Глава седма
Кулата на покоя
През премрежените клепачи на Галдо се процеждаше мека червеникава светлина. Той бавно отвори очи и видя пред себе си широк кристален прозорец, отвъд който слънцето залязваше над равната шир на морето. Гледката излъчваше тъй безметежно спокойствие, че дори изплувалият спомен за страшната нощна гонитба не успя да го разтревожи. Изпитваше единствено любопитство къде се намира и как е попаднал тук.
Като се озърна, Галдо разбра, че седи в кресло – твърде голямо за хобит, но удобно и меко. От двете му страни чак до високия таван се издигаха лавици от потъмняло дърво, отрупани с книги и свитъци; откъм тях лъхаше вълнуващ аромат на пергамент, лепило и стара кожа. Той стана и пристъпи напред към прозореца, където бе разположено старинно писалище с множество чекмеджета с бронзови дръжки. Плотът на писалището също беше покрит с множество ръкописи и книги, сред които се извисяваше патинирана метална мастилница във формата на странна риба с вирната широка опашка и отворена паст, преградена със завеса от тънки ресни. Няколко подострени пера стърчаха като фонтан от дупка в главата на рибата, а по широкия й гръб имаше шест вдлъбнатини за стъкленици с разноцветни мастила.
Една разгърната книга привлече вниманието му. Беше ръкописна и недовършена – текстът стигаше едва до средата на страницата и личеше, че мастилото е още прясно. Галдо се приведе над нея, но с разочарование откри, че е написана на непознат език, в който успяваше само тук-там да открие по някоя позната дума. Прелисти в началото и ахна като видя прекрасна рисунка на зелена могила с две лъчезарни дървета, излъчващи бяла и жълта светлина. Неизвестният художник бе вложил в картината си усещане за вълшебство, пораждащо неудържим копнеж да видиш наистина тази омайна гледка. Няколко страници по-нататък имаше друга илюстрация, но от нея лъхаше чувство на отчаяние и безнадеждност. Безкрайна колона от елфи крачеше под черно небе през замръзнала пустиня, пресечена от купища лед и дълбоки пукнатини. Изкривени от болка и скръб бяха лицата на пътниците, непоносима умора превиваше плещите им и сякаш нямаше край на пътя през тази гибелна пустош.
Тихичък смях зад гърба му го накара стреснато да захлопне книгата и да се обърне.
До отворената врата на стаята стоеше висок елф в бели одежди с дълга светлоруса, почти бяла коса. Издълженото му костеливо лице излъчваше благородство, мъдрост и сила, а в дълбоките тъмни очи се спотайваше древна печал, влизаща в странен контраст с извитите в лека усмивка устни.
– Не знаеш ли, драги ми гостенино, че любопитството е погубило господарката на котките? – попита новодошлият с тих, плътен глас, съвсем различен от гласовете на елфите, които Галдо бе срещнал на Пролетната поляна.
Хобитът изпъшка от притеснение и заби поглед в мекия килим на пода.
– Не се смущавай, приятелю – побърза да добави елфът и този път гласът му бе като на стар, почти забравен приятел, когото разпознаваш отново след дълги години раздяла. – Вече ми казаха, че си надарен с неудържима жажда да знаеш всичко – нещо необичайно за хобит, но похвално само по себе си. Повярвай, тук твоето любопитство ще бъде добре дошло и аз съм готов на драго сърце да отговоря на всеки въпрос… стига да знам отговора.
Галдо неуверено вдигна глава и погледна лицето му, за да види дали елфът не се шегува.
– Наистина ли?
Звънък смях огласи цялата стая.
– Наистина, драги ми Галдо Бързолък, наистина. И като доказателство приеми отговор на първия въпрос, още преди да си го задал. Името ми е Кирдан Корабостроителя и някои казват, че съм владетел на Сивите заливи, но аз предпочитам да ме наричат просто стопанин на заливите. А сега питай на воля.
В главата на Галдо изведнъж се надигнаха толкова много въпроси, че трябваше да се позамисли, преди да избере първия.
– Къде съм?
– В Кулата на покоя – отговори Кирдан. – И по-точно в моя личен кабинет, който предоставям на твое разположение докато гостуваш тук.
– А колко време съм спал?
Елфът леко разпери ръце.
– О, трудно ми е да кажа, но едва ли има и час. Вие, хобитите, умеете бързо да се съвземате.
Галдо озадачено навъси вежди, после рязко се завъртя и посочи кристалния прозорец, отвъд който слънцето вече гаснеше на хоризонта.
– Но аз стигнах до портата преди разсъмване, а това там…
Стопанинът на заливите небрежно махна с ръка.
– Това, приятелю мой, е нещо, което виждаш, но не е задължително да съществува… поне в момента. Много, много отдавна майсторите на Гил-Галад сътвориха този прозорец от вълшебен кристал, който улавя само спокойните гледки и дълго ги съхранява в дълбините си, преди отново да ги излъчи към погледа ни. От него е дошло и името на кулата. – Кирдан се усмихна отново и пристъпи напред. – Не се учудвай, просто го приеми. Тепърва ще видиш и по-удивителни неща.
Хобитът бавно откъсна очи от залеза, завъртя се и огледа подозрително високия елф. Не можеше да се отърве от чувството, че е станал жертва на някаква изтънчена елфическа шега. Струваше му се невероятно сам легендарният владетел на Сивите заливи да обръща толкова внимание на един простичък пощальон от Графството. Е, добре, каза си той. Ако е шега, нека да видим докъде ще стигне.
И попита предизвикателно:
– А с какво заслужих такава чест и такова внимание, почитаеми стопанино? Нима си нямаш по-важна работа от това – да угаждаш на капризите на един незначителен хобит?
Вместо отговор Кирдан извади от гънките на дрехата си малка сребърна флейта и засвири тиха, нежна мелодия, ту звънка и ромоляща като струите на планински поток, ту бавна и топла като полъх на пролетен южняк. Галдо слушаше унесено и едва не подскочи когато мелодията внезапно секна на една протяжна и унила нота. Звукът напомняше жалното свистене на зимен вятър в пропуканите стени на изоставена къща, или пък далечен вой на животно в капан.
След няколко секунди елфът отлепи флейтата от устните си, прибра я и отиде да седне пред писалището. Сега очите му бяха почти на едно ниво с тези на хобита и това сякаш засили близостта помежду им.
– Разбери, Галдо – тихо изрече той, – всеки от нас е като звук в безкрайната песен на света. Няма важна или незначителна нота в мелодията – всяка допринася по своему за цялостната хармония и откъснем ли я, песента ще се препъне. А засвирим ли я отделно от общата песен, ще се получи това, което чу в края: печален, самотен звук. Тъжен и безцелен е животът на ония, които се възприемат така, драги приятелю. Затова не казвай “аз съм един незначителен хобит”. Ти си също тъй важна част от мелодията, както и всеки друг.
Тия думи бяха изречени тъй убедително, че Галдо неволно се почувства наравно с героите от древните легенди и в гърдите му лумна гордост. Но типичният хобитов дух на противоречие го накара веднага да възрази:
– А нима и онези снощни чудовища са част от мелодията?
Погледът на Кирдан мигновено стана сериозен и сякаш прониза хобита до дъното на душата му.
– Галдо Бързолък – бавно проговори той, – ти си надарен с повече проницателност, отколкото бих могъл да предполагам. Да, имаш право. Ония твари също са част от песента на света – грозна и противна част от мелодията, сътворена от злото могъщество на Врага.
– Но нима злото може да създава живот? – възрази отново хобитът.
Кирдан кимна.
– И тук си прав. Не е по силите на злото да сътвори живот. Както впрочем и на доброто. Това може да стори само Единствения. Ала в ония тъй прастари епохи, че днес за тях знаят само шепа мъдреци, се случило ето какво. След като Еру създал света чрез Песента на Айнурите и им го показал като прекрасно видение (но преди още да били пристъпили в Арда), най-могъщият от тях на име Мелкор закопнял за подобно могъщество. Сам се отделял от другите, бродел безкрайно далече из първичната пустош и понякога намирал там изопачени и безобразни отзвуци от песента на събратята си. В тия отзвуци още тлеели искрици от всемогъществото на Единствения. От тях (и от силата на околния мрак) Мелкор създавал грозни твари, които веднага се нахвърляли срещу него – защото той все още бил светлозарно създание – и той ги унищожавал. Те нямали свой собствен живот, получавали го единствено от светлината, която ненавиждали и в същото време страстно копнеели за нея. Затуй се нахвърляли върху него и Мелкор ги убивал, но някои успявали да избягат. Те или тяхното потомство съществуват и до ден днешен, укрити сред непрогледна тъма в земните дълбини или високо сред смъртоносните простори на илмен. Там понякога нападат като свирепи хищници звездите на Елберет и нерядко се случва да рухнат надолу през небосвода заедно с тях към своята гибел.
Навън бе паднала ясна звездна нощ. Кирдан зарея унесен поглед в мрака отвъд кристалното стъкло и тихо прошепна:
Но сърцето ми бе в това звездно небе
и ще помня до сетните дни
чудеса и гори, и сияйни зори
там, зад звездните дълбини.
– Какво, какво? – сепна се Галдо.
– Нищо, млади ми приятелю, нищо – въздъхна елфът. – Забравен е Правия път и не ще ме понесе скоро бялата ладия към блажените земи на Аман… Но стига толкова приказки. Ти несъмнено си изтощен след тежките изпитания от тази нощ и се нуждаеш от почивка.
Той стана, пристъпи настрани и дръпна една завеса между библиотечните рафтове, зад която се разкри сенчеста ниша, изцяло запълнена от широко легло.
– Изобщо не съм изморен! – запротестира Галдо.
Без да обръща внимание на възраженията, елфът го грабна със силните си ръце и внимателно го положи върху леглото. Още щом главата му докосна меката възглавница, младият хобит усети как клепачите му натежават и всичко наоколо започва да тъне в мъгла. И също като малките хобитчета около камината на Арвиболд, той се възмути от коварството на дрямката. Искаше да узнае още толкова много неща…
Той разтърка очи, взря се с избистрен за миг поглед в лицето на Кирдан и зърна там нещо, което го накара да попита:
– И все пак ти виждаш в мен нещо повече от обикновен гостенин. Какво е то?
– Да, Галдо – тихо се съгласи елфът. – В теб има много, много повече от обикновен хобит и пощальон. Искаш или не искаш, твоята съдба и съдбата на потомците ти е свързана с великите дела на епохата. Чувал ли си името на Пом Бързолък? От него е тръгнало всичко. Преди векове, в навечерието на гибелта на Северното кралство, този твой далечен прадядо…
Галдо не чу останалото, защото вече спеше дълбоко.
Помдерой Бързолък (за приятелите – просто Пом) се събуди сред тишина и непрогледен мрак. Вятърът бе стихнал, короните на буковете се сливаха високо горе в плътен черен свод и между невидимите им дънери не се чуваше нито звук. Пом напрегна слух сред това тежко, задушно безмълвие и сърцето му изтръпна от лошо предчувствие. Сам! – прошепна в главата му боязливо гласче. Останал си сам!
Той се надигна на лакти и завъртя глава. Не искаше да повярва, но сетивата му категорично потвърждаваха тревожната догадка: не долавяше наоколо нито дишане, нито помръдване – само тишина като в пуст, отдавна изоставен хамбар, край чиито изкривени стени избуяват коприва и тръни. Малкият отряд хобитови стрелци бе напуснал временния бивак, изоставяйки един от своите насред пущинака.
Пом седна и плъзна длан наоколо. След малко напипа багажа си – раницата, лъка и колчана, в който криеше най-ценното си богатство – сребърна елфическа стрела, спечелена на миналогодишното всеграфско състезание в Тукова паланка. Провря ръце в ремъците на раницата, надигна се и пролази на четири крака встрани от храста, под който бе спал. Внезапно пръстите му потънаха в нещо меко и топло – остатъците от лагерния огън. Той разрови слепешком пепелта, но отдолу имаше само няколко гаснещи въгленчета. Отрядът бе заминал отдавна.
– Да му се не види тъпата Медна глава! – тихичко изруга хобитът докато се изправяше. – Знае само да дрънка големи приказки, а не се сеща да провери дали не е забравил някого.
Но не беше прав и това го ядоса още повече. Вярно, Вавелукс обичаше да приказва повече от необходимото, обичаше и да се прави на командир с лъскавия си меден шлем, приспособен от стара тенджера, заради който шегобийците му бяха лепнали прякора Медната глава. Трябваше обаче да се признае, че без него славният боен поход на хобитите-стрелци изобщо нямаше да се осъществи.
От много години до Графството достигаха тревожни новини за кръвопролитни боеве из Севера. Говореше се, че крал Арведуи губи сили и няма да устои дълго пред свирепия напор на страшния Крал-чародей от Ангмар. Като почтени поданици, хобитите обсъждаха всяка подобна вест надълго и нашироко пред кръчмарските маси, отрупани с халби бира. Късно привечер всички стигаха до единодушно решение, че тия неща не са редни и някой трябва да въведе ред веднъж завинаги. Понякога дори се надигаха дръзки предложения народът на Графството да даде своя принос за укрепване на кралската власт. Тия редки предложения обаче неизменно идваха от хобити, смятани за смутители на реда и биваха посрещани с хладно мълчание или с язвителни забележки от рода на: “Ти първо си виж закърпените гащи, Фънко Дългодолски, пък после върви да помагаш на краля”.
Не по-различна бе реакцията на добрите хобити когато от Зелени кът пристигна вест, че в Сивите заливи е навлязъл огромен боен флот на Южното кралство, че цяла армия слиза в устието на река Лун и се отправя да прехвърли Бледоздрачните хълмове, за да влезе в бой с ангмарските нашественици. Разправяха още, че врагът бил завладял Форност и крал Арведуи подирил спасение в бягство на север към ледения залив Форохел.
Предложенията за някакъв принос на Графството във войната – ако не решаващ, то поне символичен – зачестиха, окуражавани от слуховете за несметната южна армия. Тъмното пиво в кръчмите вече подклаждаше призиви за въоръжаване и поход право към Карн Дум, зловещата столица на Краля-чародей. Но след една нощ дълбок и отморителен сън дори най-разпалените хобити осъзнаваха, че всичко това са празни приказки. И такива щяха да си останат, ако не бе Вавелукс от малкото горско селце Борова чаша.
Трябва да се каже, че Вавелукс в никакъв случай не спадаше към добре познатата (и недолюбвана) категория “смутител на спокойствието”. Той представляваше един друг, странен и почти непознат в Графството феномен – хобит с истинска душа на боец. Досегашните трийсет и осем години от неговия живот не бяха богати на подвизи и приключения, макар че усърдно търсеше приложение на кипящата в гърдите му доблест. Обикаляне из нивите с отряда на вардияните, неколцина заловени крадци на ряпа или ранни ябълки, пет-шест прогонени лисици и диви прасета – с това се изчерпваше всичко. Ала когато узна за предстоящата решителна битка срещу Ангмар, Вавелукс не се поколеба нито за миг. Надяна импровизирания си меден шлем, яхна понито и тръгна да обикаля Графството с пламенни речи.
Както можеше да се очаква, речите му биваха посрещани с одобрение и възторг, но когато гърлото му пресъхваше и той приключваше с призив доброволците да застанат до него, наставаше всеобща тишина и любопитната тълпа бързо започваше да оредява. И все пак подобен ентусиазъм не можеше да не даде плодове. В края на едноседмичната му обиколка из Графството до него крачеха още осемнайсет решени на всичко хобити – все стрелци, тъй като дори и тия най-луди глави не можеха да си представят, че ще кръстосат мечове със страшните Големи хора от далечния Север.
Навярно малкият отряд можеше да нарасне още, но Вавелукс отлично разбираше, че няма време за губене. Ако искаха да се включат във войната и да покрият със слава името на Графството, трябваше час по-скоро да потеглят към бойното поле.
Обмисляйки маршрута на похода, Вавелукс реши, че ще е твърде бавно да минат по кралския път през Сводокаменния мост и Старата гора до Брее, а оттам право на север към Форност. Този път не само бе твърде заобиколен и дълъг, но и рискуваха към края му да попаднат на територии, окупирани от врага. Затова Вавелукс избра най-пряката линия: да тръгнат на североизток през гората Вържидънер към Овесарище и Дългодол, после да прехвърлят Северните бърда и да прекосят границата на Графството по горното течение на Брендивин, оставяйки Бледоздрачното езеро далече наляво. Оттам нататък трябваше да продължат през непознати области, разчитайки да се срещнат с армията от Южното кралство.
Макар и приет не без мърморене от страна на отряда, планът се оказа дори по-удачен, отколкото можеше да се предположи. След осем дни ускорен марш през гори, възвишения и дерета хобитите неочаквано се натъкнаха на дълбока, утъпкана диря от минаването на хиляди хора, коне и каруци, която водеше почти право на изток. От този момент нататък нямаше начин да сбъркат пътя. Ала колкото и да бързаха (подканвани непрестанно от Вавелукс), разстоянието сякаш не намаляваше. Понякога минаваха покрай изоставени биваци и оглеждаха със страхопочитание утъпканата трева и следите от стотици лагерни огньове, свидетелстващи за огромната мощ на южната армия.
Така вървяха още пет дни. Следите от лагеруване като че ставаха по-пресни, но не можеха да бъдат сигурни докато по пладне на шестия ден не стигнаха до поредния бивак, където под пепелта на огньовете откриха все още тлееща жарава. Тревогата на Вавелукс поотслабна, заменена от трескаво вълнение. През този следобед той не даде на малкия си отряд нито една почивка, но привечер спря рано и заяви:
– Да си отдъхнем добре, момчета. Утре ще е великият ден!
Грохнал от умора, Пом Бързолък хапна набързо къшей корав хляб с парче сушено месо, после се отдръпна настрани от глъчката около лагерния огън, намери си закътано местенце под един храст и бързо заспа.
Той не можеше да знае, че още в началото на нощта по пътя ще мине армейски вестоносец, пратен да издирва изостанали части, тъй като битката може да започне всеки момент, и че научавайки за това, Вавелукс незабавно ще поведе целия си отряд към полесражението.
Сам сред нощната гора, Пом изруга още веднъж Вавелукс, но това не го облекчи особено.
– Сам си си виновен, Помдерой Бързолък – промърмори самокритично той. – Да беше легнал край огъня, сега нямаше да стоиш сам в тъмното и да се чудиш накъде точно е пътят.
Наистина нямаше ни най-малка представа накъде би трябвало да върви. Завъртя се, направи напосоки една-две крачки и едва не падна когато краката му се заплетоха в купчина съчки, приготвени за огъня. Дребното произшествие развали още повече киселото му настроение, но и го отрезви. Тръгнеше ли напосоки из тази тъмница, рискуваше да се заблуди безнадеждно. Най-разумното беше да запали огън и да изчака до развиделяване, а сетне, при първите лъчи на зората, да поеме с максимална бързина подир отряда.
Той приклекна и започна да чупи клечки за огъня.
Сред нощната тишина пращенето на строшени вейки отекваше оглушително и дори сякаш надигаше ехо между дърветата. Странно ехо, долитащо сякаш ту от едно място, ту от съвсем друго. Лошо предчувствие го бодна право в сърцето. Пом отпусна ръце и се ослуша напрегнато. За момент не чу нищо, после някъде пред него се раздаде тих пукот. Тишина. Ново пращене – този път отляво.
Пом затаи дъх и бавно отстъпи назад. Бесните удари на сърцето отекваха в ушите му, но дори и през тях той долови нов звук – странно пъшкане и сумтене, сякаш някакви незнайни и зловещи горски твари душеха наоколо, за да го открият. За палене на огън вече не можеше да става и дума. Той рязко се завъртя и побягна през нощната гора.
По някакво чудо на пътя му не се изпречи нито едно дърво. И дори нещо по-добро – нейде напред между дънерите се ръзливаше бледо сияние. Без да се пита каква може да бъде тази светлина, Пом побягна натам. След стотина крачки гората започна да оредява и хобитът зърна пред себе си просторна поляна, оградена от едната страна с дървета и храсталаци, а от другата – с голи скалисти чукари.
Пълна луна с кървав оттенък надничаше между бухлатите синкаво-черни облаци из небето и огряваше този странен пейзаж, сред който се извисяваха останки от древно капище. Побитите в кръг грубовати каменни колони хвърляха дълги мрачни сенки. От вида им Пом усети как по гърба му пробягват студени тръпки. Озърна се и в неясните лунни лъчи зърна стар, буренясал път, който прекосяваше поляната и изчезваше между дърветата. Хобитът понечи да побегне натам, но осъзна, че това отново ще го върне в гората, при незнайните сумтящи твари.
Оставаше само една възможност. Той изтича към най-високия от побитите камъни, впи пръсти в пукнатините, издълбани от вятъра и дъждовете, и започна да се катери нагоре. Сам не знаеше на какво се надява, но ако се добереше до върха, преследвачите можеше и да не го забележат. А стигнеше ли се до най-лошото, поне щеше да бъде в позиция да се отбранява до разсъмване… или в краен случай да продаде скъпо живота си.
Навярно катеренето продължи само броени минути, но му се струваше, че са минали часове, докато най-сетне се озова на върха на колоната. Задъхан и изтощен, с разкървавени длани и продрани ръкави на якето, Пом се просна по корем върху хладния шуплест камък. Дишаше тежко, задавено, но отново се застави да затаи дъх и да се ослуша. Знаеше какво да очаква… и зловещото предчувствие не го излъга. Далече долу горските същества пълзяха и сумтяха около основата на колоната. Рано или късно ще ме надушат, помисли си с ужас той.
Внезапно в нощта се раздаде бърз, ритмичен и мощен тътен. Отначало хобитът отдаде звука на сърцето си, което подскачаше лудешки в гърдите. Но не! Тътенът ставаше все по-гръмък и ясен, прерастваше в бесен тропот на конски копита. Надзъртайки плахо над ръба на каменното си убежище, Пом видя как на поляната изскача грамаден черен жребец с разпенена муцуна и безумно разширени очи. Едва ли имаше друг такъв кон в цялата Средна земя. Ала още по-изумителен и страховит бе ездачът – на вид едър мъж с черни дрехи и отметната качулка на черния плащ. Призрачно бяло и сякаш полупрозрачно беше суровото му лице под мътните лунни лъчи, изпод желязната корона се спускаше като водопад дълга снежнобяла коса, а очите приличаха на бездънни кладенци, пълни с отрова и смърт.
Конникът дръпна юздите тъй жестоко, че от устните на жребеца пръсна кръв. Обезумялото животно заби копита в земята и спря като заковано в началото на поляната.
Една хладна и страшна мисъл изпълни съзнанието на затаения хобит. Знаеше кого вижда.
Пред него стоеше Краля-чародей от Ангмар!
Да се каже, че хобитите са храбри, би било глупаво и пресилено. Дребният народ от Графството винаги се бе отличавал с почтен, добродушен и плах характер. Ала все пак в душите на всеки хобит (макар и понякога твърде дълбоко) се спотайваше някаква странна сила, способна да го тласне към истински чудеса от доблест, на които впоследствие сам да се чуди и мае. Именно тази сила избуя изведнъж в душата на Пом с мощта на пролетно стръкче, разлисти се и узря за броени секунди, и прерастна в хладна, твърда решителност. Без сам да знае как, хобитът откри, че е застанал прав върху колоната и едната му ръка стиска лъка, а другата се е преметнала през лявото рамо и рови из колчана. Усети под пръстите си гладката хладина на елфическата стрела и нещо сякаш му подсказа, че в живота си не ще има по-подходящ случай да я употреби.
Лунният блясък затрептя по сребърната стрела, покрита със странни писмена. Пом я поднесе към устните си, целуна я и едва чуто прошепна:
– Не ми изменяй, стреличке!
Сетне всичко стана само за миг.
Стрелата легна върху тетивата. Стъпил здраво върху неравния камък, Пом обтегна лъка до предел… и в същия момент някакво свръхестествено чувство предупреди Краля-чародей за заплахата. Черният конник вдигна жезъла си, вирна глава и обърна страшен пламтящ поглед към своя дребен противник. Ала елфическата стрела вече летеше, безпогрешно насочена – незнайно дали от съдбата или от хобитовата десница – право към дясното око на врага.
Краят изглеждаше неминуем.
И тогава над древното капище отново отекна конски тропот.
Кралят-чародей инстинктивно извърна глава към звука и това го спаси. Острието само проряза дълбоко скулата му, оставяйки дълбок грозен белег, от който обаче не бликна и капка кръв. Раздаде се остро съскане, сребърната стрела лумна в син пламък и се разпадна на прах.
Двама нови ездачи излетяха от сенките – елф и човек, облечени в окървавени ризници, с дълги блестящи мечове в ръце. Черният конник ги погледна само за миг, после отправи яростен взор към хобита върху колоната, ала вече нямаше време за мъст. Той дрезгаво изкрещя глухо проклятие на незнаен и грозен древен език, свирепо пришпори жребеца си и в бесен галоп изчезна между дърветата отвъд поляната.
Загубил сили, Пом се свлече върху тясното си убежище, но продължаваше да гледа поляната. Долу единият от конниците – човекът с гордо изпънати плещи и благородна кралска осанка – понечи да препусне подир беглеца, ала елфът протегна ръка и го удържа.
– Не го преследвай, Еарнур! – изрече той с ясен и звънък глас, ала кой знае защо гледаше не бойния си другар, а върха на каменната колона. – Той не ще се завърне в тия земи. Далечна е още неговата участ и не от ръката на мъж простосмъртен ще да загине.Двамата постояха, после обърнаха конете и бавно поеха към далечината, откъдето сега долитаха крясъци и звън на оръжие.За миг от сенките пред тях изникна още един елф в бойни доспехи, когото Пом Бързолък не познаваше, но в съня си Галдо го разпозна безпогрешно.
Това бе стопанинът на Сивите заливи.
Кирдан.
Отрядът хобити така и не успя да стигне навреме, за да се включи в сражението. Изстрелът на Пом Бързолък бе единственото участие на Графството в битката срещу Краля-чародей. Но до края на живота си той не разказа никому за това, защото като здравомислещ хобит отлично разбираше, че никой няма да му повярва.
По някое време през нощта Галдо се събуди и в просъница стана от леглото. Зад кристалния прозорец все тъй грееха безброй едри звезди, но сега към тяхната светлина се прибавяше и синкавото сияние на луната. Хобитът пристъпи по мекия килим към писалището и се вгледа в блестящата равна шир на морето. Нейде на самия хоризонт бавно се носеше самотната сянка на малък кораб, но по някаква магия на кристалното стъкло Галдо внезапно го зърна съвсем отблизо. Беше неголяма старинна ладия с висок извит нос и едно-единствено дрипаво платно. На кърмовата надстройка седеше костелива жена в избелели черни дрехи с надменно и строго изражение на лицето. Тънък златен обръч пристягаше прошарените й коси; едната й ръка се подпираше върху дървения парапет, другата висеше надолу и разсеяно галеше едра рижава котка, сгушена край нозете на жената. Още много котки бродеха лениво по палубата, катереха се по мачтата и парапетите или просто се излежаваха където им е удобно.
Господарката на котките, помисли си Галдо, без сам да знае откъде му е дошла тази увереност. После дрямката го налегна отново, той се върна с несигурни крачки към леглото и скоро пак потъна в дълбок сън.
