КЕСТЕНЧЕ

КЕСТЕНЧЕ
Моя си приказка

Една нощ над гората налетя страшна буря. Разлюляха се клоните на старото дърво. Насред бурята нещо рече: “Туп!”. И после: “Олеле!”. А на сутринта слънцето огря това чудно нещо, паднало сред обрулените листа – дребно, кръгло, зелено и бодливо.
Събраха се животинките да се чудят какво е това. Питат го – и то не знае. Само подсмърча и гледа тъжно.
– Щом е зелено, значи е жаба – реши Мечо.
– Ква-ква! Никаква жаба не е! – викна лъскавата Кекерана. – Щом има бодли, значи е таралеж!
– Не е вярно! – възмути се Ежко. – Къде се е видял зелен таралеж?
Скараха се всички. Един казва едно, друг – друго и все не могат да решат. Разплака се зеленото топче – как тъй няма да знае какво е.
А в това време дойде едно момиченце и викна:
– Колко сте глупави! Ами че това е кестенче!
Разсмяха се животинките. Разсмя се и бодливото топче – така се разсмя, че чак кората му се пукна.
И тогава всички видяха, че наистина е кестенче.

Posted in Приказки | 2 Comments

РАЙХСТАГ?

В село Катуница лумнаха пламъци.
Искрите се разхвърчаха. Из цяла България тлее жарава, готова всеки момент да се превърне в пожар.
Тревожно и страшно.
Но още по-тревожно и страшно ми стана, когато ме обхванаха съмнения, че конфликтът може да е подпален изкуствено.
Ще кажете – безумие. Вярно, това е първата мисъл на всеки нормален човек. Само че хората в политиката не са нормални. Нали безумие би било и това, човек да подпали собствения си Райхстаг. А историята ни учи, че ето на – намерил се един да го направи.
Най-напред се усъмних когато новина, публикувана преди две години в някакъв клюкарски сайт, заля целия интернет – с един и същ копи-пейст текст, включително с правописните грешки.
Цар Киро е официален член на ГЕРБ.
После изскочи ето тази снимка:

Тя също се разпространи светкавично по форумите.
Дотук нищо интересно. Явен фотомонтаж, дело на нечисти хора, желаещи да използват ситуацията.
Интересното обаче започна когато във форумите изскочи истинската снимка. Ето тази:

Фалшификатът си стои и досега недокоснат навсякъде. Колкото до оригиналната снимка – някой се зае много активно да я трие от imageshack.us. Вместо нея излизаше ето това:

Тогава се разтревожих не на шега.
Може да съм безумен фантазьор. И ще се радвам, ако е така.
А ако не греша?
Знам, че надеждата да бъда чут е нищожна. Но все пак се обръщам към господин Явор Колев. Господин Колев, вие разполагате с достатъчно възможности да проследите кой манипулира общественото мнение и подклажда пламъците точно когато трябва да бъдат потушавани.
За да не се окаже Катуница българския Райхстаг!

Posted in Uncategorized | 4 Comments

ХАДЖИ ФИЛЮ И ПРОЛЕТАРИИТЕ

Веднъж Хаджи Филю срещнал в една кръчма на чашка Малтус и Маркс. Малтус пийнал малко повечко, изпаднал в мрачно настроение и почнал да пророкува:
– Не е тръгнал на добре този свят. Населението расте и расте, а това ще доведе до глад, епидемии, войни и прочие страховити бедствия.
– Тъй е – съгласил се Маркс. – И за всичко са виновни пролетариите. Размножават се като хахави, без да мислят за последствията. Как да ги спрем, главата ми не побира.
– Ами накарайте ги да разнообразят секса – обадил се Хаджи Филю. – Не всички пози са еднакво благоприятни за зачеване. Нека правят секс и отгоре, и отдолу, и отпред, и отзад. Изобщо от всички страни.
Маркс се позамислил, кимнал одобрително и с немска пунктуалност си записал: “Хаджи Филю каза: Пролетарии, съединявайте се от всички страни”.
За жалост по-късно малко объркал цитата…

Posted in Хаджи Филю | 1 Comment

ПЪРВИ НА ЛУНАТА

Това отдавна не ми се беше случвало. Гледах този филм преди четири дни, а още съм развълнуван.
Става дума за филма на Алексей Федорченко “Первые на Луне”. Филм с изненадващ и необичаен сюжет – разследване в секретните архиви на НКВД, от което се разкрива, че през 1938 година СССР е изпратил човек на Луната.
Но защо това събитие е потънало в пълно мълчание? Защо никой не знае за този изумителен технически подвиг?
Редуват се черно-бели кадри, заснети от агентите на НКВД, и съвременни интервюта с малцината оцелели свидетели. И малко по малко се разкрива една трагична и зловеща история…
Няма да преразказвам сюжета. Струва си да го видите сами. И вярвам, че ще ви развълнува, както развълнува мен. Удивително е въздействието на майсторски изработената имитация на архивни кадри – те създават впечатлението, че наистина присъстваш на събитията от онази далечна епоха. За броени минути екипът от кандидат-космонавти става познат и близък за зрителите. И именно затова тъй силно въздейства после трагичната им съдба.
Но да не прекалявам с приказките. Просто изтеглете филма от ютубата и го гледайте. Вярвам, че ще ви хареса.

Posted in Uncategorized | 2 Comments

ГАРНИЗОН ВАСИЛИСК

Наскоро преведох един интересен роман – “Гарнизон Василиск” на Дейвид Уебър от поредицата за Хонър Харингтън.
Искам веднага да предупредя любителите на фантастиката – “Гарнизон Василиск” не е от висшите постижения на жанра. Но пък за сметка на това в поредицата има всичко, което би могъл да желае един почитател на фантастичното: доблест и чест, коварни врагове, космически сражения и победи, постигани с цената на кръв и болка. И, разбира се, симпатичният разумен котарак Нимиц, голям чревоугодник и пръв любител на целината. Казано с други думи – това не е висша кулинария, но бих го сравнил с добра, старомодна и вкусна пържола. Харесва ми и чакам с нетърпение книгата да излезе, за да видя как ще я посрещнат българските любители на фантастиката.

А ако има успех, би ми се искало да продължа да превеждам тази поредица. Засега съм изчел втора и трета книга – “Честта на кралицата” и “Кратка, свирепа война” – и ми доставиха същото удоволствие.

Впрочем, за да не бъда голословен, ето един откъс от романа:

————————-

Хонър отчаяно се вкопчи в командирското кресло. Отново завиха сирени и тя тръсна глава, опитвайки да се пребори със замайването и шока.

Застави се да погледне бойното табло. Поне дузина сектори бяха разхерметизирани и лейтенант Уебстър удари с юмруци по пулта си.

– Пряко попадение в свързочния сектор, госпожо – докладва задавено той. Тя се обърна да погледне пребледнялото му лице с просълзени очи. – Няма го. Мили Боже, отидоха си половината ми хора.

– Разбрано, лейтенант.

Собственият й глас я изненада. Беше прекалено спокоен и безстрастен. Тя убиваше кораба си в битката срещу “Сириус”. Знаеше, че е така… както знаеше, че не може да отстъпи. Искаше да каже още нещо, да сподели болката на Уебстър, но не намери думи и се обърна към Кардонес точно когато пак натискаше бутона за стрелба.

От “Безстрашен” излетя ракета, но само една. Раздаде се тревожен сигнал. Кардонес подскочи и включи проверката на системите. После раменете м се стегнаха и той обърна глава към капитана.

– Първа батарея извън строя, госпожо. Остана ни само една.

Хонър натисна бутона за сръзка.

– Контрол на щетите, тук капитанът. Какво става с батарея едно?

– Съжалявам, госпожо. – Лейтенант Манинг говореше неясно и глухо. – Двама от хората ми са мъртви. Получаваме рапорти за повреди от целия кораб. – Той помълча и се стегна. – Съжалявам. Какво казахте, госпожо?

– Батарея едно. Какво става с батарея едно?

– Няма я, госпожо. Имаме четириметрова дупка в левия борд. Целият сектор изчезна… заедно с екипажа.

– Разбрано. – Хонър отпусна бутона и погледна Кардонес. – Продължавай боя с батарея две, стрелецо.

 

 

 

– Последната трябва да ги е ударила зле, сър – каза Джамал и Коглин се ухили победоносно.

Дистанцията бе спаднала под шест милиона километра и облакът от въздух и изпарен метал зад “Безстрашен” се виждаше ясно. Нещо повече, крайцерът изстрелваше само единични ракети. Сега ако можеше…

“Сириус” се разтресе от взрива на поредната мантикорска ракета точно зад кърмата. По таблото на коглин светнаха червени сигнали.

– Четвърта кърмова извън строя, сър – докладва някой. – Загубихме и вторичните сензори за контрол на стрелбата. Първичните незасегнати.

Коглин изруга диво.

– Удари ги пак, Джамал! – изръмжа той.

 

 

 

Доминика Сантос избута Макбрайд настрани и сложи на място последния резервен блок. Грейна зелена светлина и тя се свърза с контрол на щетите.

– Отново сме в строя, Ал!

– Разбрано, госпожо. Започвам проверка на систе…

– Зарежи! – кресна Сантос. – Нямаме време за проверки. Просто кажи на капитана, че сме готови и надуй импулсорите веднага!

 

 

 

Очите на Хонър пламнаха като нажежена кафява стомана когато ускорението на “Безстрашен” изведнъж рязко скочи нагоре. Осакатеният крайцер се стрелна напред и тя усети в него собствената си решителност. Числата на маневреното табло бързо нарастваха и Килиън ги отчиташе на глас:

– Петстотин… пет-нула-три… пет-нула-шест… пет-нула-осем “же”, капитане! Задържаме на пет-нула-осем.

– Отлично, старшина Килиън! Маневра Делта-девет-шест.

– Слушам, госпожо. Маневра Делта-девет-шест.

 

 

 

– Ускорението им пак расте, капитане – докладва тревожно Джамал. – Не изглежда… Не, сър, определено няма да се възстанови докрай. Спря на това ниво.

– Какво е? – кресна Коглин.

– Приблизително пет-нула-осем “же”, сър. И започва сериозни отбранителни маневри.

– По дяволите!

Коглин хвърли яростен поглед към танцуващата точка на екрана. Проклятие, какво трябваше още, за да спре този кораб?

 

 

 

Лейтенант Сантос тичаше към сектор контрол на щетите. Не знаеше какво още е станало докато беше отпред, но знаеше, че е зле и…

Нов жесток удар я повали на пода и тя се плъзна по корем.

Бойната глава експлодира на хиляда и петстотин километра и от сърцето й бликнаха двайсет и пет енергийни лъча.

Два от тях улучиха “Безстрашен”.

Единият удари средата на кораба и проряза шест отсека. Деветнайсет мъже и жени умряха мигновено по пътя му когато изкорми животоподдържащите системи, опустоши предната столова и разби две торпедни тръби, но не спря дотам. Вряза се по-надълбоко, мина покрай бойния информационен център и стигна до мостика.

Хонър захлопна шлема си докато въздухът излиташе с вой през зейналата дупка. Костюмът се стегна, за да я предпази от вакуума, но някои от хората й нямаха този късмет. Лейтенант Пановски не успя да извика; ударът откъсна огромни парчета от корпуса и едно от тях го обезглави, после превърна в руини цялото му табло. Двама от помощниците му умряха също тъй бързо, а старшина Браун изхвръкна от креслото си, блъсна се в стената и умря бълвайки кръв, преди някой да изтича да му сложи шлема.

Скафандърът на Мерседес Бригам беше оплискан с кръвта на Пановски. Една част плисна и върху лицето й преди да затвори шлема. Не можеше дори да я избърше и тя изплю кръвта от устата си докато включваше своите компютри да заменят тези на Пановски.

Хонър огледа мостика. Таблото на Пановски догаряше с дим и искри в чезнещата атмосфера. Тя прехапа устни като видя, че Уебстър се държи за гърдите и клюмва напред с посивяло лице.

– Контрол на щетите, обадете се! – извика Хонър и се застави да откъсне очи от ранения офицер.

 

 

 

Вторият лъч удари по-напред и лейтенант Алън Манинг с ужас видя как на таблото му пламва червена светлина. Той свали ремъците, избута от съседното кресло трупа на приятеля си и плъзна ръце по аварийния пулт.

Не се случи нищо. Светлината продължаваше да мига, придружена от дрезгав вой. Той натрака алтернативна команда, после трета, а светлината ставаше все по-ярка.

– Лейтенант Сантос! – изпъшка той в микрофона. – Лейтенант Сантос, тук Манинг! Обадете се, моля!

– К-какво има, Алън?

Гласът на главния механик звучеше замаяно, но Манинг едва не заплака.

– Реактор едно, госпожо! Възникнаха флуктуации и не мога да го изключа оттук… нещо е прекъснало връзките!

– О, Господи! – гласът на Сантос изведнъж стана тревожен и остър. – Тръгвам. Ела да ме придружиш.

– Но госпожо, не мога да изоставя…

– По дяволите, Алън, размърдай се! Остави Стивънс!

– Не мога, госпожо! – кресна Манинг, после се овладя. – Стивънс е мъртъв, а Райърсън не може да напусне реактор две. Сам съм… няма кой да ме замести!

– Тогава кажи на кептъна да ти намери някого – изръмжа Сантос. – Трябваш ми тук, по дяволите. Веднага!

– Слушам, госпожо.

 

 

 

Хонър пребледня когато чу трескавото съобщение на Манинг. “Безстрашен” можеше да  се бие и само с един реактор. Вторият беше резервен, затова се намираха в двата края на кораба. Но ако загубеха и двата…

– Разбрано, Манинг. Тръгвай. Ще намеря кой да те замени.

Тя огледа мостика и се запита кого да изпрати. Изведнъж осъзна, че има само една възможност.

– Господин Маккиън!

– Да, кептън?

– Само вие имате необходимия опит. Прехвърлете ми отбранителните системи и слезте долу.

Усети, че Маккиън поиска да възрази, но премълча.

– Слушам, госпожо.

Той свали ремъците и изтича към асансьора.

Хонър хвърли бърз поглед на отбранителните системи. Бяха останали само две примамки, но заложените от Маккиън програми работеха добре. Тя посегна да въведе промяна, но спря, защото Кардонес се озърна от таблото си.

– Кептън, останаха само дванайсет ракети за батарея две и вече нямам лазерни глави.

– А боеприпасите на батарея едно?

– Двайсет и три ракети включително осем лазерни глави, но преходната тръба е разкъсана.

– Стреляйте с ядрени – каза тя и превключи към контрол на щетите.

– Боцман, тук капитанът. Къде сте?

– Кърпя преграда в отсек четирийсет, госпожо – отговори веднага Макбрайд.

– Съберете ремотна група и минете отпред. Трябва да се прехвърлят ракети от батарея едно в батарея две, а преходната тръба е повредена. Прехвърлете най-напред лазерните глави.

– Слушам, госпожо. Веднага тръгвам.

– Благодаря, боцман.

Макбрайд въздъхна дълбоко и огледа хората около себе си.

– Чухте шефката! – кресна тя. – Харкнес, Лоуъл… донесете ми една дузина антиграв обръчи модел девет. Йънц, трябват ми въжета. Намерете руло жица втори номер и резачка. Джефрис и Матисън, минете отпред и проверете влекача в коридор деветнайсет. Искам да знам…

Тя продължи да сипе заповеди, а горе на мостика Хонър Харингтън насочи вниманието си към отбранителните системи миг преди да връхлети нов ракетен залп.

 

 

 

Йохан Коглин гледаше смаяно монитора. Вече от трийсет минути обстрелваше “Безстрашен”, улучи го поне шест пъти, а крайцерът продължаваше да го преследва. Дори наваксваше изгубеното предимство в скоростта. По дяволите, не можеше ли Харингтън да го остави на мира? Искаше само да се махне оттук и да каже на ескадрата да не идва!

Още една ракета избухна съвсем близо до кораба и той примижа когато отдясно разцъфна огромна огнена топка. Сигурно бяха свършили лазерните глави. Стреляха с ядрени и това можеше да е много лоша новина. Стандартните ядрени бойни глави не бяха оръжия за далечен бой. За да нанесат поражения, трябваше да избухнат много по-близо. Но един близък взрив на подобно чудовище можеше да причини неописуеми беди.

По челото му изби пот. Неговият кораб беше много по-мощен от този на Харингтън. Той разнебити крайцера – само някаква магия й позволяваше да го крепи и дори да стреля по него! Искаше да се обърне, да я довърши, но продължаваше да вярва на старите правила, че не бива да влиза в близък бой.

А защо всъщност?

Той приведе глава настрани и присви очи. Да, тя все още го гонеше, но изстрелваше само единични ракети, а фактът, че използваше само ядрени глави, подсказваше, че запасите й са на изчерпване. Пълна безсмислица. Кораб от нейния клас имаше седем флангови батареи, за Бога, а тя го догонваше едва с хиляда и сто километра в секунда. Защо не се обръщаше да го обстреля с фланговите батареи? Можеше да се върти и да праща повече ракети от неговите, по дяволите!

Освен ако… Освен ако я бе наранил по-зле, отколкото предполагаше. Може би затова продължаваше да го гони плътно по курса. Дали пораженията не бяха много по-тежки? Можеше ли да е засегнал фланговите батареи и може би оръжейния контрол? Напълно възможно при това рязко отслабване на огъня. Ако не беше изгубила фланговата си огнева мощ, тя просто бе длъжна да я използва, вместо да отбягва ракетите му като пиян боксьор.

А ако беше така, тогава можеше…

“Сириус” се разтърси като потъващ галеон

Posted in Uncategorized | 3 Comments

КРАТКА ПАУЗА

Оттеглям се за десетина дни до Казанлък, приятели.
Надявам се да попиша и там, тъй че след паузата да разберете как Светлев попадна в бутилка със Соломоновия печат, кой е виновникът за Голямата икономическа криза през миналия век и какво е да се залюбиш със змеица.
На вас също желая приятна почивка.
🙂

Posted in Uncategorized | 1 Comment

ПРОНИЦАТЕЛНИЯТ ХАДЖИ ФИЛЮ

Веднъж Хаджи Филю гостувал в Петербург на своя приятел Фьодор Михайлович Достоевски.
Една сутрин след тежък запой Достоевски дотърчал рано-рано в спалнята на госта си. Разтръскал го и възкликнал:
– Чуй, приятелю, чуй! Знаеш ли какъв роман реших да напиша?
– Идиот – промърморил сънено Хаджи Филю.
От тогава Достоевски разправял навсякъде, че приятелят му е телепат.

Posted in Хаджи Филю | 4 Comments

ИЗВЪН КУЛАТА

Този блог е моето тихо място.
Моята кула от слонова кост, където да творя – доколкото мога – и да споделям каквото напиша.
Но понякога човек не може да остане затворен в кулата. Защото навън става какво ли не.
От около година и половина в информационното пространство нахлуха еничарите на една партия, водени от призива – ни повече ни по-малко! – да завоюват интернет. И завоюват, въоръжени със сквернословие, тотално оплюване на опонентите и закани за бъдеща саморазправа с всеки, който мисли поне малко различно от тях.
Мислех, че политическите противоречия у нас постепенно затихват. Сега със смайване откривам, че е точно обратното.
Мислех, че мога да водя културен спор със всекиго. Сега със смайване откривам, че има хора интелигентни и умни, подчинили ума и интелекта си на злобата и мечтата за реванш.
Силата ми е нищожна – един-единствен електорален глас от няколко милиона. Но докато я имам, никога не ще я поставя в услуга на подобни хора.

Posted in Uncategorized | 14 Comments

МЕЖДУНАРОДНА КОНФЕРЕНЦИЯ – 8

Много добре помня как придобих необикновените си способности. През една душна лятна нощ не можех да заспя, мятах се в леглото и изведнъж нещо ме подтикна да изляза навън. Облякох се бързо и тръгнах по пустите улици. Вървях без посока, но невидима сила ме влечеше към центъра на града. И ненадейно мощна космическа енергия нахлу в тила ми. Беше тъй силна, че паднах по гръб, но успях да се надигна и поразен видях как пред очите ми времето се разкъсва. За миг се пренесох в далечното минало – в епохата на Мексиканската революция и зърнах как мексиканската армия, предвождана от Симон Боливар, атакува казармата Монкада.
Потресен от видяното, аз едва се надигнах и запълзях по тротоара. Ала тогава последва втори удар на вселенска енергия, който ми разкри нова гледка – голи и мършави египетски роби, забавляващи с песни и танци пируващия фараон.
После прозорецът във времето се затвори, но от този момент нататък способностите ми бяха отключени с помощта на вселенския разум. Още много пъти проникнах в дълбините на миналото, видях любовта между Рамзес и Клеопатра, митарствата на Бен Хур, опожаряването на Александрийската библиотека от Херострат, преминаването на Мойсей през Средиземно море и гибелта на “Титаник”.
Днес мога да правя бяла и да развалям черна магия, да издирвам изчезнали хора и предмети, да предсказвам бъдещето, да лекувам тумори, косопад, СПИН, ГМО, отравяне с шистов газ, възпаление на хроничния нерв, синдром на Турет и нощно напикаване. Хиляди хора са ми благодарни за помощта, която им оказвам срещу скромно възнаграждение.
Из интервюто на феномена Панчо Мулешков-Нострадамион за списание “Парадокси”.

Барът бе полумрачен и съвършено празен. Само в най-широкото сепаре отляво царуваше екзотично оживление. Около стените стояха в застинали пози осмина охранители – същински клонинги с еднакви черни костюми, еднакви бръснати вратове и еднакви слушалки в ушите. Зад широката маса, отрупана с напитки и мезета, седеше почетният гост. Светлев го погледна крадешком и се намръщи от разочарование. Това ли беше зловещо прочутият Гочо Мандибулата, за когото се носеха слухове, че е затрил собственоръчно над двайсет души, а поне на три пъти по толкова е поръчал убийствата? Приличаше на застарял и разплут бивш сумист. До него – ама че изненада! – седеше видният партиен функционер Раймонд Чешмеджиев, а от двете им страни се усмихваха лъчезарно чифт едрогърдести блондинки.
По-интересното обаче беше пред масата – оркестър от цигани с чисто голи мургави телеса, лъснали от пот и закрити само с по един шарен шал около слабините. Циганите подрипваха и свиреха като в транс, а солистът се беше привел над ухото на Папарашки и продължаваше да пее:

Сине, сине ти си ангел мой
сине,сине Бог ли те изпрати
да топлиш сине майчино сърце
да те обичам и да ти се радвам.

Твойте нежни мънички ръце
все към мене, сине, ги протягаш.
Ти ще станеш силен някой ден
бащин дом и своя род да пазиш.

Блажено примижал, Гочо Мандибулата слушаше и кимаше в пълно съгласие. Чешмеджиев го потупваше по рамото със знаменитата си одобрителна усмивка, която изглеждаше тъй добре по телевизията, когато обещаваше да натъпче в миша дупка организираната престъпност.
В този момент Светлев забеляза, че не е единственият таен наблюдател на сцената. Под самия таван имаше тясно приземно прозорче и през него зяпаше нечия бледа, опулена физиономия. Но това не трая дълго. Нечия едра ръка сграбчи воайора за врата и прозорчето опустя.
– Насам, господа, насам! – раздаде се припряно-любезен глас и оберкелнерът поведе новите клиенти към сепарето в дъното, близо до тоалетните.
Арабинът обаче бе станал неуправляем. Докато другите се отдалечаваха към края на заведението, той нахлу като волен пустинен самум в сепарето на Папарашки. Клонингите се напрегнаха едновременно, но неканеният гост се прегъна в сложно церемониално темане, погледна изотдолу с лъснали като маслини очи, измъкна пачка долари и като ги размаха към циганите, любезно попита:
– Може? Разрешава?
Папарашки му хвърли изпитателен поглед, после великодушно махна с ръка.
– Давай.
Клонингите се поотпуснаха.
Без да чака повторна покана, арабинът пъргаво лепна по една стотачка на всяко отрудено циганско чело, изпраска още едно темане и тръгна към масата в дъното, където вече седяха всички останали, включително и шофьорът – сега облечен съвсем нормално с лятна бяла риза “Лакост” и избелели дънки.
– Какво ще поръчате, господа? – попита с благоговеен глас оберкелнерът. – Можем да ви предложим…
– А, не, мерсим, много моля, благодарим! – развика се тутакси арабинът и сръчно пъхна в ръцете му остатъка от пачката. – Ние всичко си има, сит на гладен вяра не хваща, както казва ваш мъдър и многострадален народ. Оставяй нас да си седи кротко и наслаждава на тази прекрасен музика!
Той бръкна под широката си дреха и измъкна нещо бяло. Фуста, помисли си изпървом потресеният Светлев. Но не беше фуста, а покривка, която арабинът с пъргав жест метна върху масата.
И в същата секунда масата престана да бъде празна.
Пред арабина цъфна лъскава тава с пилаф и шише турска “Йени раки”. Пред шофьора със загадъчната смугла физиономия – бутилка текила “Херадура Селексион Супрема”, паница боб, няколко царевични питки и чинийка сушени люти чушлета. Пред Василий Иванович – цяла ракетна батарея от шишета водка, скромна кристална чинийка с една-единствена кисела краставичка и филийка черен хляб. Пред онзи със смокинга – висока чаша с някакъв коктейл на разноцветни слоеве. А пред себе си Светлев видя бутилка вино “Димят”, каквото не бе пил от незапомнени времена (реколта 1978 според етикета) и тройка сочни кебапчета с гарнитура от пържени картофи (какво да се прави, той имаше скромни вкусове).
– Честито, добър апетит и наздраве! – провъзгласи радостно арабинът.
Чапаев обаче го гледаше намръщено. Повдигна една от бутилките и я размаха с презрителен жест.
– Какви ми ги пробутваш, възточний мошенико? Краставичка и хлебец, това добре… макар отлично да знаеш, че замезвам като си помириша партенката. – Около масата се надигнаха стонове. Василий Иванович направи успокоителен жест. – Добре де, може и без партенката. Но какво ми пробутваш за пиене, мутро поганска? Водка “Горбачов”? На мен, героя на революцията? – Той метна бутилката през рамо и посегна към следващата. – Ами това? “Сталинская”. Позор! Чух, че я правели в Румъния. Какво ти разбира мамалигар от водка? – И Сталин последва Горбачов. – Да видим тук. “Золото полуботка”… абе аз да не съм някоя госпожица, та със златни люспици да ме прикоткваш? И… ох, сега те убих! Как можа да ми сложиш тая “Сива гъска”? На руски човек френска водка да пробутваш, ами че това е позор и издевателство! Руският човек…
Той млъкна, защото арабинът се беше изцъклил и гледаше с лъстива физиономия към сепарето на Папарашки.
А там изпод масата се измъкваше невъобразимо красиво девойче. Росна капка бе първото, което мина през ума на Светлев.
Девойчето деловито избърса устни с опакото на китката си и се отправи към тоалетните.

– Аллах, Аллах… – въздъхна арабинът и примлясна сладострастно, гледайки наближаващото момиче.

Чапаев засука мустак, отпуши пипнешком първата попаднала му бутилка (водка “Белуга”) и на един дъх изгълта половината.

Онзи със смокинга се взираше в дълбините на чашата си.

Прелестното девойче вече отминаваше масата им, когато шофьорът вдигна ръка и тихо изрече:

– Чакай малко, Миме.

Момичето изгледа с презрително любопитство протърканите му дънки.

– Познаваме ли се отнякъде, дядка?

Лицето на шофьора си остана все тъй безпристрастно като каменна маска, може би само очите му се присвиха още мъничко.

– Ти не ме познаваш, моето момиче. Но аз те познавам и искам да ти кажа нещо. Излез веднага оттук и повече не се връщай.

Малолетната хубавица предизвикателно вирна брадичка.

– И защо?

– Защото, мило момиче, след три дни Папарашки ще се зарази със СПИН при изпълнение втора класа с травестита Лукреция от площад “Македония”. След още седмица ще зарази теб, а след две години ще умреш по много неприятен начин.

Момичето направи кисела физиономия и без да мисли изстреля стандартния отговор:

– Да го духаш, дърт пръч.

После изцъкли очи и се хвана за гърдите. Широко разтворената уста жадно гълташе въздух, но от дробовете излиташе само глухо бълбукане и хъркане.

– Смърт от пневмония – поясни шофьорът все тъй тихо. – Често се случва при СПИН. Все пак е за предпочитане пред саркома на Капоши.

Момичето падна на колене. После изведнъж си пое дъх с хлипане, скочи на крака и побягна към стълбището.

В сепарето на Папарашки настана оживление.

Музиката секна като отрязана с нож. Циганите се оттеглиха в най-далечния ъгъл. Един от клонингите бавно тръгна към дъното на бара, спря до масата на новодошлите и изрече с громолящ бас:

– Господин Папарашки иска да знае какво казахте на Мимето.

– По-добре да не знае – отвърна миролюбиво шофьорът.

– Той много държи да разбере – настоя охранителят.

Шофьорът въздъхна и лекичко разпери ръце.

– Е, добре. – Той повиши глас, за да го чуят в сепарето. – Казах й, че уважаемият господин Папарашки много обича да духа на съществото с неопределен пол, наречено Лукреция. Няма лошо, господин Чешмеджиев също прибягва към подобни услуги. За жалост обаче господин Папарашки не ползва предпазни средства, включително и когато обслужва… хм… партньорката си с други отверстия. Освен това той…

Нямаше нужда от повече приказки. Папарашки размърда вежди и клонингите едновременно се устремиха в атака като андроиди от филм на Джордж Лукас.

Ухилен до уши, арабинът се изправи и доволно потри ръце. Онзи със смокинга застана до него. Шофьорът продължаваше да седи невъзмутимо, но нещо в позата му подсказваше, че е готов всеки момент да скочи от стола.

– Бой! – радостно възкликна Чапаев. Той допи шишето водка, метна го през рамо и подвикна към андроидите: – И да се биете честно момчета! Предупреждавам, ако някой извади пищов, ще му бъде заврян там где птичките не пеят!

Без да обръща внимание на предупреждението, най-левият охранител бръкна под сакото си…

… изквича отчаяно…

… и се хвана отзад.

– Нали ти казвах, бе момче! – рече укоризнено Василий Иванович и зае стойка на английски боксьор.

Изоставяйки пострадалия в тила си, нашествениците напредваха като черна стена.

В главата на Светлев зазвуча маршът от “Ленинградска симфония” на Шостакович. Той трескаво шареше с поглед насам-натам и се мъчеше да прецени къде е по-доброто убежище – под масата или в тоалетната.

Циганите в сепарето на Папарашки нададоха превантивен жален вой. Изглежда, подозираха, че сражението може да се обърне като при Курската дъга.

Ненадейно откъм стълбището долетя страховит крясък:

– Национална сигурност! Никой да не мърда!

Шофьорът бавно се изправи и каменните му устни се разтеглиха в лека усмивка:

– Сега вече наистина ще си имаме веселба.

– Като в Чикаго през двайсет и девета – потвърди доволно Чапаев.

Арабинът вдигна благодарствено ръце към тавана.

Светлев най-сетне взе решение и започна да отстъпва към тоалетната. Но не успя да стигне дотам, защото из бара прокънтя нов, трижди по-страховит вик:

– Архонтска полиция! Всички сте арестувани!

Този път пребледняха всички: Чапаев, смокингаджията, арабинът и шофьорът.

– Спасявай се кой как може! – изрева Василий Иванович.

Но беше късно. Из бара плъзнаха валма гъст черен дим. Светлев се опита да побегне към тоалетната и откри, че е неспособен да помръдне. Стоеше вкаменен като статуя; всички останали също. През пушека се зададоха няколко странни фигури с черни островърхи качулки – в първия момент му заприличаха на кукери, защото на коланите им се подрусваха едри тумбести предмети. Сетне един от загадъчните пришълци откачи заобления предмет от пояса си, насочи го с тънкия край напред и съзнанието на Светлев потъна в мъгла.

Posted in Международна конференция | 9 Comments

МЕЖДУНАРОДНА КОНФЕРЕНЦИЯ – 7

В ранните утринни часове близо до Цариградско шосе е открит в безпомощно състояние 38-годишният Цанко Търлев по прякор Тарлъка, криминално проявен с множество висящи дела за блудство и изнасилване. Търлев е откаран в болница с тежки мозъчно-черепни травми. Полицията води разследване срещу неизвестен извършител.
(Из столичния всекидневен печат)

Светлев гледаше през стъклото с дълбокия ужас на мисионер, изправен пред казана на племе островитяни-антропофаги. Останалите изглеждаха по-скоро развеселени. Шофьорът хвърли фуражката на седалката до себе си, извъртя глава и ухилено кимна.
– Излизайте, мучачос. Вариант “Генерал Санта Ана”.
Светлев понечи да възрази, но не успя, защото вратата до него се отвори отвън и нечий гърлен глас призова настоятелно:
– Айде бе, айде елате да ви видим като сте толкоз ербап!
– Из-ли-зай! – нареди Чапаев с тих, но властен унтерофицерски тон и Светлев сам не разбра как се озова навън срещу бухалката.
Най-напред усети хлад под краката си. Картонените чехли бяха изчезнали и сега стоеше бос на тротоара. Той сведе поглед надолу и смайването му достигна небивали висоти. От оранжевия затворнически гащиризон нямаше и следа. Сега беше облечен с простички гащи и риза от домашно платно; през гърдите му се кръстосваха чифт патрондаши, на рамото му тежеше пушка, на колана му се полюшваха няколко допотопни валчести бомби, а над главата му се разстилаше необятно сламено сомбреро. Подир него излизаха останалите, преобразени по същия начин. Приличаха на банда свирепи брадясали мексиканци, тръгнали да прогонят нортеамериканосите от форт Аламо. Само арабинът бе запазил предишния си облик, но от колана му стърчеше цяла батарея ханджари, а в ръката си стискаше колосален ръждив ятаган.
– Аделанте, мучачос! – бодро подвикваше мустакатият шофьор, размахвайки невъобразим револвер с чудовищен барабан, сякаш взет от проектор за слайдове (по-късно Светлев щеше да открие модела в енциклопедията – френски “Лефошьо” с барабан за 30 патрона). – Арриба, арриба! Вива Панчо Виля!

Охранителите се вцепениха.
Изминаха около трийсет секунди, сетне главният бабаит се опомни с усилие и примирително промърмори:
– Абе, момчета, що не казахте, че сте от хората на Трашо Колумбиеца, та да се разберем по човешки? Ами слизайте, щом имате запазена маса. Той господин Папарашки няма да възрази.
Арабинът възторжено го разцелува по двете бузи.
– Аллах здраве да ти дава, благородни човече! Ето ти да се почерпиш за проявената мъдрост! Дето е казал вашият народ, чисти сметки планина повдигат.
Той пъхна в ръката на слисания охранител стодоларова банкнота, подаде по една на другите двама и тръгна напред, където портиерът вече отваряше с дълбок поклон вратата на бара, протягайки шепа към щедрия посетител.
Светлев не усети кога стана новото преобразяване, но когато започна да слиза по стълбището, вече беше облечен с елегантен ленен панталон и небесносиньо двуредно сако от студена вълна. Василий Иванович, с тъмен вечерен костюм и засукани на търкалца мустаци, напомняше младия Еркюл Поаро. Онзи със смокинга пак си беше по смокинг, арабинът пак си беше арабин (само че без ятагана) и щедро раздаваше долари на персонала, който се бе подредил в почетен шпалир от двете страни на широките стъпала.
– Обичат си ме хората – сподели той под сурдинка с Чапаев. – Ако щеш вярвай, онзи ден един таксиметров шофьор прие исляма заради мен. На това му викам аз обаяние. Дето казва тукашният народ, интереса слага феса.
От земните дълбини пред тях долиташе музика и сърцераздирателен глас:

Мое малко слънчево дете
ти ми даде щастие и сила
всеки ден и всяка нощ съм с теб
и се моля Бог да те закриля.

Сине, сине ти си ангел мой
сине, сине Бог ли те изпрати
да топлиш сине майчино сърце
да те обичам и да ти се радвам.

Арабинът подсмръкна и избърса една издайническа сълза.
– Хубава песен… Поетична…

… Ми аз отде да ги знам кои са, бе Тоше? Да бяха врътнали една шайба: тъй и тъй, значи, от хората на Трашо сме и имаме запазена маса в “Конвулсия”. Щяхме да си ги пуснем но проблемо. Тях и Мандибулата ги уважава. Здраво пипат, вика, нема при тях лабаво.
Както и да е, нервите ми отровиха, но се размина, даже излязох на кяр със стотачка в зелено. Глътнах на сухо две хапчета каптагон уж за ободряване, пък като ме сви един корем… Да бе, жълтата гостенка, едвам дотърчах до кенефа и два часа киснах там, червата си щях да изкарам. Чак после чух, че съм изтървал въргала.
Ама Плужека е виновен, жамуйба мамата жамуйба! Напоследък само боклуци пласира. Само да ми падне, нахардахушквам го като едното стой та гледай.
(Из частен разговор)

Тасков караше като робот, приковал мрачен поглед в платното. Не искаше да мисли нито за Старика, нито за каптагона, нито за онзи черен разглезен хлапак на задната седалка. Знаеше, че отпусне ли железния обръч около сърцето си, не се знае какво ще направи. Във всеки случай едно беше сигурно – щеше да изхвърчи с трясък от органите, а друг живот просто не бе в състояние да си представи.
С крайчеца на окото си зърна пред бар “Конвулсия” огромна лъскава лимузина и омразата се надигна като киселина в гърлото му. Тия гадове си живееха живота докато честните хора се пъхат под куршумите за жълти стотинки.
Внезапно две ръце го сграбчиха за раменете и в купето отекна див крясък:
– Stop dude, stop now!
Тасков инстинктивно наби спирачки и свирепо се завъртя към черния досадник.
– Сега пък какво?
Кебеде-Голдман подскачаше на седалката и трескаво сочеше назад, към бара.
– Там! Там! Видях ги! Терористите! Fuckoff and Chapayeff!
В гърдите на Тасков избухна ужасът на човек, виждащ как на пътя му зейва пропаст.
И знаещ, че ще прекрачи напред.

За един кратък миг разумът и полицейският инстинкт се вкопчиха в свирепа борба. Разумът почваше да надделява и Тасков вече се канеше да подкара отново напред, но американецът го изпревари. Рязко отвори вратата, при което повали някакъв хилав минувач и Тасков чу как главата на нещастника изкънтя върху тротоара. Без да му обръща внимание, черният агент изхвръкна навън и хукна към “Конвулсия”. Тасков въздъхна отчаяно, махна с ръка и го последва.

Хилавата особа се надигна, седна на плочките и опулено се загледа подир тях.

Posted in Международна конференция | 5 Comments