ЗА ВРЕДАТА ОТ ШИСТОВИЯ ГАЗ

Веднъж в трамвая аз изпуснах газ
(навярно се е случвало и с вас).
Не е съвсем прилично, ама на –
какво да правиш, брат, човещина.
Но се качиха екоактивисти
и викнаха, че газът бил от шисти.
Аз възразих, че газът е от боба
поет дълбоко в моята утроба.
Уви, дикиш не хвана мойто слово;
те викаха отново и отново:
“Агент шевронски! Долен тарикат!
Земята ни погубваш, мръсна гад!”
Накрая всички тъй се разлютиха,
че с пяна на уста ме заклеймиха
като агент на империализма
и искаха да ми направят клизма.
—————–
Поуките за мене са такива:
Не пускай газ, че газ глава затрива.

Posted in Uncategorized | 17 Comments

ЮЛЕНАРСКА ПЕСЕН ОТ ГРАФСТВОТО

В една пещера
край стара гора
над сипей безплоден и гол,
самотен и стар,
по-страшен от звяр
живееше каменен трол.
Но тъй му се случи –
веднъж той научи,
че Юле е празник голям
и рече поразника:
“По случай на празника
ще седна да ям и да ям!”
И яде, и яде,
сто фунта наддаде,
под него разпадна се стола.
Накрая се пръсна
и тъй се прекъсна
прастарият род на трола.

Posted in Uncategorized | 5 Comments

БРЕЙНСТОРМ-ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО

Неведнъж съм имал възможността да се убедя в пословичната истина, че две глави мислят по-добре от една. А много глави – още по-добре.
Сега искам да изпробвам това още веднъж.
Нуждая се от помощ. По-точно от помощта на вашата фантазия.
Преди време ми беше хрумнал страхотен сюжет за трилър. Няма да описвам подробно идеята, но накратко казано, става дума за последната тайна на бившия президент Рейган. Преди да умре (от тежка форма на Алцхаймер), той получава кратко просветление на паметта и разкрива пред своя болногледач, че в България е скрито нещо изключително важно. Всичко е зашифровано във филма “Казабланка”, в който Рейган е трябвало да играе главната роля, но са го отстранили и са сложили на негово място Хъмфри Богарт (наистина е така). Ключ към тайната е фразата “Върни се в България” – съвет към двамата български бежанци във филма.
До голяма степен съм си оформил сюжета, свързвайки редица интригуващи политически събития от времето на Втората световна война и след това… но продължавам да си блъскам главата над най-важното. Какво може да е скрито в България?
Нещо да ви хрумва?

Posted in Uncategorized | 26 Comments

ФИЛЮВА ПОЕЗИЯ

– Кой лопа тукана нущяс?
– Яз лопам – речи Филю.
– Въри си. Яз ни съм такваз!
– Ни си ли!? – речи Филю.

– Си чул ти някуй уйдурма…
– Съм чул ми! – речи Филю.
– Възгеч бе! Въх, чи срамута…
– Ми… срам ма й! – речи Филю.

– Да зема ся да дода вън…
– Ила, де – речи Филю.
– На портата сидиш кат пън.
– Кат пън съм – речи Филю.

– Да флезиш, ама де да знам…
– Да фляза – речи Филю.
– Ши гръмни целия мигдан!
– Ши гръмни – речи Филю.

– Виднъш да скочиш тос дувар…
– Ши скоча! – речи Филю.
– Шта праа дармадан пужар.
– Напрай ма! – речи Филю.

– Шта пусна, ама що и как…
– Пусни ма! – речи Филю
– Шми висниш утре сигур пак…
– Ши висна! – речи Филю.

– Пък утпудир да си мълчиш!
– Ш’ мълча, ми! – речи Филю.
– Оф, ши да стисна май учи…
– Стисни ги – речи Филю.
————————-
Бележка под линия:
Не е мое! Не е мое! Цялата отговорност носи Григор Гачев! Той го изрови някъде от мрежата и ми го прати.

Дълбок поклон пред незнайния народен творец, възпял лудите младини на Филю преди да стане хаджия.

Posted in Хаджи Филю | 6 Comments

ЕДНА ДОБРА И ЕДНА ЛОША НОВИНА

Драги приятели, имам за вас една добра и една лоша новина.
Добрата: Издателство Софтпрес се кани да издаде догодина сборник с моите приказки, част от които прочетохте в този блог. Обещават да е красиво, добре оформено издание.
Лошата: помолиха ме повече да не пускам приказки в блога. Не знам доколко са прави, но повечето издатели смятат, че излизането на един текст в интернет влияе отрицателно върху продажбите на книжното му издание. Така или иначе – съжалявам, но няма да прочетете тук френската приказка “Три джуджета калпазани”, немската “Маликан”, хаитянската “Рибарят и барон Самеди” и още много други.
Иска ми се да се надявам, че когато книгата излезе, ще си я купите – ако не за вас, то за вашите деца, племенници или за децата на приятели. Както сте се убедили дотук, приказките са писани с любов и старание.
А макар че не е прилично да се говори за пари, финансовият успех на изданието е важен за мен. Нали знаете, казал го е и дядо Славейков:
Като няма в труд поету награда,
чезне песен, фантазия отпада.

Posted in Uncategorized | 16 Comments

ХАДЖИ ФИЛЮ И МЕКСИКАНСКОТО КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО

Хаджи Филю често се занимавал с благотворителност. Веднъж той организирал в Мексико безплатна доставка на мляко за бедните деца. И тъй като не се боял от тежкия труд, сам карал каруците с мляко.
Всяка сутрин из бедняшките квартали отеквал неговият мощен и мелодичен глас:
– Млекокарача! Млекокарача!
Щом го чуели, мексиканците се усмихвали широко, започвали да танцуват и да му пригласят: “Млекокарача! Млекокарача!”
Така се родила най-популярната мексиканска песен.

Posted in Хаджи Филю | 2 Comments

АВТОРЪТ КАТО ЧЕРНИЯ ВЕСТОНОСЕЦ

И тъй, едно бягане приключи – стигнах до края на първата част на “Елесар”. Дължа благодарности на мнозина – преди всичко на скъпата ми Олимпия, моя вдъхновителка, а понякога и съавторка. На Григор – за цялостната духовна подкрепа, и най-вече за последната глава (той знае защо). На задочните ми приятели от Толкин форума. На всички вас – за похвалите и за критиките.
Признавам, бягането беше ужасно мудно. А тепърва предстои още толкова много. Срещи с избухливия Гандалф и прадядото на Арагорн. Посещение в горския дом на Радагаст. Битка с дракон в подземията на джуджетата под Сивите планини. Плен в лапите на свирепи орки, подчинени на Некроманта. Разкриване на върховни тайни – Пламъкът на Анор, истината за Саурон и легендата за Бледия миньор и Кристалното дърво.
И още какво ли не…
Не знам дали продължението ще бъде от още две части или само една. Но междувременно ще се опитам да потърся издател. Иска ми се да вярвам, че мнозина биха си купили първата част на “Елесар”. Особено ако чудесният Петър Станимиров се съгласи да направи илюстрациите.
Как мислите, дали книгата би имала успех?

Posted in Uncategorized | 15 Comments

ЕЛЕСАР 11

Глава десета
Ментаколиндо Истарива

Не съм умрял, бе следващата му смаяна мисъл само минута по-късно, когато усети лек хладен полъх и разбра, че Кирдан го носи надолу по стръмни каменни стъпала. Редките тесни прозорчета в стената разсейваха сенките достатъчно, за да може да види, че слизат по винтово стълбище, досущ като онова в кулата на Стражевите хълмове.
Не ми върви с тия елфически кули, помисли си Галдо. Доближа ли се до тях, непременно налитам на страхотии и ужаси. Прав беше Кирдан, любопитството е погубило Господарката на котките, а сега като нищо ще вземе да погуби и мен.
След още две или три минути скръцна врата и наоколо се разля светлината на ясен слънчев ден. Галдо неволно закри очите си с длани и при това движение елфът наведе глава към него. Щом видя, че гостът му се е свестил, той го остави на земята и тихо въздъхна.
– Преди малко ме стресна, приятелю. Ако някой ти каже, че елфите са мъдри и прозорливи, спомни си какво стана горе в кулата и спокойно можеш да му възразиш.
– А какво стана всъщност? – попита Галдо.
– Стана това, че допуснах непростима глупост – отвърна стопанинът на заливите с лека нотка на раздразнение, но личеше, че се сърди единствено на себе си. – Увлякох се в собствените си планове, виждах само каквото исках да видя и забравих, че Всевиждащите камъни могат да бъдат опасни за неподготвения. Как се чувстваш сега?
Галдо завъртя очи, сякаш се мъчеше да огледа главата си отвътре.
– Замаян – призна той. – И малко изплашен. А най-вече объркан. За какво беше всичко това?
Елфът извади изпод дрехата си малка кристална стъкленица, пълна с бледозлатиста течност. Развинти капачката, отля в нея няколко капки и я подаде на Галдо.
– Изпий това, ще те ободри.
Течността нямаше нито вкус, нито мирис, но щом докосна езика на хобита, той тутакси се почувства безгрижен и весел като след три халби от най-доброто тъмно пиво в “Трънката и лисицата”. Денят изведнъж стана още по-слънчев, небето още по-синьо, градините около кулата още по-зелени – а тия градини си струваше да се видят. Из тях величави вековни дъбове съседстваха в живописно безредие с млади брезички и ясени, виеха се добре поддържани песъчливи пътеки, водещи към поляни с цветя във всички багри на дъгата, блестяха струите на фонтани и тук-там се белееха мраморни беседки. Към една от тези беседки Кирдан поведе госта си и след малко двамата седяха един срещу друг от двете страни на масичка от полупрозрачен розово-бял оникс. Беше тихо, само отдалече долиташе монотонният шум на морето, което се синееше в пролуките между дърветата. За няколко секунди елфът отправи поглед натам, после се обърна към Галдо.
– Е, драги приятелю, тук завършва една история, а дали ще започне друга, зависи от теб. Затова питай – питай за всичко, което не ти е ясно, а аз ще ти отговоря доколкото ми е по силите.
Галдо се позамисли, после кимна.
– Преди малко вече попитах нещо. За какво беше всичко това? Защо трябваше да погледна в палантира на краля?
– А аз, ако си спомняш Галдо Бързолък – отвърна Кирдан, – вече ти казах, че това трябваше да е изпитание. Изпитание дали си достоен.
– Достоен ли? – изненада се хобитът. – За какво?
– За да станеш Ментаколиндо Истарива. И преди да попиташ, ще ти обясня, че в превод от древния език това означава Вестоносец на Истарите – онези, които вие в Графството наричате вълшебници.
– Вълшебници? – озадачи се още повече Галдо. – Чувал съм само за стария чудак Гандалф, който умеел да прави изумителни фойерверки, но между нас казано, в Графството го смятат за смутител на спокойствието. Разправят, че подмамвал малките хобитчета на какви ли не опасни и нередни приключения – от нощни излети из гората до пътешествия към далечни страни. Нима има и други като него?
Кирдан кимна.
– Петима са те, пратениците на Валинор, наричани Истари. Ти вече ги зърна във видението си, макар и за кратко. Първи бяха премъдрият Саруман, наричан още Курумо, и приятелят на зверовете и птиците Радагаст, когото в Задмория наричат Айвендил. След тях пристигнаха двамата Сини вълшебници – храбрият Гримсверд, носещ още имената Алатар или Моринехтар, и познавачът на душите Салкун, когото наричат също тъй Паландо или Роместамо. Последен по ред, ала не и по сила, бе Гандалф, за когото вече си чувал, а може да чуеш и други негови имена – Олорин или Митрандир.
Въпреки бодростта, която му бе вдъхнало вълшебното питие, Галдо поклати глава и въздъхна тежко.
– Прекалено много искаш от мен, стопанино на заливите. Замесваш ме в дела на мъдреци и вълшебници…
– Но нито един мъдрец не се е родил мъдър, Галдо – прекъсна го елфът. – Всеки от тях е бил дете неразумно и неведнъж е вършил най-глупави грешки, преди да стигне до мъдростта. Знам всичко, което ще ми възразиш – че си обикновен плах хобит, че не ставаш за велики дела, че не ти е мястото сред вълшебници и герои. И все пак палантирът от Амон Сул посочи теб. Посочи те тъй ясно, че не може да има съмнение.
– За мен изобщо не беше ясно! – възрази предизвикателно Галдо.
Кирдан се усмихна.
– Е, донякъде имаш право. Виденията на палантира рядко дават ясни и точни отговори. Най-често те са като гатанки и трябва да се догаждаш какво означават. Погледни видението с петимата вълшебници. Те ми гостуваха по няколко дни след пристигането, а Камъкът ни ги показа така, сякаш веднага тръгваха на път в нощта. В твоя случай обаче отговорът бе доста прям. Аз търсех вестоносец и Всевиждащият камък показа именно вестоносец…
Тук любопитството на хобита надделя и той побърза да зададе поредния си въпрос:
– Кой беше онзи черен човек в пустинята?
Очите на Кирдан се замъглиха. Той бавно вдигна ръка, разтри лицето си и заговори с тих, унесен глас:
– Никой не знае името му. Наричат го просто Черния вестоносец, ала елфите и до днес го помнят с благодарност и почит, и той е единственият боец от далечните харадски пустини, удостоен с честта да бъде възпят в балада на елдарите. Историята му е простичка, но същевременно велика и скръбна, както повечето истории от древни времена. Чуй я сега, приятелю хобит.

Преди много и много хилядолетия народът на елфите се вдигнал на рат срещу своя най-лют враг Моргот. Не ще ти разказвам подробно за онези страшни сражения, защото те завършили с най-горестната загуба в дългата ни история и с право са наречени Нирнает Арноедидад – Битка на Неизброимите сълзи.
Ала в началото всичко вещаело бърза и бляскава победа над Врага. Мощна армия тръгнала срещу твърдината му – не само войска на елфите, но и доблестни люде от рода на Едаините. А отгоре на всичко за пръв и единствен път елдарите сключили съюз с черните владетели от далечен Харад. Две армии дошли оттам – войската на Бор и неговите синове Борлад, Борлах и Бортханд, и пълчищата на Улфанг и синовете му Улдор, Улфаст и Улварт.
Много били причините онази битка да стигне от победоносно начало до гибелен край – разногласия между елфите, прибързаност в сраженията, жестоките козни на Врага. Ала най-гнусна била измяната на Улфанг и синовете му. В най-съдбоносния час те изведнъж се обърнали срещу своите съюзници и тъй люшнали чашата на войната към поражение.
Разказват, че Улфанг отдавна замислял това предателство. На думи той се кълнял във вярност към пълководците Маедрос и Маглор, но в душата му се спотайвало коварство, по-черно от цвета на кожата му. Изчаквайки да дойде часът на измяната, той сторил всичко възможно, за да отдалечи от сражението другата южна армия – тази на Бор. Уверявал го, че още е рано за битка и трябва да изчаква в пустинята, за да нападне врага ненадейно, когато го призоват. Бор послушал тези съвети, ала той бил мъдър владетел и се съмнявал в лоялността на Улфанг. Затова тайно пратил свои съгледвачи да се смесят с бойците на другата черна армия и да следят зорко за признаци на измяна.
Уви, коварният Улфанг бил нащрек. Хората му разкрили съгледвачите на Бор, но не ги закачали до последния миг. Изчакали докато те разберат истината за предателството – и тогава ги избили едновременно и ненадейно. Само един оцелял – онзи безименен съгледвач, наричан Черния вестоносец. Макар и ранен, той успял да се измъкне от лагера на Улфанг и побягнал да предупреди Бор. Разказват, че тичал през пустинята един ден и една нощ без нито миг почивка, без капка вода, оставяйки подир себе си кървава диря и тъй изминал петдесет левги. Стигнал до лагера на Бор, предал известието в ръцете на пълководеца и рухнал мъртъв.
Казах вече, че сражението срещу Врага било гибелно за елфите и техните човешки съюзници. Но дваж по-гибелно щяло да бъде без подвига на Черния вестоносец. Защото Бор незабавно повел войската си и пристигнал на полесражението точно когато Улфанг осъществил коварните си замисли.
Скъпо платил Улфанг за измяната. Синовете му изведнъж се прехвърлили към Моргот, нападнали Феаноровите синове и сред настаналата суматоха се устремили към знамето на Маедрос. Ала не им било писано да спечелят обещаната от Моргот награда, защото Маглор съсякъл водача на измяната Улдор Проклети, а синовете на Бор повалили Улфаст и Улварт, преди сами да паднат пронизани.
Почти всички бойци на Бор намерили гибелта си в онази битка. Затова елфите и до днес ги тачат наравно със своите загинали. И не била напразна жертвата им – част от елдарите, едаините и наугримите успели да се спасят и да продължат борбата, а Врагът така и не постигнал мечтаната пълна победа.

Кирдан помълча, после поклати глава и продължи:
– Сам виждаш, Галдо – палантирът говореше съвсем ясно. Посочи ти най-славния вестоносец в историята на Арда. Нещо повоче, показа ти и петимата, на които бих искал да отнесеш моето послание: вълшебниците Саруман, Радагаст, Гримсверд, Салкун и Гандалф. Освен това бих добавил, че може би имаше някакъв намек за събития в далечния юг, но там вече не мога да бъда сигурен…
– А сигурен ли си, че палантирът никога не греши? – възрази хобитът. – Защото накрая показа и още нещо. Наистина ли си представяш, че аз мога някога да вляза в двубой с дракон?
Кирдан бавно го огледа от глава до пети и се усмихна.
– С риск да те обидя, бих казал, че подобно нещо би надхвърлило и най-буйните ми фантазии. Макар и потомък на Помдерой Бързолък, ти едва ли си чак толкова храбър, че да влезеш в открит двубой с дракон. Но виденията на палантирите не бива да се тълкуват буквално. Вероятно образът на дракона трябваше да подскаже, че при изпълнението на мисията ще бъдеш храбър и няма да се стреснеш от никакви опасности.
При думата “опасности” Галдо потръпна и възкликна отчаяно:
– Но разбери най-сетне – аз не съм нито доблестен, нито храбър! Защо не пратиш на тази мисия някой могъщ и славен воин, както си искал от самото начало?
Лицето на Кирдан стана строго.
– Чуй ме добре, Галдо Бързолък. Изкуството на войната е черно изкуство, измислено от Врага. Но когато воюваме, ние сме принудени да се съобразяваме с него. Ето какво е казал един древен мъдрец: Никога не позволявай на противника да узнае истината за теб. Когато си силен – показвай му, че си слаб; когато си слаб – показвай му, че си силен; когато си близо – показвай му, че си далеч; когато си далеч – показвай му, че си близо; когато нападаш – показвай му, че отстъпваш; когато отстъпваш – показвай му, че нападаш. Разбираш ли сега? Какъв смисъл има да пращаме най-могъщия и най-храбрия, ако цялата сила на Врага незабавно се втурне подир него? Не, вестоносецът трябва да бъде доблестен, ала в същото време незабележим. Огромната слабост на Врага е неговото високомерие. Той се бои от силните, ала слабите презира и пренебрегва. И повярвай ми, това неведнъж го е погубвало.
Кирдан пак помълча, въздъхна и сложи ръка върху рамото на хобита.
– Но искам да разбереш едно, Галдо: аз няма да те насилвам. Защото това противоречи на всичко, което ценя и почитам. Сторя ли го, няма да бъда по-добър от Врага. Мога да те увещавам, да те убеждавам… но нищо повече. В крайна сметка всеки е свободен сам да реши какъв ще бъде неговият дял в Песента на света – дали ще заглъхне като забравена мелодия за тръстикова флейта, или ще отеква навеки като зов на бойна тръба. И все пак тъжно би било някога, след много години, да седиш престарял край огнището и да си казваш: А можех…
В този миг нещо се случи. За секунда Галдо затвори очи и наистина се видя край огнището сам, престарял и прегърбен – жалка развалина на един незначителен хобит, който някога е можел да се покрие със слава. Тъй покъртителна бе тази картина, че той сам не разбра кога на мястото на колебанията се появи плаха, колеблива все още, но въпреки всичко съвсем истинска решителност.
Ала все още не искаше да признае съгласието си и се помъчи да отложи момента на решението със следващия въпрос:
– Добре, стопанино, да речем, че приема да стана… как го каза?… Ментаколиндо Истарива. Но за да се достави една пратка, трябва да има адрес. Къде да търся тия петима вълшебници?
Кирдан се разсмя тихо и с явно облекчение.
– Повярвай, добри ми хобите, че щом съдбата те е избрала за тази задача, тя ще ти посочи и пътя. Истина е, че аз не мога да ти дам много указания. За Гандалф знам, че често минава през Брее, където обича да посещава страноприемницата “Кроткото пони”. От него навярно ще можеш да разбереш къде да намериш Радагаст Кафявия, двамата са добри приятели. Виж, със Сините вълшебници Салкун и Гримсверд наистина ще ти бъде трудно – те пътуват далече на юг, но съм чувал, че понякога се връщат към Перуникови поля край великата река Андуин. Колкото до Саруман Белия… знам само, че проявява голям интерес към джуджетата.
Елфът продължаваше да говори, но Галдо престана да го чува, защото пред очите му изведнъж изплуваха писмената от посланието на Юрдал: и ние успешно прогонваме тия проклети червеи – до голяма степен благодарение на безценната помощ на вълшебника Саруман.
Разтресе го тръпка. В един миг сякаш мълния озари събитията от последните месеци и той прозря, че наистина съдбата го е насочвала към опасния и страховит път: през Брее, където да намери Гандалф, след това към Сивите планини при Саруман… А после накъде? Не знаеше. Но знаеше, че ще разбере когато му дойде времето… и това го плашеше най-много.
– Добре – чу той собствения си глас, неестествено спокоен и звънък. – Щом искаш, стопанино, тъй да бъде. Но те предупреждавам – не мога да обещая успех и все още мисля, че грешиш в избора си.
Кирдан избухна в смях.
– Няма на този свят по-скромни същества от хобитите! Ти може и да се съмняваш, Галдо, но аз твърдо вярвам, че ще се справиш там, където би се провалил всеки могъщ герой.
Той плесна с ръце и сред тишината на градините се раздаде потропване на копита. След малко иззад дърветата се появи елф, водещ за юздата дребно, шишкаво пони. Галдо със смайване разпозна своя Тропчо, който изглеждаше напълно спокоен и доволен от компанията. Отстрани на седлото му висеше чисто нова пощальонска чанта от лъскава червеникава кожа с блестяща месингова закопчалка.
Кирдан забеляза учудването в очите на хобита и обясни:
– Моите елфи намериха избягалото ти пони, приласкаха го и го доведоха тук. За жалост чантата ти беше изчезнала, затова заръчах да изработят нова. Посланията до петимата вълшебници са в нея. – Той се изправи и разпери ръце. – А сега, Вестоносецо… не ни остава нищо друго, освен да се сбогуваме. Мисията е ясна, пътят известен… поне донякъде. Тръгвай, Ментаколиндо Истарива. И дано звезда сияе над твоя път.

Половин час по-късно Галдо яздеше по стария кралски път. Крепостта на Сивите заливи бе останала далече зад гърба му. Когато реши, че се е отдалечил достатъчно, той спря, отвори новата чанта и надникна в нея. Вътре лежаха шест пергаментови свитъка, запечатани с герба на Кирдан – ладия и звезда.
Отначало помисли, че е сгрешил. Преброи ги отново, но нямаше грешка – наистина бяха шест. Тогава погледна адресите и ахна от изненада, когато прочете върху единия от свитъците:

До Галдо Бързолък,
пощальон от Графството
и Ментаколиндо Истарива

Поколеба се, после бързо разчупи печата и зачете:

Драги Галдо,
Знам, че ти предстои дълъг и труден път. Всичко може да ти се случи – дори да изгубиш пратката. Затова смятам, че трябва да знаеш какво е посланието, та ако се наложи, да можеш да го предадеш устно.
А посланието не е сложно. Много неща ми подсказват, че се задават съдбоносни събития, които ще дадат своето отражение върху бъдните векове. Все още не знам какви ще са те, но смятам, че трябва да бъдем готови. Затова каня петимата вълшебници за среща на Перуникови поля в Деня средлетен на идната 2463 година. Поканил съм и други, но за тях имам грижата да ги уведомя по свой начин.
Както виждаш, посланието е простичко и разполагаш с повече от година, за да го отнесеш. Желая ти лека стъпка, твърдо сърце и звездно щастие в края на пътя.
Искрено твой
Кирдан
П. С. Изгори това писмо, то повече няма да ти потрябва.

Галдо пусна свитъка в чантата, после въздъхна и се удари с юмрук по бедрото.
– Галдо Бързолък – каза си той, – ти си голям глупак. Нали искаше приключения? На ти сега приключения!

КРАЙ НА ПЪРВА КНИГА

Posted in Елесар | 8 Comments

ИГЛАТА НА ЛЕПРИКОНА

ИГЛАТА НА ЛЕПРИКОНА
Ирландска приказка

Живял някога лесничей на име Патрик О’Донъл. Дълги години работил той при местния земевладелец и съвестно изпълнявал службата си – обикалял горите от сутрин до вечер да ги пази от бракониери. Ала през един есенен ден го сполетяла беда. Налетяла внезапна буря и изненадала Патрик далече навътре в гората. Дълго вървял той под поройния дъжд, прибрал се у дома мокър до кости и легнал в постеля с треска и кашлица. Напразно се мъчила да му помогне клетата му съпруга Моли – не помагали нито разтривки, нито билкови отвари, нито горещи компреси. Кашлицата ставала все по-силна, сетне Патрик изпаднал в несвяст и след три дни издъхнал.
Тъй бедната Моли останала сам-сама с две невръстни деца. Нямало вече кой да изхранва семейството, нямало нито пени в чекмеджето на скрина, а брашното в килера било на привършване. От съседите не можела да поиска заем – и те били бедни като нея. Тогава отчаяната вдовица решила да потърси помощ от земевладелеца, при когото до неотдавна работел Патрик. Обула си протритите обувки, наметнала се със стария шал и тръгнала към имението.
Вървяла Моли по дългия кален път и все се надявала. Нали нейният мъж толкова години бил служил вярно на господаря, а и смъртта го настигнала докато изпълнявал дълга си. Сигурно земевладелецът щял да се смили над семейството и да им даде малко пари – поне колкото да не умрат от глад.
Ала напразно се надявала. Земевладелецът имал зло и алчно сърце. Щом чул за какво е дошла, той така се разгневил, че не само я прогонил от имението си, но и заповядал да пуснат кучетата подир нея.
Гонена от свирепите псета, бедната вдовица побягнала напосоки през полето. Тичала през тръни, храсталаци и живи плетове докато най-накрая кучетата изостанали и тя спряла да си поеме дъх.
И не щеш ли, чула нейде наблизо едно тънко гласче да си тананика. Тихичко се промъкнала натам и видяла някакво дребно човече да седи сред високата трева и да кърпи стара обувка с голяма игла.
Моли го разпознала веднага и ахнала от радост и смайване. От старите хора била чувала легенди за леприконите, които се крият в полето и много обичат да кърпят стари обувки. Била чувала още, че всеки от тях има скрито гърне злато и ако човек го хване, леприконът ще откупи свободата си с това злато.
Ех, казала си тя, какъв късмет ще е, ако успея да заловя това човече!
Но преди да пристъпи по-близо, от тревата изскочила невестулка и се нахвърлила върху леприкона. Нещастният дребосък ритал, блъскал, опитвал да се отбранява с иглата, ала губел схватката и вече било ясно, че след малко невестулката ще му прегризе гърлото.
Писъците на леприкона били тъй жални, че Моли не издържала. Грабнала една пръчка и се втурнала на помощ. Щом я видяла, невестулката зарязала жертвата и се шмугнала в дупката си. А леприконът се надигнал от земята, свалил шапка, поклонил се ниско и рекъл:
– Благодаря ти, добра жено. Без теб вече щях да съм мъртъв. Как да ти се отблагодаря за помощта?
– Ами… аз… – заекнала Моли. – Чувала съм, че вие, леприконите, имате…
– Знам, знам! – прекъснал я сърдито леприконът. – Разправят, че имаме гърнета с жълтици. Празни приказки са това, жено! Ако имах злато, бих ти го дал всичкото, но уви, аз съм по-беден дори от теб. Имам само тази игла, тя е цялото ми имане. Но за да не кажат хората, че леприконите са неблагодарни – ето, вземи я. Скромен дар, но дано да ти донесе щастие.
И той протегнал иглата към нея. Моли я взела, а леприконът тропнал с крак и изчезнал, сякаш изобщо не го е имало.
След дълго лутане из полето Моли най-сетне открила пътя и се прибрала у дома. Преди да се захване да готви обяд, тя оставила подаръка от леприкона върху лавицата над камината. Но още щом отдръпнала ръка, иглата изчезнала.
Ех, казала си тъжно Моли, вярно разправят легендите: леприконите са хитри създания и винаги успяват да измамят наивниците. Потъгувала малко, въздъхнала и се заела с къщната работа.
А в това време земевладелецът също имал важна работа: броял парите в сандъка си. Трудил се дълго и упорито, но накрая доволно потрил ръце. После заключил сандъка и минал в другата стая да си почине.
Но едва бил седнал в мекото кресло, когато изведнъж подскочил като ужилен, защото остра игла го пробола жестоко отзад. И в същото време някакво тъничко гласе се провикнало в ушите му:

Който към бедни не знае пощада,
никога няма да може да сяда!

Слисаният богаташ огледал креслото най-внимателно, но не открил нищо съмнително. Седнал пак – този път по-предпазливо – и пак изпищял от болка. А тънкото гласче пак се обадило:

Който към бедни не знае пощада,
никога няма да може да сяда!

Богаташът се видял в чудо. Обиколил всички кресла и столове, опитал дори да сяда на пейките в градината и направо на земята, но където и да седнел, невидимата игла го бодяла немилостиво, а гласчето все тъй повтаряло:

Който към бедни не знае пощада,
никога няма да може да сяда!

Цял ден прекарал на крак и вечерта вече бил тъй уморен, че едва дочакал да се стъмни и побързал да си легне в меката постеля. Ала щом се настанил удобно, иглата го пробола жестоко в ребрата и гласчето се провикнало:

Който на бедни жени не помага,
никога няма да може да ляга!

Завъртял се на другата страна – иглата и там го настигнала. Легнал по корем – пак нямало спасение. Станал и тръгнал да обикаля по коридорите. Тъй прекарал цялата нощ – нито можел да легне, нито да седне. На сутринта вече едва се държал на крака и разбрал, че само едно нещо може да го спаси от тази мъка.
Отключил сандъка с парите, избрал най-дребните медни монети, напълнил една кесия и заръчал на слугата да я занесе на Моли О’Донъл. После въздъхнал от облекчение и се тръшнал в креслото.
Но бедите му не били свършили. Проклетата игла пак го пробола отзад и гласчето пак се обадило:

Който към бедни не знае пощада,
никога няма да може да сяда!

Скокнал богаташът на крака и се провикнал подир слугата:
– Върни се веднага, глупако!
Взел кесията от него и скърцайки със зъби се върнал при сандъка. Изсипал медните монети и сложил на тяхно място сребърни. След това дал кесията на слугата, но му заръчал да изчака отвън пред вратата. И правилно решил, защото и този път невидимата игла не му позволила да седне.
Разплакал се богаташът от алчност, но нямало какво да прави. Напълнил кесията със злато и пратил слугата да я занесе на Моли О’Донъл. После със страх се отпуснал на стола – и чудо! Нито го пробола игла, нито гласчето се обадило повече. Хукнал богаташът към спалнята, хвърлил се в леглото и спал непробудно два дни и две нощи. Разказват, че подир тази случка много внимавал как се отнася към бедните хора.
А бедната Моли се смаяла когато слугата дошъл да й донесе пълна кесия със злато. Благословила доброто сърце на земевладелеца и затанцувала от радост из къщата. И както минавала край камината, погледът й се спрял върху лавицата отгоре. Иглата на леприкона пак била там!
От този ден започнали добри дни за Моли О’Донъл. С част от парите тя отворила шивашка работилница и неуморно се трудела, за да изхрани и изучи двете си момчета, Брайън и Мел. Иглата на леприкона, макар да изглеждала дебела и груба, вършела в сръчните й ръце истински чудеса. Скоро Моли се прочула като изкусна шивачка, славата й плъзнала надалече и дори богати дами от Дъблин и Белфаст идвали да си шият рокли при нея.
Тъй минали години. Помръкнало златото в косите на Моли, прегърбила се снагата й от непрестанния труд, ала тя била щастлива, защото виждала как растат синовете й, как упорито се учат и колко са възхитени от тях учителите им. Всички казвали, че братята О’Донъл ще станат големи хора. И ето, че един ден надеждите на Моли се сбъднали. По-малкият брат, Брайън, се изучил за лекар, а по-големият, Мел – за съдия.
Но животът на Моли наближавал края си. Един ден Брайън и Мел получили телеграми, че майка им е на смъртно легло. Тръгнали веднага и я заварили все още жива.
Погледнала ги с усмивка за сетен път Моли и тихо продумала:
– Мили мои момчета, вече си отивам от този свят. Нямам какво друго да ви оставя, освен доброто име О’Донъл, тази бедна къща и онази игла над камината, с чиято помощ успях да ви изуча. Нека тя ви напомня да бъдете винаги честни и състрадателни към бедните.
Сетне Моли тихо издъхнала. И докато синовете й със сълзи на очи се навеждали над нея, в стаята отекнал тих пукот. Иглата на леприкона се строшила на две и всяко парченце се забило в сърцето на единия от младежите. Те дори не разбрали това, само усетили внезапна болка в гърдите, но си помислили че това е от мъка за скъпата им майка.
Ала от тогава насетне когато доктор Брайън О’Донъл чуел, че някой страда от болест, нещо почвало да го боде в сърцето. Грабвал лекарската си чанта и тръгвал да помогне, независимо дали е ден или нощ, дали е слънчево или вали.
А когато съдия Мел О’Донъл срещнел неправда, невидимата игла не му давала покой докато не накажел злото и не отсъдел в полза на пострадалия – бил той богат или беден.
Тъй братята О’Донъл си спечелили уважението на бедните и страдащите, и станали едни от най-почитаните хора в Ирландия. Поне така разправя приказката. А дали е истина – питайте някой ирландец.

Posted in Приказки | 7 Comments

ДЕТСКА ГРАДИНА

ДЕТСКА ГРАДИНА

– Лельо Цецке-е-е-е!
Леля Цецка, която върви по коридора на детската градина, рязко спира. После се връща три крачки назад и отваря вратата на тоалетната. Вътре царува ред и спокойствие. Всички дечица са насядали на гърненцата и кротко чакат да дойде времето за следобеден сън.
– Какво има, бре мушмороци? – пита троснато лелката.
– Разкажи ни приказка-а-а-а – раздава се умолителен хор.
– Туй да не ви е парламент! – сопва се леля Цецка. – Приказка им се дощяло! Като толкова ви се иска – сами си я разкажете.
И тя хлопва вратата.
Настава тишина. После едно момченце плахо подхваща:
– Моят дядо разказва такава приказка: Имало едно време…
Тук обаче друго момченце с тъмносиня престилка подскача и го прекъсва:
– Да бе, да! Имало едно време! Какво имало? Грънци! Ни банани имало, ни портокали, а доматите ги продавали в Кореком. Моят дядо разказва съвсем друга приказка: Нямало едно време!
– Ама чакайте сега, другарчета, пардон, господинчета – обажда се благовъзпитано Симеончо Горски. – То нали… не може така… Приказката е такава: Имало едно Когато му дойде времето…
– Не е вярно! – възкликват в хор Иванчо и Надето, отдавна забравени от родителите си в детската градина. – Имало едно Времето е наше. Тъй казва нашият дядо.
Друго момченце с очила и стригана глава заявява важно:
– Пък моят дядо работи в Института по ме-те-те-теорология и хидрология при БАН. Той ми разказва вечер, че имало едно време с незначителна купеста облачност и краткотрайни превалявания на места.
– Твоят дядо е феодален старец – обажда се заплашително Симеончо Мънинкия. – Трябва да му вземем джобните парички.
От ъгъла долита гласче:
– Моят дядо е часовникар и разказва, че имало едно Точно време.
– А дядо ти плаща ли си патентният данък? – срязва го Симеончо. – И на него трябва да му вземем джобните парички.
– Ей, ама вие хич не умеете да разказвате приказки – намесва се добродушно Бочко, дъвчейки филия с мас. – Моят дядо ми разказваше приказката за Винету и четирийсетте разбойници.
– Стига с тая тройна, бе! – провиква се възмутено Сергейчо. – Все тя ви е виновна! Ако искаш да знаеш, твоя дядо са го напляскали по дупето защото щипел момиченцата. А моят Дядо, дето живее на Бузлуджа, ми разказваше приказката за Тиквата дето се правела на принцеса и искала да се вози в каляска. Ама конете станали на мишоци.
– Ти си мишок! – срязва го Бочко.
В нажежената атмосфера така и не става ясно кое от дечицата първо бръква в гърненцето си. Но само след миг из въздуха почват да хвърчат бойни отровни вещества. Канонадата е възторжена и свирепа.
Междувременно леля Цецка пак открехва вратата, поглежда и се усмихва с умиление. Колко са пораснали – досущ приличат на ония, дето всеки петък ги дават по телевизията!

Posted in Uncategorized | 5 Comments