книжна трапеза

Хаджи Филю нерядко се увличал от анархизма и левия екстремизъм. В един от тези периоди той изнесъл лекция на политически теми пред група прогресивни компютърни специалисти.
– Държавата задушава свободата на хората! – заявил хаджи Филю. – Вие, компютърните специалисти разполагате с огромна власт. Борете се срещу диктатурата! Прониквайте в зловещите тайни на правителствени организации и банки! Само така ще разклатите устоите на невидимата тирания!
Залата избухнала в бурни овации. Само един колеблив програмист плахо попитал:
– Но нима от тия действия няма да пострадат невинни организации и хора?
– Щом подкрепят тираните – хак им е! – отговорил твърдо хаджи Филю.
Така се родило хакерското движение.

КАМЪКЪТ НА ЛИХВАРЯ
Арабска приказка

Далече сред знойните пясъци на пустинята се крие зеленият и свеж оазис Сулва, където живеят добри, простодушни и работливи хора. А насред оазиса се издига голяма черна скала, от която блика студен и бистър извор. Бедуините я наричат Хаджар-ел-Мураби, което означава Камъкът на лихваря, и чуйте каква легенда разказват за нея.

Преди векове в оазиса Сулва пристигнал непознат чужденец. Обличал се в черно, ходел с наведена глава и изглеждал кротък и благ, но не поглеждал никого в очите.
Скоро плъзнала мълва, че чужденецът има много пари и е готов да услужи на всекиго срещу скромна лихва. А хората там живеели бедно, тъй че първо един помолил за заем, после втори и трети. Не минала и година, а вече целият оазис бил задлъжнял към лихваря.
Лесно се взима заем, но трудно се връща. Видели хората, че няма надежда някога да се отърват от дълговете, които непрестанно нараствали като зловредни плевели. Тревога помрачила лицата им и смутила спокойния им дотогава сън.
Но нещата не свършили с това. Един ден лихварят застанал пред съвета на старейшините и казал:
– Чуйте ме, мъдри старейшини. Знам, че всички в оазиса имат дълг към мен. Ала аз не съм зъл човек. Готов съм да опростя дълговете до последната медна монета, ако ми дадете кладенеца, от който черпите вода за пиене и за посевите. А аз обещавам всекиму да давам вода и никому да не отказвам.
Посъвещавали се старейшините, разпитали хората от оазиса и накрая решили да приемат предложението. Тъй единственият им кладенец станал собственост на чужденеца.
Рано на другата сутрин много хора се отправили към кладенеца с кофи, стомни и мехове за вода. Но насреща им се изпречил лихварят с четирима въоръжени пазачи.
– Моята дума на две не става – казал им той. – Обещах да давам на всекиго вода без пари. Но не съм казал по колко. От днес ще получавате по две чаени лъжички на ден, а който иска повече, нека бъде тъй добър да си плаща.
Едва сега хората разбрали в какъв капан са попаднали. Ала вече нищо не можело да се направи, защото лихварят пазел кладенеца денем и нощем, и никому не давал вода на вересия.
А в оазиса живеела една бедна вдовица на име Лейла, която обичала своя невръстен син Ахмед като зеницата на очите си. Но ето че в дома й дошла беда – Ахмед се разболял. Мятал се в треска, а пресъхналите му устни се напукали от жажда и клетата вдовица нямала ни капка вода да му даде. В отчаянието си Лейла грабнала една чашка и изтичала към кладенеца да моли лихваря за помощ. Той обаче отмерил две лъжички вода и рекъл:
– Толкова ти се полага за днес. Ако искаш повече – върви при Камилския кладенец.
Този Камилски кладенец бил изкопан в стари времена сред пустинята, край един изоставен керванджийски път на два часа пеш от оазиса. Отдавна никой не бил ходил натам и никой не знаел дали в него още има вода. Лейла обаче нямала друг изход. Взела въже, кофа и мех за вода, и тръгнала през пясъците под палещото слънце. Не два, а три часа вървяла, додето зърнала порутените останки от стената около кладенеца. В сърцето й трепнала надежда, че ще може да напои с вода болното си дете и да сложи мокра кърпа върху пламналото му чело.
Но когато хвърлила кофата и я издърпала, видяла вътре само пясък. Кладенецът отдавна бил пресъхнал.
Смазана от отчаяние и безнадеждност, Лейла се запрепъвала по обратния път. Борела се да не заплаче, но пред очите й всичко се мержелеело, та не виждала накъде върви и без да иска се блъснала в една черна скала. Тогава не издържала. Проснала се до скалата, захлупила очите си с длани и заридала неудържимо.
И в този миг станало чудо. Щом сълзите й капнали върху скалата, камъкът изведнъж се превърнал в облак черен дим, от който излязъл грамаден джин, привел се над падналата вдовица и гласът му прокънтял като гръмотевица:
– Клета жено, приготви се да умреш!
Лейла вдигнала очи към страховития дух и попитала с треперещ глас:
– Защо да умра? Какво съм ти сторила?
– Чуй моята история – отвърнал джинът. – Някога аз бях могъщ и страховит предводител на всички джинове. Но един ден великият цар Сулейман ибн Дауд ни заповяда да му се покорим. Огромна магическа сила имаше той и никой не посмя да му възрази. Само аз дръзнах да се разбунтувам и влязох в схватка с владетеля. Ала нищожни се оказаха моите сили пред неговите. Накрая той ме превърна в камък и рече: “Така ще си останеш до края на дните, защото магията ми е всесилна и могат да я развалят само сълзите на добродетелна и почтена жена”. Тъй останах в скалата насред пустинята дълги векове. И през първия век си казвах: “Ако някоя добра жена ме освободи, ще я възнаградя със злато колкото не е виждала през живота си”. Но свободата не идваше и през втория век се зарекох: “Която жена ме спаси, ще я направя съпруга на най-могъщия цар на света”. Пак не дойде спасението. Разгневих се тогава и казах: “Освободи ли ме някоя жена, ще я погубя с немилостива смърт”. Затова се приготви да умреш, клетнице.
Въздъхнала Лейла и рекла:
– Щом такава участ ми е приготвил Аллах, коя съм аз, та да споря? Но имам една молба към теб, джине. Ще ми отговориш ли на три въпроса?
– Питай по-бързо – изръмжал джинът. – Нямам търпение да изпълня обета си и да се порадвам на свободата.
– Кажи ми – рекла Лейла – ако някой стопанин пусне кучето си и то ухапе пътник, кой е виновен – кучето или стопанинът?
– Ама че глупав въпрос – разсмял се гръмовно джинът. – Естествено, че е виновен стопанинът.
– А ако вятърът събори дърво – продължила Лейла – и то убие някого, кой е виновен – вятърът или дървото?
– Вятърът, разбира се – отсякъл нетърпеливо джинът. – Хайде, приключвай с приказките, глупава жено!
– Моля те само за още малко търпение – рекла Лейла. – Чуй как се стигна до твоето освобождение.
Разправила му тя тъжната си история и накрая попитала:
– Кажи ми сега, щеше ли да бъдеш свободен, ако не бях тръгнала да диря Камилския кладенец, и кой е причината за това?
Замислил се джинът дълбоко. После грабнал вдовицата, излетял високо във въздуха и след миг кацнал в оазиса, точно до кладенеца. А там лихварят стоял и зорко дебнел да не би някой да гребне вода без пари.
Застанал джинът пред лихваря и рекъл:
– Чуй какво ще ти кажа, лихварино. Днес тази жена ме отърва от магия и исках да я възнаградя щедро ето с това. – Той махнал с ръка и върху пясъка тупнал тежък чувал, от който се разсипали златни монети. – Ала после се усъмних. Тя казва, че сама, по своя воля била тръгнала към Камилския кладенец. Вярно ли е?
Щом лихварят зърнал златото, очите му пламнали и той се провикнал:
– Правилно си се усъмнил, премъдри джине! Тази жена лъже като презряно псе! Не е тръгнала по своя воля към Камилския кладенец. Аз я изпратих натам, моя е заслугата!
– Достатъчно чух – казал джинът.
Махнал отново с ръка и лихварят се превърнал в голяма черна скала. Ударил джинът с юмрук по нея, и отвътре тутакси бликнала струя кристално бистра, студена вода.
Провикнал се джинът с такава сила, че го чули из целия оазис:
– Нека тази вода бъде вечен спомен за чистите сълзи на една добра и много мъдра жена. – После се обърнал към Лейла и тихо добавил: – А ти, жено, вземи златото. Заслужи си го, защото ме научи никога да не прибързвам с решенията, а да гледам кое откъде идва.
След тия думи джинът отлетял незнайно накъде и повече никой не чул за него.
От тогава и до днес добрите хора в оазиса се радват на извора, разказват тази легенда за умната Лейла и вече никога не допуснали сред тях да се появи лихвар.

ТЪМНУЛКА

Чешка приказка

Малката Светулчица се родила през зимата в хралупата на една стара-престара върба, където живеело цялото й голямо семейство – дядо Светул, тати Светулко, мама Светулинка и нейните двайсет и четири братчета и сестричета. Навън било много студено, затова мъничките светулчета не бивало да излизат навън. Можели само да надничат през заскрежения прозорец към замръзналата река, дълбоките преспи и отрупаните със сняг корони на околните дървета. После сядали на топло около печката и дядо Светул им разказвал, че светът не винаги е тъй бял и студен, че напролет дърветата ще се разлистят и ще станат зелени-зелени, а после ще дойде горещото лято, когато всички светулки излитат вечер, за да осветяват с фенерчетата си пътя на изморените жътвари, които се връщат от полето.

– Ама колко горещо е лятото? – попитало едно от светулчетата. – Колкото тук до печката ли?

– Да – казал дядо Светул и пуснал колелце дим от лулата си. – Понякога е и по-горещо, но не се безпокойте. Нощем, когато излизаме, става прохладно.

– А как ще светим на жътварите, като си нямаме фенерчета? – обадила се Светулчица.

– И това ще стане – успокоил я тати Светулко. – Ще имате най-хубавите фенерчета на света. Само потърпете още малко.

– Ох, децата са толкова нетърпеливи – въздъхнала госпожа Пеперудова, която пиела чай с мама Светулинка. – И моите час по час питат кога ще си имат нови пъстри крилца, а пък още едва лазят, милите ми гъсеничета.

Но ето че дошла Коледа. Тати Светулко си вързал дебелия шал, нахлупил шапка-ушанка и излязъл навън. Дълго го нямало, а когато най-сетне се върнал, целият се обливал в пот въпреки студа и влачел с пухтене голямо борово клонче. Изправили клончето в ъгъла и го украсили с разноцветни свещички, а вечерта пили плодов пунш и танцували около него.

Рано-рано на другата сутрин тати Светулко разбудил децата и се провикнал:

– Ставайте, поспаланковци! Елате да видите какво ви е донесъл свети Светлаус!

Светулчетата рипнали по ношнички от леглата, втурнали се към боровото клонче и ахнали от изненада и радост. Отдолу били подредени двайсет и пет нови-новенички златни фенерчета, и върху всяко имало изписано името на едно от тях.

Грабнали фенерчетата и заподскачали весело из хралупата. Мама Светулинка ги оставила да се порадват, но накрая казала:

– Стига толкова. Хайде сега да приберем фенерчетата, за да не ги счупите, че какво ще правите без тях през лятото?

И ги прибрала на сигурно място върху гардероба.

Дошла пролетта. Стопил се снегът и точно както казвал дядо Светул, всичко се раззеленило. Навсякъде разцъфтели пъстри цветя, по върбовите клонки провиснали дълги пухчета, а вечер жабите в тръстиките пеели дълги приспивни песни на своите дечица, поповите лъжички.

Времето ставало все по-топло, а дните все по-дълги. Светулчетата се учели да летят и скоро станали ненадминати въздухоплаватели. И ето че един горещ ден, когато пиели лимонада на сянка под близкия шипков храст, дядо Светул обявил:

– Е, деца, дойде нашето време. Чувате ли песните от полето? Това са жътварите. Довечера ще излетите да им показвате пътя.

Нямате представа с какво нетърпение чакали светулчетата да падне здрач. Слънцето залязло зад хоризонта, небето почервеняло, после станало лилаво, а когато дългите сенки се слели в синкав сумрак, всички вкупом литнали от хралупата като рояк небесни звезди. Понесли се стремглаво към полето, където метличините и маковете вече заспивали, а жътварите нарамвали торбите със сърповете и стомните, и тръгвали да се прибират на заслужен отдих.

Само Светулчица изостанала от своите братчета и сестрички, защото все не успявала да си закопчае сандалките. Най-накрая се справила криво-ляво, стиснала здраво фенерчето и литнала подир грейналия рояк.

За беда точно тогава духнал вятър. Едно върбово клонче се люшнало и Светулчица се блъснала в него. Не се ударила много, но от изненада изтървала фенерчето и с ужас чула как долу издрънчало строшено стъкло. Сърцето й се свило. Литнала надолу и видяла фенерчето си да се търкаля край възловатите върбови корени – безнадеждно разбито.

Седнала до счупеното фенерче и се разплакала. Мислела си как ще й се подиграват братчетата и сестричките, как ще се намръщи тати Светулко, как ще въздъхне мама Светулинка и как цяло лято няма да може да участва в ношните танци на светлината.

Дълго седяла така край старата върба, а сълзите не спирали и не спирали. Но неочаквано откъм речния бряг долетял звънък глас:

– Здравей, светло нощно създание! Какво се е случило, та плачеш тъй горчиво?

Озърнала се и видяла към върбата да идва едно смешно човече с бяла нощница до петите, бяла шапка с пискюлче и голямо жълто чувалче на гърба.

Светулчица нямала сили да отговори и само посочила тъжно останките от фенерчето си. Човечето ги огледало, въздъхнало, позамислило се и изведнъж на лицето му грейнала усмивка. То пристъпило до нея и я потупало по рамото.

– Не тъгувай, мила Светулчице. Не ще и дума, неприятна беда те е сполетяла. Но знаеш ли кой съм аз?

Тя мълчаливо поклатила глава.

– Аз съм Пясъчко – рекло човечето. – Всяка вечер обикалям света и нося това чувалче с вълшебен пясък. Разхвърлям го навсякъде и когато чудните песъчинки стигнат до децата, очичките им започват да лепнат за сън. Ала знаеш ли какво? Нямам си помощник. Искаш ли ти да ми помагаш?

От учудване и изненада Светулчица дори забравила да плаче.

– Но как ще ти помагам? – попитала тя.

Пясъчко се разровил в чувалчето и измъкнал чудно сребърно фенерче с тъмносини стъкла.

– Ето, виж – рекъл той. – Всички светулки си имат фенерчета, но това тук е вълшебно. То не пръска светлина, а тъмнина. Ако склониш да ми помогнеш, вече ще бъдеш Тъмнулка. Ще летиш пред мен с вълшебното фенерче, за да падне по-скоро нощ и да могат децата да се наспят след дългите дни на игри. Е, какво ще речеш? Съгласна ли си?

А Светулчица плеснала с ръце и се провикнала радостно:

– На драго сърце!

От тогава и до ден днешен бродят двамата по света – Пясъчко и Тъмнулка. Затова, деца, когато почне да се стъмнява, погледнете небето. Ако се взирате много-много внимателно, ще видите как долита Тъмнулка с вълшебното тъмно фенерче и подир нея се задава Пясъчко. А ако не ги видите, значи вече сте заспали.

Лека нощ.

Глава девета
Палантирът от Амон Сул

След последните думи на разказа в кабинета се възцари дълга тягостна тишина. И двамата събеседници гледаха унесено към мъгливия хоризонт, сякаш очакваха всеки момент иззад дъждовната завеса да изплува ладия с раздрани от бурите платна.
Накрая Кирдан откъсна взор от прозореца и изрече с тиха въздишка:
– Да, скъпо платила тя за един миг слабост… и за чуждите прегрешения, също като една друга кралица на име Тар-Мириел. – Той пак помълча, после се обърна към Галдо, който седеше като вкаменен с недоядена чепка грозде в ръката. – Но какво те накара да ме попиташ за Господарката на котките? Сигурно онази моя злополучна шега когато те видях да надничаш в ръкописа ми?
Хобитът се сепна и надигна глава.
– Не, сетих се за нея, защото снощи я видях през прозореца. Корабчето й минаваше на хоризонта, но за миг го зърнах съвсем отблизо.
И тогава се случи нещо. Тишината изведнъж се промени, стана прозрачна, хладна и твърда като кристал. Елфът отметна глава и прониза госта си поглед, в който недоверието се бореше със смайването.
– Какво каза?
– Снощи я видях през прозореца – повтори стреснато Галдо. – Точно както я описва легендата: висока, слаба, със скръбно лице, прошарени коси и черни дрехи.
Бавно, съвсем бавно Кирдан стана от креслото, пристъпи безшумно към хобита и лекичко го хвана за раменете.
– Галдо Бързолък, вестоносецо от народа на Графството – изрече той с нов, дълбок и тържествен глас, – приеми моите извинения. Не бях съвсем искрен с теб. Има причина да бъдеш тук… дълбока и важна причина, и след малко ще я узнаеш. Но преди това позволи ми да ти задам един въпрос. Как се чувстваш… какво мислиш за всичко, което се случва с теб напоследък?
Галдо остави чепката грозде върху подноса и вдигна очи към стопанина на заливите.
– Честно казано, просто не знам какво да мисля. – Той сви рамене, сякаш за да подчертае отговора. – От Юле насам с мен се случиха толкова чудеса, колкото сигурно не са се случвали в цялата история на Графството. Накъдето и да погледна, където и да отида, вечно изникват вълшебства, заплахи или древни предания. Ти ми кажи – редно ли е това, естествено ли е?
Нова усмивка озари сериозното лице на елфа.
– Отговорът е: и да, и не, драги приятелю. Когато сред полето те завари летен порой, учудваш ли се, че навсякъде около теб падат капки? Не, нали? Приеми, че по волята на съдбата си попаднал сред буря, която не пита дали искаш или не искаш да се измокриш. Ти просто си в нея и трябва да продължиш напред докато пороят отмине.
– Но защо точно аз? – бързо попита Галдо. – С какво съм го заслужил?
Кирдан прехапа устна и се замисли, после тръсна глава.
– Задаваш въпрос, на който нито един мъдрец не би могъл да ти отговори. Освен косвено, може би. Защо точно аз, питаш. А хрумвало ли ти е, Галдо Бързолък, че същия този въпрос са си задавали хиляди и хиляди преди теб – и че всеки един от тях е бил “точно аз”? Няма отговор. Песента на света преминава през теб и ще те води напред докато свърши твоята част от мелодията. Искаш или не искаш, ти си избран за велики дела. А ако пак възразиш, че си само един обикновен хобит от Графството, ще ти кажа, че в търсене на най-подходящия изпълнител за едно съдбоносно поръчение съм водил тук и други…
– От Графството ли? – прекъсна го хобитът с лека нотка на ревност. Не би понесъл да се окаже, че преди него е бил избран някой като Вилко Палитрън.
Кирдан поклати глава.
– Не, Елдари и Едаини – тоест елфи и онези, които вие наричате Големи хора. Все могъщи, достойни, мъдри и храбри… истински герои, както би казал ти. Но съдбата не посочи с пръст нито един от тях. Бях се отчаял и вече се питах дали сам да не извърша предначертаното – макар да усещах, че би било грешка – когато щастливият случай те доведе пред портите ми.
– Не бих казал, че случаят беше щастлив – възрази Галдо и потръпна при спомена за черните твари. – Освен това… как позна, че точно аз съм избраният?
Кирдан протегна ръка над писалището и посочи прозореца.
– Не аз те посочих, а магическият кристал. Както ти казах вече, водил съм тук мнозина, за които вярвах, че са достойни. Очаквах някакъв знак, който да ми помогне да избера. Но не се случи нищо… до изминалата нощ. Разбери, Галдо, магията на този прозорец е много по-сложна, отколкото можеш да си представиш. Дори аз не съм способен да я проумея докрай. Кристалът сам подбира кому какво да покаже, но много рядко разкрива истински сцени от миналото – и всеки път това е знак, че пред него стои избраник на съдбата.
Галдо неволно вдигна ръка и замислено плъзна длан по жилавата си къдрава коса.
– И сега какво?
Думите прозвучаха тъй недодялано в собствените му уши, че той пак се смути, но Кирдан като че не забеляза това.
– Сега, драги приятелю, предстои последното изпитание, за да разберем дали съм бил прав в догадките си. Ела.
Той стана, протегна ръка и хобитът плахо я хвана. Заедно излязоха от кабинета и попаднаха в пръстеновиден коридор, който завиваше отляво и отдясно около кръгло помещение в центъра на кулата. Пред тях имаше нова врата от масивен дъб, обкована с желязо. Елфът я отвори и двамата едновременно прекрачиха прага.
Отначало на Галдо му се стори, че е попаднал в пълна тъмнина, но като се огледа, разбра, че не е така. Намираше се в кръгла стая, чиито стени бяха напълно закрити с черна кадифена драперия от пода до тавана. Пламъците на четири малки бронзови светилника, поставени на равни разстояния край стената, не разсейваха, а по-скоро подчертаваха мрака. Стаята беше празна, само в средата й се издигаше невисок мраморен постамент, върху който бе поставено кълбо от полиран черен кристал. Гледката му се стори позната; след миг той си припомни къде е виждал нещо подобно и неволно възкликна:
– Кулата на Стражевите хълмове!
– Да – потвърди тържествено Кирдан. – Това е палантирът от кулата Елостирион.
Галдо усети как гърлото му пресъхва от вълнение. Бе чувал от стария Арвиболд легенди за Всевиждащите камъни, наречени палантири, но дори в най-смелите си мечти не си бе представял, че някой ден ще види един от тях.
– Някога сам Елендил постави палантира в онази кула – продължаваше да говори Кирдан. – Използваше го, за да отправя взор към Изгубения запад и понякога наистина виждаше блажените брегове. Защото Камъкът от Елостирион не е като другите. Той гледа единствено към морето. И сега, Галдо, ще имаш честта пръв и единствен от всички хобити да надникнеш в него.
– Защо? – попита хобитът с изтънял глас. – Нима поръчението, за което говореше преди малко, е свързано с морето? Трябва да знаеш, че ние, хобитите, не сме мореплаватели. Плашим се дори от реки и обикновени лодки, камо ли…
– Прекалено много говориш, Галдо Бързолък! – прекъсна го строго Кирдан. – Скоро ще разбереш всичко, а дотогава искам да ми се довериш. Продължавай да се държиш за мен с лявата ръка. Докосни с дясната длан палантира и погледни в него. Не се бой, нищо лошо не може да ти се случи тук, в Кулата на покоя.
Въпреки уверенията на стопанина, Галдо посегна напред боязливо и плахо. Усети под дланта си пронизващия хлад на гладката повърхност, с крайчеца на окото си забеляза как Кирдан също докосва палантира, сетне погледът му потъна в дълбините на магическия кристал. Не, не беше само погледът му, той пропадаше цял към някаква черна бездна… и изведнъж наоколо грейна ярка светлина. Намираше се извън кулата.
Първото чувство на Галдо бе изненада – денят навън се оказа ясен и слънчев, а не облачен и дъждовен, както го бе видял преди малко през прозореца на кабинета. Сетне осъзна, че кулата е изчезнала и сега виси във въздуха на стотина стъпки над бреговете на залива. Ще падна, помисли си с ужас той. Прониза го леден страх, но веднага усети как невидими пръсти здраво стиснаха неговите и чу гласа на Кирдан:
– Спокойно, приятелю! Аз съм с теб!
Топлината от ръката на елфа се разля по цялото тяло на Галдо и страхът му мигом изчезна. Обзе го опиянение от свободата сред необятната небесна синева, където можеше да се рее като птица. Сетне невидимата десница на Кирдан го дръпна напред и двамата полетяха през небосвода с шеметна бързина. Безтелесни и по-леки от вятъра, те се носеха на североизток, а под тях преминаваха ту слънчеви плажове, ту голи каменисти чукари, ту възвишения, обрасли с вековни гори. Променяше се дори самият цвят на морето – отначало то бе искрящо синьо, сетне постепенно потъмня до зелено и накрая стана оловносиво, прошарено с дълги бели вълни. Тесни фиорди, сякаш изсечени с брадва, прорязваха високи брегове от сиво-черна скала, отвъд тях се издигаха стръмни планини, увенчани с искрящо белите шапки на вековни глетчери. А двамата невидими пътешественици продължаваха да летят, прекосяваха облаци и мъгли, и постепенно слизаха все по-ниско над северното море, където от дъното растяха същински гори от дълги кафяви водорасли, сред които смешни пухкави животинчета се гмуркаха за миди и морски таралежи, играеха си или дремеха, легнали по гръб върху спокойната водна повърхност.
Сетне водната шир се надигна и ги погълна, вълните се склопиха над тях и Галдо смаян видя как повърхността над него трепти като течно огледало. Снопове синкави слънчеви лъчи проникваха надолу през нея, за да обгърнат в призрачното си сияние тайнствения подводен свят. Ята сребристи риби кръжаха в неспирен танц над скали, облепени с раковини и водорасли; морски звезди лазеха бавно по песъчливото дъно; полупрозрачни сини и бели медузи се рееха безтегловно, повлекли подир себе си дълги, трептящи пипала. Надясно дъното плавно се издигаше към брега, наляво слизаше към мрачни бездни и ненадейно Галдо зърна там далечно бледо сияние. Незнайно защо тази светлинка му напомни за рисунката с двете дървета, която бе видял в ръкописа на Кирдан, и го изпълни с непреодолим копнеж да я погледне отблизо. Струваше му се, че в нейния блясък ще открие върховно блаженство и недостижима радост. Той понечи да се отправи натам, но невидимите пръсти отново стиснаха ръката му и познатият глас на елфа изрече печално:
– Не натам, Галдо. Неземно прекрасна е тази светлина, но само болка и горест донесе тя на клетия Маглор. Приближиш ли се, ще чуеш и песента му, а никое смъртно създание не би понесло нейната непомерна скръб.
Магията на далечната светлина продължаваше да привлича Галдо, но той с усилие преодоля нейния чар и последва невидимия си водач покрай стръмни скали, които ставаха все по-високи, превръщаха се в истинска подводна планина, осеяна с пещери, където пъплеха едри раци и потрепваха венчетата на странни същества, напомнящи хризантеми и лилии. По входовете им растяха грамадни гроздове морски сюнгери, натрупани едни върху други, за да уловят едва проникващите дотук лъчи от повърхността. Една от тези сумрачни каменни зали бе далеч по-просторна от другите и като надникна навътре, хобитът зърна в нейните плътни сенки да лежи някакво колосално туловище с изпружени пипала, дебели като дънери на вековни дървета. Забравеният страх отново се надигна в душата му, като си представи как тия пипала се обвиват около него и го придърпват към устата на чудовището. Ала и този път Кирдан го успокои:
– Няма от какво да се боиш, Галдо. Страховит е на вид Кракен, но не ще ти стори зло. Тук спи той от незапомнени времена, сътворен от първата намеса на Мелкор в песента на Айнурите. И по повеля на Еру ще продължава да спи чак до сетния ден на Дагор Дагорат, когато ще изплува с оглушителен рев, за да го видят люде и Валари… и да издъхне на повърхността.
Нататък Галдо изгуби представа за времето. Не знаеше дали са се носили все така из подводните дебри часове наред или само броени минути. Горе над тях все по-често се появяваха бели грамади, които отначало му заприличаха на облаци, но след това разбра, че всъщност са плаващи ледени планини. На места ледовете се сливаха в плътен свод, осеян с издатини и ями, другаде пак се разкъсваха. Дъното ставаше все по-пустинно, вече рядко се мяркаха водорасли и рибни ята. Но ето че най-сетне пътешествието им стигна до края си. Бяха спрели пред полуразрушен кораб, килнат на една страна, тъй че се виждаше широката пробойна в корпуса му. Точно през този отвор невидимата десница на Кирдан бавно поведе Галдо навътре и двамата се озоваха в широкия мрачен трюм, застлан с тиня и обрасъл с хиляди дребни раковини. И тук ги чакаше нова смразяваща гледка – край една изгнила преграда се бе свлякъл човешки скелет със златна корона върху зловещо ухиления череп. Върху коленете му лежеше кристално кълбо и костеливите му ръце го стискаха в предсмъртно усилие, сякаш в сетния си миг покойникът бе потърсил от палантира – защото това несъмнено бе палантир – някакво утешително или обнадеждаващо видение.
– Да, Галдо – потвърди тихо гласът на елфа – тук лежи завинаги палантирът от Амон Сул, изгубеното съкровище на злощастния крал Арведуи, последния владетел на Северното кралство. Печална бе неговата съдба. Свирепите орди на Карн Дум нахлуха в земите му и той не успя да дочака помощ нито от гондорската армия, нито от храбрите стрелци на Вавелукс, нито дори от твоя прадядо Помдерой Бързолък. Принуден да се спасява с бягство, Арведуи намери приют при снежните люде от Форохел. Когато узнах за това, аз пратих този кораб да го прибере и уви, тъй допринесох за гибелта му. Защото скоро след като пое по обратния път, корабът бе разбит от плаващи ледове и никой от екипажа и пътниците не се спаси.
Галдо усети как в очите му напират сълзи за трагичната участ на отдавна загиналия владетел, чиято власт хобитите от Графството признаваха дори днес, векове след като бе напуснал живота. Искаше му се да коленичи пред костите на краля, но разбираше, че е невъзможно – тук бе само духом, а тялото му стоеше пред палантира в Кулата на покоя.
– Защо сме тук? – попита задавено той. – Защо нарушаваме покоя му?
– Заради последното изпитание – отговори гласът на Кирдан. – Камъкът от Елостирион гледа само към морето, но този тук няма подобно ограничение. Надникни в него, Галдо, за да видиш съдбата си.
Не! – поиска да отвърне Галдо и откри, че е останал без глас. Палантирът в костеливия скут на краля го привличаше като магнит. Опита да се отдръпне, но погледът му неумолимо се стремеше напред и надолу, докато отново потъна в кристала – палантир в палантира! – и той се озова другаде.
Вече не знаеше дали телом или духом, но стоеше до прозореца в кабинета на Кирдан и гледаше надолу. Навън бе звездна лятна нощ и пристанът на заливите тънеше в мрак, разсейван само от пламъка на една самотна факла. Някой стоеше на кея и се взираше към морето. След миг Галдо го видя по-отблизо и разбра, че това е стопанинът на заливите. Бледо петно се зададе от запад през нощната тъма, превърна се в малка бяла ладия, която спря пред Кирдан и от нея слязоха две лъчезарни създания, сякаш изтъкани от светлина. Сила и мъдрост излъчваха прекрасните им лица, горда бе осанката и походката им, но щом стъпиха на сушата, те мигновено се промениха, превърнаха се в крепки, но престарели, съвсем обикновени на вид люде – единият в бели одежди, другият в кафяви. Пришълците прегърнаха елфа, размениха с него няколко кратки думи и се отдалечиха в нощта.
Видението изчезна, ала след броени секунди се повтори отново – пак нощ, пак бяло корабче и величави гости, губещи блясъка си веднага след слизането на кея. Имаше само една-единствена разлика: този път новите дрехи на единия бяха небесносини, а на другия тъмносини.
Петият пришълец дойде сам. Изглеждаше по-висок от предишните и когато се преобрази, беше облечен в сиво. Кирдан сякаш го поздрави по-сърдечно и след прегръдката му подаде нещо дребно, което за момент проблесна като червен въглен в нощта и веднага изгасна. Стискайки здраво в шепа тайнствения предмет, сивият пътешественик погледна елфа право в очите, кимна с благодарност и се отправи по пътя, по който бяха тръгнали четиримата преди него.
Нищо не разбирам, помисли си Галдо. Това ли е съдбата ми? Та какво общо имам аз с тия бродници из морето? Каквото и да разправя Кирдан, аз съм един обикновен пощальон от Графството. Ако е за разнасяне на писма и пратки – моля, готов сам да помогна на драго сърце. Но чудеса, подвизи и заплахи – не, покорно благодаря. Потърсете си някой друг, който…
Преди да довърши мисълта, в очите му нахлу ослепителна слънчева светлина. Вече не беше нито в кабинета, нито пред кралския скелет в потъналия кораб. Наоколо се простираха нажежените пясъчни дюни на необятна пустиня. Полугол мъж с черна кожа тичаше залитайки под палещото слънце. Разранените му нозе затъваха дълбоко в пясъка, тялото му лъщеше от пот, напуканите му устни жадно гълтаха горещия въздух. Личеше, че е на края на силите си и когато отмина покрай Галдо, хобитът разбра защо – от дълбока рана на гърба му стърчеше пречупена стрела.
Право на пътя на черния мъж се изпречи висока дюна. Прегънат на две, той започна да се изкачва по сипкавия пясък, препъна се, падна, изтъркаля се до подножието и пак започна да се катери нагоре, вече на четири крака. Дробовете му изгаряха, болезнени спазми сгърчваха крайниците му, ала продължаваше да се бори, да изстисква от тялото си сетните капки енергия, за да продължи напред. Едва сега хобитът осъзна, че споделя усещанията на непознатия. Болката от стрелата го прорязваше при всяко движение, в ушите му сякаш тътнеха тъпани, пресъхналото му гърло жадуваше за капка вода, ала вода нямаше и той гълташе капките топла, солена кръв, бликащи от разцепените устни.
Най-сетне, с цената на нечовешки усилия, бягащият достигна върха на дюната. Отвъд нея се разкри низина с малко езерце, обкръжено от високи, непознати за Галдо дървета с прави стволове и високи корони като зелени ветрила или пищни птичи опашки. Наоколо се белееха стотици, може би хиляди шатри на военен лагер. Раненият постоя на върха, направи крачка напред, падна, но пак се надигна и затича надолу. Лагерът идваше все по-близо, от шатрите излизаха черни бойци с бели зъби, червени копринени наметки и златни халки на ушите. С разширени от смайване очи гледаха те изнурения бегач, ала той не ги забелязваше, не виждаше нищо освен алената шатра в центъра на лагера. Със сетни сили се добра до нея, дръпна завесата на входа и прекрачи вътре.
Тъмнокож пълководец с бяла коса седеше зад сгъваема маса, отрупана с карти. При вида на неканения гост той скочи на крака и изтегли от ножницата бляскав крив меч. Но веднага отпусна ръка – от пръв поглед ставаше ясно, че този човек не представлява заплаха. А бегачът направи още една крачка напред, измъкна от набедрената си превръзка смачкан пергаментов свитък, протегна го към командира и рухна мъртъв.

Умирам, помисли с ужас Галдо, усещайки как жестоката болка прорязва собственото му сърце. За секунда зърна още едно, съвсем нелепо видение – самия себе си, скачащ от висока скала върху гърба на огнедишащ дракон. После пред очите му причерня и щеше да падне, ако не го бяха подхванали здравите ръце на Кирдан.

Веднъж Хаджи Филю разговарял на икономически теми с неколцина възрожденски автори. Сред тях бил Добри Чинтулов, който горещо пропагандирал идеята да се разшири влиянието на българската валута и тя да бъде приета в някои съседни страни. По някое време той възкликнал възторжено:
– Да стане левът наш балкански!
– И от него вятър ще повей – отвърнал скептично Хаджи Филю.

Глава осма
Кралица Берутиел

Из стаята се разливаше мека сивкава светлина и отначало Галдо помисли, че все още е ранно утро. Но когато извърна глава към прозореца видя навън тих дъждовен ден. Ниски раздърпани облаци пълзяха по небосвода на запад, а дъждовните струи ту се сливаха плътно като перлена завеса, ту секваха за миг и разкриваха възвишенията около залива. По кристалното стъкло се стичаха капки и хобитът имаше чувството, че чува тяхното трополене, но всъщност отвън не проникваше нито звук.
Кирдан седеше до писалището, приведен над ръкописа си. Обзет от поредния пристъп на любопитство, Галдо стана от леглото, приближи се на пръсти и надникна през рамото му. Върху пергаментовата страница бавно се оформяше нова рисунка: прекрасна елфическа дева в бяло и едър, горделив мъж от Големите хора, хванати ръка за ръка, навлизаха в пролетна гора, оставяйки зад гърба си тучни зелени ливади около завоя на широка, бавна река.
Усещайки присъствие зад гърба си, стопанинът на заливите без да бърза остави перото, затвори мастилниците, посипа рисунката с пясък и се обърна.
– Привет на най-любопитния хобит в цялата история на Графството – изрече той с широка усмивка. – За какво желаеш да си говорим днес, добри ми гостенино?
Галдо се поколеба.
– Знаеш ли… – бавно проговори той. – Снощи сънувах странен сън. За моя прадядо Помдерой Бързолък и… и Черния конник.
– Не беше сън – поправи го елфът. – Аз ти разказах цялата тази история. Не помниш ли?
– Не – поклати глава Галдо. – Мислех, че съм я сънувал. Но всичко беше толкова странно… И сега ме кара да се замисля. Толкова много неща си приличат в моята история и историята на Пом Бързолък. Той имаше сребърна елфическа стрела, а аз намерих онзи нагръдник. Той бягаше в нощта от невидими твари, аз – от онези черни създания. Накрая и двамата видяхме елфи в бойни доспехи, и ми се струва… че за момент зърнах теб.
– Така е – кимна Кирдан. Погледът му стана дълбок и далечен, сякаш отново се връщаше в миналото. – Аз бях там. И в онзи миг с цялото си сърце се надявах сребърната стрела да освободи света от онзи най-страшен враг. Ала съдбата бе решила другояче и Гил-галад разбра това. Той бе най-прозорлив сред елдарите и горчиво е днес неговото отсъствие…
Хобитът се почеса замислено по главата.
– Само едно не разбирам. Откъде може да се е появила в Графството такава стрела?
– О, това ли? – отвърна с усмивка Кирдан. – Чуй една забавна история, каквато може да се случи само във вашето Графство.

Година и половина преди славния (макар и безрезултатен) поход на Вавелукс, през дебрите по Зелените хълмове минавала група горски елфи, предвождана от Артуил – благороден, но своенравен и малко високомерен племенник на крал Трандуил от Зеленогор велики. Тия горски чеда изпитват дълбок копнеж по морето и понякога идват насам, за да зърнат вълните, отвъд които се крие Блажената страна. Обикновено те избягват да срещат когото и да било, тъй че малцина ги виждат. Но точно тогава на пътя им се изпречил лагерен огън, край който се канели да пренощуват трима местни ловци от Туковия род.
Би било лесно за елфите да се промъкнат незабелязано покрай тях. Артуил обаче решил да се пошегува. Той пристъпил към огъня и взел да разпитва смаяните хобити как е минал ловът им. За беда през целия този ден те не хванали нищо и съвсем обяснимо били в лошо настроение. От дума на дума разговорът загрубял и не след дълго Артуил изразил съмнение в стрелковите умения на ловците. Те от своя страна го предизвикали на състезание и в своята гордост той заявил, че им дава по три изстрела, а за себе си иска само един. Като залог предложил старинна сребърна стрела, изработена някога в Ерегион. Хобитите пък приели ако загубят, цяла нощ да пеят и танцуват за негово забавление.
Без да губят повече време, съперниците започнали състезанието. Поставили мишена на сто крачки и ловците първи опитали майсторството си. Първият не улучил изобщо, вторият успял с третата стрела, а третият – с втората. Тогава тримата се отдръпнали настрани и на стрелковата позиция застанал Артуил. Той бил изкусен стрелец и знаел, че няма как да загуби. Или поне така си мислел. Защото съдбата отредила друго – когато изпънал тетивата докрай, лъкът му изведнъж изпращял и се счупил.
Изненаданият Артуил се обърнал към своите спътници да поиска лък, но елфите му отказали и заявили, че е справедливо наказан за своята горделивост. Нямало как, трябвало да изпълни облога и тъй, драги приятелю, стрелата попаднала у тримата хобити. Ала тогава възникнала нова трудност. Нямало как да си я поделят, а всеки мечтаел да я получи. След дълги спорове решили да обявят състезание между най-добрите стрелци от Графството и победителят да вземе за награда елфическата стрела. Останалото го знаеш…

Кирдан млъкна и се облегна назад. Галдо хвърли поглед към недовършения ръкопис и замислено каза:
– Знаеш ли, стопанино, ти умееш да разказваш също тъй великолепно, както и да рисуваш. Когато заговориш или запееш, струва ми се, че се унасям в сън и виждам всичко със собствените си очи.
– Изкушавам се да приема ласкателството ти, но не е точно така – възрази сериозно Кирдан. – Трябва да знаеш, Галдо, че разказите и песните не са просто забавления за убиване на времето, както смятате в Графството. Те са нещо далеч по-важно. Светът е създаден от песен и поради туй най-близо до корените му можем да стигнем чрез умението, което ние, елфите, наричаме линдолор – сън на песента. Дори сред нас не всеки владее това изкуство – да се отдадеш изцяло на словото и мелодията, да прекосиш бездните на времето и пространството, да видиш невидимото и да пресътвориш отдавна отминали мигове. Затова съм изумен да го срещна у един от простодушните и непретенциозни хобити. Но както вече ти казах, грешка е да смятаме когото и да било за обикновен и безинтересен. Всеки е част от Първоначалната музика и има своята неповторима роля за цялостното съзвучие.
Галдо надигна ръка и бавно разтри лицето си. Имаше чувството, че в главата му бавно и неусетно като морски прилив се надигат някакви важни мисли, но не успяваше да ги схване – те изглеждаха прекалено необятни и величави за простичкия му хобитов ум.
– Ала има и друго, нали? – промълви той с тих, далечен глас, сякаш излитащ от нечии чужди устни. – Когато в съзвучието започнат да се повтарят отделни акорди… когато забележиш съвпадение или прилика между събития, разделени от векове… – Той въздъхна и сви рамене. – Усещам го, но не мога да го изкажа. Може би нямам думи, или просто е прекалено голямо за мен.
Кирдан отметна глава и се разсмя.
– Нека никой не казва, че хобитите от Графството са простовати и скучни! – възкликна той. – Мъдрост звучи в думите ти, Галдо. Мъдрост, до която само малцина достигат. Да, такава е Песента на света. Срещнеш ли повторение на съзвучия в мелодията, можеш да бъдеш сигурен, че и целият мотив ще се повтори, макар и не точно по същия начин както преди. Онова, което наричаме “съвпадение” или “случайност”, всъщност е знак, че за нас звучи някоя от най-важните части на Песента. Прорицателите използват думата “поличба” или “знамение” и понякога най-прозорливите от тях успяват да предугадят по този начин хода на бъдещите събития.
Изчервен до уши, хобитът се изкашля и заби смутен поглед в краката си. Тайничко обаче трябваше да признае, че изпитва неимоверна гордост – сам владетелят на Сивите заливи го наричаше мъдър.
– И все пак ти сигурно си имаш по-важна работа, отколкото да ме забавляваш – измънка той, поглеждайки пак ръкописа. – Не бих искал да изглеждам като натрапник…
Кирдан вдигна вежди.
– Натрапник ли? Странна представа имаш за нас, елфите, Галдо. Като че ли непрестанно се занимаваме с важни и съдбоносни дела. Уверявам те, ние също като вас обичаме приятния разговор и изпитваме еднаква наслада от разказването и слушането. Особено ако събеседникът е надарен с линдолор. Погледни този бавен и тих дъжд навън. Нима може да има по-хубав ден за разправяне на стари истории?
И за похапване, понечи да добави Галдо, но само отвори уста и млъкна веднага. Току-що бе осъзнал нещо удивително: не изпитваше глад! Това бе неестествено за един хобит и леко го притесни, но преди да се разтревожи наистина, Кирдан сякаш прочете мислите му.
– И за похапване, разбира се. – Стопанинът измъкна измежду свитъците върху писалището малко звънче и го разтръска. – Не бива да държим госта гладен, особено ако е хобит.
Още преди мелодичният звън да заглъхне, вратата на стаята се отвори и един тъмнокос елф внесе голямо сребърно блюдо, отрупано с плодове. Кирдан, придърпа от ъгъла малка масичка от тъмно дърво със седефени инкрустации. След минута Галдо седеше на табуретка до масичката и късаше зърно след зърно от чепка едро грозде, което се оказа неописуемо сочно и сладко.
– И тъй, за какво би искал да ти разкажа сега? – попита стопанинът.
Гласът му прозвуча толкова сърдечно, че притесненията на Галдо мигом отминаха. И ако не отговори веднага, то бе защото първото, което му хрумна, бе онова странно видение от предишната нощ. Самотният кораб, котките и жената в черно – всичко това разпалваше у него парещо любопитство… но и пораждаше необяснима тревога. Той преглътна, въздъхна дълбоко и накрая се престраши.
– Разкажи ми за Господарката на котките.
Кирдан трепна от изненада.
– Господарката на котките ли? Мрачна и тъжна е тази история, драги приятелю. – Той наведе глава и въздъхна. – Но защо пък не? Добре, Галдо, чуй легендата за кралица Берутиел и нейната злочеста съдба.

Преди много векове в далечния южен край, наречен Харад, съществувало малкото кралство Хилуменор, що в превод означава Наследник на Нуменор. Може би си чувал за печалната участ на нуменорците, които се поддали на зло и поквара, и тъй сами си навлекли страшната гибел. Когато островът им потънал в морските бездни, оцелели само една шепа хора – група доблестни люде, верни на старите добродетели. Смъртоносната вълна, достигаща небесата, пренесла полуразбитите им кораби през цялото море и ги захвърлила на бреговете на Средната земя. Тук те основали новото кралство Гондор и имали славна история, достигаща през възход и падение до днешните дни.
Ала не за тях ще ти говоря сега.
Имало и други оцелели, наречени Черните нуменорци – онези, които били дошли по-рано, за да наложат по тия брегове владичеството на Нуменор. Слаба била тяхната власт из дивите южни области, а и не притежавали духовната мощ да изградят могъща държава, защото продължавали да се кланят на мрака и злото. Именно те нарекли кралството си Хилуменор, обявили се за единствени истински нуменорци и ненавиждали люто сънародниците си от севера, ала не смеели да влязат в открита вражда с тях. На юг пък граничели със земите на диви племена с черна кожа, към които се отнасяли само с презрение и надменност.
Век подир век кретало Хилуменорското кралство, чистата нуменорска кръв постепенно се губела поради неравни бракове с местното население, и онези, що някога живеели по три века и напускали живота с умиротворение и покой, вече се радвали, ако успеели да доживеят до сто години. Напразно отправяли в своите храмове молитви към оногова, когото наричали Черния властелин. Воплите им не срещали отзвук. И все по-често мълвата нашепвала забранени слова: Измамник е бил той и окаяни глупци са били прадедите ни, че са му повярвали.
Нямало в тия слова друго, освен отчаяние и горчива покруса, ала странно са устроени хората – когато надеждата липсва, те намират утеха дори в отчаянието. Тъй се стигнало дотам, че по времето на крал Тар-Харадур крамолните речи започнали да отекват дори в двореца.
Макар да не бил силен владетел, Тар-Харадур притежавал достатъчно здрав разум и далновидност, за да разбере, че Хилуменор е обречен на бавен и неминуем упадък. Не смеел да се опълчи открито срещу скверните стари обичаи, завещани от нуменорските му предтечи, но отдавна не вярвал в тях и се терзаел дълбоко, че е принуден да се подчинява на нелепи и пагубни традиции. Търсейки начин да спаси своя народ, той гледал към северното кралство и тайно мечтаел да сключи съюз, а сетне и обединение.
Ала същевременно Тар-Харадур разбирал, че подобна мечта ще остане безплодна докато не намери начин да се отърве от древното проклятие – и то без открит бунт, за какъвто нямал нито сила, нито решителност. Тогава му хрумнал друг план, който щял да отнеме дълги години, но имал всички шансове да успее.

Не цялото Хилуменорско кралство било подвластно на стария мрачен култ. Далече, сред пустинята на самата му източна граница, се намирал оазисът Литселот, където потомците на Нуменор дръзко проклели името на Черния властелин и се върнали към вярата на прадедите си. Това бил открит бунт, но няколко наказателни похода, пратени срещу тях, завършили с неуспех – както заради дългия преход през палещата пустиня, така и защото местните племена ги подкрепяли. Тъй владетелите на Хилуменор се видели принудени да приемат с мълчаливо съгласие независимостта на оазиса, което всъщност не било чак толкова трудно, защото Литселот от своя страна признавал кралската власт и продължавал да плаща данъци.
Малкото късче плодородна земя насред сухите пясъци се славело с ненадминатите си южни плодове; сред жителите му имало мъдреци и звездобройци, чиито имена се изричали с почит в цялото кралство. Но най-голямата слава на Литселот идвала от Задругата на Бялото цвете.
Казват, че тази задруга била основана много векове преди това от жени и девойки, почитащи Дарителката на плодове Явана – прекрасната Валиера, съпруга на могъщия Ауле и закрилница на всичко, що расте по земята. Изпървом тайно, подир туй все по-открито се срещали те, за да споделят премъдрости и познания за целебните билки и чудесата на дървеса и треви. И тъй преуспели в това си изкуство, че самата Явана обърнала към тях благосклонен взор и понякога дори пращала в Литселот своя пръв помощник Айвендил, предрешен като дрипав старец, за да ги учи и наставлява.
Постепенно скромното светилище на Задругата се превърнало в храм на живота, където идвали най-будните и добросърдечни девойки от оазиса и околните области, за да овладеят натрупаните премъдрости. Те давали обет за смирение и всеотдайна обич към всичко живо, и години наред изучавали усърдно целителските умения, като помагали на всеки страдалец, който пристигал при тях. Винаги носели еднаква премяна в зелено и бяло, по подобие на бялото пролетно цвете, донесено от снеговете на далечния север. Никой не бил виждал друго подобно цвете сред знойните простори на Харад и людете го гледали с благоговение, а когато цъфтяло напролет, прииждали със стотици да зърнат това скромно и в същото време затрогващо чудо. Тъмнокожите племена от пустинята се прекланяли със страхопочитание пред зеленото стръкче и вярвали, че един поглед към него може да изцели всяка болест. И донякъде имали право, защото каквото не постигало цветето – извършвали го изкусните ръце на девойките от Задругата.

Именно там решил да изпрати Тар-Харадур невръстната си дъщеря, принцеса Берутиел, понеже бил замислил дързък план. Искал да откъсне принцесата от мрачните обичаи и нрави на дворцовия живот, и чрез обучение в Задругата на Бялото цвете да я направи желана съпруга за владетеля на Гондор. Ако успея да сродя чрез брак Хилуменор със северните ни сънародници, казвал си той, и ако от този съюз се роди син – то нима би могъл някой да отрече правото му за власт над двата народа? Тогава отново ще бъдем едно цяло както някога в Нуменор, и може би ще отмине навеки проклятието над нашето многострадално кралство.
Когато обявил решението си, съветниците му го упрекнали, че тъй престъпва вярата на своето кралство, ала Тар-Харадур събрал смелост и им отвърнал:
– Не ме интересуват празни слова и обичаи, а делата и съдбините на кралството. Погледнете: по южната граница често припламват сблъсъци с тъмнокожите тамошни племена. А и на север – добавил притворно той – всеки момент може да избухне война с някогашните ни съотечественици. Знаете не по-зле от мен, че във времена на рат всеки меч е по-скъп от златото. Но не по-малко скъпо е и целителското изкуство, що изправя ранените на крака, за да се върнат отново в бойния строй. Нека го изучи принцесата, а като се върне – да го сподели с други и тъй ще нарасне мощта на войската ни.
И отказал повече да ги слуша.

Тъй едва осемгодишна попаднала принцеса Берутиел в светилището. Като единствено кралско чедо, тя била разглезена и горделива, ала не й липсвала нито любознателност, нито ум и усърдие, а на смирение постепенно се научила под грижите на наставничките си. Година подир година преуспявала в обучението си, додето станала най-изкусна сред лечителките от Литселот. Дивите пришълци от пустинята я тачели наравно с Бялото цвете и идвали да коленичат пред нея и да й поднесат в дар късове самородно злато, открити в незнайни находища. Казват, че сам Айвендил я научил на върховното и тайно изкуство – умението да разговаря с животни и птици. Носела й се славата, че на драго сърце приемала страдащите по всяко време на деня и нощта, и че не е отпратила никого, без да го изцели напълно.
Междувременно Тар-Харадур бавно и търпеливо привеждал плана си в действие. Отначало само насърчавал пътуването на търговски кервани до граничните градове на Гондор, после започнал да праща с тях любезни послания до крал Сириондил; а когато в Гондор обявили всенародни празненства по случай двеста и петдесетата годишнина на владетеля, в двореца пристигнали посланици от Хилуменор с богати дарове.
Както е редно, Сириондил приел даровете с благодарност и устроил за гостите богата гощавка. Но късно вечерта, когато пратениците почнали да клюмат, натежали от ястия и напитки, един от тях – дребен, невзрачен на вид човечец с тих глас и остър поглед – незабелязано напуснал трапезата и помолил да бъде приет в кралските покои. Там дълго разговарял с владетеля зад закрити врати, а сетне пак тъй незабелязано се върнал при задрямалите си спътници.
От тогава насетне зачестили посланията между Хилуменор и Гондор. Крал Сириондил разбирал, че животът му отива към края си и трябва да побърза, ако иска да осъществи плана на Харадур, с който бил напълно съгласен. Не само защото това би умножило силата на неговото кралство, но и защото обединението щяло да върне в правия път заблудените му сънародници от далечния юг. А и друга причина имало – престолонаследникът Таранон все още нямал съпруга, понеже насочвал цялата си енергия към ратни подвизи по море с мощния гондорски флот. Крайно време е да го задомим, казвал си кралят, та да осигурим и за него наследник.

Десет години били изминали от пристигането на Берутиел в Литселот и спомените й за някогашния живот в кралския дворец постепенно се превръщали в далечни мъгляви видения. Чувствала се напълно щастлива сред простодушните люде от оазиса и сред сестрите си от Задругата. Вече не искала друго, освен да помага на болните, да работи сред билковите лехи, вечер да потанцува и да се повесели с приятелки, а после да заспи уморена и доволна от изминалия ден.
Съдбата обаче била отредила друго. Един ден пред светилището спрял конен отряд на кралската стража. Стотникът влязъл вътре и пожелал да разговаря насаме с Берутиел. Смаяната принцеса узнала, че от една година северното кралство Гондор има нов владетел на име Таранон Фаластур; че този владетел няма съпруга и неговият баща отдавна е уговорил с нейния да обединят чрез брак двата кралски рода; и че тъй като е изтекъл едногодишният траур по покойния крал Сириондил, сватбата може да се отпразнува веднага.
Смесени чувства бушували в гърдите на Берутиел докато се сбогувала с любимия си оазис и потегляла на път към Гондор. Изгаряло я възмущение, че като обикновена стока след пазарлък са я предали някому, без да я питат. Знаела обаче, че подобни съюзи са нещо обичайно в кралските родове, затова стискала зъби, твърдо решена да изпълни дълга си. И в същото време я мъчело трепетно любопитство как ли ще изглежда нейният бъдещ съпруг.
На третия ден от началото на пътуването принцесата забелязала нещо странно. Понеже в светилището била изучавала и звездобройски премъдрости, тя скоро разбрала, че отрядът не отива на север към гондорската столица Минас Тирит, а почти право на северозапад. Към устието на Андуин ли сме се отправили, питала се тя. Що ще дирим там?
Правилно се догаждала. След още пет дни отрядът достигнал устието на Андуин. И там чакал целият кралски флот, чиито платна закривали хоризонта като безкрайна върволица бели летни облаци, прииждащи бавно по небосвода. Застанал на брега пред флагманския кораб, гордия “Еармегил”, крал Таранон Фаластур очаквал младата си невеста. А тя занемяла като го зърнала тъй снажен и величествен, съчетал мъдростта и достолепието на годините с красотата и силата на младостта. Сторило й се изпървом, че е застанала пред някой от властелините на Валинор и сърцето й примряло от благоговение; ала после проумяла, че е мъж простосмъртен, досущ като нея, и я обзела мигом любов, каквато не вярвала дотогава, че може да има на този свят.
Той пък се смаял, като я видял в бяло-зелената й премяна – кротка, свенлива и плаха, ала надарена с простичка и всепобеждаваща прелест като кокиче напролет. Поклонил се безмълвно, подал й ръка и я повел по мостчето нагоре към “Еармегил”.
Там, на борда, ги обвенчали тържествено, сетне корабите вдигнали котва и бавно поели нагоре срещу течението към Пеларгир, където владетелят бил изградил за своята нова кралица величав дворец върху арки, забили нозе дълбоко в просторните води на Етир Андуин. Горда и развълнувана, Берутиел стояла на носа до Таранон, вдъхвала с пълни гърди свежия вятър и тръпнела от радостно предчувствие. Уви, още същия ден щяла да дойде първата поличба, че бракът им е сключен под нещастна звезда. Защото в нощта на сватбата се случила беда – пламнал пожар на борда на “Еармегил”. Щом чул злата вест, Таранон мигом захвърлил чашата, скочил от празничната трапеза и начело на стражата се втурнал към пристана да гаси пламъците, без да щади силите и живота си. С възхита гледали коравите морски люде доблестното дело на своя крал и в не едно око бликнала тогава сурова мъжка сълза. Ала други сълзи, горчиви и тежки ронела Берутиел, сама в брачното ложе, където останала будна чак до зори. А когато славеите запели в клоните на дърветата и Таранон се завърнал с тежки стъпки, изнурен и понесъл мирис на пушек и пепел, изоставената съпруга затворила очи и се престорила на заспала.

От онази нощ Берутиел възненавидяла морето, което винаги щяло да я разделя от любимия й съпруг. Намразила и двореца в Пеларгир, докъдето достигали морските приливи, та скоро се преселила далече нагоре покрай Андуин – чак в Осгилиат, където имало друг дворец, наречен Кралския дом. Обкръжавал го парк от кипариси и ясенови дървета, под чиито скръбни сенки се спотайвали мраморни статуи на умислени юноши и девойки. Нямало много удобства в този дворец, защото гондорските владетели го използвали рядко – само когато им трябвало място за усамотение и дълбоки размисли. Но Берутиел била свикнала да живее скромно и не я блазнела светската суматоха на столичните палати. Задоволявала се да броди из парка, докосвайки с любов всяко дърво, или дълги часове да седи край прозореца и да гледа надолу по течението на Великата река, очаквайки да види платната на кралския кораб.
Велик крал и велик мореплавател бил Таранон Фаластур; нямали тайни за него нито морските бури, нито ратните изкуства, нито сърцата мъжки, ала женското сърце било за него като книга зад седем печата. Увлечен в битки, далечни плавания и строеж на нови пристанища, той все по-рядко се връщал при младата си съпруга. А и чистата нуменорска кръв му изиграла лоша шега – поради природното си дълголетие и съхранена младост, кралят вярвал, че разполага с всичкото време на света. Държавните дела предоставил изцяло на своя Наместник и на племенника си Еарнил, а за Берутиел си спомнял само в редките прекъсвания между морските походи.
Както водата изтича от шепите ни, колкото и да стискаме пръсти, тъй отминавали и годините за кралица Берутиел. Туй не били предвидили въпреки своята мъдрост нито предпазливият Тар-Харадур, нито прозорливият Сириондил: тя не била от чисто нуменорско потекло и съдбата й отредила обичайния за простосмъртните люде житейски срок. Само след две десетилетия на самота и редки съпружески ласки кралицата усетила как възрастта коварно започва да я оплита в мрежите си. Неусетно и преждевременно проблеснали в черните й коси първите бели нишки. Все по-рядко звучал нейният смях, все по-често и по-дълго се разхождала под кипарисите на парка и из дъбравите на съседната гора. Страняла от людете и предпочитала компанията на десетте си котки – девет черни и една бяла, с които умеела да разговаря. Изоставила някогашната бяло-зелена премяна и почнала да се облича само в сребристо и черно, а когато веднъж вярната й прислужница я попитала за това, тя отговорила:
– Обличам се тъй, какъвто е и животът ми – живот на вдовица при жив съпруг, озаряван само от редки моменти на сребърна радост, когато кралят се връща при мен.

Тук в съдбата на Берутиел влязъл друг мъж – кралският племенник Еарнил. Древните летописи разказват, че във вените му също течала чиста нуменорска кръв, но от друго тесто бил замесен – не за крал, а за пълководец. Дързост и гордост го движели през живота, неукротени от мъдрост и далновидност; дори и по облик не се различавал от младите стражници, с които обичал да скита и да се весели – тялото му запазвало младежката сила и крепкост, макар вече да наближавал възраст, каквато обикновените люде смятали за преклонна.
По заръка на краля Еарнил понякога идвал да види как е съпругата му и да изпрати известие за това – задължение, което приемал за скучно, но изпълнявал старателно. За да прогони досадата, често взимал със себе си неколцина приятели от кралската стража.
През един летен ден Берутиел се разхождала сама из гората отвъд пределите на кралския парк. Ненадейно чула нейде отпред между дърветата около речния бряг да кънти мъжки смях. Не знаела, че на идване Еарнил е спрял да се изкъпе с приятелите си преди посещението в Кралския дом. Поколебала се, но я обзело любопитство, та предазливо продължила напред и надникнала през гъстите храсти да види що става край реката.
И тъкмо това любопитство я погубило, а не другото, в което я обвинявали по-късно. Защото щом зърнала стройната гола снага на Еарнил, обсипана с кристални водни капки, в гърдите й лумнала изпепеляваща, пагубна страст. С усилие на волята Берутиел обърнала гръб и се отдалечила замаяна през гората. Ала от онзи миг насетне, макар и да си го забранявала, взорът й непрестанно дирел да зърне кралския племенник.
Не останало това незабелязано за Еарнил. Потрес и смайване го обзели, когато осъзнал, че самата Берутиел го гледа с въжделение. Тогава и той за пръв път в живота си възжелал нещо кралско – първо съпругата на Таранон, а подир туй и престола му. Мъдър мъж на негово място би стегнал сърцето си в железни обръчи и би обърнал гръб на изкушението. Еарнил обаче бил изтъкан от огън и вихър; нямало преграда за волята му, а щом пожелаел нещо, трябвало да го има.
Един съдбоносен ден Еарнил влязъл с твърда стъпка в парка на Кралския дом. Открил кралицата сама под кипарисите, безмълвно пристъпил към нея, грабнал я в крепките си обятия и впил устни в нейните. Опиянена от безумието на мимолетния миг, Берутиел страстно отвърнала на целувката. Ала лудостта й траяла само колкото проблясък на мълния. Сетне тя отблъснала Еарнил и изрекла такива слова:
– Туй, що извършихме, е държавна измяна и потъпкване на дълга към нашия крал. Лудост бе да си го позволим и никога не ще си простя за това. Върви си сега, не идвай повече да ме виждаш и знай, че сърцето ми е навеки отдадено на един – никога не ще бъде твое.

Може ли някой да каже що става в мъжкото сърце, когато дръзка и горделива любов бъде отхвърлена? Мигом изгаснала една страст в гърдите на Еарнил, ала на нейно място незабавно лумнала друга – люта ненавист към оная, чиито нозе допреди ден бил готов да целува. Мълвата твърди, че сам безплътният дух на прокълнатия Саурон се е намесил в съдбата на Берутиел. Може и да е тъй, ала го сторил не пряко, а чрез посредничеството на кралския племенник.
Никой не е усвоявал черното изкуство на козните по-бързо, отколкото простодушният до вчера Еарнил. Омразата (или може би сянката на Саурон) му подшушвала що да прави и скоро той почнал да сее отровни слова за кралицата: че не е забравила мрачните обичаи на Черните нуменорци; че практикува тайни и забранени изкуства; че чрез магия говори със своите котки и ги праща да шпионират и да разкриват всички мрачни тайни на Гондор, та да знае всичко онова, що хората най-силно желаят да скрият.
А злата мълва е като лавина в далечните северни планини. Тръгне ли веднъж, разраства се със страховита сила и погубва всичко по пътя си. Макар някога да били приели с възторг прелестната си нова кралица, людете от Гондор вече гледали с подозрителност нейното вечно усамотение, тъй че клеветите на Еарнил намерили плодотворна почва и скоро избуяли като трънливи плевели. Народното недоволство от Берутиел се разгаряло докато накрая наближило до границата на бунта и когато научил за това, Таранон нямал друг избор, освен да се намеси решително.

Една сутрин бърз кораб на кралските вестоносци пристигнал в Осгилиат с кралска повеля: кралицата незабавно да се яви в Пеларгир. Берутиел се подчинила безропотно и още същия ден застанала пред Таранон.
Навъсен като буреносен облак я посрещнал кралят. Погледнал я строго, ала в този миг сякаш завеса паднала от очите му – и макар да била посърнала нейната хубост, сторила му се неимоверно прекрасна с красотата на онова, що сме загубили безвъзвратно. Омекнало суровото кралско сърце и Таранон изрекъл с по-благ глас, отколкото възнамерявал:
– Сигурно знаеш, Берутиел, че сред людете от цялото кралство се носи грозна мълва. Обвиняват те в черни умения, чужда вяра и нечестиви деяния към обикновените хора. Като крал аз съм длъжен да въздам справедливост дори към кралицата. Ала като съпруг желая да ти повярвам. Затова избрах сама да си бъдеш съдник. Излез пред народа, застани пред храма на Улмо и се закълни в името на Повелителя на моретата, че не си нарушила своя дълг на кралица. Само туй искам от теб, Берутиел, ако си жертва на клевета, а на мен остави да накажа най-сурово клеветниците.
И тъй клетата Берутиел попаднала в безмилостен капан. Не можела да даде подобна клетва, защото в паметта й оставала запечатана с нажежено желязо онази престъпна целувка, която никога нямало да си прости. Отчаяно подирила изход и внезапно й се сторило, че го е открила.
С върховно усилие надмогнала гордостта си, хвърлила се в нозете на Таранон и възкликнала:
– Чуй ме, кралю мой, възлюбени мой! Кралският дълг и кралската участ ни донесоха само горчилка и вечна раздяла. Но нима не сме ние с теб просто мъж и жена с право на свое човешко щастие? Нима трябва непременно да живеем в дворци и да вършим велики дела? Чувала съм да казват, че нейде отвъд морето е оцеляло късче от древната ни родина – върхът на свещената планина Менелтарма, превърната днес в блажен остров. Ти си велик мореплавател, съпруже мой. Захвърли короната и кралската мантия, вземи най-бързия си кораб и нека отплаваме само двамата на запад. Може би там ще открием онзи остров, а заедно с него и щастието, което тъй дълго пренебрегвахме.
Сблъскали се в гърдите на Таранон Фаластур кралският дълг и обикновената мъжка обич. Ала макар сърцето му да се късало, дългът надделял и той отговорил:
– Не е редно да бъда твой съдник. Ти самата също отхвърли правото да отсъдиш. Тогава ми остава само едно: да се обърна пряко към Улмо. Нека Повелителят на моретата сам реши дали си виновна или невинна.

Денят клонял към залез когато на пристана се сбрало многохилядно множество, за да види как ще се осъществи морската справедливост. Откъм двореца се задала дълга процесия; най-отпред вървяла кралица Берутиел обкръжена от стража в парадни униформи; подир нея крачел Таранон, следван от всички царедворци и кралски служители. На кея вече чакал малък кораб без екипаж. Кралицата безмълвно се качила на борда, а кралят вдигнал ръка за тишина и изрекъл с гръмовен глас:
– Отдаваме днес кралица Берутиел на волята на всемогъщия Улмо. Ако е виновна, нека я накаже с властта на стихиите си. Невинна ли е – да я върне невредима при нас, а ние ще имаме задължението да накажем сурово клеветниците, опетнили нейното име.
После дал знак да прережат въжетата. Ала преди това да се случи, изневиделица на кея се появили десетте котки и с пъргав скок се озовали до Берутиел. Над тълпата се надигнала глъчка на изумление, която прераснала в гневен ропот, после в яростен рев: “Съд, съд! Нека Улмо отсъди!”
Паднали въжетата, корабчето трепнало и бавно поело навътре в морето, а хората го следяли с очи докато се превърнало в черно петънце и изчезнало сред ослепителното зарево на залязващото слънце.

Разказват, че за сетен път корабчето било видяно да прелита под лунния сърп покрай Умбар с една котка върху мачтата и друга застанала като статуя на носа.
Мълвата постепенно затихнала, ала кралица Берутиел никога не напуснала хорските езици. А старостта най-сетне изведнъж се стоварила върху плещите на Таранон. Твърде късно осъзнал той какво е изгубил и никога не си простил, че не е приел последната молба на любимата си съпруга. Още шейсет и три години продължило неговото царуване, но не минала и седмица без поне веднъж да отиде на един скалист нос навътре в морето и дълго да се взира с надежда към хоризонта.
Когато усетил, че животът му наближава края си, Таранон повелил да му изградят на същия този нос гробница с пътеводен фар за изгубените кораби. Но не дочакал гробницата да бъде завършена. Едни предания казват, че го намерили издъхнал на скалата над морския прибой. Други – че сам се превърнал в скала, обречен навеки да рее сляп поглед в очакване на изгубената Берутиел.

Шейсет и три години бил чакал Еарнил. И ето че най-сетне мечтата му се осъществила – получил кралската власт, тъй като Таранон нямал пряк наследник. След като се възкачил на престола, първата му работа била да заличи завинаги от Аналите на кралете името на омразната Берутиел.
Сам Еарнил останал в тия Анали като храбър и дързък крал. В стремежа си да надмине по слава Таранон, той спечелил много морски сражения и дори постигнал нещо нечувано – покорил старите врагове на Гондор, размирните и свирепи пирати от Умбар.
Ала кратко било неговото царуване за потомък на древните нуменорци – едва двайсет и три години – и мрачен бил краят му. Веднъж Еарнил потеглил на поредното си далечно плаване и корабът му изчезнал в морето заедно с целия екипаж.
Един-единствен моряк оцелял, за да разкаже как в ясна и безветрена лунна нощ пред кралския кораб се появило изневиделица малко корабче с продрани платна. На носа му стояла изпита и скръбна жена в черни дрехи, обкръжена от котки. Изумен от видяното, вахтеният матрос изтичал да съобщи на краля, а той, щом чул новината, пребледнял като платно и се втурнал да види с очите си. Тогава жената протегнала ръце и се провикнала:
– Ела, любими, ела при мен! Имаш вече престола, ала сладка ли ще е кралската власт, без да имаш жената на краля?
Още преди да заглъхне гласът й, сред морската тишина отекнал страховит пукот. Всички скоби, нитове и дървени сглобки изскочили от гнездата си, обшивката се разпаднала като слама под налетял вихър, мачтите рухнали с трясък и преди да измине минута, морската бездна погълнала кралския кораб.

Като кореспондент по време на Гражданската война в САЩ Хаджи Филю се сприятелил с един войник от Конфедерацията на име Джон Пембъртън.
След това не се виждали дълго време, но когато през 1880 година отново попаднал в Америка, Хаджи Филю решил да навести стария си приятел, който живеел в Атланта. За беда го заварил в недобро здраве. Освен че страдал от старите военни рани, Пембъртън в момента имал и тежка простуда с жестока кашлица. Не му помагали никакви лекарства.
– Лесна работа, скъпи приятелю – рекъл веднага Хаджи Филю. – Ей сега ще ти приготвя един сироп за кашлица по моя тайна рецепта. С него лекувам племенниците си когато настинат – действа като магия.
И наистина, само след ден кашлицата на стария ветеран спряла, а след още ден вече бил на крак. Пембъртън изпаднал във възторг от лекарството – не само заради целебното му действие, но и заради удивително приятния вкус.
– Дай ми рецептата, драги приятелю! – примолил се той. – Искам тази напитка да достигне до всяко кътче на Съединените щати, а и на целия свят. Повярвай ми, тя ще завладее света!
Хаджи Филю приел скептично ентусиазма на приятеля си, но все пак му дал тайната рецепта. После решил да продължи по пътя си. Но преди да се разделят, Пембъртън го попитал:
– А как да нарека напитката? Мисля да е на твое име – Хаджи-Фила или нещо подобно.
– Не – скромно отвърнал Хаджи Филю. – Аз слава не гоня. Ако толкова държиш да ми бъде приятно, наречи я с имената на моите племенници, нали за тях съм я измислил.
– А как се казват? – попитал отново южнякът.
– Коко и Колю – рекъл Хаджи Филю.