книжна трапеза

Драги приятели,
Историята излезе от подчинение.
Ако искате вярвайте, но следващият епизод се появи сам-самичък. Просто най-нахално ми се натрапи, въпреки цялата ми боязън, че не е в тон с досегашното настроение на разказа. Но от друга страна… знам ли? Дисонансите не са рядкост в живота.
На вас как ви се струва?
——————–

Алеята беше тиха и мрачна. Светлините от Цариградско шосе почти не стигаха дотук, а лампите в парка отдавна бяха изпотрошени от вандали. Дърветата се издигаха от двете страни като плътни черни стени и над короните им отдясно смътно се мержелееше върхът на обелиска над Братската могила.
Шумът от стъпките на двамата минувачи увисваше в неподвижния въздух на лятната нощ. Вървяха мълчаливо, без да се поглеждат. После Старика спря и леко потръпна, той винаги се оплакваше, че му е студено. Без да бърза запали цигара и изрече с дрезгав тютюнджийски глас:
– Виж сега, Тасков, поканих те да си поговорим тук, а не в кабинета, защото там не се знае кой слуша. Ще ти го кажа направо: нагазил си надълбоко. В най-дълбокото.
– Шефе, аз…
Старика вдигна ръка.
– Сега аз говоря, тъй че мълчи и слушай. Погледнато от една страна – здравата си загазил. Само разконспирирането на онова съоръжение на “Толбухин”… тъй де, на “Васил Левски”… стига, за да изгърмим и аз, и ти, а току-виж и цялото правителство. За твой късмет обаче такова съоръжение изобщо не съществува. А щом не съществува, значи нищо не може да се е случило в него. Разбираш ли? Нищо. Нито е имало цигани с картечница и хвърчаща каруца, нито си се правил на бате Серго с трамвая. Имал си временна халюцинация. Случва се – работата ни е напрегната.
Тук Тасков не издържа.
– Господин полковник, разбирам ви. Да не бях го видял с очите си, и аз нямаше да повярвам. Честна дума, все едно гонех таласъми. Ама няма как да отречете, че онзи транспарант още си виси над кубето на “Света Неделя”.
Гласът на Старика стана строг.
– Господин майор, не си надскачайте сянката! Транспарантът е дело на ония хъшлаци от клуб “Че Гевара”. Един вече се похвали в интернет. Обещава да закачат и Ленин на хотел “Шератон”. – Той помълча и гласът му омекна. – Слушай ме, Тасков. Желая ти само доброто. Ти си полицай по призвание и животът на хора като теб никак не е лек. Запомни: полицаят няма мисли и чувства. Той изпълнява заповеди. Започне ли да дава воля на чувствата, свършено е с него. – Старика тихичко изръмжа и стиснатите му зъби проблеснаха за миг в полумрака. – Да не мислиш, че на мен ми е било леко навремето, когато ходех с доброволните отряди да ловим суинги в “Бамбука”? Ами че аз ги харесвах, барабите му с бараби… но заповедта си е заповед. Дори когато я нямаш черно на бяло. А сега моментът е точно такъв. Всички говорят с недомлъвки. Ония долари уж били попаднали в банката от не знам къде си, а сега ги няма в банката и дори сигнал не сме получавали. Фъцков не е никакъв Фъцков, а някой си Светлев – имаме го в базата данни от учителската стачка. Американците си искат агента час по-скоро и твърдят, че се е побъркал. Затова слушай заповедта: хващай черния дупедавец и го качвай на първия самолет за Америка. После иди във Военна болница при доктор Миразчиев, вече съм го помолил да ти даде един месец отпуск по болест. И край на историята.
Между двамата увисна тежко, задушно мълчание. Тасков преглътна с усилие, прокашля се и задавено проговори:
– Шефе, разбирам. Не съм толкова тъп. Тук се върти някаква голяма игра и нашата работа е само да козируваме. Но ако щеш вярвай, жал ми е за онова момче, черното. Има хляб в него, само дето са го разхайтили с тяхната политкоректност. Да ми го дадат само за половин година…
Той млъкна, защото Старика внезапно вдигна ръка и с неподозирана сила впи пръсти в рамото му.
– А на мен, Тасков ми е повече жал за теб, отколкото за някакъв си американец. Ти си мой, а на него там да му берат грижата. Ясен си ми до болка, майор Тасков! Знаеш ли колко такива като теб са изгаряли пред очите ми? Съвест, принципност, непреклонност… Тръгнеш ли по този път, изгаряш и свършваш в някоя квартална кръчма. Знам всяка твоя мисъл, момченце. Ти ловиш бандюги, а началството подлага задник и ги пуска. Дори каптагона ще им върне. Всичките единайсет килограма. Само че с малка добавка – петдесет на сто английска сол. Тъй че добро, Тасков, няма да видят. – Старика помълча и добави: – Всеки се справя както може с полицейската болка, момче. Ако искаш, прави като мен – идвай да се разхождаш тук по нощите. Все ще намериш начин хем да се разтовариш, хем добро да сториш.
Сякаш в отговор на думите му, някъде иззад храстите долетя женски писък. Тасков рязко се завъртя натам, но Старика опря длан в гърдите му.
– Остави на мен. А ти нали чу какво ти казах? Върви да качиш американеца на първия самолет.
И се втурна със съвсем младежка походка през парка.

Още докато лимузината плавно спираше пред бар “Конвулсия”, на тротоара отпред изникна млад мъж с физиономия, напомняща мутрата на каторжник от ранните филми на Уолт Дисни. Четина с дължина четири милиметра покриваше равномерно и главата, и бузите му. Торсът с пропорции на трикрилен гардероб разпъваше до пръсване черната тениска с бял надпис CONAN SECURITY.
Затъмненото странично стъкло плъзна надолу и отвътре надникна шофьор с черна униформена фуражка, смугло скулесто лице, тънки мустачки и загадъчни, леко скосени очи. Досущ като онзи от “Великолепната седморка”, помисли си охранителят, но веднага прогони мисълта и строго потупа по покрива на колата.
– Хайде чупката, пич. Заведението е ангажирано.
Тъмните очи отсреща го изгледаха с хладно презрение.
– Клиентите ми имат запазена маса, сеньор.
Охранителят размърда бицепси и се опита да бъде дипломатичен.
– Виж сега, братче. И да са имали резервация, вече е отменена. Знаеш ли кой е долу? Самият господин Папарашки. – Той се приведе по-близо и съзаклятнически прошепна: – Мандибулата. Кажи ми сега как да ги пусна тия твоите прошлеци?
– Имаме запазена маса, сеньор – повтори шофьорът, без да мигне.
От този вторачен змийски поглед охранителят усети как в гърдите му се надига тръпка на смътен страх. Но той не обичаше да се страхува и прибегна към единствената си печеливша тактика в подобни ситуации. Напрегна горните мускули на носоглътката и заговори гърлено, защото вярваше, че така гласът му звучи по-заплашително:
– Абе, лайно скапано, ти чуваш ли какво ти се казва? Марш оттук додето не сме ти префасонирали фасадата.
Той протегна ръка назад, щракна с пръсти и от входа на бара с бавни стъпки се приближиха още два гардероба. Единият стискаше бейзболна бухалка, другият многозначително бъркаше под сакото си.
Положението ставаше напечено.

Хаджи Филю срещнал себе си.
– Ти пък откъде се взе? – смаял се Хаджи Филю.
– Мейд ин Чайна – гордо отговорил Хаджи Филю.
– Тоя свят не върви на добре… – въздъхнал Хаджи Филю и се опитал да съди китайците.
Но му казали, че вече е патентован.

Хиперсекретно
До Архонтския съвет на ТТИ (Трети таласъмски интернационал)
Съобщавам, че при подготовката на Международната конференция по лариология в София, България, са налице редица тревожни тенденции. Въпреки изричните указания, някои делегати са пренесли нелегално в багажа си строго забранени предмети като:
– вълшебна кесия, извличаща по телекинетичен път валутни средства от местата, където се намират в най-голямо количество;
– бръмбар железояд, откраднат от секретната биологична лаборатория на ТТИ;
– експериментален образец летящо килимче тип “трансформърс”.
Тъй като подозирам наличието на други забранени предмети, и тъй като невъздържаното поведение на част от делегатите вече привлече вниманието на тайните служби в САЩ и Република България, предлагам специализираните полицейски части да бъдат приведени в повишена готовност. В противен случай не изключвам възможността за прискърбни инциденти както при международните конференции в Тунгуска през 1908 година и на остров Мартиника през 1902 г.
Предлагам също така да ми бъдат дадени извънредни пълномощия за намеса при необходимост.
Агент Мавър

Агент Мавър имаше пълно право да се тревожи за катастрофалните последици от безотговорното поведение на някои делегати. Нещо повече, тия последици вече бяха налице, макар все още никой да не знаеше за това. Защото капризните въздушни течения над столичния град неумолимо носеха изтървания бръмбар-железояд към незнайна дестинация.

В мътния предутринен здрач на 22 юни Мирчо Сиганина (наричан така дори от своите събратя по етнос) се събуди в най-лошото възможно състояние на духа и тялото – остър махмурлук след недостатъчно пиене.
Както знаят страдащите от подобен синдром, в такъв момент изненадите и високите звуци са противопоказни за страдалеца. Но едно от дванайсетте деца на Мирчо (чиито имена той отдавна не помнеше) наруши неговия измъчен покой като нахълта в схлупената стаичка с развълнуван вик:
– Тате, тате! Буба яде джилязото!
Най-напред Мирчо зашлеви с профилактична цел досадното цигане, после с усилие се надигна и закуцука навън, тъй като и бездруго мехурът му настоятелно призоваваше за облекчение.
Ала на двора го очакваше гледка, каквато не бе зървал дори в най-пиянските си кошмари.
От три дни пред къщата на Мирчо Сиганина се извисяваше грамадна купчина решетки и капаци от шахти, пътни знаци, парчета от катерушки, железопътни релси, блиндирани врати и други никому непотребни предмети, предназначени да попаднат в нелицензирания квартален пункт за изкупуване на черни и цветни метали. Сега върху тази камара нагло бе кацнал едър синкаво-черен бръмбар и яките му челюсти разкъсваха желязото като кашкавал.
Мирчо зяпна и се изпусна в гащите.

Злокобната вест плъзна като горски пожар из Филиповци. Застрашен беше изконният поминък, под заплаха попадаха хлябът и самото оцеляване на ромската общност. Само незабавни драстични мерки можеха да отблъснат бедствието и за чест на ромите трябва да кажем, че те се оказаха на висота. След по-малко от час цялата махала бе вдигната на бойна нога. Всички лица над шестгодишна възраст се въоръжиха с подръчни средства за дезинсекция – импровизирани мухобойки, чукове, прашки, лозарски пръскачки, флакони “Райд”, “Молцитокс” и дори изровени незнайно откъде прогнили хартиени пликове с международно забранения препарат ДДТ. Борбата се водеше с неописуем ентусиазъм и нейни жертви станаха несметни пълчища хлебарки, дървеници, бълхи, паяци, калинки, попови прасета и други невинни членестоноги (курокраки според бореца против чуждиците, професор Гунчо Хаджипеев от БАН).
Неизвестна остана само съдбата на бръмбара-железояд, виновен за цялата суматоха. Но така или иначе след 22 юни не бяха регистрирани нови посегателства върху запасите от черни и цветни метали във Филиповци.

… Трябва с гордост да отбележим, че дългогодишните ни усилия най-сетне дават блестящи резултати. Нашите хигиенно-просветни мероприятия сред ромската общност бяха посрещнати с небивал възторг и Филиповци е на път да се превърне в най-чистия столичен квартал.
Из годишния отчетен доклад на фондация “Открехнато общество” – България.

Тачанката проряза като метеор тихата софийска нощ и плавно се спусна на една задрямала уличка зад хотел “Родина”, близо до църквата “Покров Богородичен”. Чапаев скочи на тротоара, изпъшка, разкърши се и запали папироса, разпръскваща остър мирис на смес от махорка и запалени чамови трески. След него слязоха и останалите. Изглеждаха умислени и леко объркани след преживяната екшън-сцена.
Ненадейно откъм близката пресечка долетя немощен и треперещ гласец:
– Другарю Чапаев! Другарю Чапаев!
Всички се озърнаха. Някакво хилаво старче, вероятно излязло на здравословна разходка в ранното утро, куцукаше към тачанката с цялата бързина, на която беше способно.
– Кажи, другарю – отвърна Чапаев басово на чист български и засука мустак.
– Другарю Чапаев! – продължаваше да се вълнува старчето. – Аз ви помня от филма! Гледах го седемнайсет пъти и все се надявах да видя как ще изплувате от реката.
Чапаев го изгледа строго.
– Не си видял и е нямало как да видиш, другарю, защото фашистката цензура отряза истинския финал на филма. Ето, виж го сега.
Той замахна с ръка и на близката стена грейна светъл правоъгълник, после затрептяха черно-бели кадри.
Раненият Чапаев, с полепнала по челото мокра коса и разкъсана риза, но с все тъй гордо стърчащи мустаци, плува със сетни усилия през необятната водна шир.
От високия бряг злобно стреля картечницата на белите.
– Врешь, не возьмешь! – пъшка гордо Чапай и продължава да гребе към спасението.
Все по-близо се забиват куршумите. Все по-близо идват смъртоносните фонтанчета по водата, а Чапай повтаря:
– Врешь, не возьмешь!
Сетне главата му изчезва под повърхността.
Бавно и тъжно се влачи течението на великата Урал-река.
Няма го Чапай. Отдал е живота си за световната революция.
Но какво е това?
От водата край отсрещния бряг се подава лъскав меден шлем! С тежки крачки излиза богатир в гумен костюм, на чиито гърди блести надпис КРАСНЬІЙ ВОДОЛАЗ. В мощните си ръце богатирът държи омекналото тяло на Чапай. А наблизо вече чака в пълна готовност каруцата на медсанбата. Санитарите сръчно настаняват ранения герой върху носилка и я повдигат, но изведнъж замръзват от изненада и отправят смаяни погледи към хоризонта.
По река Урал се задава победоносно крайцерът “Аврора”. На носовото оръдие е застанал Петка.
– По враговете на революцията – огън! – командва той.
Мощен залп превръща позицията на белите в димяща яма. Нейде в далечината вражеската армия удря на бяг. Червената конница връхлита в атака с размахани шашки.
Чапай с усилие се надига върху носилката, протяга ръка и прошепва:
– Победа!
И се веят червени знамена със сърп и чук.

– Победа! – прошепна блажено старчето, после се хвана за сърцето и бавно се свлече под стената с трептящия надпис КОНЕЦ ФИЛЬМА.
Светлев понечи да се хвърли към него, но Василий Иванович го удържа.
– Остави го, нека си отиде щастлив – изрече той с лека горчивина. – Има ли по това време къде да пийнем за упокой на душата му?
– Никъде не можем да ходим с тая… – започна Светлев и млъкна на средата на изречението.
Тачанката беше изчезнала. На нейно място стоеше фантастичен хибрид, какъвто виждаше за пръв път в живота си.
Лимузина “Хамър”.

Майор Тасков не хареса американеца от самото начало.
Тия съвсем ни взеха на мезе, щом ни изпращат такива педерунгели, бе първата му мисъл когато посрещна Байрон в секретния обект Freedom House. Бас държа, че бъкел не разбира от оперативна работа.
Предположенията му се оказаха основателни. Вместо да се поинтересува от подробности около акцията за залавяне на предполагаемия терорист, американецът настоя най-напред да се спазят формалностите – упоеният задържан да бъде преоблечен в новичък оранжев гащиризон от склада на обекта. Тази операция той извърши собственоръчно, без да бърза и с явно удоволствие. След това предложи да бъде проведен разпит с прилагане на хипнотал.
– Няма да стане, бе човек – възрази Тасков на доста сносен английски. – Ето, чети: препаратът не действа при лица в състояние на алкохолно опиянение. А тоя тук вони на мастика, та се не трае.
– Може пък да подейства – възрази американецът с непобедима наивност и извади спринцовката.
Трябва да се признае, че оптимизмът му имаше известни основания. Докато се качат в малкия команден център на обекта, заподозреният вече бе започнал да говори и от несвързаните му думи по гърба на Тасков полазиха студени тръпки. Ставаше дума за нападения с оръжие за масово унищожение, индивидуални убийства чрез душегубка, пробиване на железобетонна стена и лични директиви от самия Бен Ладен. Но на най-интересното място пленникът млъкна и тихо захърка.
– Дотук беше – въздъхна Тасков. – Казвах ти, че щом е пил, нищо няма да стане.
Връщайки назад видеозаписа, той най-старателно протоколира и преведе несвързаните брътвежи на заподозрения, после настани американеца пред командното табло и строго заръча:
– Гледай сега, колега. Тия бутони тук са за камерите. Това е зумът, това е за видеозаписа, но той си върви нонстоп. Друго не пипай, да не вземе да стане някой сакатлък. Просто го наблюдавай, а аз отивам да подремна оттатък, че не съм спал от трийсет и шест часа. Ако видиш нещо съмнително, свиркай веднага.
И Тасков се оттегли в стаичката за отдих на персонала, където имаше две удобни кушетки. Наистина не бе спал от трийсет и шест часа. Предната вечер екипът му атакува нарколаборатория в Кокаляне, където арестуваха трима души и конфискуваха два чувала канабис, единайсет килограма каптагон на прах и грамаден бидон с оцетен анхидрид. Но заловените престояха в ареста по-малко от шест часа. После от прокуратурата наредиха да бъдат освободени. Според адвокатите им излизаше, че оцетният анхидрид е приготвен за производство на салати за кетеринг из цяла Софийска област, каптагонът е успокително за вълненията им около бизнеса с хранителни полуфабрикати, а двата чувала канабис са доза за лична употреба.
И защо ли се трепем, въздъхна той миг преди да заспи. Ние ги хващаме, те ги пускат…
Майор Тасков бе надарен със завидното умение да спи по всяко време и при всякакви обстоятелства, но притежаваше и шесто чувство, което безпогрешно го предупреждаваше кога нещо не е наред. Сега това чувство прошепна в ухото му: Стига спа, Тасков! Събуди се! Работите вървят на зле.
Той замаяно надигна глава и се ослуша. Откъм вратата долитаха диви писъци на разкъсвано животно. Тасков изтръпна.
Онзи тиквеник е слязъл да провежда самостоятелно трета степен, мина му през ума и той сам не усети как скочи от кушетката и с два скока се озова в командния център.
В първия момент от гърдите му се отрони въздишка на облекчение. Американецът си седеше на място, впил жаден поглед в мониторите. Само че екраните не показваха килията на задържания. На тях се разиграваше нещо съвсем различно и Тасков трябваше дълго и енергично да се чеше по тила, преди да проумее: черният амсалак гледаше запис на широко рекламираната фолк-опера на Хазис “Сладка болка”. В момента чалга-идолът пищеше превзето заради нещо, извършвано със задните му части, които не се виждаха на екрана, а в паузите между писъците пърхаше с ресници и пееше:

Ох, как ме боли,
но ти знаеш, нали,
че и най-големият кеф
не може без мъничко рев.

– Кво зяпаш, бре говедо? – ревна гороломно Тасков на чист български.
За негова изненада американецът го разбра и кокетно сви рамене.
– Ми де да знам. Сигурно е било на хард-диска. Ама туй русичкото е голям сладур. Не знаех, че в Бългериа имате толкова хубави хора.
Тасков изръмжа свирепо, отблъсна го настрани и се приведе над пулта. Пръстите му заиграха по клавиши, ръчки и ключове, Хазис изчезна и на екраните се появи килията.
Празна.
Майор Тасков трескаво смени камерите. На екрана изникна пустата нощна улица. Точно пред тайния вход на центъра бе паркирана каруца, от която стърчеше нещо напомнящо кюнец, но при по-внимателно вглеждане се оказваше дуло на антична картечница “Максим”.
Цигани с картечница, тъпо помисли Тасков. Сигурно са я отмъкнали отнякъде за старо желязо.
Сетне в главата му задрънча сигнал за тревога, защото вратата се отвори и на тротоара излязоха четирима.
Арабин.
Някакъв тип със смокинг.
Друг тип с мустаци, дълга наметка и рошава шапка.
И самият заподозрян, облечен с все същия оранжев гащиризон.
– На оръжие! – ревна Тасков, без да подозира, че повтаря вика на един свой далечен прадядо, последен защитник на Бдинската твърдина, при вида на прииждащите агарянски пълчища.
Вярната берета сякаш сама изхвръкна от кобура и се озова в десницата му. С крайчеца на окото си забеляза как Байрон светкавично вади мътно лъщящ зиг-зауер.
Тоя американец не бил чак толкоз залупен, помисли си Тасков докато препускаше нагоре по стълбището, чувайки как колегата трополи зад него. Зърна пред себе си широко отворената врата, изхвръкна навън с огромен скок и откри огън без предупреждение.
Откъм противника тутакси затрещя картечен огън. Тасков инстинктивно замахна да повали американеца и се хвърли на тротоара до него. Раздаде се звън на разбито стъкло и пукот на надупчени ламарини. Без да прекратява стрелбата, циганската каруца препусна напред към “Граф Игнатиев” и обкованите с желязо колела затракаха по трамвайните релси.
Сред звънтящата нощна тишина Тасков се надигна, погледна най-напред към служебното БМВ и изпъшка от отчаяние. Колата бе станала на решето, а двете надупчени гуми не оставяха и капка надежда за вълнуващо автомобилно преследване. Но не случайно в служебното досие на Тасков бе записано: “… инициативен и съобразителен, умее да открива изход и в най-трудни ситуации”. Острият му слух долови нов звук – ритмично метално потракване, което се приближаваше откъм моста до стадиона.
– След мен! – изкрещя той и се втурна към трамвайните релси.
По линията се задаваше зелен сервизен трамвай от отдавна сваления от употреба модел “сандък”.

Ватманът Гочо Голешков едва успя да набие спирачки когато на линията изникна свирепо озъбен мъж с размахан пистолет. Колелата диво заскърцаха, трамваят се разтресе и спря на милиметри от непоклатимо стоящата фигура. Гочо отвори страничната врата, приведе се навън и подвикна:
– Абе, ти луд ли си? Прегазвах те като едното нищо!
Вместо отговор непознатият с лъвски скок се метна в трамвая. Подир него се покатери някакъв негър, също с пистолет в ръката. Гочо изтръпна, очаквайки да чуе: “Това е отвличане!”. Но непознатият впи железни пръсти в рамото му и кресна:
– Държавна агенция за национална сигурност! Трамваят се реквизира! Карай подир оная каруца!
– Я стига – възрази скептично Гочо. – Ти мен за левандура ли ме мислиш? Четох закона кога го приеха. Трябва да си с униформа. И значка трябва да имаш. И безплатна карта за градския транспорт. Това да не ти е мандра…
Вместо отговор непознатият залепи дулото на пистолета върху слепоочието му и процеди през зъби:
– Карай, твойта мама!
– Тъй кажи, бе човек – промърмори Гочо и завъртя колелото.
Софиянци могат само да съжаляват, че никой не успя да заснеме великата нощна сцена на преследването по “Граф Игнатиев”, засенчваща във всяко едно отношение култовия епизод от поредицата “На всеки километър”. Тачанката се носеше с грохот напред, ръсейки град от куршуми, подир нея с цялата мощ на вехтия си електромотор препускаше зелен трамвай, а майор Тасков блъскаше ватмана по рамото и стръвно крещеше:
– Напред! Напред!

Но след десния завой пред съдебната палата тачанката внезапно се отлепи от пътното платно, излетя във въздуха, описа кръг над кубетата на църква “Света Неделя” и се отдалечи в неизвестна посока, оставяйки слисаните преследвачи да зяпат с празни погледи към опустялото небе, където върху кръста на църквата се развяваше дълъг червен транспарант с бял надпис ВСЯ ВЛАСТЬ СОВЕТАМЪ!

Атеистът майор Тасков бавно повдигна ръка и се прекръсти.
Сам не знаеше колко уместен е този жест.

Строго секретно
Докладвам, че през нощта на 21 срещу 22 юни заподозреният терорист Theodore W. Fuckoff бе отвлечен от секретния център за задържане на особено опасни престъпници Freedom House. Нападението бе осъществено от терористична група, разполагаща с тежко автоматично оръжие и летателен апарат с вертикално излитане от неизвестен тип.
След дигитален анализ на видеозаписа успях да идентифицирам един от нападателите. Това е руският терорист Чапаев, Василий Иванович, роден на 9 февруари 1887 година в село Чувайка на територията на днешна Чувашска област. Провеждал активна терористична дейност до 5 септември 1919 година, когато следите му се губят по време на сражение близо до река Урал. Според официалната информация е потънал при опит да преплува реката.
Специален агент Байрон Кебеде-Голдман.

При получаването на този доклад директорът на ЦРУ заяви лаконично:
– Тоя черен педал се е побъркал. Махнете го час по-скоро оттам.
Писмената му резолюция върху доклада звучеше малко по-различно:
Агент Кебеде-Голдман страда от остър посттравматичен стрес. Да се пристъпи към незабавна евакуация.

В ранните часове на 22 юни в центъра на София е избухнала престрелка с автоматично оръжие между криминално проявени лица. Причинени са значителни материални щети, пострадали няма. Полицията разследва случая.
(Из печата)

Специален агент Байрон Кебеде-Голдман притежаваше по рождение трите най-въжделени привилегии на всеки съвременен американец. Беше черен, евреин и гей.
Първите два атрибута му осигуриха завършване на гимназия с пълно отличие и избиране за крал на випуска заедно с едрогърдестата хубавица Доли Хърдсън. Третата си печеливша характеристика придоби в колежа, където един отракан третокурсник го запозна с тънкостите на сократическата любов. Скоро след това Байрон се превърна в култова фигура на кампуса, където обикаляше облечен с широка бяла гуаябера, прилепнали резедави панталони на розови цветчета и неизменната кипа на главата. За свое голямо съжаление не успя да си пусне пейси, тъй като бакенбардите му упорито не растяха, а с изкуствени не желаеше да се излага.
Като истински дар на съдбата, само два месеца след постъпването в колежа Байрон бе напляскан от група студенти-хомофоби. Произшествието тутакси получи широка известност и след броени дни в защита на потърпевшия се включиха мощни правозащитни организации като “Не на Холокоста”, “Черна гордост” и “Лилиево братство” плюс още няколко по-дребни, но и по-кресливи. При толкова яростен артилерийски обстрел прокуратурата нямаше друг избор, освен да подведе извършителите под отговорност с искане за доживотна присъда. В крайна сметка всичко се размина с извънсъдебно споразумение за три години условно плюс осемстотин часа обществено полезен труд (метене на алеите в кампуса под надзора на Байрон).
От този момент нататък потомъкът на етиопските фалаши пое неудържимо нагоре. Оценките му не помръдваха от твърдото “А”, само във втори курс един преподавател по история на изкуствата си позволи да оцени с “В” неговото есе, доказващо, че Бетовен не е писал музика, защото кучетата не могат да пишат. Провокацията обаче получи достоен отпор и преподавателят публично се извини преди да замине за новото си назначение в Анкоридж, Аляска.
Блажените студентски години отминаха бързо. Към края Байрон се замисли дали да не продължи със специализация в областта на обществените науки, но след трезви разсъждения реши да прекрачи в живота. Имаше само един малък проблем. Както всяка година, из кампуса бяха плъзнали пратеници на големи фирми и държавни организации, търсещи перспективни студенти. Кой знае защо обаче тия емисари старателно избягваха да се мяркат пред очите на първенеца на випуска Байрон Кебеде-Голдман.
Ала един от тях – и то, по ирония на съдбата, точно пратеникът на ЦРУ – не прояви добри конспиративни способности. Макар че малката аудитория, в която свика петимата си избраници, се намираше в самия край на кампуса, Байрон узна за срещата и цъфна точно в разгара на разговорите.
Емисарят търпеливо изслуша пороя от клетви в патриотизъм и уверения, че нацията едва ли ще намери по-доблестен бранител на задграничните си интереси. След това от своя страна увери младежа, че кандидатурата му е била разгледана, но ръководството на ЦРУ смята, че неговите способности биха били далеч по-полезни за нацията на някое друго поприще.
Байрон прие отговора с привидно смирение и тръгна да си излиза. Но на вратата спря и заяви възмутено:
– Това е дискриминация защото съм гей…
Човекът от ЦРУ примижа като от внезапен пристъп на зъбобол.
– … и евреин…
Емисарят понечи да залегне под катедрата, но в последния момент се удържа.
– … и чернокож…
Из въздуха в аудиторията заигра осезаемо напрежение. Пратеникът дишаше с широко отворена уста като риба на сухо.
– … като президента Обама.
Тук вече емисарят изведнъж се спихна като продупчен балон, а когато с усилие си възвърна загубеното дар-слово, ентусиазирано увери чернокожия евреин и гей, че ЦРУ изгаря от желание да го приеме в своите редове.
Така Байрон осъществи детската си мечта да се превърне в колега на 007, книжките за когото някога бе чел с благоговеен трепет.
Ала както ни учат класиците на литературата, сбъднатата мечта не винаги е такава, каквато сме си я представяли. В ЦРУ имаха известен опит с подобни личности и първоначално се опитаха да закотвят Байрон на бюро. Надяваха се новакът да е от онези ограничени личности, чиито мечти се изчерпват с добра заплата и клатене на краката. Байрон обаче не беше такъв. След като премина като торнадо през почти половината отдели в ЦРУ, оставяйки подир себе си диря от феноменални провали, той подаде лично до директора писмена молба да бъде прехвърлен на агентурна работа.
След дълги размишления, съчетани с дълбоки въздишки, директорът махна с ръка и нареди:
– Пратете го в Прищина. – И след кратко мълчание добави. – Дано го гръмнат там. Ония шиптари не си поплюват.
Прищина се оказа ново разочарование за ентусиазирания агент. Градът беше сив и скучен, и само множеството пърхащи албански знамена му придаваха известна кокетност. Не се предлагаха кой знае какви развлечения освен проститутки и дрога, а Байрон отхвърляше тия две греховни наслади по морални съображения. Секретната квартира, където го настаниха, беше сумрачна, зле обзаведена и на стената отвън някой бе надраскал на албански: SPIUNE KETU, което той след усърдна работа с речника успя да си преведе като “Шпионите са тук”. Самите шпиони от местен произход се мяркаха рядко – само колкото да представят някой доклад, пълен с приказки от Хиляда и една нощ и да поискат срещу това баснословно възнаграждение. Извън тия служебни срещи Байрон рядко общуваше с аборигените, защото в Косово не бяха чували за равноправие на сексуалните малцинства, а малцината запознати с тази концепция предлагаха услуги срещу заплащане.
И все пак дори в тази потискаща обстановка не липсваха възможности за подвиг. По време на всеотдайна вербовъчна дейност с потенциален осведомител Байрон получи тежко разкъсване на деликатно място, което наложи спешно да му бъдат направени осем шева. Хирургичната интервенция бе надлежно документирана и Байрон отправи до централата предложение да бъде награден с орден “Прпурно сърце” заради пролятата кръв. От Вашингтон предпочетоха да си правят оглушки.
Агент Кебеде-Голдман вече започваше да се отчайва и все по-често си спомняше с носталгия за родните гей-барове. Но в този момент съдбата му направи рязък завой благодарение на секретната програма “Мидас”.
Всъщност “Мидас” представляваше перманентна рутинна операция за проверка на номерата на доларовите банкноти в редица източноевропейски банки. Компютризираната система провеждаше проверките на случаен принцип, въвеждаше резултатите в централната база данни и най-често с това операцията приключваше. Понякога изникваха признаци за пране на пари и финансови машинации, но обикновено това се оказваха дейности на добре известни лица и организации, пред които правителството на САЩ предпочиташе да си затваря очите.
На 21 юни обаче “Мидас” провери част от новопостъпилите долари в Първа новобългарска банка, София, България. При обработката на резултата замигаха цяла дузина червени лампички. Банкнотите не трябваше да се намират в София. Нещо повече, изобщо не трябваше да бъдат в обръщение, защото според всички данни лежаха в хранилището на Държавния резерв.
Информацията светкавично стигна до директора на ЦРУ, който се позамисли и отсече:
– Системата се е бъгнала. За всеки случай пратете някого да провери. Кого имаме в района? Макс Редингтън? Не става, той е под дълбоко прикритие. Силвия Ландж? Хм… Прекалява със силовите методи. Кой още? Ха! Кебеде-Голдман! Идеално! Ако някой може да разкатае фамилията на българските банки, това е той.
Два часа по-късно Байрон летеше с военен хеликоптер за София, след като бе пратил до българските тайни служби настоятелна молба да задържат човека, свързан със съмнителните долари – някой си Theodore W. Fuckoff от софийското предградие Lyulin.

Скоро след завръщането си в многострадалната родина Тодор Фъцков бе установил, че люлинската му гарсониера е лишена от едно ценно удобство – вентилация в тоалетната. Някогашният проектант просто не бе предвидил, че социалистическият труженик може да се нуждае от подобна глезотия. Ала Фъцков не спадаше към онези овчедушни люде, които чакат милост от природата. С непреклонното усърдие на един същински Едмонд Дантес той проби четирийсет и пет сантиметра железобетон и прокара вентилационен отвор към асансьорната шахта. В резултат на тия усилия тоалетната му се сдоби с модерна и мощна вентилация, която при всяко включване превръщаше асансьора в душегубка.
По незнайни причини тъкмо тази история бе първото, което изплува в размътеното съзнание на Николай Светлев. Сънят – ако наистина бе сън – го пренесе отново в кухничката на неговия съсед и съученик, само че няколко месеца по-рано. Фъцков стоеше до прозореца и с едната ръка надигаше дамаджана домашна гроздова, а с друга размахваше внушителен кукиш към вратата, по която някой думкаше немилостиво.
– Ще те пребият, бе Тоше – подметна плахо Светлев, забелязвайки с удивление, че седи до масичката само по долни гащи. – Заканили са се да те линчуват. Знам, трудни са времената, всички ядем боб, ама това твоето си е направо газова атака и оръжие за масово изтребление.
– Ще ме пребият, ама друг път! – отвърна невъзмутимо Фъцков. – Като награбя щангата… С кого си мислят, че имат работа? Аз съм рицар на геврека, бе, смотаняци!
Сякаш за да подчертае тези думи, дамаджаната в ръката му изведнъж се превърна в грамаден сусамен геврек. Фъцков се ухили гостоприемно и навря тестеното изделие в лицето на госта си.
– Гризни малко, Ламбе! За мезе. Много е вкусен.
– Не, благодаря – възрази Светлев, правейки безуспешни опити да се отдръпне. – Сусамът ми действа зле на язвата.
– Дрън-дрън! – отсече Фъцков. – Бъди пич, бе човек! Сусамът действа страхотно на потентността. Ти откога не си играл на “крий салама”? Щото не ядеш сусам. А пък сусама…
Гласът му се засили, закънтя из цялата кухня, разтърси панелите…
Сусама…
Сусама…
Сусама…
Нататък видението потъна в безформена смесица от неясни мъгливи форми.

Строго секретно
Към предишния си доклад допълвам, че колегите от българските тайни служби изпълниха безупречно акцията по задържането на предполагаемия терорист Theodore W. Fuckoff. Заподозреният бе настанен в секретния център за особено опасни престъпници с кодово название Freedom House.
Първото прилагане на хипнотал не даде желания резултат. Заподозреният наистина потъна в дълбок сън, но не прояви очакваната разговорливост в това състояние. Все пак изречените от него думи (прилагам аудио- и видеозапис), преведени от българския ми партньор, потвърждават намеренията му за организиране на атентати с използване на оръжие за масово унищожение и специализирано подвижно устройство за разпространение на отровен газ (dushegubka). Данни за подобна терористична дейност на територията на САЩ (по-точно на магистрала 35 близо до Далас) бяха открити в полицейското досие на Fuckoff.
Особено тревожно е, че под въздействието на хипнотала заподозреният многократно произнесе името Осама (вероятно Бен Ладен) и спомена за пробиване на 45 сантиметра железобетон, което би могло да означава терористична заплаха в правителствена сграда.
В момента изчаквам действието на приложения медикамент да отмине, след което ще подложа заподозрения на разпит.
Подпис: специален агент Байрон Кебеде-Голдман

Див писък изтръгна Николай Светлев от дълбините на съня. В звука имаше нещо животинско, напомнящо вой на глутница вълци при вида на охранен сибирски мужик. Разтърсван от инстинктивни тръпки на първобитен ужас, Светлев отвори очи, надигна се и хвърли поглед наоколо.
И тръпките му станаха съвсем осъзнати.
Намираше се в тесен бетонен куб без никакво обзавеждане освен метална тоалетна чиния без капак, нисък бетонен подиум вместо легло и четири камери по ъглите на тавана. През вратата от дебели решетки се виждаше коридор от грубо излят бетон със следи от дъсчения кофраж. Няколко метра по-нататък коридорът завиваше под прав ъгъл и с това се изчерпваше всичко.
Когато откъсна очи от решетките и погледна надолу, с нова изненада откри, че е облечен в оранжев гащиризон.
Светлев изстена и отново рухна върху бетонния подиум. Беше достатъчно начетен и умен, за да събере две и две. Снощната атака… тази килия… оранжевият гащиризон… писъците… Всичко подсказваше недвусмислено, че е отвлечен от американските тайни служби – най-вероятно в Гуантанамо.
Само не знаеше защо.
А страховитите писъци продължаваха…

Нека любезните читатели не съдят прекалено строго геря на този разказ. При подобни обстоятелства и по-храбри души са изпадали в шок, а Светлев все пак беше обикновен софийски учител, чийто допир с насилието до този момент се изчерпваше с гледането на холивудски филми по кабеларките. Осъзнаването на безизходната ситуация, в която бе попаднал, го тласна към дълбините на отчаянието, а оттам и към пълно душевно и физическо вцепенение. Дори писъците не успяваха да проникнат до ума му докато лежеше върху коравия бетон.
Нямаше представа дали е минало много или малко време, но в един миг на затишие между воплите се вмъкнаха нови звуци – човешки стъпки, кънтящи под свода на коридора. Сетне иззад завоя се появиха три поразителни фигури: арабин с тъмни очила и традиционна бяла носия; елегантен тип с безупречен смокинг, сякаш излязъл от “Дързост и красота”; и напет мъж на средна възраст с дълга наметка, рошава папаха и юнашки засукани мустаци.
Ако видът на първите двама можеше някак да се върже със злощастната ситуация – предполагаем агент на ЦРУ и предполагаем преводач – то третият за пръв път накара Светлев да се усъмни в разсъдъка си. Защото не можеше да има и капка съмнение. По коридора с юнашка стъпка се задаваше Василий Иванович Чапаев.
Значи това е, мина през ума на Светлев удивително безучастна мисъл. Просто съм се побъркал и сега ме държат нейде в Карлуково, а всичко това наоколо е просто видение, сън, шизофренична фантазия. Ами да! Къде съм се юрнал и аз – барабар Петко с мъжете? Гуантанамо, как не!
Колкото и да е странно, мисълта го успокои и той проследи с любопитен поглед как странната тройка се приближи до решетките. Арабинът измъкна изпод дрехата си малка кутийка, отвори я и сред писъците се раздаде принизително бръмчене. Нещо дребно и черно излетя от кутийката, плъзна по решетките, отекна звън като от флекс и след броени секунди единият дебел метален прът рухна с трясък на пода.
Микроробот, помисли си Светлев, който обичаше да чете фантастика.
Хубавецът със смокинга протегна ръка напред и му направи знак да се приближи. Почти без да осъзнава какво прави, Светлев стана от подиума и се провря през отвора. Чувстваше се безплътен и безтегловен, почти като дух. Тримата непознати го поведоха отвъд завоя, където имаше още няколко подобни килии, после започваше стръмно бетонно стълбище. Отминаха стълбищна площадка с херметична стоманена врата, изкачиха се още нагоре, отвориха нова врата, после още една и в лицето на Светлев лъхна свеж въздух. Той прекрачи напред.
Ако все още не беше загубил доверие в разсъдъка си, то сега щеше да го загуби със сигурност. Защото се намираше не под тропическите звезди на Гуантанамо, а в центъра на нощна София и виждаше отсреща добре познатата странична стена на кино “Одеон”. Между паркираните край тротоара коли стоеше тачанка, каквато бе виждал само във филмите за революцията. Впрегнатите в нея врани жребци кротко дремеха с клюмнали глави.
– Качвайтеся, товарищи – нареди Чапаев с авторитетен бас и Светлев безропотно се изкатери в тачанката, застлана с прясно сено, което ухаеше на детелина и мащерка. Арабинът се настани до него и го изгледа с поглед на насекомо иззад тъмните очила. Онзи със смокинга седна отпред и хвана юздите.
Сетне събитията се развиха с шеметна бързина. От вратата, през която бяха излезли, изскочиха двама въоръжени мъже. Прогърмяха оглушителни изстрели. Светлев не успя да разгледа добре преследвачите, защото кочияшът шибна конете и тачанката се разтресе. Чапаев скочи в движение отзад, вкопчи се с две ръце в картечницата и откри безмилостен огън. Куршумите разбиваха витрини и оставяха дълги пунктирни черти по колите – досущ като в холивудските филми. Двамата преследвачи се проснаха на тротоара, а тачанката победоносно препусна по улица “Граф Игнатиев”, развявайки подир себе си дълъг червен транспарант: ВСЯ ВЛАСТЬ СОВЕТАМЪ!

(Продължението следва)

ЧИФЛИКЪТ В ОРЕХОВА ЧЕРУПКА
Българска приказка

Някога много-много отдавна, когато Господ още ходел по земята, един старец на име Петър излязъл да си оре нивата. Орал що орал, пък като станало пладне, разпрегнал воловете, разпънал кърпа на синора и седнал да обядва. Не щеш ли, по пътя наблизо минал дрипав странник с дълга бяла брада.
– Добър ти ден, пътниче – поздравил го старецът. – Ако си гладен, седни да похапнеш с мен каквото дал Господ.
Благодарил странникът и седнал при него. (А туй всъщност бил Господ, но дядо Петър не знаел това.)
Нахранили се, после запалили по лула и се заприказвали за едно-друго. Накрая странникът попитал:
– Кажи ми, дядо, защо си излязъл да ореш на стари години? Нямаш ли синове да свършат тая работа.
– Ох, имам синове, добри човече – въздъхнал старецът. – Имам, но сигурно зле съм ги възпитал, та пораснаха мързеливи и нищо не щат да похванат. Ако не съм аз, гладни ще умрем.
Дожаляло му на Господ за добрия старец. Бръкнал в пояса си, извадил три ореха и рекъл:
– Вземи ги, те ще те отърват от сиромашията.
Дядо Петър взел подаръка, но се усмихнал недоверчиво:
– Сполай ти за доброто желание пътниче, но у дома сме аз и тримата ми сина. Не се пада и по един орех на човек, та не виждам как ще ни заситят, камо ли да ни отърват от сиромашията.
– Вместо да се съмняваш, върви си сега у дома – строго рекъл Господ. – Отвори трите ореха и ще видиш какво ще стане. Но запомни едно: никога не ги разделяй, за да не се случи беда.
Макар и да не вярвал много-много на дрипавия странник, дядо Петър се прибрал в своята бедна къща. Викнал синовете си и отворил първия орех. Надникнал вътре – и що да види: разстлали се из черупката ширни полета, а по тях пъплят като мравки неприкаяни души. Работят с пот на чело, без да подвиват крак – зер, грехове имат да изкупуват. Орат, сеят, жънат, вършеят. Посипало се от ореха златно жито и дордето мигнеш, вече напълнило цялата стая.
– Брех! – рекъл радостно дядо Петър. – Вярно думаше онзи странник, туй ще ни отърве от сиромашията. Я да видим сега каква ли чудесия се крие в другия орех.
Отворил той втория орех и зърнал в него безкрайни зелени лозя. Пъплели и там неприкаяни души да вършат кърската работа, а от черупката излизали едри чепки сочно и сладко грозде, торби със стафиди и пълни бъчви с ракия и вино.
Смаяли се още повече дядо Петър и синовете му, а щом отворили и третия орех, живото мигом изчезнало от стаята, защото вътре в черупката имало цяла воденица. След минутка наместо зърното, къщата се напълнила с тежки чували брашно.
Заживели дядо Петър и тримата му сина в радост и доволство. Ала човек никога не знае що ще го сполети…
Минала се година и Господ пак слязъл на земята да види кое как върви по Белия свят. Не щеш ли, зърнал на същата нива същия старец да пъшка подир ралото.
– Що щеш тука, дядо? – навъсил се Господ. – Не ти ли стигат трите ореха, дето ти дадох, та идваш да се претрепваш от работа?
– Нефелни ти излязоха орехите, пътниче – сопнал се на свой ред дядо Петър. – Даваха до някое време и жито, и вино, и брашно, пък после престанаха.
– Как тъй? – намръщил се още повече Господ. – Ти изпълни ли заръката ми да не ги делиш?
Сконфузил се дядо Петър, почесал се където не го сърби, повъртял крак по земята, пък накрая признал:
– Исках да те послушам, добри човече, ама синовете ми настояха: делба, та делба! Единият поиска нивите, другият – лозята, третият – воденицата. Взеха орехите, а само след седмица дойдоха да ми ги чукат в главата. Вече нищо не давали.
– Къде са сега тия орехи? – попитал Господ. – Искам да ги видя.
Извадил дядо Петър трите ореха от пояса си и му ги подал. Отворил Господ черупките, надникнал вътре и не видял нито една грешна душа. Наместо тях в нивите, лозята и воденицата се били настанили на тумби дърти, рогати и космати дяволи. Лежат, пушат дълги чибуци и пръста си не помръдват.
Усмихнал се Господ и рекъл:
– Не е болка за умирачка, дядо. Вземи си трите ореха, вземи и този четвърти от мен. Върви си сега у дома, викни синовете си, отвори новия орех и ще видиш какво ще стане.
Благодарил му от сърце дядо Петър, впрегнал воловете в каруцата и бързо подкарал към село. Щом стигнал в къщи, събрал синовете си и казал:
– Гледайте сега, синковци, какво ще стане.
Отворил четвъртия орех, а отвътре тутакси изхвръкнал рояк архангели с дебели дрянови сопи. Захванали те да пердашат наред и да повтарят:
– Слушайте баща си, момци непрокопсани, и каквото ви каже, изпълнявайте без да спорите. А пък ти, старче, да си набиеш в коравата чутура, че в този дом думата ти е закон и децата трябва тебе да слушат, а не ти по акъла да им се водиш. Като не щете добра дума да чуете – дано дряновицата да ви научи на ум и разум.
Натупали ги здравата, а после се пъхнали в ореховите черупки и завчас прогонили оттам всички дяволи. Върнали се на работа грешните души и орехите пак взели да дават жито, вино и брашно. А дядо Петър и синовете му вече никога не се разделили и живели в разбирателство и доволство дълги години. Сигурно тъй живеят и до днес, ако не са умрели.

ЗАЩО ЦИГАНИТЕ НЯМАТ ПАРИ
Циганска приказка

Веднъж Господ слязъл да види как живеят хората по света. Дълго обикалял из всички страни, питал и разпитвал, и навсякъде му се оплаквали от едно и също – че нямат пари. Накрая му омръзнало да слуша тия жалби. Спрял се в един хан, седнал на масата долу в гостилницата, сложил до себе си грамаден чувал с жълтици и повелил:
– Нека всички народи пратят при мен по един човек, та да му дам колкото пари се полагат на неговите събратя и да не се оплакват занапред.
Дошъл най-напред арабинът.
– Я кажи какво можеш да правиш? – попитал го Господ.
– Мога да търгувам като никой друг – рекъл арабинът.
– Добре – усмихнал се Господ. – Ето ти пари за твоя народ, да търгувате и от парите пари да правите.
И му отсипал щедро жълтици от чувала.
Подир арабина дошъл германецът.
– Аз мога да правя всякакви машини и чудесии – похвалил се той.
Сипал и на него Господ пари – да измисля нови машини и да му се чуди светът.
Дошъл швейцарецът.
– Аз, Господи, не умея кой знае какво – признал си той. – Но знам как да пазя пари.
Бъркнал Господ в чувала и рекъл:
– И туй не е малко. Вземи тези пари, а занапред нека при тях да идват и парите на другите – да ги пазиш.
Тъй през целия ден идвали един подир друг хора от разни народи, и на всекиго Господ давал пари според туй, каквото умеел да върши.
А циганинът, по стар навик, се разсеял по пътя. Тук поспрял, там се зазяпал, и когато стигнал до хана, вече падала нощ.
– Олеле! – рекъл си той. – Окъснях и сигурно вече парите са свършили!
Нахълтал запъхтян вътре и се провикнал:
– Дядо Боже, прощавай, че се забавих! Останаха ли още пари?
Надникнал Господ в чувала – а там парите били повече от половината.
– Щастлив си ти, циганино – рекъл той. – Твоят народ май ще бъде по-богат от всички останали. Но я първо ми покажи какво умееш да вършиш, та да видя дали сте достойни.
– Ами… мога да свиря – гордо отвърнал циганинът.
– Добре тогава. Хайде да ми посвириш.
Извадил циганинът от торбата си цимбал, цигулка и кларинет. Па като засвирил! Ту цигулката грабне, ту я захвърли и надуе кларинета, ту седне на цимбала и засвири жално и трепетно. Слушал Господ, слушал, разиграла му се кръвта и викнал:
– Хей, ханджийо! Донеси тук руйно вино! Тая нощ ще е нощ за веселба!
Скокнал и затанцувал.
Цяла нощ свирил циганинът, цяла нощ Господ пил, пял и танцувал. А на разсъмване погледнал в чувала и ахнал – ни една жълтица нямало вътре, всичко бил пропилял за една нощ.
Въздъхнал Господ и рекъл:
– Не ти провървя, циганино. Виновен съм пред теб, но поне едно ще направя. Нека занапред твоят народ наследи тази вълшебна дарба. Тя е по-скъпа от жълтиците.
Тръгнал си циганинът с празни ръце. И от тогава до ден днешен циганите нямат пари. Ала имат дарбата да свирят и да веселят хората. И ще я имат дордето свят светува, защото сам Господ им я е дал.

МЕЖДУНАРОДНА КОНФЕРЕНЦИЯ

(разказ, вдъхновен от дългогодишни посещения на еньовденските старозагорски безчинства, наречени “Таласъмия”)

– Целият квартал ли е?
– Не, кварталът изглежда наред.
– Само блокът?
– Не.
– Входът ли?
– По-лошо, господин Фъцков, само апартаментът.
– Смърт на Тирана! Подай мастурбатора и Бог да ни е на помощ!

Тези мъжествени думи отекнаха на височина около 75 фута (25 метра) над столичния квартал Люлин няколко минути след десет часа вечерта на 21 юни 20….. година.
Читателите навярно помнят небивалите жеги, обхванали цяла Източна Европа през ранното лято на онази година. Кучета с изплезени езици диреха сянка в осеяното с боклуци подножие на панелните грамади, във фонтаните пред Президентството и НДК се плацикаха малки ромчета (наричани от политически некоректните софиянци циганчета), климатиците на по-заможните граждани бучаха с последни усилия и плюеха влага през пластмасовите си маркучи, а не тъй заможните отваряха прозорците си чак подир полунощ и ги захлопваха плътно веднага след изгрев слънце. Един всенародно любим вестник отпечата на първа страница колосално черно заглавие СУША – ГЛАД!, а правителството излезе със становище, че поради топенето на гренландските ледове се налага Варненска област спешно да бъде продадена на видния бизнесмен Гочо Папарашки по прякор Мандибулата. Продажбата се налагаше и поради факта, че в страната вече нямаше нищо достойно за продан и дори чрез административни врътки електроразпределението беше продадено повторно на албанската компания ЕКА. Досегашните собственици от ЧЕЗ подадоха иск пред международния съд, но междувременно албанците безцеремонно ги изместиха и се развилняха така, че целокупният български народ започна да се държи чисто по ботевски – пиеше, пееше буйни песни и се зъбеше на Тирана. От своя страна албанските нашественици също освирепяха и отвинтваха бушоните на клетия българин тъй, както и турчин не му ги беше отвинтвал. За повторното завинтване се плащаха глоби колкото средногодишния доход на един гражданин на Зимбабве, поради което населението се организира за масов отпор срещу изпълнителите на наказателни акции. След като мнозина от техниците на компанията бяха бити немилосърдно, те придобиха навика да се движат по не по-малко от четирима и да извършват репресивните акции в късна нощна доба. От цялата ситуация най-много пострадаха невинните ексхибиционисти, които често търпяха дълги и незаслужени инквизиции, преди да успеят да обяснят, че не са искали да отвинтват никакви бушони, а само да демонстрират на някоя окъсняла минувачка какво имат под шлиферчето.
Всичко това обаче едва ли може да се сравнява с митарствата, които щеше да изтърпи един още по-невинен гражданин на име Николай Светлев, трийсет и четири годишен учител в една от столичните гимназии. А причина за гибелната ситуация, в която се озова, стана неговият съсед и досаден приятел Тодор Фъцков – таксиметров шофьор от най-лошата категория, носеща заслужено прозвището “бакшиши”.
Всъщност Фъцков бе попаднал в съсловието по силата на редица превратности в своята бурна и поучителна съдба. Преди доста години този буден и предприемчив българин бе заминал да си дири щастието отвъд океана. Изпървом американската мечта си оставаше за него само непостижим блян в кратките минути на отдих докато миеше чинии в пицарията на злия експлоататор Хосе Санчес, разположена в покрайнините на славния тексаски град Далас. Ала оптимизмът му си оставаше несломим.
– Ще видят те – заканваше се той пред своя сънародник и събрат по съдомиене бай Хасан от Разградско. – Един ден ще стана милионер и ще карам лично Хосе да ми носи с моторетката пица. На четири курса – по една четвъртинка на курс. Тъй рече Фъцков и тъй ще стане, мой муслимански братко!
А междувременно Фъцков живееше в една порутена сграда, затворена от санитарните органи и давана незаконно под наем; караше прастар шевролет, купен на безценица и бълващ зад себе си облаци синкав пушек. Ала тъкмо тия пушеци станаха повод златното птиче на късмета да кацне на рамото му.
В един прекрасен ден Фъцков караше най-невинно по магистралата, когато зад него замигаха сини лампи, раздаде се стръвният вой на сирена и полицейски патрул му направи знак да спре. Като лоялен и законопослушен гражданин, той отби вдясно, бе проверен и изслуша предупреждение за замърсяване на атмосферата, влизащо в противоречие с на-новото екологично законодателство на Щатите. Накрая му предложиха да подпише протокол за предупреждение и той усърдно изписа на посоченото място с четливи и едри букви:
FUCKOFF
Тексаските пазители на реда никога не са се славили с особена търпеливост. При вида на скверното слово под протокола те реагираха както можеше да се очаква и половин час по-късно Фъцков се озова в най-близката болница със средни телесни повреди.
В спешните отделения на американските болници обаче не работят само лекари, санитари и медицински сестри. Там се подвизават и представители на една долнопробна част на адвокатското съсловие, наричани презрително ambulance chasers, сиреч преследвачи на линейки. Един от тия неуморни люде предложи срещу петдесет процента от бъдещата печалба да заведе дело за полицейско насилие. Фъцков подписа пълномощно (за всеки случай с фамилията си на кирилица) и само след три месеца адвокатът изкопчи от общината извънсъдебно споразумение за сто хиляди долара.
Успехът окрили и двамата. Не след дълго адвокатската кантора Johnson and Fuckoff действаше с пълна пара. Операциите се развиваха по печелившата схема: пътно нарушение – протокол – подпис – полицейско насилие – гарантирано обезщетение. Имаше само няколко редки изключения, когато самият Джонсън търпеше леки телесни повреди от избухливи тексаски съдии.
Фъцков бе открил златната мина. Американската мечта се мержелееше на хоризонта.
Ала своенравната Фортуна винаги подбира тъкмо такива моменти, за да облее със студен душ розовите човешки надежди.
На даласката полиция й дойде до гуша от безчинствата както на Джонсън, така и на подозрителния емигрант с неприличното име.
В едно ранно утро вратата на Фъцков стана на трески и в апартамента нахълтаха няколко широкоплещести цивилни особи, излъчващи около себе си недвусмислена полицейска аура. Докато двама от тях държаха под прицел шашардисания българин, трети чевръсто отвори сака, който носеше, извади отвътре найлонов плик с три килограма бял прах и обясни, че го е намерил под леглото. След това все тъй просто и убедително обясни, че в момента бялата субстанция е пудра захар, но следващия път ще бъде нещо по-различно, задигнато направо от склада на небезизвестния дон Лучо Маскалцони, а самият дон Лучо ще бъде уведомен къде да дири нахално откраднатата си собственост.
Без повече приказки цивилните особи натъпкаха устата на клетия Фъцков с пудра захар, пожелаха му приятно пътуване извън границите на Съединените щати и напуснаха оскверненото жилище.
Когато се окопити от стресиращото преживяване, Фъцков незабавно позвъни на своя партньор. По незнайна причина обаче Джонсън фъфлеше и едва смогна да му обясни, че кантората се закрива.
Повече намеци не бяха необходими. След два дни Фъцков прехвърли всичките си пари в Първа старобългарска банка и закупи еднопосочен самолетен билет за София, където притежаваше две наследствени гарсониери в Люлин – една на първия етаж и една на осмия.
Уви, родината се оказа мащеха за блудния син. Късметът го бе изоставил завинаги. Само два дни след завръщането му Първа старобългарска банка фалира, а управителният съвет целокупно отпраши към Южна Африка. Фъцков нямаше друг изход, освен да продаде едната гарсониера – на безценица, тъй като пазарът на недвижими имоти беше в перманентна криза. С парите успя да си купи стар опел вектра и стана, както сам се изразяваше, “рицар на геврека”.
Конкуренцията в занаята обаче беше жестока, бакшишите силно намаляха поради кризата, а клиентите ставаха придирчиви и отказваха да се качват когато Фъцков слагаше резервната табелка с тарифа 8.90 лева на километър. Затънал в безпаричие, той се утешаваше с безсмъртните стихове на един български чалга-бард:

Обичам шопската салата,
мастика ледена да пия,
вълните морски да ме галят
и руси мацки покрай мен.

Но вълните морски рядко се докосваха до неговата отрудена снага, русите мацки не благоволяваха да го погледнат (камо ли да лежат голи до него под звездите, както изкусително се описваше в същата песен), тъй че му се налагаше да се утешава само с първата част на куплета. Но дори и тогава саморъчно накълцаната шопска салата беше под достойнството на средностатистически квартален пияница, а мастиката често трябваше да се пие топла поради вече упоменатите безчинства на албанската електромафия.
Всичко това донякъде се компенсираше от присъствието на неговия съсед и бивш съученик Николай Светлев, който полагаше отчаяни усилия да се изкопчи от фъцковото гостоприемство, ала не притежаваше необходимото за целта нахалство. Поне веднъж седмично двамата се озоваваха от двете страни на масата в кухничката на рицаря на геврека, където Светлев стоически изслушваше поредната порция жалби и мечти за светлото бъдеще.
Тази вечер обаче репертоарът на Фъцков се оказа обогатен със спомени за едно вълнуващо събитие от предния ден.
Дежурейки на гюме пред аерогарата през онзи ден, Фъцков бе зърнал от терминал “пристигащи” да излиза заможен на вид арабин с куфия, тъмни очила, дълга бяла дреха и малко куфарче в ръка. Надушвайки плячка, Фъцков изскокна от колата, слагайки в движение на стъклото табелката за извънредни случаи:
KILOMETAR –
12.50 BULGAR LEVA
После се втурна към плячката с вик:
– Салам алейкум! Такси? Такси?
– Алейкум салам – отвърна арабинът и добави на развален български: – Къде такси?
– Тука, тука! – отвърна Фъцков, преминавайки автоматично на също тъй развален български. – Хубав такси!
При вида на вехтия опел арабинът подви презрително устни и надигна пръст с явното намерение да го размаха отрицателно. Но в този момент погледът му падна върху задната седалка, където лежеше голяма шарена изтривалка, купена от Фъцков същата сутрин. Изведнъж върху широката смугла физиономия под куфията цъфна усмивка и пръстът се насочи към изтривалката.
– Килимче?
– Килимче, килимче – усърдно потвърди Фъцков.
Клиентът беше спечелен.

– И представи си само – жалваше се Фъцков на следващата вечер, – цял ден го возих и на три пъти ме накара да се дупя върху оная изтривалка. Мен, православния патриот български, дето и в червата съм за “Атака”!
– Че защо не му отказа? – попита Светлев, отпивайки предпазливо глътка мастика.
– Ти луд ли си, бе човек? – възкликна Фъцков. – Беше фрашкан с мангизи, мангалът му с мангал. На пояса му висеше една вехта кесия. Вехта, вехта, ама претъпкана. С долари. Мине се не мине половин час и пита, маймунекът: “Още плаща?”. А аз му викам: “Плаща, плаща”. И той вади стотачка в зелено. За такъв гювеч кой няма да се дупи, бе бате? Бем ти и атакизма щом изкярих толкоз долареси. Тая сутрин ги обмених в банката – за един ден съм гушнал над две хилядарки.
И в този момент от разказа токът угасна.
Не в целия квартал.
Не в целия блок.
Не дори и във входа.
Само в гарсониерата на българския гражданин Тодор В. Фъцков, зарегистриран в архивите на американските тайни служби под името Theodore W. Fuckoff.
А сетне отекнаха споменатите вече мъжествени думи:
– Смърт на Тирана! Подай мастурбатора и Бог да ни е на помощ!

Въпросният мастурбатор беше продълговато китайско фенерче, получило прякора си от неприличните движения, с които трябваше да бъде разтръсквано, за да произведе ток и да светне. Или поне така се очакваше да действа на теория. На практика обаче евтината машинария често проявяваше магарешко упорство и не реагираше нито на тръскането, нито на заплахите да бъде изхвърлена от осмия етаж. Точно това се случи и този път. Нито лъч светлинка не процепи мрака, поради което Фъцков временно пренасочи проклятията си от Тирана към Пекин и се отправи към банята, където държеше свещи в шкафчето над мивката.
Едва бе влязъл там, когато настана истински ад. Прозорците се пръснаха на парчета, вратата се срути от умело заложен експлозив и сред пушеци и трясък в гарсониерата нахълтаха от всички страни черни фигури с качулки и къси автомати.
Тук трябва да споменем, че след срещата с даласката полиция Фъцков бе развил странен синдром. Силните и внезапни шумове често го караха да се крие под леглото и на други удобни места. В банята обаче нямаше никакво удобно скривалище и той – както нерядко се случва при екстремален стрес – извърши истинско чудо, непосилно дори за цирков акробат: завря се в шахтата на водомера, откъдето три дни по-късно го измъкнаха съседи, чули далечните му отчаяни вопли.
Колкото до Светлев, той нямаше този късмет. Докато седеше шашардисан, груби ръце го сграбчиха за раменете, други извиха главата му настрани, усети хладно бодване по шията… и потъна в небитието.

(Продължението следва)