта, че емоциите замъгляват разума.
Ето обаче нещо, което ми показа колко съм бил наивен:
——————–
Такаааа…
Щях да се впусна в дълги описания, но пивнах едно кафе и студена водичка, та ще се огранича само в едно.
Бъркате!
Много бъркате!
Смесвате наивно.Мафиоти, мутри, партийни фигури, групировки, банди, партии…Не, че не са едно и също де, не че не трябва да са в затвора, но така в този тюрлюгювеч дето го превите – ми то никой, НИКОЙ, включително аз и ти не трябва да сме навън, щото просто сме живели по това време и сме извършвали действия достойни за престъпление – най малкото сме подкрепяли един или друг, едни или други и т.н.
Пет пари не чини, че сме били лъгани да речем /това не оневинява изпълнителите/, че сме учавствали в законни действия – избори да речем /щото като сме пратили на власт престъпници – и ние сме съучастници/ и т.н.
Преход се прави от една система в друга от номенклатурата /запозната години преди да се случи с това как, кога и с какви методи ще се случи/, разни величия свързани със съответната власт /имащи познанията и възможностите да дирижират прехода/, разни специални служби /ДС да речем, щото имат информацията, каналите, досиетата и държат в шах мнозина/, политическите фигури и партии /получаващи властта законно/ и упражняващи я най вече в своя изгода /по цял свят е така дори и не в преход да са обществата/, мафия и силови структури /незаконно, но организирани и силни и налагащи чрез страх волята си/.
До тук!!!
Ти, вие…какво сте очаквали бе приятелчета?
Че ще правите вие преход ли?
Ххаааххх…
Ми то и аз това очаквах – че ще правиМ преход, ще вървим по нов път, ей сегинка на…светло бъдеще, с труд и умения…урраааа…
К*Р!!!
Наивни сополанковци и офци!
СЕГА какво искате – да се върне 23 г. назад и да почнем пак ли?Ами не става!
И СЕГА – тънкия момент – до СЕГА всичко това се правеше като преход от ПРАВИЛНИТЕ хора, които контролираха положението.Заебете вие кукловоди и други такива мурафети.Доколкото ги има кукловодите – те са все от ПРАВИЛНИТЕ хора.
До СЕГА!
Преди 3 години се случи нещо, което излезе извън реда на нещата.
Правилните хора изпуснаха положението и изведнъж машите, изпълнителите на мокри поръчки, тъпите полицаи и пожарникари, простолюдието от калинки и микса от плебс изведнъж се оказаха на гребена на вълната!
И разни “правилни” хора, се видяха в чудо и принудени да се съобразяват с тях!!!!
С дребните мутропримати?!
Едни от правилните хора се настаниха на място и почнаха да плащат, но други бяха изхвърлени зад борда, щото просто мутрите са прости!
Поради вродената си простотия, герберастията не можа дори това да направи – да отговори на изискванията на “правилните” хора, така че да има и за матряла който да бачка, но и да не мрънка много и да създава блага за “правилните” хора.
Спря бачкането, щото мутрите не го могат и това.
Спря и комфорта осигуряван от досегашните партии, щото мутрите го карат през просото.
Спря и предвидимоста, щото мутрите се въртят всеки ден.
Спря и сигурността, щото огладня матряла и почна да се бунтува.
Спря и доверието отвън, щото ги видяха, че са неимоверно прости, а оттам пресъхва и кранчето за “правилните” хора.
И още много неща спряха.
Какво значение има тук плебса какво мислел и неккви манерки и бърдучета?
Разбърка се пяната и мутрите не са в състояние да я уталожат.
Освен всичко – повярваха си, че ТЕ са тия които дърпат конците – ГРЕШКА!!!
И т.н….
Хм, само едно реших да напиша – а виж какво излезе.
Спирам.
Файнъли, точно “правилните” хора ще хвърлят изпортилите се мутри на тигрите.
Нали знаеш как става?
Точно като си помисли примата правещ се на гладиатор, че ТОЙ е важния на арената и държи положението в свои ръце – зрителите във “форума” се развикват…и “правилните” хора показват
Нали знаеш какво значи това?
Нали разбираш какво удоволствие ще изпита тълпата /матряла/ от това?
За съжаление – и аз, живот и здраве ще го изпитам.
За съжаление, щото предпочитах да минем без цялата тази простотия, но…такъв е живота, кво да прайм?!
—————–
Доплака ми се от безсилие пред тази хладна, нечовешка логика. Тя казва: Винаги ще бъдете роби, но поне изберете нас, ние сме по-правилни господари.
А къде оставам аз, доживотно заразеният с комунизма от Пладнето на братя Стругацки?
На боклука, вероятно…

Откакто се върнах от Таласъмията, всеки ден ровя из интернет да видя някой отзив за събитието.
Ядец!
Освен Григор никой не отрази събитието в нормален блог. Срещам отпратки към фейсбук, обаче там ме карат да се регистрирам, а пък аз не желая. Не че се боя от шпиониране, но и не си падам по прекомерната демонстративност.
Та молбата ми е – няма ли кой да пусне снимки и отзиви в нормалната мрежа?

Сред книгите, които си изтеглих, открих доста фантастики на Боб Шоу, от когото досега бях чел само “Звезден венец” и “В епицентъра на взрива” плюс два-три разказа. Не знам защо, но този великолепен английски фантаст почти не е превеждан в България.
Попаднах на трилогията му “Светът и Горният свят”. И само като прочетох за какво става дума, подскочих от възторг.
Представете си две планети, които се въртят една около друга и имат обща атмосфера. При това положение междупланетните полети могат да се извършват с дирижабли, а екипажите да воюват помежду си с лъкове и стрели.
Повече не ми трябваше, за да усетя какво читателско пиршество ми предстои това лято. А съм изтеглил и други неща на Шоу.
Като ги прочета, ще разказвам…

Аз съм традиционалист.
Когато преди много години се очерта перспективата да работя на компютър, възкликнах: “Това никога няма да го науча!”.
Днес не мога да си представя завръщане към някогашното писане на машина, замазване на грешките с белило, лепене на хартиени ивички върху коригирания текст и прочие примитивни импровизации.
По същия начин когато преди две-три години видях електронна книга, заявих, че никога няма да заменя с нея добрата стара хартиена книга. И до известна степен е така. Хартиената книга продължава да бъде моя първа и най-топла любов.
Но човек никога не бива да се зарича. Подариха ми Киндъл. (Как стана и защо никога не съм получавал по-скъп за сърцето подарък – това е отделна история.) Открих главното удобство на тази машинка – че мога винаги да нося със себе си цял куфар книги, готови за четене.
Оставаше да я запълня.
И без колебание се заех с пиратство. Няма да навлизам в конкретика, но от наши и руски сайтове изтеглих куп книги, които бих искал да са ми под ръка докато чакам по автобусните спирки. А днес добри хора ми подхвърлиха дванайсетте тома с наследството на Толкин.
Благодарен съм им.
Сега осъзнавам колко правилна е позицията ми да не възразявам, когато видя свое произведение или превод в пиратските сайтове. В огромното море на световната култура е така – даваш и взимаш.
Знам, че се нареждам в редиците на пиратите. Знам за акта-макта и тъй нататък. Но според мен всякакви опити да се спре лавината са обречени. Поне докато не издадат световен закон пиратите да се бесят на фок-мачтата без съд и присъда.
А дотогава имат от мен едно Йо-хо-хо!

(Разказ, вдъхновен от Таласъмия 2012)

Инстинктът на фронтовак му подсказваше, че трябва вече да наближава позициите. Той спря за момент и се огледа. Никаква промяна. Наоколо се простираше все същото голо кално поле, осеяно със снарядни ями и черни скелети на осакатени дървета. Над всичко това тегнеше тишина – плътна, дълбока, неестествена тишина. От глухото безмълвие по гърба на ефрейтора полазиха тръпките на зловещо предчувствие и той вдигна тревожен поглед към ниското сиво небе.
Бе свикнал да вярва на предчувствията си. Неведнъж му бяха казвали, че в това отношение по-добър е само легендарният генерал Хаусхофер. Затова почти не се изненада, когато от тежките влажни облаци долетя страховитият вой на снаряди. И в същия миг яростно затракаха картечници – отляво и отдясно.
Ефрейторът не си позволи лукса да мисли. На фронта мислещите загиват първи. Той остави тялото си да действа и то с отработен автоматизъм се хвърли към най-близката снарядна яма. Преметна се през ръба точно когато отгоре засвистяха първите куршуми, затъркаля се надолу по стръмния склон, затворът на пушката грубо го блъсна в гърба, после краката му хлътнаха до коленете в дълбоката кална локва на дъното.
– Scheisse! – изруга задъхано ефрейторът и отвори очи.
Англичанинът лежеше по гръб на отсрещния склон на ямата, само на три метра от него. С едната ръка се подпираше на лакът, в другата стискаше револвер, насочен право към човека във вражеска униформа. Очите му бяха изпълнени със страх, ръката трепереше, но пръстът бе готов всеки момент да натисне спусъка.
Ефрейторът осъзна че няма смисл да посяга към пушката – лежеше върху нея и я затискаше с цялата тежест на тялото си. И той направи единственото, което можеше да стори. Погледна англичанина право в очите и подвикна:
– Nicht shiessen, Kamarade!
За негово учудване англичанинът го разбра и отвърна на съвсем сносен немски:
– Няма да стрелям, ако и ти…
Не успя да довърши, защото първият взрив разтърси земята и адският грохот нахлу в ушите им. Зашеметени, забравили всичко друго, двамата се проснаха по очи и инстинктивно притиснаха гърди към влажната пръст, сякаш искаха да се заровят в нея и да избягат завинаги от този обезумял свят на убийствени сили, надхвърлящи рамките на човешкото въображение. Тътенът на експлозиите разкъсваше самото битие, прогонваше разума и оставяше само първобитната жажда за оцеляване.
Времето спря.
Една секунда и цяла вечност по-късно тишината се стовари върху ямата със зашеметяваща мощ. Двамата бавно надигнаха глави и се ослушаха, но не чуха нищо освен тихия звън в собствените си уши. Дълго лежаха, опитвайки да привикнат с простия факт, че още са живи, после англичанинът опипа с треперещи ръце джобовете на калната си униформа, поклати глава с унила въздишка и попита:
– Да ти се намира тютюн, приятел?
– Не пуша – отговори почти виновно германецът. Помълча малко и добави: – Мръсна война…
– Не е като в оперите на Вагнер, нали? – подметна язвително англичанинът.
Ефрейторът не обърна внимание на иронията. В очите му пламна жив интерес. Той седна, приведе глава напред и огледа по-внимателно събеседника си. Беше млад, с две-три години по-млад от самия него, с печално лице на романтик и поовехтяла униформа на лейтенант от английската армия.
– Харесваш ли Вагнер?
– Че кой не го харесва? – отговори англичанинът с изненадваща страст в гласа. – Вагнер възкреси с пълна сила величието на древния скандинавски епос, върна ни блясъка на едно наследство, което, уви, не сме в състояние да разберем изцяло.
Академичен тип, помисли ефрейторът, гледайки как погледът на англичанина става все по-унесен. Не обичаше академичните типове, но този тук умееше да говори със заразяващ ентусиазъм.
– И ако трябва да бъдем откровени, днес разбирането на Вагнер ни е необходимо повече от когато и да било – продължаваше лейтенантът все тъй разпалено. – Погледни Пръстена на Алберих – създаден, за да дава власт над хората и света, но способен да твори единствено зло. Нима нас двамата с теб, старче, не ни излъгаха по подобен начин? Двайсети век трябваше да бъде век на разума, на човешкото могъщество. Век на електричеството, на непотопими океански грамади като „Титаник”, на летящи машини и мигновена връзка с всички краища на света. Дори тази война… поднесоха ни я като Войната, която ще сложи край на всички войни. Но вълшебните думи като „чест”, „съвест”, „дълг”, „вярност”, „добро” и „зло” бяха употребени от люде зли, користни и безсъвестни, за да ни хвърлят едни срещу други. Да ни превърнат в мравуняк, в безмозъчна паплач, способна единствено да убива. Преди малко аз трябваше да застрелям теб, или ти мен. Защо? Какво си ми сторил? Та нали всеки ден виждам как загиват моите „томита” – обикновени добри хора… – Той не довърши, въздъхна и сподели с доверителен шепот: – Не съм голям пушач, но сега бих си дал лявата ръка за една цигара.
– Де този късмет – изсмя се цинично германецът. – И да те върнат в тила… – Той се позамисли и кимна. Лицето му отново бе станало мрачно, може би заради бързо гъстеещия здрач. – Но си прав, камарад. Обикновените, честните, простите хора стават жертва на шепа алчни създания, потъпкали самите представи за добро и зло. Ала някой ден те ще се обединят, ще си върнат загубената древна чест и с цялото си могъщество ще потърсят разплата…
– Една истинска война за древната чест и унищожаването на злото – прошепна лейтенантът и отметна кичур светлокестенява коса от очите си. – Знаеш ли, някой ден ще напиша книга за това. Стига само да остана жив. И повярвай ми, тя не би отстъпвала по сила на Вагнеровите опери.
Ефрейторът го изгледа смаяно.
– Ама че съвпадение. И аз искам да напиша книга за това. Книга, която да стигне до милиони и да разбуди в душите им страст за борба. – Той трепна. – Хей, приятел, ако наистина напишеш тази книга, обади ми се да направя илюстрациите. Бива ме с акварелите.
– Благодаря – усмихна се англичанинът. – Може да те потърся, макар че бих предпочел да я илюстрирам сам. Колкото и да ти е чудно, аз също се увличам от акварелите.
Замълчаха.
Над калното поле бързо се спускаше мрак. По някое време лейтенантът изпълзя до ръба на ямата, надникна предпазливо и махна с ръка надясно.
– Твоите са натам, старче. Сега е моментът, преди да се стъмни съвсем. Нали знаеш, нощем стрелят, без да питат. Давай пълзешком… и успех.
Ефрейторът се измъкна от ямата и запълзя към германските позиции. Но едва бе изминал десетина метра, когато спря, извърна глава и подвикна през рамо:
– Хей, камарад! Такова, за книгата… Как ти е името?
– Толкин – отвърна лейтенантът, който пълзеше в обратната посока. – Джон Толкин. Ами ти, старче?
– Адолф – долетя отговор от сумрака. Кратък картечен откос заглуши фамилията и англичанинът чу само нейния край: – … грубер…
После над бойното поле отново падна тишина.
До следващия ден от Войната, която нямаше да сложи край на всички войни.

Едно издателство се престраши да поиска от правоносителите на Толкиновото наследство разрешение да издаде “Елесар”.
Оттам поискаха синопсис на книгата. Ето какво предложих:

ELESSAR
OR
MESSENGER OF THE ISTARI

By Lyubomir Nikolov

This is a story inspired by Tolkien’s works and especially by many obscure hints in his narrative, leaving countless open paths for guesswork, imagination and invention.
Since the beginning my primary goal was to leave behind my own personality and try to immerse myself into the far greater shadow of Tolkien’s legacy, to try to imagine and write what he could have imagined and written.

Five centuries before The War of the Ring life in the Shire is as quiet and pleasant as ever. But everything changes for young postman Galdo Quickbow when he finds in the Mathom House an old silver habergeon adorned with shining green stone.
Going home after the festivities on the night of Yule Galdo is lost in the snowy forest and meets there a group of wandering Elves. In this meeting he offers them the habergeon as a gift and is offered in return the green stone and some hints about its nature.
Maybe due to the stone’s powers spring comes early to the Shire this year. One day Galdo helps a dwarf from the Blue Mountains; this is the beginning of a peculiar friendship and the hobbit starts visiting the small dwarven colony. There he finds the great pleasure to sit in front of the fireplace, listening to old stories about the fall of Moria and the valor of Khazrin the Balrog-killer.
Late in the evening after one of these visits some strange and sinister shadow-creatures attack the young hobbit near the Far downs trying to seize the green stone. Running blindly in the dark hills Galdo eventually reaches the fortress at the Grey heavens where Cirdan’s elves offer him their hospitality.
Strangely enough, Cirdan himself shows interest for the unexpected guest. In a long conversation next evening the old elf reveals the truth about the Stone of Earendil and the nature of the dark shadows. Through the Seeing stone of Cirdan and the drowned Silmarils Galdo is shown moments from the war against the Witch-lord of Angmar; he sees the moment when fleeing from the battle the evil lord is shot by the elven-arrow of young Hobbit Pomderoy Quickbow and turns into Ringwraith.
As heir of Pomderoy, Cirdan says, Destiny has chosen Galdo for an important and dangerous task: to deliver a message summoning the five Istari to a council meeting at Gladden fields. In spite of his reluctance the Hobbit finally accepts the mission.
So Galdo starts on a long and perilous journey: at first with a group of trading dwarves to Bree where he meets Gandalf in the Quiet Pony inn; then north and east through Angmar to the Grey Mountains where he finds Saruman – still a pure-hearted wizard, friend and ally of the dwarves in their fight against dragons. In one of these fights the Hobbit and young dwarven prince are carried by a deadly wounded dragon to the Misty Mountains where the last local dwarves struggle to drive back orcs’ invasion.
Captured by orcs Galdo is rescued by a strange old creature named Salkun; this is in reality Palando, one of the Blue Wizards on a dangerous mission among the enemies.
In the village of River-hobbits on the shore of Anduin near Gladden fields Galdo finally finds shelter, hospitality and two new friends – Deagol and Smeagol. He has every reason to hope that his mission will soon come to a successful ending. But Destiny has many more astounding events and revelations in store for him: the finding of the One Ring; the clash between Salkun and Sauron; the last chance for the Dark Lord to repent; the Road of the Dead and the Secret Flame of Anor; the forging of the White Council followed by long and fruitless debates; the surprising decision of Salkun; and the greatest secret of all – the real identity of the first Ring-bearer, Gollum.
On his way back to the Shire he meets Gandalf for the last time near Rivendell and gives him the Stone of Earendil; the old wizard promises to leave it in Lotlorien under the protection of Galadriel.
This is the end of Galdo’s adventures. Under the name of Baggins he settles in the small town of Hobbitton and starts a new, long and happy life, writing in secret his memoirs. No one will see his writings until five centuries later old Mayor Sam Gamgee finds in the wall of one of the cellars a torn and scratched postman bag full of parchments…

Lyubomir Nikolov is a science-fiction and fantasy writer, Bulgarian and international award-winner, translator of all Tolkien’s works published in Bulgaria and honorary member of the Bulgarian Tolkien Society.

Не знам дали отговорът ще бъде одобрителен или ще последва традиционното “Stop and desist”. Чакам и стискам палци.

Днес минах край Южния парк. Беше слънчев ден. Внезапно видях брезички, яркозелена трева и цветя сред тревата. И си помислих: съвсем като илюстрация от книжка на Владимир Сутеев.
Колко мощни спомени оставя детската книга…

В напрегнатата тишина Карас се поколеба, бавно влезе в стаята и едва не отскочи назад от вонята на застояли изпражнения, която го блъсна в лицето и ноздрите. Той овладя погнусата, затвори вратата зад себе си и смаяният му поглед падна върху нещото, останало от Ригън, върху създанието, което лежеше по гръб на леглото, отметнало глава на възглавницата. Широко отворените очи в хлътналите орбити блестяха с безумна хитрост и свирепа интелигентност; взираха се в неговите с интерес и презрение; те пламтяха върху едно призрачно лице, превърнато в маска на невъобразима злоба. Карас погледна чорлавата, сплъстена коса, изтънелите ръце и крака, нелепо издутия, подпухнал корем, и после отново очите – те го дебнеха… приковаваха го… следваха го докато пристъпваше към писалището и стола до големия панорамен прозорец. Карас направи усилие да говори топло и дружелюбно.
– Здравей, Ригън – каза той. Взе стола и го сложи до леглото. – Аз съм приятел на майка ти. Тя ми каза, че си много, много болна. – Карас седна. – Би ли ми казала какво ти е? Искам да ти помогна.
Немигащите очи на Ригън заблестяха свирепо и от ъгълчето на устните й протече струя жълтеникава слюнка. Устата се обтегна в хищна подигравателна усмивка.
– Я гледай ти – изграчи иронично Ригън и косата на Карас настръхна от този невероятно дълбок бас, изпълнен със заплаха и сила. – Значи ти си бил… теб са изпратили! – продължи самодоволно тя. – Е, значи няма от какво да се страхуваме.
– Да, така е – отговори Карас. – Аз съм твой приятел и искам да помогна.
– Тогава разхлаби тия ремъци – изграчи Ригън. Тя се опита да вдигне ръка и едва сега Карас забеляза, че китките й са стегнати с кожени ремъци.
– Пречат ли ти?
– Изключително. Досадни са. Адски досадни.
В очите припламна потайно, лукаво веселие.
Карас забеляза драскотините по лицето на Ригън; устните й кървяха, навярно ги беше хапала.
– Боя се, че може да се нараниш, Ригън – каза той.
– Аз не съм Ригън – изтътна тя все със същата грозна усмивка, която навярно се бе превърнала в постоянна маска. Колко нелепо изглеждат сега скобите на зъбите й, помисли си той.
– Да, разбирам – кимна Карас. – Тогава може би трябва да се запознаем. Аз съм Деймиън Карас. А ти кой си?
– Аз съм дяволът.
– А, добре. Сега можем да поговорим.
– Да си побъбрим?
– Както кажеш.
– Да, би ми било приятно – каза Ригън и от устните й отново протече слюнка. – Ще откриеш обаче, че не мога да говоря свободно, докато съм с тези колани. Както знаеш, дълго съм живял в Рим и имам навика да жестикулирам, драги Карас. Бъди така любезен да развържеш коланите.
Каква преждевременна зрялост на мисълта и словото, помисли си Карас. Той се приведе напред, изпитвайки едновременно смайване и професионален интерес.
– Значи искаш да кажеш, че си дяволът?
– Уверявам те.
– Тогава защо просто не накараш ремъците да изчезнат?
– Я стига, това би било твърде вулгарна проява на силата ми. В края на краищата аз съм Принц! Принц на света, както веднъж ме нарече една много странна особа. Не помня кой беше. – Тихичък смях. – Предпочитам убеждението, Карас; съдействието; колективния дух. Нещо повече, ако сам разхлабя коланите, ще те лиша от възможността да извършиш милосърдно деяние.
Невероятно, помисли си Карас.
– Но милосърдното деяние – възрази той – е добродетел и дяволът би трябвало да го предотврати; тъй че всъщност ще ти помогна, ако не сваля коланите. Освен, разбира се – Карас сви рамене, – освен ако в действителност не си дяволът и в такъв случай навярно ще ги сваля.
– Ама че си лисица, Карас. Ако скъпият Ирод беше тук, щеше да се гордее с теб.
Карас гледаше с присвити очи и още по-дълбок интерес. Дали Ригън намекваше, че Христос е нарекъл Ирод „тая лисица”?
– Кои Ирод? – попита той. – Били са двама. За юдейския цар ли говориш?
– Не, говоря за тетрарха на Галилея! – повиши глас Ригън с убийствено презрение; после изведнъж се усмихна и почна да го увещава със същия мек и зловещ глас: – Ето, виждаш ли как ме разстройват тези проклети колани. Махни ги. Развържи ме и ще ти предскажа бъдещето.
– Много съблазнително.
– Бива ме в съблазните.
– Но откъде да знам, че наистина виждаш бъдещето?
– Аз съм дяволът, глупако!
– Да, така казваш, но не ми даваш доказателство.
– Ти нямаш вяра.
Карас настръхна. Помълча.
– Вяра в какво?
– В мен, скъпи ми Карас в мен! – Нещо подигравателно и злобно се спотайваше тези очи. – Все искате доказателства, разни поличби в небето!
Карас едва успя да запази самообладание докато отговаряше:
– Е, дори нещо съвсем простичко би свършило работа. Например… Дяволът знае всичко, нали?
– Не, всъщност знам почти всичко, Карас. Разбираш ли? Все казват, че съм бил горделив. Не е вярно. Накъде биеш, хитрецо? Изплюй камъчето.
– Мислех, че можем да проверим знанията ти.
– О, да, разбира се! Ето, слушай. Най-голямото езеро в Южна Америка – злорадо съобщи съществото с облика на Ригън – е Титикака в Перу! Доволен ли си?
– Не, ще те питам за нещо, което само дяволът знае.
– А, разбирам. Например?
– Къде е Ригън?
– Тя е тук.
– Къде “тук”?
– В прасенцето.
– Нека да я видя.
– Защо, Карас? Да я изчукаш ли искаш? Махни тия колани и ще ти я дам!
– Искам да разбера дали казваш истината. Нека да я видя.
– Много сладка путчица – изкиска се Ригън и плъзна дълъг, подпухнал език по напуканите си устни. – Но хич не я бива в разговорите, драги приятелю. Настоятелно те съветвам да побеседваш с мен.
– Е, сега стана ясно, че не знаеш къде е тя. – Карас сви рамене. – Очевидно не си дяволът.
– Аз съм! – изрева Ригън и опита да се хвърли напред с изкривено от ярост лице. Карас потръпна от кънтежа на страховития глас между стените на стаята. – Аз съм!
– Добре тогава, дай ми да видя Ригън. Това ще е доказателството.
– Има много по-добри начини! Ще ти покажа! Мога да чета мислите ти! – изсъска яростно съществото. – Измисли си число от едно до сто!
– Не, това не доказва нищо. Трябва да видя момичето.
Изведнъж съществото се засмя и се отпусна върху възглавницата.
– Не, нищо няма да ти докаже Карас. Затова харесвам разумните хора. Колко великолепно! Колко великолепно, наистина! А междувременно нека се опитаме да те залъжем. В края на краищата не искаме да те изпуснем.
– Защо говориш в множествено число? – попита Карас с жив интерес.
– Защото сме една малка компания в прасенцето – долетя отговорът. – О, да, една малка общност. По-късно може да ви запозная.

———————

И… едно допълнение. Слабост човешка – приятно ми стана като узнах реакцията на американските издатели за предговора на “Заклинателят”:

Wow! What a wonderful explication of THE EXORCIST! I’m sharing it with the author.

Please thank Liubomir Nikolov-Narvy for us.

Наскоро преведох за издателство “Изток-запад” новото издание на “Заклинателят”. Книгата ще излезе в най-скоро време.
Ето какво написах за нея:

Неведнъж ме попитаха: Защо „Заклинателят”? Защо не „Екзорсистът”, както е оригиналното заглавие?
Ако ставаше дума за нова книга – точно така бих постъпил. Още повече, че екзорсизмът не е просто заклинание, а сложен църковен ритуал за прокуждане на злите духове. „Екзорсистът” би било най-точно.
Но книгата е позната отдавна на българския читател и не желаех да създавам впечатлението, че става дума за нещо ново. Онзи, който посегне към книгата, трябва да знае, че става дума за творба, създадена преди четири десетилетия и потресла целия свят със своя свиреп драматизъм.
И все пак… онова, което казах по-горе, не е съвсем точно. Защото въпреки огромния успех на книгата, авторът Уилям Питър Блати е поискал за юбилея да предложи едно обновено и обогатено издание, което ще изненада дори онези, които са чели предишното. Образите в „Заклинателят” днес са много по-ярки, постъпките им – много по-логични и разбираеми, а ужасът – по-остър от когато и да било.
Впрочем за ужаса. Mea culpa, както би казал някой от благочестивите йезуити в книгата. Признавам, че не бях чел „Заклинателят”. Както навярно се е случвало на мнозина от вас, отблъсна ме тъкмо една от причините за блестящия успех на романа – неговата репутация, обвита в сензационност, страх и напрежение. Тъкмо затова безкрайно се изненадах, когато започнах да го чета.
Да, в много отношения „Заклинателят” е вледеняващо четиво, застанало наравно с шедьоврите на такива класици на ужаса като Лъвкрафт, лорд Дънсани и Стивън Кинг. Но е и много повече – жива, пълноценна литература за доброто и злото, за човешкия дълг, за съмненията, вярата и саможертвата. Прелиствайки забързано страница подир страница, аз обикнах и отчаяната майка Крис Макнийл, и шегобиеца отец Дайър, и трогателно досадния детектив Киндерман… но истински се възхитих от мъжествения свещеник Деймиън Карас – измъчван от колебания, с разклатена вяра, но готов да заложи на карта живота и душата си, за да спаси едно дете. Истински душевен пастир и истински човек, за когото би могло да се каже:

Добрият човек не оставя следа
с руини и кръв по земята.
Оставя ни песен, и хляб, и вода,
която да пият сърцата.

Повече от това едва ли бих могъл да добавя. Ще го добави самата книга за онези от вас, които я разлистват за пръв път, както и за онези, които ще преоткрият с удоволствие новото й богатство.