книжна трапеза

КЕСТЕНЧЕ
Моя си приказка

Една нощ над гората налетя страшна буря. Разлюляха се клоните на старото дърво. Насред бурята нещо рече: “Туп!”. И после: “Олеле!”. А на сутринта слънцето огря това чудно нещо, паднало сред обрулените листа – дребно, кръгло, зелено и бодливо.
Събраха се животинките да се чудят какво е това. Питат го – и то не знае. Само подсмърча и гледа тъжно.
– Щом е зелено, значи е жаба – реши Мечо.
– Ква-ква! Никаква жаба не е! – викна лъскавата Кекерана. – Щом има бодли, значи е таралеж!
– Не е вярно! – възмути се Ежко. – Къде се е видял зелен таралеж?
Скараха се всички. Един казва едно, друг – друго и все не могат да решат. Разплака се зеленото топче – как тъй няма да знае какво е.
А в това време дойде едно момиченце и викна:
– Колко сте глупави! Ами че това е кестенче!
Разсмяха се животинките. Разсмя се и бодливото топче – така се разсмя, че чак кората му се пукна.
И тогава всички видяха, че наистина е кестенче.

Веднъж Хаджи Филю срещнал в една кръчма на чашка Малтус и Маркс. Малтус пийнал малко повечко, изпаднал в мрачно настроение и почнал да пророкува:
– Не е тръгнал на добре този свят. Населението расте и расте, а това ще доведе до глад, епидемии, войни и прочие страховити бедствия.
– Тъй е – съгласил се Маркс. – И за всичко са виновни пролетариите. Размножават се като хахави, без да мислят за последствията. Как да ги спрем, главата ми не побира.
– Ами накарайте ги да разнообразят секса – обадил се Хаджи Филю. – Не всички пози са еднакво благоприятни за зачеване. Нека правят секс и отгоре, и отдолу, и отпред, и отзад. Изобщо от всички страни.
Маркс се позамислил, кимнал одобрително и с немска пунктуалност си записал: “Хаджи Филю каза: Пролетарии, съединявайте се от всички страни”.
За жалост по-късно малко объркал цитата…

Веднъж Хаджи Филю гостувал в Петербург на своя приятел Фьодор Михайлович Достоевски.
Една сутрин след тежък запой Достоевски дотърчал рано-рано в спалнята на госта си. Разтръскал го и възкликнал:
– Чуй, приятелю, чуй! Знаеш ли какъв роман реших да напиша?
– Идиот – промърморил сънено Хаджи Филю.
От тогава Достоевски разправял навсякъде, че приятелят му е телепат.

Много добре помня как придобих необикновените си способности. През една душна лятна нощ не можех да заспя, мятах се в леглото и изведнъж нещо ме подтикна да изляза навън. Облякох се бързо и тръгнах по пустите улици. Вървях без посока, но невидима сила ме влечеше към центъра на града. И ненадейно мощна космическа енергия нахлу в тила ми. Беше тъй силна, че паднах по гръб, но успях да се надигна и поразен видях как пред очите ми времето се разкъсва. За миг се пренесох в далечното минало – в епохата на Мексиканската революция и зърнах как мексиканската армия, предвождана от Симон Боливар, атакува казармата Монкада.
Потресен от видяното, аз едва се надигнах и запълзях по тротоара. Ала тогава последва втори удар на вселенска енергия, който ми разкри нова гледка – голи и мършави египетски роби, забавляващи с песни и танци пируващия фараон.
После прозорецът във времето се затвори, но от този момент нататък способностите ми бяха отключени с помощта на вселенския разум. Още много пъти проникнах в дълбините на миналото, видях любовта между Рамзес и Клеопатра, митарствата на Бен Хур, опожаряването на Александрийската библиотека от Херострат, преминаването на Мойсей през Средиземно море и гибелта на “Титаник”.
Днес мога да правя бяла и да развалям черна магия, да издирвам изчезнали хора и предмети, да предсказвам бъдещето, да лекувам тумори, косопад, СПИН, ГМО, отравяне с шистов газ, възпаление на хроничния нерв, синдром на Турет и нощно напикаване. Хиляди хора са ми благодарни за помощта, която им оказвам срещу скромно възнаграждение.
Из интервюто на феномена Панчо Мулешков-Нострадамион за списание “Парадокси”.

Барът бе полумрачен и съвършено празен. Само в най-широкото сепаре отляво царуваше екзотично оживление. Около стените стояха в застинали пози осмина охранители – същински клонинги с еднакви черни костюми, еднакви бръснати вратове и еднакви слушалки в ушите. Зад широката маса, отрупана с напитки и мезета, седеше почетният гост. Светлев го погледна крадешком и се намръщи от разочарование. Това ли беше зловещо прочутият Гочо Мандибулата, за когото се носеха слухове, че е затрил собственоръчно над двайсет души, а поне на три пъти по толкова е поръчал убийствата? Приличаше на застарял и разплут бивш сумист. До него – ама че изненада! – седеше видният партиен функционер Раймонд Чешмеджиев, а от двете им страни се усмихваха лъчезарно чифт едрогърдести блондинки.
По-интересното обаче беше пред масата – оркестър от цигани с чисто голи мургави телеса, лъснали от пот и закрити само с по един шарен шал около слабините. Циганите подрипваха и свиреха като в транс, а солистът се беше привел над ухото на Папарашки и продължаваше да пее:

Сине, сине ти си ангел мой
сине,сине Бог ли те изпрати
да топлиш сине майчино сърце
да те обичам и да ти се радвам.

Твойте нежни мънички ръце
все към мене, сине, ги протягаш.
Ти ще станеш силен някой ден
бащин дом и своя род да пазиш.

Блажено примижал, Гочо Мандибулата слушаше и кимаше в пълно съгласие. Чешмеджиев го потупваше по рамото със знаменитата си одобрителна усмивка, която изглеждаше тъй добре по телевизията, когато обещаваше да натъпче в миша дупка организираната престъпност.
В този момент Светлев забеляза, че не е единственият таен наблюдател на сцената. Под самия таван имаше тясно приземно прозорче и през него зяпаше нечия бледа, опулена физиономия. Но това не трая дълго. Нечия едра ръка сграбчи воайора за врата и прозорчето опустя.
– Насам, господа, насам! – раздаде се припряно-любезен глас и оберкелнерът поведе новите клиенти към сепарето в дъното, близо до тоалетните.
Арабинът обаче бе станал неуправляем. Докато другите се отдалечаваха към края на заведението, той нахлу като волен пустинен самум в сепарето на Папарашки. Клонингите се напрегнаха едновременно, но неканеният гост се прегъна в сложно церемониално темане, погледна изотдолу с лъснали като маслини очи, измъкна пачка долари и като ги размаха към циганите, любезно попита:
– Може? Разрешава?
Папарашки му хвърли изпитателен поглед, после великодушно махна с ръка.
– Давай.
Клонингите се поотпуснаха.
Без да чака повторна покана, арабинът пъргаво лепна по една стотачка на всяко отрудено циганско чело, изпраска още едно темане и тръгна към масата в дъното, където вече седяха всички останали, включително и шофьорът – сега облечен съвсем нормално с лятна бяла риза “Лакост” и избелели дънки.
– Какво ще поръчате, господа? – попита с благоговеен глас оберкелнерът. – Можем да ви предложим…
– А, не, мерсим, много моля, благодарим! – развика се тутакси арабинът и сръчно пъхна в ръцете му остатъка от пачката. – Ние всичко си има, сит на гладен вяра не хваща, както казва ваш мъдър и многострадален народ. Оставяй нас да си седи кротко и наслаждава на тази прекрасен музика!
Той бръкна под широката си дреха и измъкна нещо бяло. Фуста, помисли си изпървом потресеният Светлев. Но не беше фуста, а покривка, която арабинът с пъргав жест метна върху масата.
И в същата секунда масата престана да бъде празна.
Пред арабина цъфна лъскава тава с пилаф и шише турска “Йени раки”. Пред шофьора със загадъчната смугла физиономия – бутилка текила “Херадура Селексион Супрема”, паница боб, няколко царевични питки и чинийка сушени люти чушлета. Пред Василий Иванович – цяла ракетна батарея от шишета водка, скромна кристална чинийка с една-единствена кисела краставичка и филийка черен хляб. Пред онзи със смокинга – висока чаша с някакъв коктейл на разноцветни слоеве. А пред себе си Светлев видя бутилка вино “Димят”, каквото не бе пил от незапомнени времена (реколта 1978 според етикета) и тройка сочни кебапчета с гарнитура от пържени картофи (какво да се прави, той имаше скромни вкусове).
– Честито, добър апетит и наздраве! – провъзгласи радостно арабинът.
Чапаев обаче го гледаше намръщено. Повдигна една от бутилките и я размаха с презрителен жест.
– Какви ми ги пробутваш, възточний мошенико? Краставичка и хлебец, това добре… макар отлично да знаеш, че замезвам като си помириша партенката. – Около масата се надигнаха стонове. Василий Иванович направи успокоителен жест. – Добре де, може и без партенката. Но какво ми пробутваш за пиене, мутро поганска? Водка “Горбачов”? На мен, героя на революцията? – Той метна бутилката през рамо и посегна към следващата. – Ами това? “Сталинская”. Позор! Чух, че я правели в Румъния. Какво ти разбира мамалигар от водка? – И Сталин последва Горбачов. – Да видим тук. “Золото полуботка”… абе аз да не съм някоя госпожица, та със златни люспици да ме прикоткваш? И… ох, сега те убих! Как можа да ми сложиш тая “Сива гъска”? На руски човек френска водка да пробутваш, ами че това е позор и издевателство! Руският човек…
Той млъкна, защото арабинът се беше изцъклил и гледаше с лъстива физиономия към сепарето на Папарашки.
А там изпод масата се измъкваше невъобразимо красиво девойче. Росна капка бе първото, което мина през ума на Светлев.
Девойчето деловито избърса устни с опакото на китката си и се отправи към тоалетните.

– Аллах, Аллах… – въздъхна арабинът и примлясна сладострастно, гледайки наближаващото момиче.

Чапаев засука мустак, отпуши пипнешком първата попаднала му бутилка (водка “Белуга”) и на един дъх изгълта половината.

Онзи със смокинга се взираше в дълбините на чашата си.

Прелестното девойче вече отминаваше масата им, когато шофьорът вдигна ръка и тихо изрече:

– Чакай малко, Миме.

Момичето изгледа с презрително любопитство протърканите му дънки.

– Познаваме ли се отнякъде, дядка?

Лицето на шофьора си остана все тъй безпристрастно като каменна маска, може би само очите му се присвиха още мъничко.

– Ти не ме познаваш, моето момиче. Но аз те познавам и искам да ти кажа нещо. Излез веднага оттук и повече не се връщай.

Малолетната хубавица предизвикателно вирна брадичка.

– И защо?

– Защото, мило момиче, след три дни Папарашки ще се зарази със СПИН при изпълнение втора класа с травестита Лукреция от площад “Македония”. След още седмица ще зарази теб, а след две години ще умреш по много неприятен начин.

Момичето направи кисела физиономия и без да мисли изстреля стандартния отговор:

– Да го духаш, дърт пръч.

После изцъкли очи и се хвана за гърдите. Широко разтворената уста жадно гълташе въздух, но от дробовете излиташе само глухо бълбукане и хъркане.

– Смърт от пневмония – поясни шофьорът все тъй тихо. – Често се случва при СПИН. Все пак е за предпочитане пред саркома на Капоши.

Момичето падна на колене. После изведнъж си пое дъх с хлипане, скочи на крака и побягна към стълбището.

В сепарето на Папарашки настана оживление.

Музиката секна като отрязана с нож. Циганите се оттеглиха в най-далечния ъгъл. Един от клонингите бавно тръгна към дъното на бара, спря до масата на новодошлите и изрече с громолящ бас:

– Господин Папарашки иска да знае какво казахте на Мимето.

– По-добре да не знае – отвърна миролюбиво шофьорът.

– Той много държи да разбере – настоя охранителят.

Шофьорът въздъхна и лекичко разпери ръце.

– Е, добре. – Той повиши глас, за да го чуят в сепарето. – Казах й, че уважаемият господин Папарашки много обича да духа на съществото с неопределен пол, наречено Лукреция. Няма лошо, господин Чешмеджиев също прибягва към подобни услуги. За жалост обаче господин Папарашки не ползва предпазни средства, включително и когато обслужва… хм… партньорката си с други отверстия. Освен това той…

Нямаше нужда от повече приказки. Папарашки размърда вежди и клонингите едновременно се устремиха в атака като андроиди от филм на Джордж Лукас.

Ухилен до уши, арабинът се изправи и доволно потри ръце. Онзи със смокинга застана до него. Шофьорът продължаваше да седи невъзмутимо, но нещо в позата му подсказваше, че е готов всеки момент да скочи от стола.

– Бой! – радостно възкликна Чапаев. Той допи шишето водка, метна го през рамо и подвикна към андроидите: – И да се биете честно момчета! Предупреждавам, ако някой извади пищов, ще му бъде заврян там где птичките не пеят!

Без да обръща внимание на предупреждението, най-левият охранител бръкна под сакото си…

… изквича отчаяно…

… и се хвана отзад.

– Нали ти казвах, бе момче! – рече укоризнено Василий Иванович и зае стойка на английски боксьор.

Изоставяйки пострадалия в тила си, нашествениците напредваха като черна стена.

В главата на Светлев зазвуча маршът от “Ленинградска симфония” на Шостакович. Той трескаво шареше с поглед насам-натам и се мъчеше да прецени къде е по-доброто убежище – под масата или в тоалетната.

Циганите в сепарето на Папарашки нададоха превантивен жален вой. Изглежда, подозираха, че сражението може да се обърне като при Курската дъга.

Ненадейно откъм стълбището долетя страховит крясък:

– Национална сигурност! Никой да не мърда!

Шофьорът бавно се изправи и каменните му устни се разтеглиха в лека усмивка:

– Сега вече наистина ще си имаме веселба.

– Като в Чикаго през двайсет и девета – потвърди доволно Чапаев.

Арабинът вдигна благодарствено ръце към тавана.

Светлев най-сетне взе решение и започна да отстъпва към тоалетната. Но не успя да стигне дотам, защото из бара прокънтя нов, трижди по-страховит вик:

– Архонтска полиция! Всички сте арестувани!

Този път пребледняха всички: Чапаев, смокингаджията, арабинът и шофьорът.

– Спасявай се кой как може! – изрева Василий Иванович.

Но беше късно. Из бара плъзнаха валма гъст черен дим. Светлев се опита да побегне към тоалетната и откри, че е неспособен да помръдне. Стоеше вкаменен като статуя; всички останали също. През пушека се зададоха няколко странни фигури с черни островърхи качулки – в първия момент му заприличаха на кукери, защото на коланите им се подрусваха едри тумбести предмети. Сетне един от загадъчните пришълци откачи заобления предмет от пояса си, насочи го с тънкия край напред и съзнанието на Светлев потъна в мъгла.

В ранните утринни часове близо до Цариградско шосе е открит в безпомощно състояние 38-годишният Цанко Търлев по прякор Тарлъка, криминално проявен с множество висящи дела за блудство и изнасилване. Търлев е откаран в болница с тежки мозъчно-черепни травми. Полицията води разследване срещу неизвестен извършител.
(Из столичния всекидневен печат)

Светлев гледаше през стъклото с дълбокия ужас на мисионер, изправен пред казана на племе островитяни-антропофаги. Останалите изглеждаха по-скоро развеселени. Шофьорът хвърли фуражката на седалката до себе си, извъртя глава и ухилено кимна.
– Излизайте, мучачос. Вариант “Генерал Санта Ана”.
Светлев понечи да възрази, но не успя, защото вратата до него се отвори отвън и нечий гърлен глас призова настоятелно:
– Айде бе, айде елате да ви видим като сте толкоз ербап!
– Из-ли-зай! – нареди Чапаев с тих, но властен унтерофицерски тон и Светлев сам не разбра как се озова навън срещу бухалката.
Най-напред усети хлад под краката си. Картонените чехли бяха изчезнали и сега стоеше бос на тротоара. Той сведе поглед надолу и смайването му достигна небивали висоти. От оранжевия затворнически гащиризон нямаше и следа. Сега беше облечен с простички гащи и риза от домашно платно; през гърдите му се кръстосваха чифт патрондаши, на рамото му тежеше пушка, на колана му се полюшваха няколко допотопни валчести бомби, а над главата му се разстилаше необятно сламено сомбреро. Подир него излизаха останалите, преобразени по същия начин. Приличаха на банда свирепи брадясали мексиканци, тръгнали да прогонят нортеамериканосите от форт Аламо. Само арабинът бе запазил предишния си облик, но от колана му стърчеше цяла батарея ханджари, а в ръката си стискаше колосален ръждив ятаган.
– Аделанте, мучачос! – бодро подвикваше мустакатият шофьор, размахвайки невъобразим револвер с чудовищен барабан, сякаш взет от проектор за слайдове (по-късно Светлев щеше да открие модела в енциклопедията – френски “Лефошьо” с барабан за 30 патрона). – Арриба, арриба! Вива Панчо Виля!

Охранителите се вцепениха.
Изминаха около трийсет секунди, сетне главният бабаит се опомни с усилие и примирително промърмори:
– Абе, момчета, що не казахте, че сте от хората на Трашо Колумбиеца, та да се разберем по човешки? Ами слизайте, щом имате запазена маса. Той господин Папарашки няма да възрази.
Арабинът възторжено го разцелува по двете бузи.
– Аллах здраве да ти дава, благородни човече! Ето ти да се почерпиш за проявената мъдрост! Дето е казал вашият народ, чисти сметки планина повдигат.
Той пъхна в ръката на слисания охранител стодоларова банкнота, подаде по една на другите двама и тръгна напред, където портиерът вече отваряше с дълбок поклон вратата на бара, протягайки шепа към щедрия посетител.
Светлев не усети кога стана новото преобразяване, но когато започна да слиза по стълбището, вече беше облечен с елегантен ленен панталон и небесносиньо двуредно сако от студена вълна. Василий Иванович, с тъмен вечерен костюм и засукани на търкалца мустаци, напомняше младия Еркюл Поаро. Онзи със смокинга пак си беше по смокинг, арабинът пак си беше арабин (само че без ятагана) и щедро раздаваше долари на персонала, който се бе подредил в почетен шпалир от двете страни на широките стъпала.
– Обичат си ме хората – сподели той под сурдинка с Чапаев. – Ако щеш вярвай, онзи ден един таксиметров шофьор прие исляма заради мен. На това му викам аз обаяние. Дето казва тукашният народ, интереса слага феса.
От земните дълбини пред тях долиташе музика и сърцераздирателен глас:

Мое малко слънчево дете
ти ми даде щастие и сила
всеки ден и всяка нощ съм с теб
и се моля Бог да те закриля.

Сине, сине ти си ангел мой
сине, сине Бог ли те изпрати
да топлиш сине майчино сърце
да те обичам и да ти се радвам.

Арабинът подсмръкна и избърса една издайническа сълза.
– Хубава песен… Поетична…

… Ми аз отде да ги знам кои са, бе Тоше? Да бяха врътнали една шайба: тъй и тъй, значи, от хората на Трашо сме и имаме запазена маса в “Конвулсия”. Щяхме да си ги пуснем но проблемо. Тях и Мандибулата ги уважава. Здраво пипат, вика, нема при тях лабаво.
Както и да е, нервите ми отровиха, но се размина, даже излязох на кяр със стотачка в зелено. Глътнах на сухо две хапчета каптагон уж за ободряване, пък като ме сви един корем… Да бе, жълтата гостенка, едвам дотърчах до кенефа и два часа киснах там, червата си щях да изкарам. Чак после чух, че съм изтървал въргала.
Ама Плужека е виновен, жамуйба мамата жамуйба! Напоследък само боклуци пласира. Само да ми падне, нахардахушквам го като едното стой та гледай.
(Из частен разговор)

Тасков караше като робот, приковал мрачен поглед в платното. Не искаше да мисли нито за Старика, нито за каптагона, нито за онзи черен разглезен хлапак на задната седалка. Знаеше, че отпусне ли железния обръч около сърцето си, не се знае какво ще направи. Във всеки случай едно беше сигурно – щеше да изхвърчи с трясък от органите, а друг живот просто не бе в състояние да си представи.
С крайчеца на окото си зърна пред бар “Конвулсия” огромна лъскава лимузина и омразата се надигна като киселина в гърлото му. Тия гадове си живееха живота докато честните хора се пъхат под куршумите за жълти стотинки.
Внезапно две ръце го сграбчиха за раменете и в купето отекна див крясък:
– Stop dude, stop now!
Тасков инстинктивно наби спирачки и свирепо се завъртя към черния досадник.
– Сега пък какво?
Кебеде-Голдман подскачаше на седалката и трескаво сочеше назад, към бара.
– Там! Там! Видях ги! Терористите! Fuckoff and Chapayeff!
В гърдите на Тасков избухна ужасът на човек, виждащ как на пътя му зейва пропаст.
И знаещ, че ще прекрачи напред.

За един кратък миг разумът и полицейският инстинкт се вкопчиха в свирепа борба. Разумът почваше да надделява и Тасков вече се канеше да подкара отново напред, но американецът го изпревари. Рязко отвори вратата, при което повали някакъв хилав минувач и Тасков чу как главата на нещастника изкънтя върху тротоара. Без да му обръща внимание, черният агент изхвръкна навън и хукна към “Конвулсия”. Тасков въздъхна отчаяно, махна с ръка и го последва.

Хилавата особа се надигна, седна на плочките и опулено се загледа подир тях.