книжна трапеза

Най-сетне приключих с “Легенди от Средната земя”! Книгата е готова и трябва в най-скоро време да излезе в издателство “Изток-Запад” с илюстрации на великолепния Петър Станимиров.

Предлагам ви откъс от книгата “Легенди от Средната земя”, която трябва да излезе тази Коледа. Надявам се да ви хареса

Използвайки усърдно кирката и лопатата, тримата разчистиха трънливите храсти и пред тях зейна тесен отвор към някакво мрачно подземие. Дневната светлина проникваше само няколко крачки навътре, разкривайки началото на стръмен насип от срутена пръст и изкъртена каменна зидария. Братовчедите запристъпваха от крак на крак, хвърляйки плахи погледи към непрогледния мрак в земните дълбини. В паметта им изплуваха спомени за страховитите бабини приказки, слушани някога на топло край огнището. По такива места със сигурност витаеха призраци и зловещи безименни твари, чакащи някой неразумен хобит да влезе при тях, за да си устроят празнично пиршество.
– Хайде бе, хайде! – увещаваше ги Рони. – Няма нищо страшно, все едно, че си влизаме у дома, в Бренди-палат.
– Като няма нищо страшно, защо не вземеш да влезеш ти? – възрази Хорто.
– И ще вляза! – разпали се Рони.
– Влез да те видим – подля масло в огъня Руко.
Рони изпухтя като завиращ чайник, грабна въжето и започна да го омотава около кръста си. После затъкна чадъра под колана си (никой не посмя да го попита защо), хвана здраво фенера и заръча:
– Дръжте въжето и гледайте да не ме изпуснете, ей!
Прекрачи напред, завъртя се и започна да се спуска заднешком по насипа. Хорто и Руко стискаха въжето, отпускайки малко по малко. Известно време чуваха само тихото шумолене на търкалящи се камъчета и буци пръст. Накрая, само след две-три минути – но им се стори, че е минала цяла вечност – отдолу долетя приглушеният глас на Рони:
– Стигнах! Тук е… Леле-мале! Злато, злато!
Викът му секна изведнъж и настана глуха, злокобна тишина.
– Ами сега? – прошепна уплашено Руко.
– Ще чакаме – отговори Хорто с повече твърдост, отколкото изпитваше в момента.
Мина четвърт час, без Рони да подаде каквито и да било признаци за живот. Тревогата на двамата братовчеди нарастваше с всяка изминала минута. Въжето лежеше отпуснато на тревата, както го бяха оставили. Внезапно то се дръпна надолу тъй рязко, че едва успяха да сграбчат края му. После от мрака долетя яростен рев, в който – колкото и да не им се вярваше – разпознаха гласа на Рони.
Без да щадят силите си, Хорто и Руко трескаво задърпаха въжето. Ревът наближаваше и ставаше все по-гръмогласен. Изведнъж Рони изскочи от дупката и се нахвърли срещу тях, размахвайки боздуган със златна дръжка, украсена с пъстроцветни скъпоценни камъни.
За техен късмет широко разтворените му очи сякаш не виждаха нищо и той нанасяше ударите си напосоки. Двамата без затруднение ги отбягваха с пъргави отскоци и схватката продължи докато Хорто се изхитри да заобиколи тичешком около Рони и да го омотае с въжето. Дишайки тежко, обезумелият хобит изтърва боздугана, просна се на тревата и остана да лежи неподвижно. По устните му бе избила пяна.
Постепенно обаче разумът се завърна в очите му. Той надигна глава, огледа се и замаяно попита:
– Какво стана с мен? Защо сте ме вързали?
– Ти кажи – отвърна предпазливо Хорто. – Какво стана долу?
Рони се позамисли.
– Ами… нищо. Видях купища злато, после май съм заспал и сънувах странен сън. Онези от Карн Дум бяха избили стражата и нахълтаха изневиделица в караулното помещение. – Той мотна глава настрани. – Хей там, на могилата край реката. Сечаха наред. Аз грабнах един боздуган и…
– Какви ги говориш? – прекъсна го Руко. – Каква стража, какъв Карн Дум?
Рони се намръщи озадачено.
– Не знам. Забравих… И вземете да ме развържете най-сетне!
Щом го освободиха, той се опипа усърдно, сякаш търсеше нещо в джобовете си, после сви рамене.
– Изтървал съм долу чадъра. И фенерът остана там. Хайде да слизаме. Оставете въжето, няма да ни трябва. Не е чак толкова стръмно.
Хорто и Руко го последваха надолу по купчината рохкава пръст и след две-три минути се озоваха в просторна подземна крипта, осветена от жълтеникавото пламъче на забравения фенер. Чадърът на леля Настурция наистина лежеше до него. Сноп слънчеви лъчи нахлуваше през отвора горе, но светлината бързо се разтваряше без следа в застоялия влажен въздух.
Хобитите се озърнаха с плахо любопитство. До каменната стена в дъното на криптата се тъмнееше грубо издялан гранитен саркофаг. От прогнилите дървени сандъци около него се бяха разсипали купища скъпоценности. При вида на толкова злато дъхът им спря. Дори не си бяха представяли, че на света може да съществува подобно богатство. Забравили за страха тримата изтичаха натам и започнаха безразборно да тъпчат в пазвите и джобовете си каквото им падне под ръка.
И тогава ги връхлетяха виденията.
Хорто се озова изправен с копие в ръцете сред верига въоръжени високи мъже с лъскави ризници. Насреща им връхлиташе лавина от черни конници и всички знаеха, че ще умрат, но това нямаше значение, защото трябваше да спасят Рудаур от вражеското нашествие, което не би оставило и камък върху камък от малкото им процъфтяващо кралство.
Рони видя бледия и скръбен лик на една прекрасна жена в бяла туника, закопчана на рамото с брошка от скъпоценни камъни, ясносини като цветчета на лен. Изправена върху порутена крепостна стена, тя не откъсваше поглед от четирима изнурени, окървавени бойци, които накуцвайки носеха на раменете си носилка, покрита с черно платно. И най-удивителното бе, че до нея стоеше старецът с жълти ботуши, когото хобитите бяха зърнали днес край реката.
Руко не видя нищо. Просто насред нощния сън в сърцето му се впи острие на меч и той потъна в хладната тъма на небитието.
И за тримата видението сякаш трая броени мигове. Прекъсна го протяжната песен на глух глас, в който се смесваха едновременно злорадство и безнадеждност:

Тук, под каменния свод,
слепи, мъртви, без живот,
полуръст до полуръст
ще почиват в мека пръст.
За дъха и топлината
злато ще им е отплата.
Где откриха своя край
никой веч не ще узнай.

Слисаните братовчеди отвориха очи едновременно.
Пламъчето на фенера примигваше едва-едва, готово всеки момент да изгасне. Отворът горе бе помръкнал и те осъзнаха, че денят е отминал.
– Да бягаме! – прошепна Хорто.
Но беше късно. От един незабелязан досега тунел вляво от насипа се приближи мътна синкава светлина и в криптата прекрачи ужасяващо създание – високо и мършаво, с невероятно дълги ръце, които се влачеха по земята, облечено в дрипави и прогнили бели одежди. Дълги белезникави косми ограждаха от всички страни костеливото му лице с черни дупки вместо очи. То излъчваше бледо сияние като лъчите на зимна луна, но някак болнаво и злотворно. Един поглед бе достатъчен за хобитите, за да разберат, че пред тях стои една от Могилните твари, за които бяха чували в най-страшните бабини приказки.
В този отчаян момент Рони прояви изненадващо хладнокръвие. Той дръпна братовчедите си към саркофага, разтвори чадъра и тримата се сгушиха разтреперани зад това крехко укритие. Но за тяхна изненада то се оказа надеждна преграда срещу Могилната твар. Песента секна. Гнусното създание мънкаше, охкаше, стенеше и мърмореше обидено, обикаляше насам-натам, ала все не можеше да открие жертвите си. Накрая жалният му глас заглъхна и като надникнаха иззад ръба на чадъра тримата видяха как бледото сияние постепенно помръква в тунела.
Точно тогава пламъчето на фенера трепна за сетен път и изгасна. Настана непрогледна тъма, но високо горе мъждукаше благословеният лъч на една самотна звезда, надничаща през отвора.
В същия миг отвсякъде се надигна подземен вой на десетки, може би стотици Могилни твари. Каменният капак на саркофага изскърца, застърга и започна да се измества. Вледенени от ужас, хобитите трескаво се изкатериха по насипа и един подир друг изхвръкнаха навън в студената ясна нощ. Без да усещат краката си, тичешком стигнаха до върха на крайната могила и като се обърнаха назад, видяха от север и от изток да прииждат тълпи светещи силуети.
Страхът им даде крила. Сами не разбраха как стигнаха до подножието и продължиха да бягат докато не се озоваха в началото на пътеката през върбалака. Тук спряха да се озърнат отново и видяното ги накара да въздъхнат от облекчение. Светещите твари бяха спрели в редица по билото на възвишението, сякаш някаква невидима граница им пречеше да продължат.
Ала радостта на хобитите не трая дълго. Изведнъж Могилните твари се отдръпнаха настрани, за да сторят път на една висока фигура, обляна в малко по-ярко сияние. Тя прекоси границата, направи десетина крачки надолу, спря за момент и вдигна ръка към костеливото си лице, увенчано със златна корона. Над смълчаните Могилни ридове се разнесе оглушителната песен на боен рог, който сякаш крещеше: КРАДЦИ! ГРАБИТЕЛИ! ОСКВЕРНИТЕЛИ НА ГРОБОВЕ! НАСТИГНЕТЕ ГИ! НАКАЖЕТЕ ГИ!
И мъртвият крал се отправи по дирите на грабителите с бавна, но безмилостна крачка.

Докато работех над предстоящата книга “Легенди от Средната земя”, реших да включа в нея откъси от кратката поема на Толкин “Филомитон към Мизомитон”. В нея Толкин е отразил спора си с Клайв Луис за стойността на романтиката и легендите. Доколкото знам, досега не е превеждана на български. Някой ден ще седна да я преведа цялата, но засега споделям с вас три части. Струват ми се вдъхновяващи.

О, сър – му рекох аз, – макар и вън от Рая,
Човек не е погубен, ни променен до края.
Дори и покварен, на трона си остава
и пази царски дрипи от старата си слава:
Човек, Творец вторичен, кристално огледало,
в което се пречупва божественото Бяло
на багри многобройни с безкрайни съчетания,
що в умовете раждат действителни създания.
Дори ако напълним със елфи и гоблини
гори и пущинаци, долчинки и рътлини,
със драконово семе света да сме засели
и Богове да пращаме из мрачните предели –
това е наше право. За него няма тлен,
Човек закона спазва, по който е роден.
…………..
Блажените поети легенди са създали
за туй, що се не среща в архиви и анали.
Не те – самите ние забравяме Нощта
и търсим си утеха във бягство от света
чрез евтини забави или безплоден блян
за остров на блаженство от златен лъч огрян.
Те знаят по-красиви, по-прелестни места,
съзират ги в съня си далеч, накрай света.
Но седнеш ли да слушаш, пази се ти от тях –
те виждат също Гибел, падение и страх,
и все пак този страх съвсем не ги възпира
към доблест да ни палят с вълшебната си лира,
за да огреят Днеска и мрачното Тогаз
със Слънце, над което те само имат власт.
………………..
Как бих желал да пея до тези менестрели,
незримото да будя със мелодични трели,
да плавам с храбреците из бурния простор
със кораб съграден от здрав планински бор,
упътен след неясна и ефимерна цел
на приказния Запад зад синия предел.
Аз бих застанал редом с бойците под обсада,
що водят люта битка, без милост и пощада,
и все пак вярно дават във злато свойта дан,
за да секат монети за краля невидян
или със златни нишки по бойни знамена
да изтъкават герба на своята страна.
Не искам твоя път, потънал в прах и скука,
где всичко е известно – от тука и до тука,
где нищо не помръдва и няма място там
за дребния мечтател със скромния му плам.
Не ще ме покори Желязната корона.
В колиба си оставам – в колиба, но на трона.

Този път новината е съвсем кратка.
“Елесар” ще почака, но части от него все пак ще видят бял свят. Вижте това:
http://blog.iztok-zapad.eu/?p=690

Покрай вълненията около “Нови приказки от цял свят” пропуснах да ви съобщя, че издателство “Софтпрес” ми възложи и още една задача – да преобразя в стихове някои любими детски приказки. По-горе виждате първите две: “Косе Босе” и “Тримата братя и златната ябълка”. Мисля, че се получиха добре. А в близко време ще излезе и третата книжка от поредицата – “Маша и мечока”, в която ще имате удоволствието да прочетете следните култови стихове:

Най-подир в гъстак незнаен
стигнала до дом потаен.
Бързо влязла, но веднага
се намръщила на прага.

Вътре мръсно, грозно, прашно –
просто да ти стане страшно.
Тъй било занемарено,
че си рекла възмутено:

„Брей, че прасешка къщура!
Трябва в нея ред да туря!”
Мила, мела, трила, прала –
къщичката засияла.

Книжките са само по 2.50 – кво му плащаш, дето се вика. А за дечицата радост…

Прочетох този роман преди броени минути и все още съм под неговото странно очарование.
Тази година “Нощната страна” на Уилям Хоуп Ходжсън навърши вековния си юбилей, но продължава да вълнува безброй читатели със своята странна, необикновена и зловеща история. Тя започва съвсем обикновено и леко мелодраматично. Английски джентълмен от ХVІІ век се влюбва, спечелва сърцето на своята възлюбена… ала после смъртта я откъсва от него. В дълбокото си отчаяние той получава видение за безкрайно далечното бъдеще, когато душите им отново ще се съберат.
Изминали са милиони години. Слънцето е изгаснало и над земята царува вечна нощ. Последните хора живеят в огромна пирамида, висока над десет километра, наречена Последният Редут.

А в ледения мрак наоколо дебнат зловещи и чудовищни създания, които носят гибел не само за тялото, но и за душата. Всяко излизане от пирамидата е страховит риск, и все пак се намират смелчаци, които излизат на пътешествия.

Хората от онова време притежават телепатични способности. Особено надарен в това отношение, героят един ден влиза в контакт с млада жена от друга, по-малка пирамида, заплашена от гибел. С огромно потресение той осъзнава, че това е неговата любима от древните времена.
Без колебание героят тръгва на дълго и страшно пътешествие, за да я спаси. Дебнат го безброй опасности, смъртоносни битки и гнусни твари. но въпреки всичко той ще се бори докрай.

Най-после излезе книжката с приказките, част от които имахте възможност да прочетете в този блог. Надявам се да хареса на вас… и най-вече на децата ви.

Имам един познат добър човек. И понякога се замислям за него в светлината на разказа на Борхес “Приближаване до Ал-Мутасим”. Ако не сте чели разказа, ще ви го преразкажа съвсем накратко. Става дума за идеята, че всичкото добро в света идва отнякъде и се отразява от човек на човек. И ако тръгнем по тази диря – от добрите към по-добрите и още по-добрите – накрая ще стигнем до най-добрия човек на света, извора на всичко добро.
Питах се откъде ли е дошло доброто в този мой приятел, през колко ли хора е минало… Но неочаквано ми хрумна, че може би е точно обратното. Може би всеки от нас твори по малка частица добро, а има хора, способни да го събират, концентрират и раздават отново.
Тогава си спомних една притча от недовършения роман на Егзюпери “Цитаделата”. Става дума за двама верни приятели градинари, разделени завинаги от живота и премеждията на съдбата. Ето и самата притча:

И ето че моят градинар, след цяла вечност мълчание, получи писмо от приятеля си. Бог знае колко години беше пътувало. Бог знае какви карети, какви конници, какви кораби и кервани го бяха пренасяли един подир друг чак до неговата градина с непоклатимото упорство на хилядите морски вълни. И тази сутрин, грейнал от своето щастие и от желанието да го сподели, той ме помоли да прочета, както се чете поема, полученото от него писмо. И дебнеше да долови по лицето ми какви чувства изпитвам при четенето. А писмото, разбира се, съдържаше само няколко думи, защото тия двама градинари бяха далеч по-умели с мотиката, отколкото с перото. И аз прочетох простичките слова „Тази сутрин подрязвах моите рози”, а после се замислих над същината, която ми се стори неуловима, и поклатих глава, както биха сторили те.
И ето, че вече нямаше покой за моя градинар. Би трябвало да го чуете как разпитваше за географията, навигацията, куриерите, керваните и войните между империите. А три години по-късно се случи тъй, че пратих посланици чак до другия край на света. Повиках тогава градинаря си и му рекох: „Можеш да пратиш писмо на твоя приятел”. Дърветата ми пострадаха от това, както и зеленчуците, а за гъсениците настана истински празник, защото той по цял ден си седеше у дома и драскаше, изтриваше, пак започваше, изплезил език като дете, увлечено в работата си, защото знаеше, че има нещо Важно за казване и трябва някак да се пренесе изцяло със своята истина до приятеля си. Трябваше да изгради свой собствен мост над бездната, да достигне през времето и пространството до другата половина от себе си. И ето че изчервен до уши, той дойде да ми поднесе своя отговор, за да дебне пак по лицето ми отражение от радостта, която щеше да огрее получателя, и да изпробва върху мен силата на своето откровение. И (тъй като нямаше нищо по-достойно и важно за съобщаване от онова, на което се отдаваше изцяло, както стариците си съсипват очите над плетивото, за да сътворят красота, достойна за Бога), аз прочетох, че той изповядва на своя приятел с усърдния си, неловък почерк, като страстна, но простичка молитва: „Тази сутрин и аз подрязвах моите рози”. И аз замлъкнах над четивото, размишлявайки над същината, която започваше да ми става малко по ясна, защото тия люде Те прославяха, Господи, сливаха се с Теб над розовите си храсти, без сами да го знаят.

Напъна ме работата.
Яко.
А дойде пустото време за почивка и нямаше как – заминах. Почивах компромисно: сутрин и вечер по едно топване в Егейско море, през останалото време при климатика и лаптопа.
За беда усърдната ми работа беше силно саботирана от някакъв вирус, който непрекъснато напъваше да се свърже със стопанина си и натоварваше процесора (поне аз така изтълкувах ситуацията). Криво-ляво, продължавах да работя.
Но веднъж, докато изключвах лаптопа, се появи следният надпис (предавам го приблизително): “Някой ви се е включил в компютъра. Ако изключите сега, може да му повредите данните. Още ли искате да изключите?”
На това му се вика суперкоректност.
Пуста гьостерица неокастрена…