книжна трапеза

Радвам се, че приказката за златното бузуки ви хареса. Ето тогава още една:

КАК КАЗАКЪТ ИЗМАМИЛ ДЯВОЛА
Украинска приказка

Живял на белия свят казак – буен перчем, луда глава. Пил, гулял, с враговете воювал, родната земя бранил.
Но минали години, поулегнал казакът, заживял мирно и дори почнал по празниците да ходи на черква.
И тъй се случило веднъж, че както се прибирал от черква след рождественската служба, насред тъмния път изскочила насреща му черна сянка. Свинска зурла, копита, криви рога – ни много, ни малко, самият дявол.
Не се уплашил казакът и викнал:
– Махай се от пътя, нечиста сило!
А дяволът се хили:
– Свиквай с мен, казаче! Скоро ще дойдеш в ада, съсед да ми станеш, за греховете си люти мъки да търпиш.
Разлютил се казакът.
– Няма да видиш ти, мутро поганска, казашка душа в пъклото!
– Аз пък ти казвам, че мястото ти е отдавна подготвено – запънал се рогатият. – Искаш ли да го видиш?
– Защо пък не? – рекъл казакът. – Винаги е интересно да види човек нови места.
Хванал го дяволът за ръката, тропнал с крак и двамата се провалили вдън земя – право в пъклото. А там – страховита гледка. Огньове горят, казани врат, пищят грешни души. И насред всичко това – стои едно празно място с грамадна купчина камъни. Посочил натам дяволът.
– Виждаш ли тая камара, казаче? Тия камъни са твоите грехове. Цял живот да се молиш, пак няма да измолиш прошка за всичките. Тъй че свиквай – мой гост ще бъдеш чак до страшния съд.
Огледал казакът каменната грамада оттук, огледал я оттам, и накрая попитал:
– А не може ли от тия камъни да си построя една къща, щом ми е писано да живея тук цяла вечност?
Ухилил се дяволът:
– Видя ли, че няма къде да се дяваш? Хайде от мен да мине – построй си къща, та да ти напомня за греховете.
Плюл си казакът на ръцете и се захванал на работа. Много ли, малко ли време минало, накрая построил къща за чудо и приказ. Изкарал го тогава дяволът пак на белия свят и му казал:
– Живей си сега, но да знаеш – скоро пак ще се видим.
Поживял казакът още някоя и друга година, но накрая животът му свършил. Погребали го както е редно, а през нощта дяволът дошъл на гробището да отнесе мъртвеца. Сграбчил го за краката и почнал да дърпа, а казакът се вкопчил с две ръце в кръста над гроба и не пуска. Дърпал дяволът, дърпал, най-сетне изтръгнал кръста от земята и двамата с покойника се провалили в пъклото – право при каменната къща.
Зарадвал се нечестивият – зер, казашка душа бил спечелил. Но излязло, че рано било да се радва. Рипнал казакът, изкатерил се върху къщата, забил кръста над покрива и се провикнал:
– Измамих ли те, сило поганска? Туй не е къща, а църква ще бъде – да идват грешните души и да молят прошка за греховете си.
Разбеснял се долу дяволът. Подскача, крещи, проклина с най-грозни думи, но да се покатери горе не смее – страх го е да не падне и да си потроши ръце, крака, рога или някакви други крайници. Накрая не издържал, отворил адската порта и викнал на казака:
– Махай ми се от главата, проклетнико! Върви право в рая, там да ти берат грижата!
Казакът не чакал втора покана. Скокнал от покрива и изтичал навън през портата.
От тогава дяволът щом чуе някой да тропа на портата, най-напред наднича да види кой стои отвън. Зърне ли казашка душа – здраво залоства с три резета и не отваря за нищо на света.

Честита ви Нова година, приятели!

Извинявайте за дългото отсъствие. Знам, че очаквате продължението на “Елесар”, но не съм стигнал доникъде. Беше ме налегнала… хайде, да не го наричам депресия, но умора и обезкуражаване.
Е, лошото си има и добра страна. Хрумна ми да се опитам да пиша приказки – мои, авторски, но посветени на различни народи.
Сега ви предлагам една от тях.

ЗЛАТНОТО БУЗУКИ
Гръцка приказка

Преди много-много години в малка къщичка край брега на Егейско море живял беден рибар със своя котарак Михалис. Всеки ден той излизал с лодката си в морето да хвърли мрежите, а когато вечер се връщал с улова, посрещала го радостна песен. Защото в къщичката, зад гърненцата със сол, мащерка и чубрица върху високата лавица, живеел един весел щурец, който по цял ден свирел на бузуки. И тъй чудесна била песента му, че дори свети Николай от иконата в близкия параклис се усмихвал колчем я чуел.
Така се минавали година подир година. Рибарят продължавал да излиза в морето, котаракът Михалис чакал на прага да го посрещне и да се отърка в краката му, а щурецът все свирел и свирел на звънкото си бузуки.
Ала подир време щурецът остарял. Попрегърбил се, честичко боледувал, кашлял задавено зад гърненцата, а песента на бузукито му се чувала все по-рядко. Понякога, когато оставали само двамата, слизал при Михалис и тихичко му се оплаквал от болежките си.
През един есенен ден над Егейско море връхлетяла страховита буря. Дъждът се леел като из ведро, вълните с рев блъскали брега, сивите облаци слезли ниско и сякаш се слели с бушуващите талази. Михалис лежал сгушен край изгасналото огнище и се ослушвал да чуе стъпките на стопанина, ала рибарят не идвал. Когато паднала нощ, котаракът въздъхнал:
– Лоша работа. Май ще останем самички, приятелю щурец. Види се, че морето е решило да погуби нашия стопанин.
Горе на лавицата щурецът се поизкашлял и попитал:
– Няма ли кой да му помогне?
– Сега само свети Николай може да го спаси – рекъл Михалис. – Чувал съм, че той помага на моряци в беда.
– Ами какво чакаме щом е тъй? – развълнувал се щурецът. – Да вървим да го помолим за помощ!
Ала котаракът Михалис само погледнал навън през прозорчето и поклатил глава. Той никак не обичал да се мокри.
Тогава щурецът с пъшкане се надигнал от мъничкото си легло, нахлупил шапка, вързал си шал, взел бастуна и закуцукал под проливния дъжд към параклиса.
В параклиса било тихо и тъмно, само една свещичка мъждукала пред иконата на свети Николай. Щурецът се прекръстил, поклонил се и рекъл:
– Свети отче, дошъл съм при теб с молба от сърце. Помогни на нашия рибар да се завърне жив и здрав от морето.
Погледнал го свети Николай, почудил му се, а после отговорил с въздишка:
– Късно си дошъл, драги приятелю. Вече нищо не зависи от мен, а от свети Петър. Нека попитаме него.
Той погледнал нагоре и се провикнал:
– Хей, Петре! Отворил ли си райската порта?
И от небето долетял гласът на свети Петър:
– Отворена е, отворена!
Свети Николай отново въздъхнал и разперил ръце.
– Нищо не мога да сторя, драго щурче. Щом портата е отворена, някой трябва да мине през нея.
Замислил се щурецът и изведнъж предложил:
– А защо аз да не мина през нея? Вече съм стар и малко ми остава на този свят.
Като го чул, свети Петър така се смаял, че надникнал от небето. Погледнал го, намръщил се и казал строго:
– Какво ще правиш ти в рая? При нас ангелите поне знаят да пеят. А ти?
Хванал тогава щурецът старото си бузуки и засвирил така, както никога през живота си. Тъй омайна била песента, че свети Петър не издържал, усмихнал се и махнал с ръка:
– Хайде, минавай по-бързо, додето не съм размислил.
А сред мрачното море рибарят отчаяно се борел с вълните и вече си мислел, че ще загине. Но ненадейно в нощта пред него се появила лодка, огряна от неземна светлина и на кормилото й седял белобрад старец с бели дрехи. Прекръстил се рибарят, защото познал, че това е свети Николай. Сграбчил въжето, което му хвърлил старецът, вързал го за носа на своята лодка и усетил как мощна сила го влачи през бурните вълни към брега.
Мокър и изтощен слязъл рибарят на спасителния бряг и с бавни стъпки поел към къщичката си. А когато влязъл, много се учудил, че щурецът не го посреща както друг път с песента си. Запитал се къде ли е изчезнал мъничкият му приятел.
Ала само котаракът Михалис знаел, че храбрият щурец вече свири на златно бузуки горе в рая.

Предлагам ви още един откъс от втора част на “Елесар”. Не ми се сърдете – работата е ужасно бавна.
А илюстрацията, разбира се, е на Петър Станимиров.

Перуникови поля се разстилаха пред тях като безбрежно бледолилаво море, над което в далечината като остров се издигаше малка зелена могила, обкръжена около върха с огърлица от бели камъни.
– Какво е това? – попита Галдо.
– Спомен за древни времена – унесено отвърна Салкун и очите му се зареяха нейде отвъд хоризонта. – Чак дотук идваха някога снажните пришълци иззад Морето и отдавна забравени племена се учеха на мъдрост от тях, та издигаха светилища на Еру Илуватар. Но ония години отдавна са изличени от човешката памет и само елфите още…
– Не – прекъсна го нетърпеливо хобитът. – Не могилата имах предвид, а онова там.
И той посочи настрани, към речния бряг, където по ствола на една от върбите се белееха пресни петна от жестоко откършени клони.
Салкун извърна глава натам и изведнъж спря като вкаменен. Сетне лицето му бавно се промени – стана свирепо, жестоко и хищно като муцуна на вълк, надушил кървава диря. Неясен, но мощен страх стисна с ледени пръсти сърцето на Галдо. В този миг на безвремие всичко застина – не трепкаха върбовите листа, млъкна ленивият ромон на речните струи, стихна шепотът на тревите, слънчевите петна по водата се превърнаха в бляскава неподвижна мозайка от разтопено злато.
После времето връхлетя от всички страни и вълшебникът с шеметна бързина се втурна напред. Подтичвайки подир него, Галдо смътно различи в сянката на върбата голяма купчина клони, трева и тръстика. Наблизо се валяше преобърната малка лодка, до нея – захвърлена въдица и няколко нанизани на връв рибки.
Салкун спря до върбата, олюля се и опря длан върху напуканата груба кора, сякаш краткият бяг бе изцедил от него последните капки сила. Но когато се обърна към хобита, свирепото изражение отстъпи място на тревожна, измъчена, ала все пак сърдечна усмивка.
– Благословен да си, Галдо! – възкликна той. – Докато аз, старият глупец, се прехласвах по безплодни древни видения, твоят млад взор безпогрешно различи днешното зло – и то зло тъй страшно, че словата не могат да го опишат. Няма време, момчето ми! Няма време! Да действаме!
С тия думи старият вълшебник се приведе, трескаво разхвърля клоните настрани… и Галдо задавено ахна, когато видя отдолу едно дребно, неподвижно телце – тялото на Даегол. Речният хобит лежеше възнак с отметната глава, вперил в безоблачното небе изцъклен поглед, а по шията му се тъмнееха синкаво-черни следи от пръсти.
– Мъртъв е – прошепна Галдо.
– Не! Не още! – яростно възрази Салкун. – Кълна се в Безмълвните чертози, все още има надежда!
Той отметна качулката на вехтия син плащ и дългите му бели коси се разпиляха по раменете. Сетне вдигна високо жезъла си и в същия миг стана нещо странно. Безбройните светли петънца от проникващите през върбалака слънчеви лъчи затанцуваха, устремиха се едно към друго, сляха се в ослепително бяло кълбо, което бавно се издигна във въздуха и кацна на върха на жезъла. Под старата върба настана зловещ сумрак, извън който целият свят сякаш престана да съществува. Сиянието на жезъла озаряваше само Салкун и проснатия в нозете му Даегол. И в този пронизващ, безмилостен блясък синият плащ почна да избледнява, стана бледосин, сетне искрящо бял, а заедно с тази промяна се преобразяваше и самият вълшебник. Снагата му бавно се извиси, опря плещи в скръбните върбови клони, изпълни сенките с грейнало бяло могъщество и се надвеси над мъртвия речен хобит. Свит в полумрака и разтреперан от страхопочитание, Галдо гледаше с широко разтворени очи този нов, непознат Салкун, от когото долиташе усещането за невъобразима, върховна мощ. Видя как устните на вълшебника бавно се разтвориха и от тях като гръмотевичен тътен прокънтя повелителен глас:
– Канно Мандос!
Мракът се сгъсти, обгърна всичко освен малкия светъл кръг около Салкун и Даегол. Леденото небитие като че прииждаше алчно отвсякъде за да погълне и тях, но го отблъскваха могъщи слова:
– Она амин вал Херу ен’ойронессе! Хил-амин морхуине! Кел-алак гурта! Тула синоме койа!
Изведнъж клепачите на Даегол трепнаха, склопиха се бавно и закриха изцъклените очи. Гърдите му колебливо се надигнаха да поемат животворен дъх, отпуснаха се, пак се надигнаха и същевременно восъчната мъртвешка бледност изчезна от бузите му, отстъпвайки място на познатата здрава руменина. Сега речният хобит изглеждаше просто заспал от умора подир тежък труд.
Вторачен в лицето му, Галдо не усети кога са се разсеяли сенките и наоколо пак е изгрял ясният летен ден. Салкун отново беше познатото дребно старче със синя наметка и обикновена протрита тояга в ръката, реката тихо пееше прастарата си успокоителна песен, слънчевите лъчи се мержелееха през трепета на острите върбови листенца и над цялата сцена се възцаряваше усещане за ленив покой.
– Жив е – тихо промълви вълшебникът.
– Ала кой е извършил това черно дело? – плахо попита Галдо. – Да не би орки да са дошли насам?
– Бих се радвал да е така – сурово отвърна Салкун. – Но се боя, че сме се сблъскали с нещо неизмеримо по-страшно. Уви, догаждам се вече чия ръка го е сторила. – Предишната хищна гримаса пак изкриви лицето му тъй свирепо, че Галдо неволно се сви. – След мен, момчето ми! Трябва на всяка цена да догоним виновника преди да е станало късно!
– Ами той?… – колебливо измънка Галдо, като се озърна към неподвижния Даегол.
Вълшебникът раздразнено махна с ръка.
– Остави го. Най-лошото вече отмина, сега ще спи дълбоко и дълго. Не ме гневи с напразни въпроси, Галдо Бързолък, а тръгвай веднага след мен!
Без повече приказки Салкун се завъртя и побягна по едва забележимата утъпкана диря между перуниките. Галдо се поколеба за миг, после хукна след него, но макар да тичаше с все сила, разстоянието помежду им неумолимо се увеличаваше. Перуниките наоколо ставаха все по-високи и скоро се издигнаха над главата на хобита, топлата мочурлива почва жвакаше под нозете му, влажните изпарения се смесваха с тежкия, всепроникващ аромат на цветя и той усети как главата му се замайва. Не виждаше нищо друго, освен две плътни стени от полюшващи се стъбла, увенчани с бели или виолетови цветове, а между тях – тясна диря от прекършена зеленина и неясни следи от стъпки, които бързо се запълваха с мътна вода.
Задъхан, плувнал в пот, той продължаваше да тича напред и изведнъж слънчевият блясък го заслепи. Беше излязъл в подножието на могилата. На зеления склон над себе си зърна два силуета – и сега страхът го обзе с нова сила, защото сцената изглеждаше по-зловеща дори и от видяното преди малко под върбата.
Може би се дължеше само на слънчевото сияние, но сега Салкун не изглеждаше нито син, нито бял, а черен. Вдигнал високо ръце, подобен на някаква мършава и свирепа хищна птица, той се готвеше за последната – и без съмнение смъртоносна – атака срещу подгонената жертва. А в подножието на големия бял камък пред него се свиваше една дребна, жалка фигурка, в която Галдо едва разпозна вечно наперения Снеагол.
Трима стояха в този слънчев следобед насред пустите Перуникови поля. И тримата знаеха какво ще последва, защото костеливите пръсти на вълшебника вече се свиваха като зверски нокти, готови да отмъстят безмилостно за страшното злодеяние. Възмездието бе неминуемо и заслужено, то трябваше да се стовари – Галдо разбираше кристално ясно всичко това, ала сърцето му не искаше да се примири с жестоките доводи на разума и от гърлото му сякаш сам излетя отчаян вик:
– Не!
И тогава се случи нещо съвсем различно от онова, което тримата бяха очаквали само преди секунда.
Салкун извърна към Галдо очи, в които пламтеше студеният огън на смъртоносна закана. Но освободен от магията на погледа му, Снеагол незабавно използва единствения си шанс. Той трескаво скочи на нозе, завъртя между пръстите си нещо дребно и лъскаво…
… и изчезна.
Тишината на ленивия летен ден остана все тъй плътна, слънцето все тъй неуморно лееше жарките си лъчи, но над могилата сякаш отекна далечен рев, изпълнен с неописуема радост и жестока закана; страховита хладна сянка плъзна из безоблачното небе откъм източния хоризонт, дирейки нещо безценно и отдавна изгубено. А през високата зелена трева побягнаха дири от невидими нозе. Без сам да разбира какво върши, Галдо с един скок се хвърли в краката на незримия беглец. Усети как нещо го блъсна в ребрата, нечие дребно тяло се прекатури през него и невидими ръце го заблъскаха настрани. Сетне слънчевите лъчи помръкнаха и хобитът изтръпна, очаквайки онази незнайна сянка да го сграбчи в зловещата си прегръдка. Но това бе само Салкун, който връхлиташе над тях; тримата се запремятаха надолу по склона, вкопчени в трескава борба и изведнъж Снеагол отново се появи. Вълшебникът здраво го стискаше за шията с едната ръка; в другата за миг избухна златен проблясък и веднага изчезна под синьото наметало.
Далечният рев секна като прерязан с нож. Сянката в небето затрептя и бързо се разсея сред ярката синева. Задъхан и разтреперан от умора, Салкун бе вкопчил пръсти в раменете на Снеагол, но когато обърна очи към Галдо, в тях вече нямаше заплаха, а само недоумение и дълбока тревога.
– Що става с мен, Галдо? – промълви задавено той. – Отгде идва тая свирепа стръвност? Та аз бях готов със собствените си ръце да погубя клетника и едва в последния миг усмирих яростта… Проклет да е този товар на тленната плът, що замъглява разсъдъка с неразумни чувства!

За жалост с шеста глава свършва чистият текст на “Елесар или Вестоносецът на Истарите”. Засега разполагам само с чернови и отделни епизоди от продължението. За утеха ви предлагам един доста дълъг откъс от втора част. Той започва с разговор между Галдо и крал Наин от Сивите планини.

– Да ме прощаваш, господарю, но вие, джуджарите си падате… как да го кажа… малко мрачен народ.
За изненада на Галдо, Наин се усмихна и дори лекичко се потупа с длан по бедрото.
– Прав си, драги ми гостенино. Така е, дума да няма. Ние, джуджетата, често сме мрачни, не танцуваме по поляните с лекомислени песни като онези празноглави създания, елфите. Но за това си има основателна причина. Как можем да бъдем весели, когато сме Първородни по право, ала първородството ни е било отнето?
– К-как така? – сепна се хобитът. – Не се обиждай, но доколкото съм чувал, Първородни са именно елфите. Вярно, аз не съм познавач на древните премъдрости, но все пак…
Лицето на Наин помръкна. Две дълбоки бръчки прорязаха челото му, той поклати глава и горчиво въздъхна.
– Древните премъдрости… Какво да очакваш от тях, след като всички те идват от елфите? Ала чуй сега нещо, което те никога не ще признаят – истината за първородството.

В ония прастари времена, когато Еру Илуватар сътворил света чрез песента на своите рожби, Айнурите, Средната земя, наричана още Арда, била незаселена, понеже нямало кой да я засели – не съществували още ни джуджета, ни елфи, ни люде простосмъртни, камо ли пък хобити. И изглеждало, че цялата тази необятна прелест е сътворена напразно.
Знаели Айнурите, че един ден ще се появят Чедата на Еру, и нямали търпение да ги видят час по-скоро. А най-нетърпелив от всички бил Ауле. Дълго чакал той, докато накрая не изтърпял и тайно създал свои собствени рожби – Седемте бащи на джуджетата – в скален чертог дълбоко под планините на обгърнатата в мрак Средна земя. Тъй предпазливо го сторил, че първоначално за деянието му не узнал никой друг от Айнурите.
Но нищо не оставало скрито от взора на Мелкор, който ревниво дебнел събратята си да не би да го изпреварят в нещо. Не след дълго той проследил Ауле до потайния му подземен чертог, видял го що прави там и люто му завидял, че е извършил онуй, за което сам той копнеел над всичко друго, ала не бил способен да го постигне, понеже живот можеш да сътвориш единствено с обич. Отишъл тогава при Илуватар, поклонил се с притворна смиреност и продумал:
– Всемогъщи татко, виж – всички ние сме твои чеда и Арда се роди от нашата песен, ала единствено благодарение на твоята сила. Знам, че си навлякох гнева ти с неразумен стремеж да постигна повече от останалите, та дори и от теб самия. Но нима точно ти не си ме сътворил с този стремеж – а поради що… не ми е дадено да узная. Скръб дълбока ме мъчеше, тъй като смятах, че сред всички Валари единствено аз съм такъв. Днес обаче узнах, че моят събрат Ауле ме е надминал по неразумна дързост и се опитва да дари живот на свои създания. Разумно ли ще е да пренебрегнеш тази неимоверна гордост?
Опалил го Илуватар с огнен взор, що прониквал до дълбините на неговата душа, а подир туй отговорил:
– Нито от почит към мен си дошъл днес, нито пък от искрено желание да поправиш грешката на своя събрат. Затова чуй що съм решил. Не от гордост съгреши Ауле, а от прекомерна обич и жажда да твори. Няма да го накажа другояче, освен със строг упрек за необмислената прибързаност. Колкото до сътворените от него създания, те биха останали навеки прости играчки, ако аз не им вдъхна живот чрез неговата любов. Така и ще сторя.
Разгоряло се непомерно въжделение в гърдите Мелкорови и той възкликнал с искрена страст:
– О, Велики татко, неописуема дързост би било да те моля за подобно благоволение, но не ще ли ми разрешиш поне да обичам и аз тези създания, да ги упътвам и уча както умея?
Навъсил се сурово Илуватар и отвърнал:
– Никога не ще имаш власт над тях, понеже Ауле ги сътвори крепки телом и духом. Ала наистина твърде прибързан бе той, без да знае, че други съм определил за Първородни. Сега отивам да му кажа каква е моята воля, а теб оставям да си помислиш защо Ауле те надмина, ако и да е надарен с по-малко могъщество.
И тъй станало, че по волята на Илуватар – ала може би и заради коварството на Мелкор – Седемте бащи на джуджетата трябвало да спят дълги години в потайни места под планините додето се появят елфите, та да им отнемат заслуженото по право място на Първородни.

Наин отново въздъхна и продължи:
– Друга щеше да бъде историята на света, ако бяхме получили първородството, що ни се полага по право. Свят на мирен труд и невиждани градове щеше да е това, свят на спокойни орни долини и тихи места за отдих по слънчеви хълмове покрай входовете на приказно богати мини. Армии щеше да има с несравними оръжия, срещу които самят Враг не би се осмелил да застане, и лъскави земеделски сечива, превръщащи в песен труда на селяка. Шеметни кули щяха да се извисяват над равнините, свързани с гладки като стъкло белокаменни пътища, а над реките щяха да минават приказни мостове, изящни като дантела, ала при все това крепки като елмаз. И ако всичко това не стига, само едно ще кажа: не биха позволили джуджарите на Врага да разкъса обсадата им. Не, те щяха да бдят около твърдината му неуморно денем и нощем, век подир век, додето се съсухри в най-дълбоките си подземни чертози от злоба и отчаяние. А ако ли дръзнеше все пак да излезе на рат, всички щяха да се дигнат като един срещу него и нямаше да отстъпят ни от огън, ни заради свидни жертви, ни от боязън за род и челяд, а щяха да се сражават до последната капка кръв – била тя негова или тяхна.
Тъй убедено и твърдо звучеше гласът му, че за миг Галдо сякаш зърна наистина този спокоен и уреден свят. Но като истински хобит той не обичаше да се съгласява без спор и възрази:
– А щеше ли да има прастари легенди в този свят? Щеше ли да има песни и прекрасни предания?
Наин кимна със същата изненадваща добродушност.
– Не ме изненадваш, скъпи гостенино. Хиляди пъти съм чувал все същите приказки: да, джуджарите са упорити, работливи и честни, ала нямат древни премъдрости, нямат друго изкуство, освен простичките песни, що пеят край наковалнята. А не е тъй. Не е, повярвай ми. Просто ние не обичаме да се хвалим с това като ония лекомислени създания елфите. Ако желаеш – чуй едно древно предание, което едва ли отстъпва на техните. Чуй легендата за Малграно и може би ще научиш нещо от нея.

НАРН ЕН УМЕРДО АР АЛКАРИНДА

Родил се Малграно в една бурна нощ на хладния месец астрон, когато огнени мълнии прорязвали черното небе над планинските върхари край залива Егларест, а тътенът на гръмотевиците прониквал чак до скалните им корени и джуджетата плахо казвали: “Разлютил се е Ауле в своята небесна ковачница”. Нощ на поличби била – за миг секнали всички планински извори и се отдръпнали подземните езера, та по оголените им бели дъна безсилно се мятали слепи риби и дългокраки бледи скариди; от една рудна жила сам се отронил къс самородно злато колкото юмрук, с формата на разцъфнало лютиче; пропукали се каменните стени на зърнохранилището и от тях бликнали струи златна пшеница и тъмна ръж, та се преплели и изписали могъщата руна Арту, началният знак на думата Амарт, тоест съдба. Обзети от смут и тревога, джуджарите се сбрали в голямата зала на своя подземен град, и там престарелият ясновидец Хурог тропнал с жезъла си от птичи явор и изрекъл:
– Чуйте що са решили в безбрежната си мъдрост могъщият Ауле и нежната му съпруга Явана. Тази нощ нашият ненадминат миньор Зоробар се сдоби със син, комуто е предначертана велика съдба. Видение ми разкри, че ще стане красив и силен, ще се задоми с девойка от Къснородените и тъй ще даде начало на нов народ, невиждан до днес в Средната земя. Не ще въртят кирка и чук неговите потомци, нито ще се привеждат с фино длето над злато и безценни камъни, а със смях ще огласят поля, дъбрави и речни долини досущ като елфи… Ала все пак земната гръд ще ги влече като забравен спомен и под земята ще се стремят да живеят, макар и на плитко. Славна роля е отредена на едного от този народ, да се пребори сам с мрака и ужаса, ала как ще стане туй, е укрито от взора дори и на най-мъдрите. Такваз е волята на Ауле и Явана.
Сепнали се всички, щом чули тия слова, понеже и тогава било, и днес е нечувано джудже да изостави благородните занаяти, а още повече да обърне гръб на земните дълбини и да заживее като Крадците на първородство. А Зоробар се разгневил, размахал юмрук към каменния свод и се провикнал:
– Не ме интересува, та ако ще да е волята и на самия Еру Измамника. Кълна се в честта на доблестния си род, че стори ли нещо подобно, не ще бъде вече мой син и ще изстине навеки за него наковалнята на сърцето ми.
И все пак още не било късно да се пребори поличбата. Ала когато подир три дни издъхнала съпругата на Зоробар, наистина охладняло сърцето му към първородния син, та дал на детето си зли имена: Малграно* и Ярверн (що означава “кръв на съпругата”).

* Всъщност истинското име било Умердо – Зло семе. Поради южняшкия диалект, на който било измислено, тук е преведено с италианското Малграно.

А трябва да знаеш, приятелю, че джуджарите обичат рожбите си със свирепа и всеотдайна любов, макар рядко да го показват, понеже не е прието сред тях да разкриват чувствата си. Затуй мнозина жалели Малграно и гледали с неприязън суровия Зоробар. Той обаче не им обръщал внимание. Бил се затворил в себе си и ако и да изпълнявал безупречно бащинските си задължения, вършел го сухо и без капка обич.
Тъй минали дълги години в студения дом на Зоробар. Но както се случва понякога, дори в най-суровия север може да поникне прекрасно цвете. Въпреки сланата на бащината омраза, Малграно растял и крепнел, и нивга не е имало тъй красиво, напето и снажно джудже от далечните времена на Дурин Безсмъртни. Хубавец бил той, и майстор изкусен, и най-много обичал да се облича със сини дрехи, жълти ботуши и островърха шапка с дълго перо от фазан. А по онова време намалели джуджешките родове из Бритомбарските планини, та имало много опустели чертози и Малграно се заселил в един от тях, понеже съвсем били охладнели отношенията му със стария Зоробар. С несравнимо изкуство разхубавил този чертог и славата му плъзнала чак до далечните Железни планини, но малцина идвали да се насладят на неговата прелест, защото всявала в душите им смут мълвата за бащиното проклятие.

Наин млъкна за миг, посегна под трона и когато отново вдигна ръка, в нея блестеше малка сребърна арфа. Тромавите на вид пръсти на старото джудже плъзнаха по струните и из тронната зала се разнесе тиха, леко монотонна, но същевременно омайваща мелодия. После Наин запя.

Във дните, когато светът бе от злато,
сапфир, изумруд и гранат
далеч край морето Малграно джуджето
живееше в чуден палат.

От мрамор бе подът, висок беше сводът
от черен полиран гранит;
крепяха го с клони дървета-колони
от яспис и чист малахит.

В подземия стари на пищни камари
прохладният мрак бе укрил
берили, топази, безценни елмази,
и злато, сребро и митрил.

А тронната зала в позлата бе цяла,
с изящно резбован таван,
с кристални фенери и сребърни двери
от нежен и фин филигран

Пред портата здрава, сред китна дъбрава
закътан в сумрака зелен,
под сенки дебели, по камъни бели
се лееше извор свещен.

Песента обгръщаше Галдо все по-плътно, като вълшебен сън, в който той виждаше с изумителна яснота прекрасния подземен чертог, където светлината на слънце, луна и звезди, събрана в кристални лампи, искреше по мозайки от скъпоценни камъни и завеси от сребърен филигран.

Една сутрин рано излезе Малграно
и зърна край извора чист
девойка прекрасна, от месец по-ясна,
по-нежна от пролетен лист.

В блажена забрава приседна тогава
до нежните нейни нозе,
захвърли секира и сребърна лира
в ръцете мазолести взе.

Под клоните гъсти джуджешките пръсти
танцуваха с трепет и страст
по струните тънки и песни тъй звънки
светът не бе чул до тогаз.

Заслуша зората, притихна в листата
немирният топъл южняк
и дивно унесен спря своята песен
прибоят по морския бряг.

Във чара си тая вълшебна омая
на нежния пролетен ден
ги вплете и ето че грабна джуджето
сърцето девическо в плен.

Наин вдигна пръсти от струните и мелодията бавно заглъхна в ъглите на тронната зала. Той въздъхна и продължи:
– Ала твърде дълга е тази поема, приятелю, много нощи и дни би трябвало да ти я пея докрай, затова ще продължа както разказва легендата.

Явелорна се наричала тази девойка, що означава Златен плод, но в преданията е останала с името Алкаринда, тоест Лъчезарна, както я нарекъл Малграно. Била дребна и златокоса, с кръшна снага, бърза стъпка и звънък глас в песните и смеха; и всеки ден дарявала радост на стария си баща Куброс, който бил старейшина на едно малко рибарско селище край устието на река Нениг.
Разказват, че три дни и три нощи отлетели като миг, а Малграно все пеел и пеел, и не сещали двамата ни жажда, ни умора, ни глад, понеже по-силна от всичко била ненаситната магия на преплетените им погледи.
А на четвъртия ден в човешкото селище влязъл непознат странник, превит под товара на тежка кожена торба, и хората го гледали с почуда, защото не можели да познаят дребен човек ли е туй или неимоверно високо джудже. Спрял посетителят пред дома на старейшината Куброс и се провикнал:
– Излез, благородни Куброс! Скъп дар ти нося и още по-скъп ще поискам в замяна.
Излязъл старейшината на прага, а Малграно пуснал тежкия чувал на земята и шевът отстрани се пропукал, та в нозете на Куброс се пръснали златни кюлчета и купчинки бляскави безценни камъни с багрите на нощно небе, алена кръв и млади пролетни листа. Дваж по-голяма станала тогава почудата на човека, ала той бил по характер немногословен и само продумал:
– Наистина скъп ще да е дарът, щом предлагаш срещу него подобно богатство.
– Не – отвърнал Малграно, – сто пъти повече пак ще е малко за онова, което желая над всичко на този свят.
Начумерил се Куброс и изрекъл такива слова:
– Ако правилно се догаждам, замълчи дотук, пришълецо от планините. Вземи си даровете и се връщай поживо-поздраво там, откъдето си дошъл. Защото ми се чини, че идваш да искаш нещо, що не само е забранено от прастарите обичаи и на вашето, и на нашето племе, но и е противно на волята на Всемогъщите.
– Правилно се догаждаш – отговорил дръзко Малграно. – Но няма сила нито на този свят, нито в отвъдния, която да изгаси огъня в сърцето ми.
– Има такава сила – възразил Куброс и уж случайно докоснал с пръсти тежкия нож на колана си.
При подобно предизвикателство всякое друго джудже би посегнало към секирата, но Малграно само се поклонил и отвърнал:
– Грешиш, достопочтени. Тази сила може мен да прекърши, ала не и любовта ми.
И докато изричал тия слова, очите му греели безметежно като небето напролет.
Сблъскали се мрачният като буреносен облак поглед на Куброс и синият като цвят на дива цикория взор на Малграно. Не се знае що можело да се случи, но тогава измежду струпаните наоколо люде излязла Явелорна, храбро застанала пред баща си и рекла:
– Ако си решил да се лее кръв, татко, пролей най-напред моята, защото все едно няма да има за мен живот без Малграно.
Сетне отстъпила крачка назад, хванала джужето за ръка и зачакала.
Дълго мълчал Куброс и сянката на гнева ту падала над лицето му, ту пак се разсейвала. Накрая въздъхнал тежко и проговорил:
– Ни кръв ще пролея днес, ни проклятие бащино ще изрека, защото мъдрите знаят, че клетвените слова са като отплеснат топор и често нанасят най-люта рана не там, накъдето са пратени. Виждам, че откуп си донесъл за дъщеря ми, дръзки чужденецо. Ала как да го приема, щом дъщеря вече нямам? Нека вземе от него който си иска, аз не ще го докосна. Не, на злото с добро ще отвърна и ще ти дам един съвет на сбогуване, грабителю на сърцето ми. Кръв не пролях днес, ала кръв скоро ще се пролее, останете ли по нашия край. Защото не всички от людете са разумни и скоро ще заговорят: отвлече най-прелестното ни цвете онзи крадец от пещерите; мигар ще оставим неотмъстена подобна обида? А сред твоя народ ще плъзне мълва: със скверни магии оплете оная човешка вещица най-достойния между нас и го тласна към нечувано и позорно деяние. Скоро наместо слова ще полетят камъни, а подир тях ще зазвънти и хладна стомана. Затуй вървете си сега двамата. Напуснете завинаги това място и оставете един баща да скърби за изгубеното си чедо.
После се завъртял, влязъл в дома си и захлопнал вратата, а златото останало да лежи в праха пред прага му.
Хванати за ръце, минали Малграно и Явелорна между смълчаните хора и тръгнали нагоре към планините. Но когато най-сетне стигнали до неговия чертог, нова болка ги чакала. Защото старият Зоробар бил видял отдалече как идват и бил изписал на портата две думи: Бенадар-Беноссе, що означава “Без баща и без род”.
Разбрал тогава Малграно, че прав е бил Куброс; горест заради каменните сърца на хора и джуджета натегнала в неговите гърди и замъглила очите му, ала туй не било задълго. Тръснал той рамене, усмихнал се както никое друго джудже преди него и рекъл:
– Ти, Лъчезарна, си моят народ и моето царство. И ако не ни желаят люде и наугрими, що от туй? Нима обичта не ще ми даде сила да ти заменя целия свят? Ела! Нека тръгнем на път без страх и боязън. Да вървим все към изгрева и нейде там непременно ще се намери благословена земя за нас и децата ни.
Тъй тръгнали двамата на изток към изгрева и разказват, че по целия път сама Явана се грижела за тях, та дори и сред най-дивите дебри пред нозете им се разтваряли прави пътеки и слънчеви поляни, горските дървета и храсти свеждали над тях вейки, натежали от плод, вечер високите папрати им предлагали убежище и мека постеля, а цветята ги приспивали с нежно благоухание. Разказват още, че заради преживяната горест по молба на Явана сам Манве им отредил да бъдат вечни стопани на всички хълмове, гори и ливади в Средната земя, и от всяко зелено стръкче да черпят радост и смях, а страхът и скръбта да нямат власт над тях.
Ала когато се решавал този въпрос пред Съвета на Манве, изправил се Мандос и рекъл на Явана:
– Вечно прибързваш ти, Айселерие*. Помисли ли, че един стопанин не може да е по-неразумен от онуй, що притежава? А ти му даряваш цялата Средна земя.
– Прав си, Торориан**, както винаги – отвърнала тя, – ала нима сега ще застанеш против мен, та думите ми да се окажат не само прибързани, но и напразни? Не забравяй, че не всички като теб можем да се разпореждаме с цялото време на Арда.

* Сестричке
** Големи братко

И макар да била велика между Валарите, тъй по детски обидено прозвучал гласът й, че Мандос неволно се усмихнал – а туй не се случвало често – и изрекъл такива слова:
– А на теб никой не може да устои, сестричке. Ти си като зеленото стръкче, що изглежда крехко и уязвимо, а разпуква скалата над себе си, за да достигне слънчевия светлик. Вярно го каза – не на всеки е дадено да се разпорежда с цялото време на Арда. Ала тъкмо туй ще е моят дар за Умердо, наричан още Ярверн и Бенадар – дарявам му цялата памет на земната твърд. Нека помни времето преди първата капка дъжд и първия жълъд, нека помни звездния мрак, когато нощта още не носеше страх за Чедата на Еру. И дано това му помогне да стане достоен Стопанин.
Засмяла се Явана, а Манве вдигнал десница и отсъдил:
– Тъй да бъде.

Що е станало после с Малграно и Алкаринда – за туй едва намекват забравени стари предания. Заедно прекосили цял Белерианд и продължили на изток, додето нейде отвъд Мъгливите планини открили благословени земи и имали там многобройна и жизнерадостна челяд, както предрекъл някога старият Хурог. Сетне, както е обичаят на този свят, челядта се разпръснала из плодородните речни долини и китните хълмове, та подир няколко поколения напълно забравила за своите корени. Какво се случило отподире с този весел народ, вече не се споменава ни в легенди, нито в премъдрости, но посветените в съкровеното знание се догаждат – да, догаждат се, ала държат устните си запечатани. А за Малграно и Алкаринда нашепва вятърът, че и до днес живеят като безсменни стопани на широкия свят – състарени, ала вечно влюбени, весели и честити като немирни деца, що намират радостна изненада зад всеки завой на безкрайния път през живота.

Глава шеста
Черни твари край Бялата кула

Цели две седмици в началото на април минаха за Галдо като насън. Всяка сутрин той ставаше, закусваше, помагаше на Арвиболд в сортирането на пратките, обикаляше по Белите ридове да разнася писма, понякога отскачаше до Малък Дълбалник или Сберипът, а вечер се прибираше добре похапнал и уморен – но през цялото това време умът му витаеше другаде. Имаше чувството, че е застанал на шеметно висок планински хребет и пред него се разкрива незнайна страна, пълна с чудеса, вълшебства и ужаси, каквито не е и сънувал. Досега бе приемал срещата с елфите на пролетната поляна, видението с Еарендил и дори странната поява на зеления камък в живота му като нещо отвлечено и далечно, като някоя от приказките на Арвиболд. Но разказът на Тули безвъзвратно бе променил това. Вече разбираше, че древната легенда го е застигнала, че иска или не иска е станал част от нея и носи вълшебния Елесар… а това го изпълваше с безпокойство и смут.
Тревожеше го дори лъчезарната пролет над Графството. Гледайки китната зеленина из полета и хълмове, той си припомняше думите на Тули, че Елесар умеел да възвръща изгубената хубост на всички неща, и се питаше дали точно елфическият камък не е причината за този необичаен разцвет. Понякога му хрумваха съвсем щури мисли – дали сам няма да се промени, да стане висок и красив като елф, и да замине нейде далече из горите. Веднъж дори надникна в огледалото да провери дали това вече не се е случило, но не видя нищо друго освен собствената си кръгла, леко клепоуха и глуповато ухилена физиономия.
Мъчеше го и още нещо – всеки поглед към хубостите на Западната околия караше сърцето му да се свива, сякаш виждаше родния край за последен път, преди да го напусне завинаги. Напразно си повтаряше, че това не може да бъде, че такива неща просто не се случват в Графството. Упоритото предчувствие за нещо тревожно и странно не искаше да го напусне и дори сякаш се засилваше от ден на ден. Все по-често му се случваше сред замайващия вечерен аромат на липите по улица Ров до Ров, в зелените сенки на някоя брястова горичка, или пред трептящия слънчев блясък по игривите води на Сини вир, внезапно да спре и да промълви отново думите на дошлата незнайно откъде песен:

… Към що и как, по кой ли бряг,
под кой ли небосклон
ще тръгна аз в незнаен час
далеч от роден дом?

В такива моменти дъхът му секваше и краката му сами се напрягаха, готови да тръгнат нанякъде. Ала всеки път Галдо въздъхваше, изчакваше сърцето му да укроти ударите си, поклащаше глава и тихичко си отговаряше: “Не още”. И безпокойството отминаваше за ден или два.
Постепенно обаче здравомислещата хобитова натура взе връх. Легендите си бяха легенди – мястото им беше край вечерната камина, а не в живота на един обикновен пощальон, та дори и да носи под ризата си някакъв странен камък. Малко по малко тревогата отслабна и накрая изчезна напълно; заедно с нея отмина очакването на небивали чудеса и съдбовни събития. До голяма степен за това допринесе една неочаквана радост. Мехлемът на стария Зак несъмнено даваше резултат. Проверявайки една вечер нозете си, Галдо с възторг откри, че наистина са обраснали с къси, но гъсти и жилави косми. Още на другата сутрин той захвърли ботушите и отново се наслади на несравнимото удоволствие да усети под петите си меката, прохладна трева.
Следващите две седмици изминаха без произшествия.

Малко преди пладне на 28 април, петък, Галдо тъкмо се бе върнал от сутрешната си обиколка и сваляше чантата от рамо, когато някой почука на вратата на пощата.
– Влез – подвикна той, после направи подобаващо сериозна физиономия и побърза да се настани зад гишето.
Вратата се отвори с тихо поскръцване и на прага изникна джуджето Рори.
Нещо бодна Галдо право в сърцето и забравената тревога отново надигна глава, сякаш изобщо не си бе отивала. Това е, помисли си той, без сам да знае защо. Сега ще се случи. Сега. Към що и как, по кой ли бряг…
Може би Рори усети неговата тревога, защото широката му усмивка бързо изчезна. Той смутено пристъпи от крак на крак, повдигна ръка и поздрави с леко заекване:
– З-здравей, приятелю хобит. Радвам се да те видя отново.
– И за мен е радост, приятелю Рори – отвърна машинално Галдо през хаоса от объркани мисли, избухнал в главата му. – С какво мога да ти услужа? Да не би нашите хобити отново да те тормозят?
Джуджето тръсна глава тъй енергично, че качулката провисна пред лицето му и трябваше да я върне на място.
– Не, няма такава работа. – Рори се разсмя, разкривайки два реда едри бели зъби, яки като воденични камъни. – Напротив, търговията никога не е вървяла тъй добре. Цял Голям Дълбалник се изреди да ме пита вярно ли е, че съм изхвърлил Бил Гонигущер през комина на “Трънката и лисицата”. А покрай туй купуват по нещо… – Той пак помълча. – Не, за друго съм дошъл. Дядо ми иска да поговори с теб. Нещо там за някакъв си мехлем…
Напрежението в гърдите на Галдо се спука като балон и излетя навън в дълга въздишка на облекчение. Аз съм един глупав хобит, помисли си той. Към що и как, по кой ли бряг – как ли пък не! Разбери го най-сетне, Галдо Бързолък: не ти е писано да бъдеш герой и толкоз. Цял живот ще разнасяш писма, а на стари години сигурно ще разказваш на хобитчетата приказки край огнището досущ като Арвиболд.
И въпреки облекчението, в устата му се надигна горчивият вкус на обидата.
– Само че не знам кога ще мога да дойда до Сините планини – каза той. – Тия дни имам доста работа и…
– О, не се тревожи – прекъсна го Рори. – Дядо е тук. Дойде уж да види как върви търговията, но според мен повече го интересува срещата с теб. Кани те довечера да си поговорите.
– Къде?
Тули махна с ръка към върха на хълма.
– Нали знаеш дъбовата горичка отвъд билото, недалече от пътя. Тази вечер ще пренощуваме там, край извора, а утре рано си тръгваме. Ще дойдеш, нали?
– Непременно – обеща Галдо.
И след като се сбогува любезно с джуджето, той отиде да приготви за Тули едно гърненце от мехлема.

Слънцето бе залязло и из небето пламтяха багрите на залеза, а долу в подножието на хълма полупрозрачните сенки плъзваха като струйки разредено мастило, когато Галдо мина край “Трите пътя”, прехвърли билото на Белите ридове и започна да слиза към дъбовата горичка на отвъдния склон. В покрайнините на горичката един вековен дъб бе разперил възлести клони над кръгла долчинка, в дъното на която бликаше извор с бистра и тъй студена вода, че от една непредпазлива глътка можеха да ти изтръпнат зъбите. Две понита пасяха близо до разпрегната каручка, а над долчинката се надигаше струя синкав дим. Когато наближи, Галдо зърна до извора малък огън, около който седяха три джуджета. Както винаги бяха с ниско нахлупени качулки и той ги разпозна само по фигурите – Рори, Фрори и Тули. Те също го забелязаха и му махнаха да се настани до тях. Размениха си любезни приветствия, но щом хобитът седна, Рори и Фрори се спогледаха, станаха и отидоха да нагледат понитата. Галдо остана насаме с Тули.
Старото джудже дълго мълча и само зорките му очи проблясваха в сянката на качулката. Накрая въздъхна, загледа се в огъня и промълви сякаш на себе си:
– Дъбът е дървото на джуджетата, драги Галдо. Крепък е той, с корава дървесина и яки корени, а жаравата му не пламти като чамов огън, но и не гасне лесно.
– Какво, какво? – сепна се хобитът.
Тули махна с ръка.
– Не обръщай внимание. Просто се чудех откъде да започна и… Ето, вземи това.
В ръцете на изненадания хобит тупна тежка кожена кесия. Той развърза шнурчето, зърна вътре блясъка на старинни златни монети и с недоумение вдигна очи към Тули.
– З-злато…? Защо ми го даваш?
Вместо отговор старото джудже отметна качулката и посочи лицето си. В трептящата светлина на огъня бялата му брада изглеждаше все тъй рядка и проскубана, но като се вгледа по-внимателно, Галдо ахна. По бузите и челюстта на Тули бе избила гъста прошарена четина. Нямаше съмнение, че само след година ще може да се похвали с брада, достойна за всяко уважаващо себе си джудже.
– Галдо Бързолък, ти премахна проклятието на нашия род! – тържествено изрече Тули. – Знай, че Хазриновите потомци ще ти бъдат благодарни навеки за възвърнатото си достойнство. Дребна награда е златото за подобна велика радост, но все пак го приеми заедно с моя искрен поклон.
Старото джудже наистина понечи да стане и да се поклони, но Галдо бързо го удържа, после решително върна кесията в шепите му.
– Благодаря ти за добрите слова, Тули – отвърна той, – но не мога да приема поклон от старейшината на един тъй славен род. Ти самият заслужаваш поклон от мен. Още по-малко пък мога да приема злато за нещо, което съм ти дал като подарък. Доброто дело е награда само за себе си – тъй казваше дядо ми Зак, а той е мъдър хобит.
Тули отново въздъхна – този път с леко облекчение, както се стори на Галдо – и прибра кесията под наметката си.
– Очаквах това, достойни ми хобите. Имаш право; и ние, джуджетата, често казваме, че добрите дела не се мерят в злато. Ала един подарък от сърце не можеш да откажеш. Ето, вземи.
Изневиделица в протегнатата ръка на джуджето се появи малко ножче с дръжка от рог на дива коза. Галдо го пое, свали кожения калъф и се вгледа с интерес в острието. То беше тъмносиньо на цвят, но по гладката му повърхност танцуваха пъстроцветни отблясъци, чието трептене замайваше окото.
– От Хазринова стомана е изковано – поясни Тули. – В нашия род все още пазим няколко парчета от този благороден метал, изкован от нашия славен предтеча. Нека това ножче ти служи достойно и дано някой ден да ти помогне в труден миг.
Помълчаха. Галдо продължаваше да се любува на подаръка, а джуджето се взираше в танца на пламъците. Иззад ръба на долчинката долитаха тихите гласове на Рори и Фрори. Накрая Тули се изкашля и каза:
– А сега, Галдо, искам да прочетеш нещо.
Хобитът откъсна очи от ножчето и видя пред себе си навит пергаментов свитък.
– Но това… – трепна той. – Не е ли писмото, което…
– Да – кимна Тули. – Това е писмото, което те доведе в Бар-ен-Хазад. Същото писмо, благодарение на което ще се отървем от проклятието на нашия род. – Той се усмихна лукаво. – И благодарение на което научих нещо за теб, млади ми пощальоне. Трябва да знаеш, драги Галдо, че ние, джуджетата, сме подозрителен и недоверчив народ. Така ни е научил горчивият опит. Затова щом получих пратката, най-напред проверих печата. И видях, че съвсем наскоро някой се е опитал да го отлепи, но не е отворил писмото.
Галдо тихичко охна и сви глава между раменете си. Идеше му да потъне в земята от срам.
– Не се смущавай – успокои го с мек глас Тули. – Знай, Галдо, достоен е не който не познава изкушението, а онзи, що намира сили да го отблъсне. Ти доказа, че може да ти се вярва. Хайде сега, чети.
Хапейки устни от притеснение, Галдо разгърна свитъка и зачете:

БАР-ЕН-ХАЗАД
В ЕРЕД ЛУИН (СИНИТЕ ПЛАНИНИ)
ДО ДОСТОПОЧТЕНИЯ ТУЛИ
ОТ РОДА ХАЗРИНОВ

2 септември 2461 година
Кралство Ториново
в Сивите планини
(Еред Митрин)

Драги ми братовчеде,
Най-сетне писмото ти стигна до мен, макар и със закъснение почти две години. С прискърбие узнах за трудностите и недоимъка в който живеят достойните ни роднини в Сините планини. Тия планини никога не са се славили с богати рудни залежи и нашите почитаеми прадеди несъмнено са допуснали грешка, избирайки да се заселят там.
Затова чуй моето предложение. Събери всички желаещи и елате да се заселите при нас, в Сивите планини. Знам, пътят е дълъг, опасен и труден, но ще си заслужава. Под властта на крал Наин Втори тукашните владения на наугримите процъфтяват. С кралско благоволение вече приемаме мнозина наши събратя, които напускат Мъгливите планини, защото откъм Мраколес натам прииждат пълчища орки и става все по-трудно да бъдат отблъсквани.
Тук, за щастие, няма подобна заплаха. Единствената сериозна неприятност са драконите, идващи понякога откъм Съсухрената степ. Ала това се случва рядко и ние успешно прогонваме тия проклети червеи – до голяма степен благодарение на безценната помощ на вълшебника Саруман.
Колкото до тревогите ти за твоя внук Тули – можеш да не се безпокоиш. В Ториновото кралство помнят подвига на Хазрин и тачат името му. Тъй че не една млада дама би склонила охотно да се задоми с потомък на тъй славен род.
С две думи – не се колебай, драги ми братовчеде. Благословени са Сивите планини; тук има всичко, което може да пожелае един джуджар. Ела и доведи всички желаещи.
С надеждата да се видим по-скоро, оставам
Твой любящ братовчед
Юрдал от рода Хазринов

Галдо нави отново свитъка и вдигна глава. Тули го гледаше втренчено изпод рошавите си вежди.
– Е, млади ми хобите, би ли тръгнал с нас, когато поемем към Сивите планини?
При това неочаквано предложение всички вълнения от изминалия месец изригнаха едновременно в душата на Галдо с такава сила, че той буквално се вцепени. Тук бяха и страховете от раздялата с улегналия, уютен живот в доброто старо Графство, и копнежите за приключения като в приказките на Арвиболд, и днешната смътна обида, че никога няма да бъде герой от древни легенди. Той с усилие се изкашля и за да спечели време, попита дрезгаво:
– Но… защо съм ви аз? Вие, джуджетата, се славите като жилав и храбър народ. С какво може да ви помогне по дългия път един кротък – и нека си го кажем направо, все още непълнолетен – хобит от Графството?
Тули се намести по-удобно край огъня и потърка длани, после лекичко ги разпери.
– Помисли малко, Галдо. Как ще пристигнем ние в кралството на Наин Втори? Сам разбираш – като обичани, сърдечно посрещнати, но все пак позабравени и бедни роднини. Какъв дар можем да занесем? Желязо, мед и аметисти си имат предостатъчно, майсторите им са по-добри от нашите. Този въпрос си зададох преди няколко дни… и изведнъж проумях отговора. Ти си този отговор. Или по-точно мехлемът на почитаемия ти дядо Зак Остролистник от Малък Дълбалник. – В очите на старото джудже затрептяха алчни пламъчета. – Цялата ни надежда е в теб, Галдо. Накарай дядо си да приготви колкото се може повече от този мехлем… и не само ще пристигнем с достойнство в Сивите планини, но и заедно ще спечелим злато – много злато. Защото, повярвай ми, никой истински наугрим не би пожалил нищо в името на брадата си. А когато отново се върнеш в Графството, ще бъдеш заможен и уважаван хобит до края на живота си. Е, какво ще кажеш? Идваш ли с нас?
Галдо бавно се изправи и отвори уста. Знаеше много добре какво щеше да каже; в главата му само за миг се бе появила дълга и прелюбезна реч, обясняваща защо е принуден с най-дълбоко съжаление да откаже изкусителната покана. Трябваше само да изрече първата дума…
… и тя се отрони от устните му съвсем сама:
– Да.
В настаналата тишина се чуваше само шумоленето на дъбовите листа над тях и тихият глас на Фрори, който говореше нещо ласкаво на понитата. Джуджето и хобитът кръстосаха смаяни погледи. И двамата не вярваха на ушите си. Тули навярно бе подготвил грижливо речта, с която да обори възраженията на Галдо, а вместо това срещаше незабавно съгласие. Колкото до самия Галдо, той отчаяно се мъчеше да проумее какво го е накарало да избере този прибързан и – нека си го кажем направо – безкрайно неблагоразумен отговор. За момент се запита дали зеленият камък не се намесва отново в живота му, както през онзи паметен ден на улицата над Ширна поляна. Но веднага разбра, че не е така. Усещаше душата си като стара дъбова бъчва, в която е кипнало омайното вино на арвиболдовите легенди, разкъсвайки железните обръчи на хобитовото благоразумие.
Тули се опомни пръв. По навик посегна да си нахлупи качулката, но прекъсна движението наполовина и само поклати глава.
– Не бързай толкова, Галдо. Не бива необмислено да взимаш подобно решение. Утрото е по-мъдро от вечерта. Сега върви да се наспиш, а ако ти дойде друг ум, утре рано ела да ни кажеш преди да си тръгнем. Не дойдеш ли, ще смятам, че си решил твърдо.
Галдо кимна безмълвно, поклони се и отиде да се сбогува с Рори и Фрори, после тръгна нагоре по склона. Чувстваше се олекнал, сякаш от плещите му бе паднал тежък товар. Когато прехвърли билото и започна да слиза към “Трите пътя”, той започна да си подсвирква, а след малко запя в гъстеещия мрак.

Из полето дълъг път
вие се, не спира,
но в торбата ми тежат
шунка, хляб и бира.

Щом умора или глад
хване ме накрая,
ще приседна за обяд
както аз си зная.

Мръкне ли, ще търся хан,
ала лошо няма
да се просна замечтан
в куп уханна слама.

Погледът ми замъглен
сред звезди ще плува,
а умът ми в звезден плен
пак ще засънува

ЧЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ

Из полето дълъг път
вие се, не спира,
но в торбата ми тежат,
но в торбата ми тежат,
но в торбата ми тежа-а-а-ат
шунка,
хляб
и бира!

Половин час по-късно, стиснал здраво стария железен фенер, Галдо влезе на пръсти в кабинета на Арвиболд. Откъм съседната спалня долиташе тихо похъркване и това го успокои. Той предпазливо заобиколи писалището, вдигна високо фенера и в жълтеникавата му светлина огледа закачената на стената пощенска карта на Графството. Старият кралски път пресичаше пожълтялата хартия от запад на изток и младият хобит плъзна поглед по него, а устните му потрепваха, изричайки безмълвно добре познатите имена на градчета, селца и пощенски станции: Сберипът, Хобитово, Крайречкино, Жабомор, Мръдниброд, Бели угари… Картата продължаваше още малко отвъд границите на Графството, където в самия край се виждаше Брее и част от гората Кестенака. Но Галдо никога не бе ходил дотам. Само веднъж беше виждал Сводокаменния мост над река Брендивин и пазеше този спомен, примесен с копнежа да стигне до отвъдния бряг, където се криеха села с примамливите и странни названия Щурчов дол, Нови трап, Бренди палат и Елфов стан.
Той отново заобиколи писалището, разрови се из чекмеджетата и след дълго търсене откри в най-долното навита на руло стара карта на Средната земя. Вехтият пергамент беше станал кафеникав и крехък от времето, затова Галдо го разгъна много внимателно върху плота и затисна краищата с каквото му попадна под ръка. После се наведе да потърси на картата Сивите планини… и изведнъж студени тръпки пробягаха от тила до последното косъмче на петите му. В един миг младият хобит с ужас разбра, че Графството, което през целия си живот бе смятал за просторно, всъщност представлява нищожно петънце сред необятните простори на Средна земя. До кралството на Наин имаше поне четиристотин левги път през пущинаци, реки и гори, пресичаше го непристъпната скална верига на Мъгливите планини; и най-лошото – тук-там по картата се мяркаха зловещи надписи с червено мастило: “Тук има тролове”; Тук върлуват орки”; “Опасност от разбойници; “Тук има вълци”.
Възторгът на Галдо се изпари тутакси. Вече разбираше, че не го чака разходка с шунка, хляб и бира в торбата, а дълго и тежко пътешествие, изпълнено с несгоди, изпитания и смъртни заплахи. Колкото до спането – нямаше нищо против някоя и друга нощувка под звездите (стига да се намери подходяща купа сено), но мисълта да се откаже за седмици, може би дори месеци от любимото си меко легло бе просто непоносима.
Въздишайки тежко, той прибра картата, измъкна се на пръсти от кабинета и отиде да си легне.

Един слънчев лъч плъзна по перваза на отворения прозорец и падна право върху лицето на дълбоко заспалия хобит. Галдо кихна и отвори очи.
Беше топло и тихо пролетно утро. Стенният часовник в коридора бавно отмери десет удара, после нейде навън изкряска сойка и пак настана тишина. Галдо доволно примижа, протегна се и изведнъж подскочи.
Цяла нощ се бе мятал в леглото, преследван от неспокойни сънища с тролове, орки, гоблини и други зловредни твари. Едва призори се унесе в дълбока дрямка и именно това беше причината да се успи.
Олеле, каза си той, скачайки от постелята. Олеле, олеле, изтървах ги!
Набързо нахлузи ризата и панталоните, плисна си две шепи вода за разсънване, грабна от кухненския бюфет един резен поизсъхнала баница и дъвчейки в движение изтича навън. Макар да не бе изпил сутрешния си чай, главата му работеше като часовник и докато бързаше нагоре към кръстопътя, той разбра съвсем ясно каква глупост е допуснал снощи. Сега трябваше непременно да я поправи – да отиде при Тули и да му обясни, че джуджетата може и да са способни на подобно пътешествие, но за един хобит то представлява непосилно изпитание.
Ала когато прехвърли билото и заслиза към дъбовата горичка, той още отдалече видя, че каручката е изчезнала. Вкопчвайки се в гаснещата надежда, Галдо продължи към долчинката, където откри само отдавна изстинала пепел от снощния огън. Бивакът бе опустял. Следите от колела едва личаха сред изправената трева.
– Право казваше дядо Зак, който няма ум, има крака – промърмори тихичко хобитът. – Хайде сега, Галдо Бързолък, бягай да свършиш каквото трябваше да направиш от самото начало.
И той изтича назад да оседлае Тропчо.

Старият кралски път към Сивите заливи отдавна не бе виждал хобит, изпълнен с тъй страстно желание да стигне до целта час по-скоро. Отначало Тропчо изглеждаше недоволен от тази необичайна припряност, но като истинско хобитово пони той умееше да долавя настроението на своя ездач и скоро заприпка с цялата бързина, на която беше способен. Зад копитата му се изнизваха миля подир миля, а Галдо се полюшваше на седлото и гризеше сухари, с които предвидливо бе натъпкал джобовете си. Сегиз-тогиз засенчваше очите си с длан и се взираше напред, но напразно – от каручката на джуджетата нямаше и следа.
Три или четири часа по-късно, все тъй забързан, той прекоси Подкулино, без дори да се спре за закачка с няколко хобитчета, които търчаха подир него и възторжено крещяха: “Пощальон! Пощальон!” А мисълта за местната кръчма, ако и да премина неведнъж през главата му, така и не успя да го отклони от главната цел.
Но дори и най-енергичното пони има предел на силите си. Когато навлязоха в прохода между Далечните ридове и Стражевите хълмове, Тропчо започна да влачи нозе и Галдо разбра, че трябва да му даде почивка. Така или иначе, вече нямаше смисъл да бърза. Щом досега не бе успял да догони джуджетата, най-вероятно щеше да му се наложи още веднъж да пренощува при тях.
Той слезе и върза юздите на понито за едно крайпътно дръвче, после седна в избуялата, вече почти лятна трева и лениво се загледа към елфическата кула горе над склона. Вятърът, който от час-два полъхваше насреща му откъм запад, носеше странен солен дъх. Листата шумоляха под ласката му, но във фантазията на Галдо това бе звукът на прибоя по далечния морски бряг.
И тогава отново се случи нещо странно. Обхвана го неудържимо желание да се изкатери на кулата и да види морето. Той стана, пристъпи нерешително от крак на крак, после прекоси пътя и започна да се изкачва по полегатия склон. Отначало се озърташе през рамо, но долу всичко беше наред – Тропчо кротко пасеше крайпътната трева полюшвана от западния вятър. Скоро в мислите и очите му остана единствено прекрасната бяла кула, която идваше все по-близо и по-близо. Чак сега осъзна колко е огромна. Вече трябваше да отмята глава, за да зърне върха й, зареян високо в небесната синева.
Най-сетне той спря леко задъхан пред широко разтворената врата на приземния етаж. Пред него се разкри просторна и празна сумрачна зала, в дъното на която започваше стръмно спирално стълбище. Галдо закрачи напред и стъпките му отекнаха под високия свод. Едва сега забеляза с учудване, че гладкият каменен под е съвършено чист, без нито една прашинка. От двете му страни се тъмнееха входове към някакви помещения, но той не им обърна внимание. Влечеше го единствено стълбището.
Стъпалата, предвидени за Големи хора, се оказаха високи и неудобни за хобитови нозе. Ала въпреки това Галдо пъргаво заподскача по тях, сякаш невидима приятелска ръка го теглеше напред и нагоре. Учуди го още нещо. Макар че през тесните прозорчета на кулата едва се процеждаха плоски снопове слънчеви лъчи, в тясното пространство на стълбището беше съвсем светло, сякаш гладкият бял камък излъчваше свое собствено сияние. Сетне из въздуха пред гърдите му затрептяха зеленикави отблясъци. Той наведе очи и видя, че блясъкът излита от пазвата му, където лежеше скрит елфическият камък.
Краткото разсейване не остана без последици. Кракът му се закачи за поредното стъпало, Галдо залитна наляво и главата му с всичка сила се блъсна в каменната централна колона на стълбището.
Пред очите му блесна мълния, после всичко помръкна и над кулата екна оглушителна гръмотевица.
Не, не беше гръмотевица! Просто лежеше в непозната постеля сред полумрачна стаичка. Някакъв млад чорлав хобит стоеше отвън в коридора пред открехнатата врата. В едната ръка държеше свещ, а с другата блъскаше по вратата.
– Ставай, Фродо! – провикна се хобитът. – Часът е четири и половина и навън има страхотна мъгла.
Не съм Фродо, понечи да отговори той. Името ми е Галдо.
Ала преди да отвори уста, видението се промени. Сега стоеше, вкопчен във върха на висока, грубо изсечена каменна колона. Нощта разливаше мрак над морето от преплетени дървета наоколо. Чуваше как далече долу край основата на колоната пълзят и сумтят някакви същества. Усещаше, че те рано или късно ще го надушат.
В очите му нахлу ярка кървава светлина. Помисли си, че отново е мълния – и отново сгреши. Беше огнена бездна, на ръба която тържествуващо подскачаше някакво грозно, съсухрено и жалко създание. Увлечено в своя незнаен триумф, то залитна към гибелната пропаст…
… Галдо залитна заедно с него…
… и в последния миг успя да запази равновесие.
Отвори очи. Стоеше на стръмното стълбище и от удара в колоната бе минала само част от секундата.
Тръсна глава, постоя малко и се опомни. Не изпитваше нито болка, нито замайване, а когато продължи да се изкачва, стъпките му бяха все тъй бързи и леки. Стълбището се виеше все по-нагоре и по-нагоре докато накрая внезапно свърши. Последните стъпала изведоха хобита в кръгла зала от същия бял, гладък и леко проблясващ камък. Тук също нямаше нищо освен малък мраморен пиедестал с плитка кръгла вдлъбнатина на върха, разположен точно в средата на залата. Високи прозорци от всички страни гледаха към терасата, увенчаваща върха на кулата като огромна бяла корона.
Галдо плъзна поглед из залата, поспря за минута пред пиедестала и излезе навън. Вятърът, който го лъхна право в лицето, бе много по-мощен, по-влажен и по-солен, отколкото долу. Далече на запад залязващото слънце разливаше пурпурни багри над необятна плоска шир, пламнала като разтопен метал. Това ли беше морето? Младият хобит се взря натам, после заслепен извърна глава. Пред очите му танцуваха червени и зеленикави кръгове. Когато погледът му се поизбистри, той отново се удиви на градежа от гладък бял камък, недокоснат от вековете. Сякаш древните елфически майстори бяха си тръгнали едва вчера, оставяйки творението си за възхита на всеки, който се изкачи дотук.
Ала въпреки всичко времето бе взело своята дан. В каменния парапет се тъмнееше тънка пукнатина и от нея бе израснало крехкото зелено стъбълце на незабравка. Галдо се вгледа в деликатните листенца, в нежното синьо цветче и изведнъж го обзе странно чувство при мисълта, че това място ще бъде тук през целия му живот, независимо дали някога ще го види пак или не.
Без сам да разбира защо, скромното цвете погълна цялото му внимание, увлече го в дълбините на някакви смътни блянове, които прелитаха и изчезваха, без да оставят спомен. Дълго стоя унесен, а времето отминаваше безследно край него както бе отминавало покрай кулата век подир век. Опомни се едва когато усети, че притъмнява и го облъхва хлад. Той отново погледна на запад. Слънцето потъваше зад далечния хоризонт.
Галдо си припомни мрачната гора преди Бар-ен-Хазад и тревожно прехапа устни. Не искаше да минава оттам по тъмно. Трябваше незабавно да продължи към Сините планини.
Той бързо се завъртя, прекоси празната зала и започна да слиза по стълбището.

Слизането се оказа много по-трудно, отколкото бе предполагал. Сякаш същата сила, която му помагаше на изкачване, сега се стремеше да го забави, да го удържи в тясното пространство на винтовото стълбище. Самият въздух пред гърдите му бе станал плътен и жилав, и трябваше да полага усилия за всяка крачка надолу, като че се провираше през гъсталак от преплетени храсти. А небето зад тесните прозорчета стремително притъмняваше – бледо лилаво, виолетово, кралско синьо и накрая почти черно. Обкръжи го мрак – но в този мрак все по-силно се разгаряше прекрасното зелено сияние на елфическия камък в пазвата му. Галдо посегна към верижката и извади камъка навън. Под яркия блясък стъпалата се виждаха също тъй ясно, както ако носеше запален фенер.
Най-сетне краят на стълбището го изведе в огромната тъмна зала, която сега му се стори зловеща и заплашителна. Хобитът я прекоси тичешком, изскочи навън в нощта и бързо заслиза към пътя. Вятърът бе стихнал, над склона царуваше пълна тишина и той отдалече чу как понито тревожно пръхти и тропа с копита. След малко различи и неясния му силует.
Вече ги деляха само петнайсетина крачки и в зеленото сияние ясно се виждаше как подплашеното животно върти очи и се дърпа назад.
– Кротко, Тропчо, кротко! – подвикна Галдо.
Ала в този момент понито изведнъж изцвили с див ужас, вдигна се на задни крака, скъса юздата и побягна през мрака.
Галдо се втурна след него, но скоро осъзна, че няма да го догони. Спря и се озърна да види какво е подплашило горкото пони.
Очите му се разшириха от ужас.
Елфическият камък разливаше в нощта кръг от зелена светлина. И по границите на този кръг прииждаше гъмжило от невъобразимо чудовищни създания. Вцепененият от страх хобит различаваше само смътно техните очертания – злокобни твари, изтъкани от мрак със страховити и грозни форми: грамадни стоножки от непрогледна сянка; черни раци с десетки назъбени щипки; черни пеперуди с криле като тесни сърпове, които не можеха да летят а само да пъплят; безформени буци, които се премятаха, търкаляха и подскачаха; и още безброй други, чийто облик съзнанието му просто не можеше да възприеме. Всички тия чудовища жадно пиеха вълшебното зелено сияние, стръвно стесняваха светлия кръг и бързаха да се доберат до самия Елесар за стръвно пиршество.
Галдо изпищя по-диво от понито и побягна на свой ред.

По-късно Галдо така и не успя да си припомни отделни моменти от това страшно бягство в нощта – без път и посока, през хълмове и гори, дерета и храсталаци. Помнеше само ужаса, изтощението, болката в изгарящите дробове, подбитите крака и изподрасканите ръце. Дивият бяг продължи часове наред, може би цяла нощ, и през цялото време чудовищата от мрака го гонеха по петите. През главата му прелитаха само откъслечни, несвързани мисли: Не мога вече… това е краят… нямам сили… Понякога му се струваше, че чува думите на Тули: Но имало и други, по-страшни сили… сенки отпреди зората на времето, що не познават смъртта, ала самите те са смърт и безумие.
Беше прехвърлил билото на поредния нисък хълм, когато зърна на хоризонта пред себе си ярка звезда. Тя сякаш растеше, приближаваше се и във възпаленото му съзнание бликна лудешка надежда, че това е самият Еарендил, който идва да унищожи чудовищата и да го спаси.
– Тук съм… помощ… – изхъхри Галдо с пресъхнало гърло и побягна натам със сетни сили.
Пред замъгления му взор постепенно изплува могъща крепостна стена от сиви камъни. Край желязната порта горяха две факли, а под тях стояха на стража двама снажни воини с блестящи доспехи. По-назад се извисяваше в нощното небе крепка кула със светлина на върха – същата светлина, която хобитът бе взел за звезда.
Светлината се завъртя. Мощен сноп от лъчи огря ужасения хобит. Той хвърли поглед през рамо и видя как черните твари алчно поглъщат светлината… и умират. Препъна се, падайки пак завъртя глава напред и зърна стражите да тичат насреща с високо вдигнати мечове.
Това бе последното, което запомни преди да загуби съзнание.

По време на една от изследователските си експедиции из дивите френски територии Хаджи Филю стигнал до затънтеното градче Париж, където открил тайнствена кула, построена навярно от извънземни пришълци. С правото на първооткривател той я нарекъл на свое име – Хаджифилюва кула.
Кулата се издига в Париж и днес. Ако отидете там, можете да я видите. Само дето французите малко са й изопачили името.