книжна трапеза

Глава пета
Спомен за зеленики и кръв

На сутринта Галдо се събуди от тих шум, долитащ откъм голямата зала. След като се наплиска с вода, той излезе от стаичката и завари край масата няколко джуджета да човъркат унило из чиниите с овесена каша и маринована риба. По-бодър изглеждаше само Тули, който го поздрави сърдечно и подвикна на Рори да му донесе закуска. Честно казано, хобитът също се чувстваше позапълнен след снощното пиршество, но положи героични усилия да демонстрира добър апетит, с което още веднъж си спечели безмълвното възхищение на всички присъстващи.
Като претупа закуската в рамките на благоприличието, Галдо понечи да се сбогува, но Тули не пожела и да чуе за толкова ранно тръгване.
– Остани поне за обяд – настоя старото джудже. – След това ще те изпратим до кръстопътя и още по светло ще си в Голям Дълбалник.
– Не бих искал да се натрапвам – възрази благовъзпитано Галдо. – Вие сигурно си имате работа… пък и какво ще правя тук до обяд?
Тули огледа със съмнение оклюмалите джуджета около масата.
– От тия днес не очаквам кой знае каква работа. Ще заръчам на Фрори да ги наглежда по-строго, че инак всички ще се проснат да дремят на топло край пещите. Аз обаче съм свободен, драги ми гостенино, и с удоволствие ще те разведа из нашата скромна обител.
На такова предложение просто нямаше как да се откаже. Галдо открай време си беше любопитен – черта, на която в Графството не се гледаше с твърде добро око – а и го ласкаеше суетната мисъл, че ще бъде първият хобит, опознал тайните обиталища на джуджетата. Затова той любезно се поклони и отвърна:
– За мен е радост и чест да приема, почитаеми Тули. Откъде ще започнем?

Обиколката започна от голямата ковачница, където завариха шест джуджета да работят усърдно под зоркото око на Фрори. Пет от тях блъскаха с чукове по наковалните, а Рори като най-млад имаше задачата ту да им подава с клещи нажежените заготовки, ту да хвърля въглища в пещта, ту да пуска или спира водното колело, което задвижваше меховете. Въпреки любопитството, Галдо изпита известно притеснение в тази каменна зала, изпълнена с оглушителен звън, пукот, викове, задушлива жега и зловещо червено сияние. Отдъхна си когато ковачницата остана зад гърба им и влязоха в складовете, препълнени с всевъзможни земеделски сечива, оръжия и домакински съдове от желязо и мед. Сетне посетиха кухнята и завариха две възпълни готвачки със зачервени бузи да се въртят около врящите казани. Из Графството се носеха какви ли не слухове за жените на джуджетата – че по нищо не се отличавали от мъжете си и дори имали бради – затова Галдо ги огледа с интерес, но остана разочарован. Подобни достолепни дами на средна възраст спокойно можеха да заемат място в който и да било хобитов дом, без да привлекат вниманието с каквото и да било, освен че изглеждаха малко по-широкоплещести и едната носеше панталони вместо пола под кухненската престилка.
От кухнята излязоха в коридора и по стръмно стълбище слязоха до подземна зала, от която започваше широк наклонен тунел към земните дълбини – Тули обясни, че това е входът към минните галерии. Малко по-настрани се издигаше великолепно изваяна статуя на широкоплещест брадат мъж с тежък чук в ръцете, край чиито нозе блестяха късове руда и гроздове бледолилави кристали. Галдо я огледа с леко учудване, защото му бе трудно да разбере дали изобразява джудже или някой от Големите хора.
– Кой е това? – попита той.
Тули се озърна, преклони глава пред статуята и изрече с благоговеен глас:
– Великият Валар Ауле, благословено да бъде името му. Той е сътворил народа ни и в знак на почит му посвещаваме най-хубавите си минни находки. – Джуджето се позамисли и промърмори печално: – Но бедни, бедни са тукашните мини… Желязо, мед, въглища, малко сребро, аметисти – това е всичко. Ни злато намираме, ни драгоценни камъни. Ех, тежка изгнаническа орис… Да вървим по-нататък, млади приятелю.
По ново стълбище се изкачиха до главния вход и излязоха в затворената долина, където Тропчо пасеше заедно с понитата на джуджетата и изглеждаше напълно доволен. Прекосиха ливадата, стигнаха до скалната стена и пред тях се разкриха тесни стъпала, изсечени в скалата. Тули се изкатери нагоре с удивителна за възрастта му пъргавина, а Галдо го последва малко по-тромаво. Петнайсет метра по-горе излязоха на малка площадка с каменна пейка, оградена от няколко ниски брезички и калини. Слънцето вече напичаше и беше приятно да спреш за отдих в зелената сянка на дръвчетата. Двамата седнаха един до друг и Тули извади лулата си, а Галдо зарея поглед на североизток, където в далечината отвъд Далечните ридове се мержелееха Стражевите хълмове с едва различимата бяла кула над тях.
Старото джудже дълго щрака с огнивото докато накрая запали лулата, после пусна по вятъра облаче дим с аромат на маточина, проследи погледа на хобита и поклати глава.
– Стражевите хълмове ли гледаш? Емин Бераид, тъй ги наричат на древния език. Разказват, че тамошните кули ги построил елфическият владетел Гил-галад за своя приятел Елендил Високи. Красиви, крепки и достолепни са, спор няма, макар че и ние, джуджетата, бихме могли да ги изградим не по-зле. Но елфите винаги са били високомерни, особено спрямо нас.
– Чувал съм, че елфи и джуджета не се обичат – кимна Галдо. – И никога ли не е имало дружба между двата народа?
Тули мълча толкова дълго, че хобитът почти бе загубил надежда да получи отговор, когато джуджето внезапно въздъхна и заговори с тих, унесен глас:
– В тъй древни времена, че малцина са чували за тях, имало наистина крепка дружба между джуджетата от Мория и елфите от Ерегион, наричан още Зелеников край. Може би приятелството им идвало от това, че тогава владетел на елфите бил Келебримбор, един от най-великите елфически майстори, отстъпващ по умения само на дядо си Феанор и на легендарния Енердил от Гондолин. Много тънкости и премъдрости споделил той с джуджетата, защото бил открит и щедър по нрав, и нямало в сърцето му място за завист или надменност. Разкрил им тайните на вълшебни метали и камъни, каквито днес не познава никой, а те на свой ред му разказвали какви чудеса са срещали в земните дълбини. И тъй от безкористната подялба се родило невиждано дотогава приятелство между нашите два народа.
Тули замислено засмука лулата си и наоколо настана тишина, нарушавана само от пърхането на две червеношийки, които кълвяха грозд миналогодишни плодове в клоните на калината над главите им.
– А какво станало после? – попита нетърпеливо Галдо.
– Блажени времена и небивал разцвет за двете кралства – отговори все тъй унесено старото джудже. – Никога не е имало тъй зелен и прекрасен елфически край като Ерегион, нито пък тъй величествен и могъщ подземен град на наугримите като Мория под Мъгливите планини. Дори потайните елфи от Лориенския лес и от Зеленогор Велики не устояли на обаянието на тази изумителна дружба, та смирили високомерието си и идвали да се порадват на всичко сътворено от двата братски народа.
Уви, драги ми хобите, подир векове на благоденствие се задали зли времена, макар още никой да не го знаел. Точно тогава изкуството на Келебримбор достигнало своя връх и пак тогава се родил в Мория най-великият майстор сред наугримите. Името му било Нарви и съдбата го надарила с такава сръчност, с такъв ум и тъй ведра и лъчезарна душа, че владетелят на Ерегион го обикнал като свой собствен брат. Несравнима радост намирал Келебримбор в близостта с този работлив и буйно-весел приятел, ала понякога тъга помрачавала челото му и промълвял: “Скръб се таи в дружбата между две тъй различни създания като нас. Бързо ще прелетиш ти през света и ще отминеш към незнайната си участ, а аз ще остана с печалния спомен за теб.” А Нарви се смеел и отговарял: “Не, приятелю мой, не ще ни раздели ни джуджешката орис, ни елфическата. Ако и вие, елфите, да се славите като по-прозорливи от нас, чувствам твърдо в сърцето си, че каквото и да ни сполети, ще останем завинаги заедно.”
И ето че един ден пристигнал в Ерегион велик магесник, надарен с дълбока мъдрост и безмерно могъщество. Представил се с името Анатар, що означава Повелител на Даровете, а освен туй се назовал Аулендил – Приятел на Ауле. Чувайки за оногова, когото наугримите свято почитат, Нарви пръв се преклонил пред новодошлия, а Келебримбор го приел с почести в своя дворец. Не тъй доверчиви обаче били други елфически владетели – Гил-галад и Галадриел. Пази се от този странник, казвали те, колкото и обаятелен облик да има, и с каквито и имена да се нарича. Не приемай на вяра словата му. Но Келебримбор им отвръщал: “Та нима сами не виждате, че наистина ни е изпратен от Валинор? Той вече безкористно сподели с мен вълшебства и тайни, които няма от кого другиго да е узнал, освен от великия Ауле. Вярвам, че чрез тях ще сътворя нещо прекрасно, за радост и благоденствие на всички народи в Средната земя.” А Нарви го слушал и в сърцето му греела радост, че ще бъде съпричастен с тъй величави дела.
Ала съдбата била отредила друго. Измамни са понякога словата на елфите – не поради съзнателно желание за заблуда, а защото те виждат света другояче. Вековете за тях са бързолетни както дните за нас, а нашите дни изтичат като пясък през пръстите докато останем с празна шепа. Отлетели десетилетие подир десетилетие и най-сетне дошло онуй, от което се опасявал Келебримбор. Подир щастлив и дълъг живот легнал навеки Нарви в гранитен саркофаг дълбоко под Мория, а владетелят на Ерегион застанал над гроба му и скръбно промълвил: “Винаги си бил верен на дадената дума, братко мой, само едно обещание не изпълни, ала най-горестно е за мен то. Почивай в мир и дано някога пак се срещнем отвъд бреговете на тия простосмъртни земи.”
– Значи тъй свършило всичко! – възкликна Галдо. – А вярно ли е, че след смъртта си джуджетата се превръщат в камък?
Тули се позасмя и поглади рядката си брадица.
– Питаш вярно ли е, че подир смъртта си джуджетата се превръщат в камък. И да, и не, мой любопитни приятелю. Истината е, че и ние като вас рано или късно умираме и лягаме под земята. Но древни легенди разказват, че след като умрат джуджетата отиват при Ауле, който да ги съди според земните им дела. Достойните и добрите той слага да спят при нашия прародител Дурин додето дойде денят на Сетното сражение, когато на наугримите ще бъде отредено да дадат своя доблестен принос. А онези, които са се опетнили с черни дела, наистина ще бъдат превърнати в камък. Ала понеже въпреки всичко те си остават негови любими чеда, Ауле ги превръща в безценни камъни, от които след Дагор Дагорат нашият народ ще изгради величава арка за победителите. И камъните ще знаят това и няма да изпитват печал, а ще се радват на тази своя, макар и скромна роля в сетната победа. Затуй ако някога видиш голям и прекрасен безценен камък, знай, че пред теб блести сърцето на наугрим.
Но грешиш, като си мислиш, че така е свършило всичко. Удивителното и страшното тепърва започвало. Минали два или три века – никой не знае точно колко – и ето че се сбъднала мечтата на Келебримбор. Защото благодарение на знанията, получени от Анатар, и с помощта на най-изкусните елфически ковачи, той създал Всевластните пръстени. Най-прелестните три от тях били за елфите, седем за джуджетата и девет за простосмъртните люде.
– А за хобитите? – бързо попита Галдо. – Не е ли имало поне един за тях?
Тули го погледна лукаво и шеговито му се закани с дългата си лула.
– Не, приятелю хобит. Не е имало нито един за тях и повярвай ми, туй не е повод за скръб, а за радост, както ще разбереш след малко. Но нека да продължим по реда. Огромна мощ се таяла в тия пръстени и Келебримбор вярвал, че чрез тях ще помогне на трите народа да обединят силите си, за да изцелят раните на света и доброто завинаги да се възцари в Арда. Покрай Трите, Седемте и Деветте, елфическите ковачи сътворили и множество други магически пръстени с по-малка сила, които останали на съхранение в дворцовата съкровищница. А Келебримбор вече кроял нови замисли. Знаел той за вълшебния зелен камък Елесар, създаден в Гондолин от легендарния майстор Енердил. Разказват, че този камък сияел като слънчева светлина, прозираща през млади пролетни листа, и дори Върховните елфи се смаяли когато го зърнали за пръв път. Казват още, че имал свойството да възвръща отминалата прелест на всичко съсухрено или състарено. Ала още в древни времена Енердил подарил Елфическия камък на най-прелестната гондолинска девойка Идрил, а тя пък го дала на своя син Еарендил, който отплавал към Валинор и вече никога не ще видим белия му кораб, освен като звезда на небосклона.
Галдо тихо ахна, вдигна ръка към гърдите си и вкопчи пръсти в камъка, скрит под ризата. Сърцето му бясно подскачаше, а устните му беззвучно потрепваха: Елесар… Елесар… Елесар…
Без да разбира причината за неговото вълнение, Тули кимна.
– Да, дръзко дело замислил Келебримбор – да сътвори втори Елесар. И копнежът му за това се родил от любовта, която хранел към Владетелката на Златния лес, прелестната Галадриел, макар че тя била избрала друг вместо него. Неведнъж чувал той за нейната скръб, че с времето бавно гасне несравнимата хубост на гората Лотлориен, затова решил да я зарадва по такъв начин.
Ала точно тогава на хоризонта изникнала бурята, която бавно прииждала от векове. Защото се оказало, че Гил-галад и Галадриел са имали право. Под маската на благодетеля Анатар всъщност се криел най-злият неприятел на елфите Саурон, известен още с името Гортаур Жестоки – някогашен наместник и дясна ръка на Черния враг Моргот. Бавно и упорито осъществявал той коварните си планове да постигне върховно владичество над всички свободни народи в Средната земя. За целта трябвало Келебримбор с негова помощ да изкове Всевластните пръстени, а когато това се случило, Саурон тайно изковал в огъня на Съдбовния връх още един – Пръстена-повелител, в който вложил огромна част от магическата си сила, за да получи власт над всички останали. И точно тогава търпението му изневерило. Зажаднял за победа, той надянал Единствения пръстен и от своята страховита твърдина Барад-дур в страната Мордор се обявил за Властелин на Арда. Но щом го сторил, елфите мигом усетили и свалили своите пръстени, а тъй като Трите били изковани лично от Келебримбор без участието на Саурон, Врагът нямал власт нито над тях, нито над носителите им. Колкото до Седемте и Деветте, те продължавали да лежат в дворцовата съкровищница на Ерегион, понеже Келебримбор все още се колебаел в избора на най-достойните владетели сред хората и джуджетата.
Люта ярост обзела Саурон като видял, че многовековните му кроежи са на път да се провалят. Вбесен от гняв, той захвърлил маската на приятел и заповядал на елфите тутакси да му предадат Всевластните пръстени. А когато отказали, заплашил ги с война.
Настанали времена на тревога и безпокойство. Сянка помрачила челото на Келебримбор и предишната му безметежност изчезнала – както заради заплахата откъм Мордор, така и защото всичките му опити да сътвори новия Елесар се проваляли един подир друг; и още по-силно го мъчела несподелената любов към Галадриел.
Тогава се случило чудо.
През един слънчев пролетен ден неколцина майстори от Мория били дошли да поправят балюстрадата на откритата площадка за танци в дворцовата градина. Точно по същото време Келебримбор излязъл да се разходи из китната зеленина и внезапно дъхът му спрял, защото сред улисаните в труд майстори едно младо джудже вдигнало глава и той сякаш зърнал отново лика на своя отдавна загубен приятел. Смаян и развълнуван, пристъпил натам и попитал джуджето за името му, а то отговорило простичко: “Нарви”.
Знаел владетелят на Ерегион, че понякога елфите могат да се завръщат и след смъртта, ала никой никога не бил чувал подобно чудо да се е срещало сред потомците на Дурин. Просто обяснение трябва да има за всичко това, казал си той, не е рядкост в потомците да се възроди обликът на дедите им. И когато разпитал джуджето, то с гордост потвърдило, че е правнук на великия майстор Нарви, който преди три века бил сътворил вълшебната западна порта на Мория. Тъй разумът на Келебримбор бързо намерил покой, ала сърцето му продължавало да изгаря от жаждата да повярва в нещо повече. Измъчван от тази неутолима жажда, той поканил джужето в двореца си и отново се смаял, защото макар да влизал за пръв път, Нарви уверено се отправил по стълбищата и коридорите към тронната зала, а там измъкнал иззад завесата в ъгъла любимата табуретка на своя прадядо и седнал до стената.
Захвърлил тогава Келебримбор всички съмнения и оставил вярата и радостта да го залеят като могъща вълна. Повелил на елфите-музиканти да свирят три дни и три нощи, и през цялото това време двамата с Нарви като стари приятели разговаряли за всичко на света, смеели се и пеели, без да усетят умора. А на четвъртата сутрин Келебримбор излязъл в градината, вдъхнал свежия пролетен въздух и изведнъж самото му сърце проговорило: “Щом може дружбата да победи всичко, дори и повелята на съдбата, то нима любовта не ще стори същото?”. В този миг от обичта му към Галадриел изчезнала всяка капка печал, останал само копнежът, извисен нагоре като бяла чайка над морската шир. Тласкан от неудържимо желание да въплъти в нещо веществено това прекрасно чувство той изтичал към своята работилница спрял пред лавиците с безценни камъни и впил поглед в тях.
Не усетил как Нарви тихо се приближил зад него; разбрал, че не е сам едва когато джуджето взело със загрубелите си пръсти къс обикновен планински кристал, подало му го и рекло: “Ето, братко, това търсиш”.
Тъй станало чудото. От незнайни извори бликнало у Келебримбор небивало могъщество и в чистия планински кристал той вплел зелената пролетна светлина, буйния смях на младия си приятел, нежната музика на елфическите менестрели и радостта, преливаща от собственото му сърце. Случило се това в един-единствен миг на върховна наслада, а когато оставил пред себе си новия Елесар, джуджето го погледнало с няма възхита, ударило се с юмрук в гърдите и се поклонило доземи.
Щастлив бил Келебримбор с вярата, че по някакво неведомо чудо отново е срещнал верния си приятел. Радост го обземала всеки път колчем погледнел вълшебния камък, на който дал името Лайкарин, що означава Зелено утро. Но не траяла дълго радостта му. Още през следващата година врагът най-сетне нанесъл своя дълго подготвян удар. Огромни пълчища от орки и други зли твари, предвождани лично от Саурон, нахлули в Ерегион.
Въпреки първоначалната изненада, елфическите бойци отблъснали вражеската атака, макар и с цената на тежки загуби. Келебримбор обаче се опасявал от най-лошото, затова тайно пратил Трите елфически пръстена на съхранение – два при Гил-галад и един при Галадриел в Лориенския лес. И се оказало, че е постъпил мъдро, защото след четири години война с променлив успех най-сетне дошъл страшният край.
Един ден орките преминали в решително настъпление откъм лагера си в Рудаур, прекосили река Бруинен и навлезли дълбоко навътре в Ерегион. Почти цялото елфическо войнство се хвърлило да ги отблъсне, ала тогава в гръб връхлетяла втора вражеска армия, която тайно била преминала прохода под връх Карадрас. Трета войска слязла от западните склонове на Мъгливите планини и ненадейно нападнала кралския дворец.
Горчив и пагубен бил този ден. Орките гинели като мухи, но на всеки десет убити от тях падал и един мъртъв елф, а черните им пълчища нямали край. Кървави капки се смесили с алените плодчета на зелениките навсякъде из китните хълмове, а когато слънцето взело да слиза към хоризонта, последните защитници на Ерегион били обкръжени на площада пред двореца. Тогава Саурон поискал от Келебримбор да му предаде всички Всевластни пръстени и камъка Лайкарин.
– Трите никога не ще видиш – отвърнал Келебримбор. – Седемте и Деветте също не ще попаднат в ръцете ти, ако успея да се добера до хазната. А колкото до Лайкарин – ето, виж го!
Извадил Лайкарин изпод плаща си, подхвърлил го високо във въздуха и изведнъж камъкът лумнал в ослепително зелено сияние. После светлината се пръснала на безброй ярки искрици, които се разлетели във всички посоки и попили в земята. И казват, че заради туй Зелеников край ще си остане прекрасен завинаги, макар и опустошен.
А докато Мрачният владетел и орките гледали вцепенени чудото, Келебримбор съсякъл най-близките врагове и се втурнал към двореца. Вече бил на върха на стълбището, когато Саурон се опомнил, хвърлил подир него огнения си жезъл и той рухнал мъртъв на прага. Така завършила битката за Ерегион – с победа за Врага, но само горчива ярост му донесла тя, защото постигнал целите си едва наполовина. След като взел от съкровищницата Седемте, Деветте и част от По-малките пръстени, Саурон в безсилен гняв заповядал на орките да изтребят всички оцелели елфи, сетне да изравнят двореца със земята, а тялото на Келебримбор да побият на копие и да носят като знаме пред войската. Сторил и нещо още по-гнусно: заръчал да разпространят мълва, че владетелят на Ерегион се бил побоял от мъчения и доброволно му предал всичките си съкровища.
Джуджетата от Мория почти не се намесили в тия страшни събития. Виждайки несметното вражеско множество, те залостили здраво портите и се укрили в земните дълбини. Тъй прави открай време нашият народ, когато се сблъска с непреодолима заплаха. Само едно-единствено джудже останало вън, пред заключените порти. Това бил Нарви, правнук на Нарви. Нямало на света сила, която да го удържи на сигурно място в сърцето на планината. Защото когато чул за страшната участ на онзи, когото тачел едновременно като баща и по-голям брат, Нарви вдигнал юмруци към небето и в името на Ауле се заклел да погребе достойно Келебримбор или да загине.
Три нощи по-късно, в най-тъмния предутринен час, някой съсякъл оркската стража, отнесъл тялото на владетеля и изчезнал из дебрите нагоре по стръмните склонове на Мъгливите планини. Напразни останали проклятията и магиите на Саурон, с празни ръце се връщали потерите му, и дори гоблините с най-остър нюх не открили дирите на похитителя.
Нарви не се завърнал в Мория. Минали дни, после месеци и накрая джуджетата решили, че е погребал нейде на тайно място Келебримбор, а сетне е издъхнал до гроба му.

Тули въздъхна печално, запали отново изгасналата си лула и се загледа надолу към пътя пред вратата на Бар-ен-Хазад.
– И така ли завършило всичко? – възкликна горчиво разочарованият Галдо. – С гибелта на Келебримбор и изчезването на Нарви?
Старото джудже се озърна към него със замъглени от изненада очи, сякаш го виждаше за пръв път.
– Не, не завършило така, макар че и истинският край ще те разочарова. Изминала една година от изчезването на Нарви и наугримите в Мория запалили възпоменателна клада в негова чест. Ала още преди да изтлее жаравата, някой задумкал по Смутнолейската порта и стражата съобщила, че навън стои дрипаво и изнурено джудже. А дори и в най-тежки времена нашият род никога не е отказвал гостоприемство на изпаднал в беда събрат. Пуснали странника да влезе и велико било тяхното изумление, когато зърнали изпитото и скръбно лице на Нарви, когото смятали за загинал. На всичките им въпроси обаче той отговорил само с три думи: “Изпълних дълга си”. Така и не разкрил къде е бил тази година, през какви изпитания е преминал и що е сторил с тялото на Келебримбор.
Подир туй Нарви живял дълго и честито. Казват, че имал многобройна челяд и натрупал несметно богатство, ала не бил скъперник и с радост помагал на по-бедните си събратя. А когато навършил сто четирийсет и осем години, един летен ден излязъл уж да се поразходи из Смутнолейската долина и повече никой не го видял. Тъй, драги приятелю, завършва преданието за най-славната дружба между елф и джудже, която някога е имало на света.
Галдо буквално хлъцна.
– Но… но… но… това не е честно! – заекна от възмущение той. – Ако у нас, в Голям Дълбалник, старият Арвиболд разкаже приказка с такъв край, дечурлигата направо ще го разкъсат.
Старото джудже сви рамене.
– Само че животът не е приказка, млади ми хобите. Той по-скоро прилича на друм, който понякога те води из равнини с далечен хоризонт, друг път стига до непроходими дебри и щеш не щеш трябва да се върнеш назад, без да узнаеш какво се спотайва отвъд.
– Ами Саурон? – попита язвително Галдо. – И той ли е изчезнал безследно в дебрите заедно с Всевластните пръстени?
– Не – отговори спокойно Тули. – Още много злодеяния сторил той. След като се сдобил с Всевластните пръстени, раздал Деветте на велики владетели сред хората и чрез Единствения постепенно ги подчинил на своята воля додето се превърнали в могъщи и страховити духове. Може би си чувал за най-злия от тях, защото и твоите прадеди някога са се сражавали срещу него – Краля-чародей от Ангмар.
При това страшно име от древните предания Галдо сви глава между раменете си и усети как по гърба му полазват студени тръпки.
– Опитал се да стори същото и с джуджетата чрез Седемте, ала нашият народ устоял на козните му – продължаваше Тули. – Не тъй крепки обаче се оказали людете от великото задморско кралство. Когато те пратили своя могъщ флот срещу Саурон, той се престорил на победен и заминал с тях като пленник, а после с лукавство и благи слова покварил сърцата им, та ги вдигнал на безумен бунт против самите Валари. Тъй дошла гибелта на прекрасния остров Нуменор, а Саурон подир време пак се завърнал в Средната земя да твори зло. И тогава елфи и хора сключили Последния съюз. Рамо до рамо с тях застанали нашите прадеди от Мория и цялата тази величава армия се вдигнала на рат срещу Черния властелин. Безброй свидни жертви паднали в кървавите сражения, сам Гил-галад погинал заедно с Елендил Високи, ала накрая Елендиловият син Исилдур посякъл Саурон на склоновете на Съдбовния връх и тъй злият враг изчезнал завинаги, а заедно с него, казват, изчезнал и Пръстенът-повелител, що донесъл толкова много страдания… Но това, приятелю, вече е наистина краят на разказа, пък и отдавна стана време да се прибираме за обяд.
Галдо вдигна глава и през къдравите зелени клонки на калината зърна с изненада, че слънцето преваля пладне. Времето бе отлетяло покрай него, без да усети.
Той мълчаливо стана от пейката, но костеливите пръсти на старото джудже лекичко го хванаха за лакътя.
– Почакай малко. След като ти разказах толкова много неща, може ли и аз да попитам за нещо, макар и не чак толкова величаво? Би ли ми казал защо носиш ботуши?
– Ами… – хобитът се поизкашля смутено. – Глупава работа. Тази зима измръзнах в гората и космите по краката ми окапаха. Но моят дядо е прославен билкар. Даде ми специален мехлем и обещава, че до лятото отново ще имам най-рунтавите нозе в цялото Графство.
– Мехлем ли? – развълнува се Тули. – Мехлем за поникване на косми? Може ли да го видя?
– Не само да видиш, но и веднага ще ти подаря гърненцето, което си нося – щедро обеща Галдо. – Аз имам у дома още няколко.
– Ами какво чакаме тогава? – припряно възкликна джуджето. – Да вървим, да вървим.
Двамата хвърлиха по още един поглед към далечния хоризонт и бавно заслизаха по стръмните каменни стъпала.

Хаджи Филю много отдавна не бил посещавал Америка. Но веднъж решил да отскочи дотам да види какво става с някогашния му бостан в Нова Англия. Каква била неговата изненада, когато вместо бостан открил едноименен град.
Удивен от невероятните архитектурни умения на американците, Хаджи Филю отишъл да разгледа Ню Йорк, за който му били разказвали какво ли не. Градът наистина му допаднал – още повече, че там се запознал със свой горещ почитател, някакъв много любезен брадат господин от Близкия Изток. Двамата бързо се сдружили и докато си пиели кафето (шербетлия, както го обичал брадатият господин), Хаджи Филю споделил:
– Всичко ми харесва в тоя пусти Ню Йорк, само онези две кули загрозяват гледката към залива.
…………
А после се тюхкал:
– Кой ме би през устата!

Глава четвърта
За последствията от една
кръчмарска свада

Открай време пролетният панаир на Ширна ливада в Голям Дълбалник беше шумен, многолюден и очакван с нетърпение празник. Не само заради безбройните сергии с всевъзможни стоки и лакомства, или заради забавленията, въртележките и танците, но и защото на този ден чифликчиите и майсторите-занаятчии се разплащаха със своите ратаи или чираци и ги наемаха за още една година, или пък си търсеха нови.
Ала през тази година хобитите очакваха панаира още по-нетърпеливо поради невероятната пролет, разцъфнала още в средата на зимата. Всички бяха на мнение, че двайсет и втори март ще се запомни с нещо необикновено или величествено, а може би и двете. Макар да нямаха ни най-малка представа какво ще е то, хобитите грижливо подготвяха най-хубавите си дрехи и педантично проверяваха наличностите в килерите си, за да не се посрамят, ако ги изненадат неочаквани гости.
И тъкмо поради това разочарованието на всички в Голям Дълбалник бе потресаващо когато в утрото на славния ден надникнаха през прозорците, за да видят навън единствения навъсен ден на тази усмихната пролет. От ниските сиви облаци се ръсеше ситен, хладен дъждец, откъм север вееше пронизващ вятър и разлистените дървета унило привеждаха клони над мократа трева. Подгизнали и потъмнели от неспирния ръмеж, платнищата на скованите от предния ден сергии бяха заприличали на дрипи, а раздърпаните гирлянди провисваха безславно от килнатите стълбове.
С две думи – очертаваше се ден на лош късмет и неприятности.
Пръв изпита това на собствен гръб Илберик Фърчикос – почтен търговец на плодове от Сберипът, който бе пристигнал предната вечер с цяла каруца от най-добрите си ябълки, пазени цяла зима тъкмо за този случай. Оказа се обаче, че е мъничко закъснял. Другите търговци го бяха изпреварили и макар че успя да си осигури сравнително добра сергия, нямаше място, където да стовари стоката. Без много да му мисли, Илберик намери хитроумно решение на своите затруднения – заби два кола в склона над Ширна ливада, прегради пространството между тях с три големи дъски и изсипа ябълките на камара над така оформената преграда. Когато се стъмни, предпазливият търговец зави купчината с голямо платнище и се пъхна отдолу да спи. Постелята определено не беше от най-удобните, но пък по този начин щеше да опази стоката цяла и невредима… или поне така си въобразяваше.
Уви, понякога злата съдба проваля и най-хитроумните планове. Водени от неутолим апетит, три окъснели хобитчета решиха да си отмъкнат тихомълком по няколко ябълки – Илберик имаше толкова много, че едва ли щеше да забележи липсата. Но когато пристъпиха към осъществяване на акцията, възникна неочаквана трудност. Камарата беше покрита отвсякъде и при един опит да надигнат платнището, рискуваха да събудят търговеца. Достъпен изглеждаше единствено долният край. Трябваше само да издърпат една от дъските и после…
Клетият Илберик така и не разбра как се е стигнало до бедата. В един момент похъркваше кротко върху неравното ложе, а в следващия вече летеше стремглаво надолу по склона заедно с цялата си стока. И така дъжделивото утро завари един мокър, ругаещ, натъртен и много сърдит хобит да събира ябълки, разпилени по целия баир и в подножието му.
(Тук следва да отбележим, че след няколко години на склона над Ширна ливада израснаха двайсетина чудесни ябълкови дръвчета и местните жители нарекоха това място Фърчикосовата градина.)
А докато Илберик оплакваше погубената си стока, из целия град се случиха множество други, макар и по-дребни беди.
Една крадлива сврака се вмъкна през отворения прозорец на госпожа Глициния Тук и отмъкна запушалката на кристалната й гарафа. Упоритото преследване на нахалната птица под дъжда – при това без чадър – завърши без резултат и госпожа Глициния се прибра в крайно кисело настроение.
Обзет от пристъп на утринна работливост, Алф Мишеход се опита да закачи на стената във всекидневната портрет на покойния си дядо. В крайна сметка портретът така и не бе закачен, но от ударите на чука пострадаха два пръста на лявата му ръка.
Покривът на Понто Белоридски протече на три места и наводни килера, съсипвайки цял пушен бут, две връзки сушени манатарки, чувалче брашно, торбичка стафиди и едва наченатия пай с боровинки.
Особено неприятна сцена се разигра в дома на търговеца Геронтиус Гнездобер, когато на закуска най-малкият му син Халфред дръзко заяви, че не смята да продължи семейния занаят и иска още днес да си потърси място като чирак при някой ковач. Ужасени от подобна перспектива, господин Геронтиус и госпожа Виолета най-напред се опитаха да накарат неразумния си потомък да се вслуша в гласа на разума, а след като се сблъскаха с твърдоглаво упорство, осъдиха го на три дни заточение в стаята му.
А кметската съпруга, госпожа Фуксия Къртокоп, само надникна през прозореца към навъсеното небе и решително прибра в шкафа новата си рокля с думите: “Все едно, под наметката никой няма да я види”.

Затова едва ли имаше нещо чудно във факта, че около пладне, когато заваля най-силно, между сергиите на панаира бродеха само шепа хобити с наметки и ниско нахлупени качулки, на въртележките никой не обръщаше внимание, а близката кръчма “Трънката и лисицата” бе пълна с мрачни клиенти, които унило клюмаха над халбите и ругаеха лошото време, забравили вчерашните си лъчезарни надежди. Точно сред тази тягостна обстановка едно джудже влезе там с невинното намерение да си поръча половинка бира с риба и пържени картофи.
Трудно е да се опише еднозначно отношението на хобитите към джуджетата. От една страна трябва да се признае, че именно благодарение на планинските обитатели Графството получаваше по-голямата част от така необходимите железни изделия като лопати, кирки, мотики, лостове, клещи и обръчи за колелата на каруците, както и множество красиви и изящни вещи, слагани на видно място във всеки достоен хобитов дом. От друга страна саможивите и сприхави джуджета не пораждаха особени симпатии, а и им се носеше славата на скъперници. В обикновен ден странният посетител би привлякъл няколко любопитни погледа и може би един-два опита за разговор. Но през този ден мрачното време навън бе изнервило всички и когато джуджето отметна мократа си качулка, разкривайки смугло младежко лице с издадени скули, остър нос и удивително рядка, проскубана брадица, някой не издържа и подхвърли две пагубни думи:
– Нибин ноег.
Всъщност никой в цялото Графство нямаше представа какво означават тези думи. Знаеше се само, че джуджетата побесняват, щом ги чуят. Така стана и този път. Но яростта на обиденото джудже се оказа тъй внезапна и тъй дива, че изпървом слисаните хобити просто се вцепениха от смайване, когато то се хвърли към дъното на кръчмата и с един замах преобърна тежката дъбова маса, иззад която бе долетяла хапливата забележка. Изтрещяха строшени халби, навсякъде се разплискаха струи вино и бира, сетне от всички страни избухнаха възмутени крясъци и клиентите вкупом се нахвърлиха върху свадливия пришълец.
На пръв поглед силите изглеждаха неравни. Ала хобитите не подозираха колко страхотен противник може да бъде едно освирепяло джудже. Едва след като десетина от нападателите останаха да лежат на пода и още толкова изхвръкнаха през прозорците (по-късно местните легенди твърдяха, че един дори излетял през комина), цялата клиентела удари на бяг и скоро кръчмата опустя.
Това обаче бе само тактическо отстъпление. Нито една волна хобитова душа не би изтърпяла оскърблението да бъде изхвърлена насила от пивница в собствения си град. Скоро прогонените започнаха да се завръщат, въоръжени със сопи, вили и всевъзможни градинарски сечива.
За свадливото джудже се очертаваше мрачно бъдеще.

Без да подозира всичко това, Галдо Бързолък слизаше към панаира по тясната и разкаляна уличка Ров до Ров. Високият жив плет отдясно закриваше гледката към Ширна ливада, тъй че отначало той не разбра каква е причината за глъчката, долитаща отдолу. Но изпита странно чувство – камъкът върху гърдите му като че стана по-топъл и го изпълни с неясното желание да стори нещо важно и храбро. Галдо се позамисли, сетне сви рамене, продължи напред, зави зад ъгъла… и зяпна от смайване. По нагорнището насреща му в отчаян бяг се задаваше едно чорлаво и раздърпано джудже, гонено от тълпа разярени хобити, над чиито глави стърчеше същинска гора от върлини, лопати, метли, летви от ограда, градинарски гребла и други импровизирани оръжия. Гледката бе тъй страховита и тъй необичайна за мирното Графство, че в първия миг Галдо изпита неудържимо желание да подири убежище зад живия плет.
Защо не го стори – това бе загадка, на която никога не успя да си даде задоволителен отговор. Може би защото най-напред забеляза рядката брада на джуджето, тя пък на свой ред му напомни за посещението в Бар-ен-Хазад и славната вечерна гощавка, а един хобит умее да бъде благодарен за подобни неща. Но имаше и друго – изпитаният преди малко копнеж за велики дела припламна в гърдите му с неподозирана сила и кроткият пощенски чирак изведнъж се превърна в герой от старите приказки на Арвиболд.
Така или иначе, в мига, когато джуджето се препъна и падна, Галдо се хвърли напред и застана с разперени ръце между него и кръвожадната тълпа. А най-удивителното бе, че потерята тутакси спря на място, при което последните от колоната налетяха върху по-предните и едва не ги повалиха.
Никой от участниците в преследването не си го призна, но в онзи момент всички зърнаха едно и също: пред тях сякаш не стоеше добре познатият на всички млад пощальон, а могъщ воин от древни предания с щит и меч в повелително вдигнатите ръце – може би самият Бандобрас Тук.
– Спрете! – изкрещя Галдо с поразително мощен глас, който отекна чак до другия край на Ширна ливада.
Хобитите и бездруго вече бяха спрели, но повелителният вик ги накара неволно да отпуснат ръце. Сетне мигът отмина и пред тях отново стоеше Галдо Бързолък с мократа си наметка и смешните си ботуши, ала заедно с видението отлетя и целият им войнствен плам, та сега се чудеха защо изобщо са се поддали на отмъстителното безумие. Всички наведоха глави и смутено запристъпваха от крак на крак.
Галдо прекрачи напред и посочи най-първия хобит в редицата.
– Кажи ми ти, Роско Мъхостъп, кой е направил греблото, което държиш? Редно ли ти се вижда да гониш с него едно джудже? И дали ще се радваш, ако някой дойде да вземе прославените ти наденици, а после те запуха с тях по главата?
Сконфузеният Роско почна да се измъква заднешком през навалицата, като мърмореше нещо неясно за занемарената си градина и колко работа имал с греблото из нея. Останалите хобити усърдно се взираха в калната козина по нозете си. Но Галдо не мирясваше.
– Ами ти, Фиерпонт Трапезариус! От чия ограда отмъкна тази летва? Само не ми разправяй, че е от твоята. Знам те къде живееш – чак в другия край на града. А ти, Мунго Къртокоп, недей да се криеш зад другите! Я да те видя какво държиш! Кирка, а? С кирка срещу джудже… просто думи нямам за такова безочие! Де да те зърне сега братовчед ти Уил, та да те подхване със земеслона… Засрамете се всички! Как може да помрачавате хубавия празник с такива безобразия?
– То пък един празник… – промърмори унило някой от задната редица.
Но с това съпротивата се изчерпа. Хвърляйки гузни погледи през рамо, хобитите почнаха да се разотиват и не след дълго Галдо и джуджето останаха съвсем сами на завоя на улица Ров до Ров. Дъждът неусетно бе спрял, облаците в небето се разкъсваха и слънцето плахо надничаше между тях.
Джуджето тромаво се надигна от калната земя, впи поглед в своя спасител, после ниско се поклони и изрече с глух, леко потрепващ глас:
– Позволи ми да се представя, драги хобите. Рори, син на Фрори от Хазриновия род, на твоите услуги.
– Галдо Бързолък от Малък Дълбалник, също на твоите – отвърна любезно Галдо, като се поклони на свой ред.
Тъмните очи на джуджето леко се разшириха.
– Познах те! Ти си пощальонът, който наскоро донесе писмо за дядо ми. – То помълча, после решително тръсна глава. – За срам на нашия род трябва да призная, че тогава не те приехме с подобаващото гостоприемство.
– Уверявам те, че грешиш, достопочтени Рори – възрази Галдо и неволно се облиза при спомена за задушеното месо и медовината. – Гощавката беше тъй щедра, че ще я помня додето съм жив.
Явно поласкано от споменаването за щедрост, джуджето се усмихна широко и изпъчи гърди, но веднага махна с ръка.
– Ха! Гощавка! Ти, уважаеми, просто не знаеш що е истинска джуджешка гощавка, подир която цели три дни никой не може да се надигне от ложето. Но не е там въпросът. Нима само в трапезата е гостоприемството? Не, хиляди пъти не! Държахме се непростимо, като те оставихме да вечеряш сам. И макар че имаме основания да се въздържаме от общуване с посетители, това не ни оправдава ни най-малко. Затова чуй настоятелната ми молба, Галдо Бързолък от Малък Дълбалник. Задължен съм ти до живот заради удивителната храброст, която прояви в моя защита. Никога не ще си простя, ако не се отблагодаря по подобаващ начин. Ела отново в Бар-ен-Хазад и ми дай възможност да те посрещна както е редно. Обещаваш ли?
– Е, ако толкова настояваш… – изрече Галдо с престорена колебливост, макар че всъщност изгаряше от желание да види гощавка, способна да го повали на легло за цели три дни.
– Настоявам! – отсече категорично Рори. – Ще чакам да те видя отново в най-близко време.
И без повече приказки джуджето пое надолу към панаира.

Преди да мине и час, слънцето грейна сред син небосклон без нито едно облаче. Откъм юг долетя топъл вятър да изсуши мократа трева и денят стана точно такъв, какъвто бяха очаквали всички в Голям Дълбалник. Тълпи от празнично облечени хобити заприиждаха към Ширна ливада, търговията по сергиите закипя, а въртележките не спираха нито за миг. Историята за кръчмарската свада (в която вече всички виждаха само забавната страна) се носеше от уста на уста и около каручката на джуджето прииждаха любопитни зяпачи, жадуващи да зърнат могъщия боец, способен да изхвърля хобити през комина на “Трънката и лисицата”. Самата кръчма също се радваше на небивала популярност и още към средата на следобеда съдържателят бе принуден да обяви с прискърбие, че запасите му от пиво са на привършване. Горе-долу по същото време Рори разпродаде окончателно железарията си, сбогува се любезно с хобитите и пое обратно по дългия път към Сините планини.
А веселбата на Ширна ливада продължи до късна вечер и когато най-после тръгнаха да се прибират по домовете си, всички хобити бяха единодушни, че са преживели един необикновен и дори донякъде величествен ден.

Тъй се случи, че цяла седмица Галдо не успя да си спомни за поканата на джуджето. В деня на пролетния панаир Арвиболд бе обикалял под дъжда да разнася писма и още същата вечер легна с тежка настинка. Наложи се младият му помощник да поеме работата изцяло, а сякаш напук точно тогава в пощата почнаха да се трупат камари кореспонденция. От ранна сутрин до късна вечер Галдо подтичваше из града и околностите, по мръкнало се прибираше грохнал и преял, с последни сили събуваше ботушите, набързо оглеждаше нозете си, намазваше ги отново с мехлем и рухваше в леглото.
За щастие още на третия ден Арвиболд се посъживи, на четвъртия стана за мъничко от постелята, на петия вече чевръсто обикаляше из двора, а на шестия се обяви за здрав и напълно годен да изпълнява пощальонските си задължения.
– Върви, момчето ми, върви, щом са те канили – настоя старецът. – Странна е тая работа, не ще и дума – джуджета да канят хобит на гощавка. Но пък не бива да отказваш в никакъв случай. Разчуе ли се, че пощальон от Голям Дълбалник е отказал трапеза, ще станем за смях на цялата пощенска служба в четирите околии. – Той помълча, после се усмихна лукаво. – Ама и тия джуджета са смешни с хвалбите си. Нямало да станеш три дни от постелята! Иди още утре да им покажеш как яде един истински хобит. Разчитам на теб да защитиш честта на Графството.
Тази доблестна реч надигна в гърдите на младия хобит вълна от най-благородни чувства. След като на карта бе заложена самата чест на любимото Графство, връщане назад не можеше да има. Рано на следващия ден Галдо оседла понито и потегли по пътя към Сивите заливи да изпълни своята благородна мисия.

Перото е безсилно да опише чутовните подвизи, извършени този ден от скромния чирак-пощальон край дългата маса в голямата зала на Бар-ен-Хазад. Отначало гощавката започна сковано, с тихо дрънчене на прибори, дълги мълчания и насила изречени кратки фрази. Галдо за пръв път виждаше толкова много джуджета – общо двайсет и две на брой, и което му се стори особено странно, всичките със съвсем редки бради, а две-три от тях дори нямаха по лицата нито един косъм. Домакините явно също се притесняваха от това и сегиз-тогиз неволно посягаха да придърпат качулките си, но се въздържаха. Ала постепенно изобилието от ястия и най-вече от медовина започна да си казва думата. Отначало едно джудже плахо подхвана песен на някакъв гърлен, неразбираем език, после към него се присъедини второ, трето, отнякъде изникнаха арфи и барабанчета, и скоро вече цялата зала кънтеше от юнашкия хор. Сред дивата, страстна мелодия от време на време се мяркаше по някоя позната дума – колкото гостът смътно да разбере, че става дума за дракони, битки, съкровища, гибел, победи и величие. След като първата празна бъчонка се търкулна в ъгъла, джуджетата вече гледаха Галдо с широки усмивки и час по час дотичваха да го потупат по рамото с одобрителни възгласи: “храбрец”, “юначага”, “спасител на Рори”. Едно от тях дори изкрещя възторжено странната дума “хумлук”, но старият Тули веднага го скастри строго на същия непознат език и то сконфузено се върна на мястото си.
Колкото до самия Галдо, той гледаше и слушаше с неподправен интерес, но нито за миг не забравяше мисията си. Нарочно не бе хапнал нито залък от сутринта и сега енергично опустошаваше чиниите пред себе си. На два пъти му се наложи да поразпусне колана, а джуджетата започваха да го гледат с разширени от страхопочитание очи. Подир втората пресушена бъчонка повечето от тях взеха да клюмат и вече почти не посягаха към храната. Бодър оставаше само Тули, който хапваше съвсем скромно и още не бе допил първия си бокал медовина.
Най-сетне, когато в късните нощни часове домакините капитулираха и се оттеглиха един по един, Галдо въздъхна с облекчение, защото на колана му вече нямаше свободни дупки за отпускане. Освен него в залата бяха останали само Рори – силно замаян от обилните възлияния – и Тули. За ядене вече не можеше да става и дума, затова с бокали в ръце се прехвърлиха върху меките кожи пред гаснещото огнище.
Известно време мълчаха. После Галдо вдигна поглед нагоре и забеляза над огнището познатата емблема с щипците и счупената секира.
– Какъв е този знак? – попита той.
Рори надигна глава, погледна и обясни с попрегракнал от песните глас:
– Това е гербът на нашия род, Хазриновия.
– А какво означава?
Старият Тули се усмихна, погали рядката си брада и отговори.
– Драги ми Галдо Бързолък от Голям Дълбалник, обикновено ние, джуджетата, се пазим от любопитството на външни люде. Но за скъп гост като теб може да се направи изключение. А и с тази история можем само да се гордеем. Чуй сега за какво ни напомнят тези щипци и тази секира.

СКАЗАНИЕ ЗА ХАЗРИН

Много, много отдавна, през царуването на Дурин Шести преди почти пет века, имало в прекрасния подземен град Мория един изкусен ковач на име Хазрин. Разказват, че чукът му пеел омайна песен върху наковалнята, а меховете на пещите дишали мощно и волно като жребци, препуснали срещу вятъра. Знаел той най-съкровените тайни на рудите и металите, и ковял несравними бойни топори от синя стомана с меки отблясъци във всички цветове на дъгата, чийто секрет днес е отдавна забравен.
Блажени времена били тогава. От всички краища на Средната земя прииждали джуджета да видят чудесата на Мория и да докоснат благоговейно с ръцете си синята хазринова стомана, що струвала трижди теглото си в злато. Но уви, злото дебнело, ако и да се преструвало на заспало – древното зло, сътворено от Врага в незапомнените времена преди пробуждането на Дурин. Не спяло то, а само се спотайвало тъй дълбоко, че изглеждало недостижимо за нас, както и ние за него. Така змията изчаква непредпазлив пътник да преобърне камъка над нея, преди да впие отровни зъби в петата му. Тъй се случило и тогава.
През един съдбоносен ден от Бездънния кладенец в ковачницата на Трето ниво ненадейно бликнали пламъци, а подир тях от незнайните дълбини за пръв път изскочил валараукар, наричан на Общия език балрог. В едната си ръка стискал назъбен черен ятаган, в другата огнен бич и всеки негов замах жънел смърт. Корав народ са джуджетата и без боязън се изправят дори срещу пагубния драконов дъх, но този незнаен дух от огън и черна сянка разпращал далече пред себе си тъй непоносим гибелен страх, че всички освен наранените и осакатените се втурнали да дирят убежища из най-далечните тунели на Мория. Единствен Хазрин не загубил храброст и както демонът се бил втурнал да гони събратята му, той измъкнал от пещта един недовършен топор, хвърлил се през пламъците върху гърба на балрога, стиснал го за врата с ковашките си щипци и замахнал с топора.
Бликнала черна, димяща кръв и нажеженото острие засъскало в нея, та се закалило така, както никоя друга стомана допреди него. Лют бил всеки негов удар и се впивал тъй стръвно, че подир топора потъвала и ръката на Хазрин до лакътя.
Обезумял от болка, балрогът бясно размахвал огнения си бич, опитвайки да достигне до него, ала тъй само си нанасял още по-люти рани. А пламъците му, макар и да бушували с диво фучене като лумнала клада, не успявали да изгорят дръзкия нападател, понеже когато работят пред Високите пещи, джуджетата се предпазват с якета и престилки от здрава кожа, а на лицата си носят бронзови маски, та през онзи ден и Хазрин бил облечен така. Чак тогава демонът осъзнал, че разлютеното джудже е като пчелата – можеш да го убиеш, но жилото му ще продължи да отмъщава дори и подир смъртта. А като всички слуги на Врага той бил надарен с чудовищна сила, неимоверна злоба и безмерно високомерие, ала такава е участта на тия мрачни твари, че зад всичко това се спотайва велика подлост и неописуем страх от по-силните. За пръв път от безброй епохи насам усетил в сърцето си този позорен страх, затуй подирил спасение в бягството и като пламтящ камък небесен се хвърлил в черните шеметни бездни.
Тъй летели надолу безкрайно дълго – пищящият от ужас балрог и неговият безпощаден ездач, додето с грохот се срутили в наводнените пещерни лабиринти дълбоко под планините. Сред ледените подземни води демонът се превърнал в лигава твар с безброй пипала, но Хазрин не пускал и продължавал да сече с топора, а от безбройните рани вместо кръв вече изтичал непрогледен мрак, вдъхващ ужаса на пустотата отпреди началото на Света – мрак тъй черен, че пред него тъмата на земните бездни била като слънчев светлик.
И там, на брега на едно стихнало езерце, що не било виждало ни дневен лъч, ни блясъка на миньорска лампа, Хазрин посякъл балрога за сетен път и гнусният демон издъхнал, а дивият му писък разтресъл планините чак до чутовния връх Зирак-зигил. В чудовищната агония от него бликнала отровна жлъч, която разяждала и самия него, и камъните наоколо, и неминуемо щяла да разяде победителя Хазрин, понеже предпазните му ковашки дрехи от дебела кожа вече се били превърнали в пепел, а от пронизителните писъци на балрога бронзовата маска се била разпаднала на ситни парченца. Но Ауле се намесил в последния миг, та го преобразил в нетленен камък – да спи там, в утробата на Арда, додето дойде време да се събуди отново.
Тъй го намерили подир време в най-дълбоката пещера – вкаменен, ала стиснал здраво в ръцете си счупената секира и щипците, а до него гниели купища зловонна слуз. И там останал навеки, слян с гранитните корени на планините докато дойде свършекът на Света.
Уви, вече не се намерил сред наугримите в Мория друг храбрец като Хазрин. И когато не след дълго от земните дълбини отново излязъл балрог, сам крал Дурин Шести паднал в схватката с него, а през следващата година пак тъй загинал и наследникът му Наин Първи.
Обезсърчени от страховития враг, джуджетата със скръб на сърце започнали да напускат древната си родина. Но макар и малцина, намерили се такива, които не пожелали да се предадат без бой. За последната битка се сбрали всички джуджета от Хазриновия род и техният старейшина Гланурт изрекъл такива слова:
– Сме ли ние наугрими и доблестни сродници на Хазрин, или плашливи къртици? Нима ще се крием и ще бягаме пред онази сила, за която сам славният ни роднина доказа, че е подвластна на страх и погибел? Нека умрем, ако такава е участта ни, но да го сторим с чест и достойнство.
Забравили тогаз за страха славните ни предтечи и пеейки бойни песни, тръгнали по миньорските тунели все по-надолу и по-надолу. В гордостта си престанали да се боят от балрога, още по-малко пък от коварните орки, които вече започвали да се заселват в изоставените подземия.
Ала имало и други, по-страшни сили, и малцината оцелели излезли от земните дълбини с посивели лица, и никой от тях не продумал и дума за преживения ужас. Само понякога в нощни кошмари отронвали неясни слова за сенки отпреди зората на времето, що не познават смъртта, ала самите те са смърт и безумие. Или в пиянско бълнуване споменавали, че завиждат на мъртвите. Зла беда ги постигнала подир битката – беда позорна и тежка за всякое гордо джудже. Защото брадите им опадали от някакво страшно проклятие и вече не се възстановили. Нещо по-лошо, проклятието настигнало и потомците им. Ето, драги ми Галдо, това е историята на нашия род, на нашия герб и на злощастните ни бради, към които забелязах, че хвърляш любопитни погледи, но деликатно се въздържаше от въпроси.

В сумрачната зала настана дълбока тишина. Галдо дълго мълча, сетне се изправи на крака и почтително се преклони пред Тули.
– Поклон на теб, достойни потомъко на Хазрин – изрече той с развълнуван глас. – Поклон на всички вас, изгнаници без родина. Дано някой ден си възвърнете гордостта и прекрасния роден дом.
Две старчески сълзи бликнаха по сбръчканите клепачи на Тули.
– Да – глухо изрече той. – Някой ден Хазад-дум отново ще чуе нашите стъпки и ще отекне под мрачните сводове името на Дурин. Ала аз едва ли ще го дочакам. – Старото джудже въздъхна и побутна задрямалия си внук. – Да вървим, Рори. Нека оставим госта да си почине след днешните подвизи на трапезата.
Двете джуджета се надигнаха и бавно излязоха от залата, оставяйки Галдо унесен в размисли за чудесата и ужасите на света.

Глава трета
Бар-ен-Хазад

И отново го събуди меко зелено сияние.
Беше съвсем тихо и го обгръщаше безметежен покой. Все още унесен в полудрямка, Галдо лениво се зачуди дали елфите са си тръгнали, или още са тук, на полянката. Искаше му се пак да опита от техните курабийки, да отпие от бистрото пролетно питие. Той се размърда върху меката, топла трева и отвори очи.
Не беше трева.
Лежеше в леглото си. През отворения прозорец само на педя над главата му нахлуваше свеж въздух, изпълнен с аромат на зеленина и цветя, а навън грееше ясен ден с ослепително синьо небе. Слънцето вече наближаваше пладне и лъчите му пронизваха младите листа на бряста до оградата в задния двор. Един любопитен синигер кацна на перваза, извъртя глава, погледна Галдо с едно око и отлетя.
Сън е било, помисли си хобитът и лека печал го бодна право в сърцето. Само сън… но пък толкова хубав.
Дрямката отминаваше бързо. По цялото му тяло се разля бодрост и нетърпеливо желание да узнае какво му готви този чудесен нов ден. Той се ослуша и отначало долови тихото шумолене на листа отвън, после чу и гласа на стария Арвиболд:
– “Пак ме измами – рекъл тролът. – Само че този път аз ще решавам.” “Добре – отвърнал хобитът. – Избирай сам: горното или долното?” Тролът дълго се чесал по главата, дълго размишлявал и накрая избрал горното. Съгласил се хобитът и знаете ли какво посадил?
– Ряпа-а-а-а! – изреваха възторжено гласовете на десетина хобитчета.
– Шшшшт! – тревожно възкликна старият пощальон. – По-тихо, ще събудите Галдо.
– Не, няма да го събудите! – весело се провикна Галдо и подаде глава през прозорчето.
Хобитчетата бяха накацали като врабчета на пейката под бряста, близо до слънчевия часовник, а Арвиболд стоеше пред тях и смаяно гледаше усмихнатото лице на Галдо. После старецът вдигна ръка към сърцето си и от очите му бликнаха сълзи.
– Момчето ми! – ахна той. – Събуди се най-сетне.
Няколко секунди Арвиболд стоя като вкаменен, сетне се втурна към задния вход. След миг от коридора долетя тропот и вратата на стаята се разтвори широко, но за изненада на Галдо вместо пощальона на прага застана съвсем друг стар хобит.
– Дядо! – възкликна смаяно Галдо. – И ти ли си тук?
– Че къде да бъда? – отвърна строго Зак Остролистник, опитвайки да прикрие вълнението си. – Знаеш ли как ни изплаши, момче? Изпоразболяхме се от притеснение. Беше замръзнал като пън в оная проклета гора. Добре че приятелите ти те намериха. Домъкнаха те тук ни жив, ни умрял. Като ми обади Арвиболд какво е станало, веднага пристигнах. – Той въздъхна тежко и челото му помрачня. – По цели нощи дежурехме до леглото ти и си мислехме, че няма да те бъде.
Галдо се позамисли.
– Колко време съм боледувал?
– Цял месец – обади се Арвиболд, който незабелязано бе влязъл в стаята.
– И пет дни – уточни Зак.
Галдо недоверчиво се озърна през прозореца.
– Чакайте малко. Кой ден сме днес?
– Пети февруари* – отговори Арвиболд.

* За удобство от тук нататък ще се използват дати според съвременния календар.

Галдо помълча. Пак погледна навън към зелените клони на бряста.
– Ами това там…?
Арвиболд разпери ръце.
– Какво да ти кажа, момчето ми. Пролет и толкоз. Никога не е идвала толкова рано. Истинско чудо, мен ако питаш – а и не само мен. Половината Графство се радва, другата половина мърмори, че не е естествена тая работа и няма да доведе до добро.
– Искам да видя! – възкликна Галдо.
Той отметна завивката, извъртя се и спусна крака на пода. Изведнъж го побиха студени тръпки. Плочките му се сториха невероятно хладни, или може би някъде имаше отворена врата и оттам подухваше мразовито течение. Галдо погледна надолу и не повярва на очите си. Космите по ходилата му бяха напълно изчезнали и сега оголените крака изглеждаха бледи, грозни и мършави.
– Какво е станало с мен? – жално проплака Галдо.
Зак въздъхна и сложи ръка на рамото му.
– От измръзването е. Окапаха още на втория ден. Но недей да се тревожиш, скъпо момче. Горе главата. Дядо ти е забъркал страхотен мехлем от кукуряк, вратига, олеандър и други билки – моя лична тайна рецепта. Обещавам ти: още преди средата на лятото ще имаш най-рунтавите крака в цялото Графство.
– А дотогава?
Старият билкар сви рамене.
– Е, дотогава ще трябва да носиш ботуши.
– Като джудже – промърмори недоволно Галдо. – Мирто и другите ще ме скъсат от подигравки.
– И хобитите от Мочурището носят ботуши – утеши го Арвиболд.
Галдо с покруса огледа още веднъж голите си крака и се облегна назад на възглавницата. Да се покаже така пред приятелите си би било още по-зле, отколкото да обуе ботуши. Зави му се свят.
– Оставете ме – тихо избъбри той. – Искам да си почина.
Зак поклати глава и излезе от стаята. Арвиболд понечи да го последва, но изведнъж спря, отвори едно чекмедже и извади нещо отвътре, после се върна към леглото.
– Знаеш ли, когато приятелите ти те донесоха, намерихме това в юмрука ти. Тъй здраво го беше стиснал, че едва успяхме да го измъкнем.
Галдо погледна протегнатата ръка на стария пощальон и очите му се разшириха.
Арвиболд държеше зеления камък от съня му – съвсем същия, само че вече с филигранен сребърен обков и изящна сребърна верижка.

А пролетта бушуваше из цялото Графство неудържима и волна като необятен зелен пожар. От овошките първи разцъфнаха сливите – за една нощ черните им клони сякаш се отрупаха с товар от белоснежни пуканки. Подир тях със сватбена премяна се нагиздиха вишните, после ябълките. Мимолетни слънчеви дъждове напояваха земята и отминаваха, оставяйки подир себе си пъстри дъги в бистрото синьо небе. Сред избуялата тучна трева грейнаха хилядите жълти слънца на глухарчетата, а клоните на люляците натегнаха от гроздове бели и лилави цветове. Две лястовички си избраха местенце на завет над прозореца на Галдо, който с интерес ги следеше от леглото как носят с човки бучици глина за гнездото си. Но скоро силите му се възвърнаха и той закуцука из къщата и двора, а след още някой ден вече помагаше на Арвиболд в разнасянето на пощата.
Противно на опасенията му, ботушите предизвикаха любопитство, но не и подигравки. И всъщност нямаше нищо чудно, защото дълбоко в сърцата си обитателите на Графството таят неизчерпаем запас от добрина и съчувствие към чуждото нещастие – а нима можеше да има за един хобит по-голяма беда от това да загуби космите по краката си?
Впрочем, Галдо рядко имаше случай да се увери в това съчувствие. След болестта бе станал някак по-плах и саможив, избягваше големите компании и предпочиташе да се скита из пролетните ливади и горички. Хубостта на Графството го затрогваше до сълзи и в същото време му вдъхваше някаква неясна, мъчителна тревога, сякаш очакваше в най-близко време да я загуби завинаги. В такива моменти понякога вадеше от пазвата си елфическия камък, с който вече не се разделяше никога, и му се струваше, че щом го стисне в ръка, небето става още по-синьо, тревата още по-зелена и цветята още по-пъстри.
Тия настроения го караха да предпочита доставките на пратки за по-далечни места – Бели извор, Сберипът, Подкулино или Малък Дълбалник. На няколко пъти отскочи и до Язови бърлоги, но колкото и да търсеше, не успя да открие нито странната портичка, нито пролетната поляна.

След като се увери, че внукът му е оздравял напълно, Зак Остролистник отново се върна в Малък Дълбалник, където временно бе поверил на приятели грижите за пчелина си. Но междувременно Галдо узна за тайното му увлечение – кореспонденция с билкари от цялото Графство, та дори и извън него. Особено бурни страсти разпалваха писмата на Раф Гороцвет от хана “Кроткото пони” в Брее.
– Гороцвет му е името – горещеше се старият хобит, – ама всички го наричат Мажирепей. И с право. Не отричам, доста е умен за Голям човек, и от билки разбира, но инат като него светът не е виждал. Втълпил си е в главата, че може да лекува всичко с репей.
– Репей ли? – изненада се Галдо. – Онзи храст с бодливите топчета, дето се лепят по дрехите?
– Същият. – Зак помълча, почеса се по ухото и продължи с по-спокоен тон. – Виж сега, няма спор, че репеят е полезна билка. И за ревматизъм помага, и за кожни болести, та и за косопад… дори в твоя мехлем съм сложил малко извлек от репеев корен, само не казвай никому. Но да твърдиш, че с една билка, пък била тя и най-хубавата, може да се лекува всичко, това си е чисто невежество. От инат е измислил какви ли не рецепти, само и само да бъде неговото: репей и лютиче, репей и мащерка, репей и бял равнец. Злите езици разправят, че дори в бирата си слагал отвара от репей, уж така по-бавно се вкисвала. – Той пак помълча и изведнъж се разпали отново. – А отгоре на всичко има нахалството да ми праща разни билки и да ме подпитва какво знам за тях. Сякаш съм някое невръстно хлапе, дето не може да различи маточина от полски хвощ!
– Не се ядосвай, дядо – утеши го Галдо. – По нашия край всички те знаят какъв билкар си. Не са ли идвали да те търсят за цяр чак от Фуков край и Долни Върбалак? А пък в Малък Дълбалник едва ли ще се намери хобит, дето да не си му помогнал поне веднъж.
– Е, което си е истина, истина си е – кимна удовлетворено Зак. После изведнъж се сепна. – И като стана дума за Малък Дълбалник… време ми е да се прибирам, момчето ми. Пчелите сигурно вече събират мед и се чудят къде ли съм, та не се грижа за тях.
И той се загледа през прозореца към градината, където сякаш за да подчертаят думите му, няколко пчели деловито жужаха над лехите с цветя.

През един късен следобед, няколко дни след като дядо му си замина, Галдо тъкмо се прибираше с празната пощальонска чанта през рамо, когато видя от предната врата да излиза пощальонът от Сберипът. Навярно беше донесъл пратките от Северната и Южната околия. Доволен, че най-сетне ще може да отмори нозе (така и не бе успял да привикне докрай с ботушите), Галдо влезе в кантората и плъзна очи по познатата гледка. Бронзовото гише с матово стъкло беше излъскано както винаги до огледален блясък. Тъмната дъбова ламперия по стените сякаш излъчваше тишина и покой. Върху таблото за обяви беше закачено извлечение от пощенския правилник, а до него вехто пожълтяло листче с подгънати ъгълчета приканваше: “Търсим работници за строеж в далечна страна срещу щедро заплащане в злато. Обръщайте се към Барт Крушопън от Брее”. Листчето висеше много отдавна, но Галдо не помнеше някой да е проявил интерес към предложението.
Арвиболд не се виждаше никакъв. Галдо метна чантата зад гишето, излезе в коридора и тръгна към задната врата. Искаше да поседи в градината. Но пейката край обраслата с бръшлян каменна стена се оказа заета. Седнал в сянката на бряста, Арвиболд съсредоточено разглеждаше някакъв свитък, навярно пристигнал с пощата от Сберипът.
Свитъкът от дебел бледокафеникав пергамент беше завързан със златен ширит и запечатан с тежък печат от червен восък. Галдо с любопитство се вгледа във вдлъбнатото изображение върху восъка: пламък, под който се кръстосваха счупена секира и разтворени ковашки щипци. После погледна адреса. На първия ред имаше няколко странни знака, а по-долу беше изписано с едри, грубовати руни:

БАР-ЕН-ХАЗАД
В ЕРЕД ЛУИН (СИНИТЕ ПЛАНИНИ)
ДО ДОСТОПОЧТЕНИЯ ТУЛИ
ОТ РОДА ХАЗРИНОВ

– Писмо до джудже… – промърмори объркано той. – За пръв път чувам подобно нещо по нашия край.
– И аз също, момчето ми, аз също – отвърна старецът и угрижено поклати глава. – Странно е туй, не ще и дума. Странно и обезпокоително, бих казал. Ала не е работа на пощальона да обсъжда кому ще достави пратката. Нали знаеш, в дъжд и суша, в пек и мраз… – Той помълча, после пак поклати глава и като въздъхна, отсече решително: – Още утре тръгвам към Сините планини.
При тия думи Арвиболд неволно разтърка ревматичното си коляно. Това не убягна от погледа на Галдо и той с готовност предложи:
– А защо да не отида аз? Доста път е до Сините планини, един ден няма да стигне и сигурно ще трябва да се нощува по пътя. Има ли смисъл да се товариш излишно?
Арвиболд се поколеба съвсем малко, колкото за приличие, после махна с ръка.
– Какво пък, върви. На вас, младите, само ви дай да скитате по широкия свят. Като поостарееш ще разбереш онова стихче

Нозете млади дирят път,
полета и цветя.
На старост дай им роден кът
и топло край жарта.

Той се позамисли, стана с въздишка от пейката и бавно тръгна към вратата.

Утрото на следващия ден изгря мъгливо и влажно. През нощта бе валял дъжд и от клоните на бряста се ронеха тежки кристални капки, а локвите мътно проблясваха под ниското сиво небе. Оседланото пони на име Тропчо вече чакаше с унило наведена глава отвън, до задната порта.
– Хей, ленивецо, не се помайвай! – подвикна Арвиболд.
– Идвам, идвам! – долетя приглушеният отговор и Галдо изскочи на двора, дъвчейки в движение.
Издутата пощальонска чанта подскачаше зад гърба му. Всъщност вътре нямаше друга пратка освен свитъка за джуджето Тули, но като всеки предвидлив хобит Галдо се беше погрижил да си осигури достатъчно количество провизии за из път. Арвиболд забеляза, че изпод капака на чантата стърчи чучурът на малкото походно чайниче и шеговито подхвърли:
– Ти май не се надяваш много на угощение от получателя.
За негово учудване Галдо се смути и смотолеви неясно:
– Ами… нали знаеш… няма нищо по-хубаво от чаша чай сред природата.
Старият пощальон подигравателно вдигна вежди, но премълча. А Галдо изведнъж се разбърза, яхна понито и като махна с ръка, потегли към кръстопътя.
Отвъд страноприемницата пътят се изкачваше стръмно към билото на Белите ридове. Понито с усилие изпъпли дотам и от високото се разкри гледка на югозапад към низините, забулени в сенки и прозрачна утринна мъгла. Далече наляво се тъмнееше Западната гора, а отпред на хоризонта смътно трептяха бледите очертания на Далечните ридове, по чиито върхове вече светлееха първите лъчи на зората.
Скоро слънцето изгря и мъглата изчезна като по вълшебство. Тропчо вирна уши и ускори крачка, а когато достигна подножието на хълма, вече подтичваше с бодър тръс. Облаците отминаха на изток и над света отново се ширна необятният син небосвод, предвещаващ още един топъл пролетен ден. От крайпътните дървета долитаха птичи песни, лек ветрец люлееше високите треви и всичко подсказваше, че животът в Графството е такъв, какъвто трябва да бъде – спокоен и безметежен, без други приключения, освен това да доставиш пратка на някакво си джудже в Сините планини далеч отвъд границите на Западната околия.
Всъщност причината за приключението бе тясно свързана с личността на Вилко Палитрън от Подкулино – най-западното селце на Графството. От доста години Вилко работеше в местната поща и си беше спечелил славата на най-некадърния пощальон, който светът е виждал. Попадналите у него пратки неминуемо се озоваваха на погрешен адрес, редките официални послания от Голям Дълбалник отлежаваха със седмици и месеци в кантората, а когато трябваше да изпратят важно писмо, хобитите предпочитаха да изчакат докато техен познат потегли по работа към някое близко градче. Кметът Уил Къртокоп люто ругаеше Вилко и се заканваше първо да го напердаши със земеслона, а после да го прогони веднъж завинаги от пощенската кантора. Тия похвални намерения обаче срещаха едно непреодолимо препятствие: Подкулино беше населено с особено сериозни и здравомислещи хобити, тъй че никой от тях не желаеше да поеме пощальонската служба, а за закриване на кантората не можеше да става и дума.
По принцип правилникът изискваше пратката само да се достави до най-близката поща в желаната посока. Но в случая не можеше да става и дума за спазване на обичайната процедура. Вилко Палитрън просто щеше да затрие свитъка някъде, а подобно нещо не биваше да се допуска в никакъв случай. Именно затова Галдо държеше лично да стигне до тайнствения Бар-ен-Хазад.
Около час преди пладне той прекоси горската ивица по границата на Графството и навлезе в ничиите земи, а след още два часа вече наближаваше Подкулино, сгушено в източното подножие на Стражевите хълмове. Тук-там из околните ниви се мяркаха работливи хобити, но селските улици пустееха и Галдо без затруднение се добра до пощенската кантора. С неодобрение забеляза, че червената и златиста боя по стълба отпред се лющи, а вратата зее широко разтворена и всеки зложелател можеше да се добере до тайните на местната кореспонденция.
В сумрачната кантора лъхаше на мухъл, бронзовото гише беше позеленяло, стъклото зацапано от мухи и мазни пръсти, а на масата зад него се извисяваше прашна камара недоставени пратки. Задната врата също се оказа отворена и като мина през нея, Галдо най-сетне откри местния пощальон. Излегнат на припек сред буренясалата градина, Вилко мижеше срещу слънцето и съсредоточено чешеше рошавия си десен крак. Когато Галдо го попита как да стигне до Бар-ен-Хазад, той също тъй старателно се почеса по тила, дълго кокори очи от усилието да си припомни и накрая уверено заяви, че не е чувал за подобно място.
Честно казано, Галдо и не се бе надявал на по-добър резултат. Махна с ръка, напусна пощата и водейки понито за юздите тръгна по селските улици да търси упътване от някой друг местен жител. След дълго обикаляне най-сетне му провървя. Един стар хобит, който прекопаваше зеленчуковата градина в двора си, остави мотиката, избърса чело и бавно кимна.
– Да, знам го. Точно тъй, Бар-ен-Хазад, дето му викат Домът на джуджетата. Слушай сега, продължаваш все напред по стария кралски път към Сивите заливи. Ще минеш между нашите хълмове и Далечните ридове. След около два часа почвай да се оглеждаш наляво за отклонение от пътя. И си отваряй очите на четири, защото е тясно и занемарено. Не път, ами най-обикновена пътека. На разклона има и голям камък със стрелка и някакви неразбираеми знаци – джуджешка им работа. – Старецът помълча, огледа пришълеца от глава до пети и попита с нескрито съмнение: – Ами ти по каква работа си тръгнал да дириш джуджетата?
– Пощальон съм, идвам от Голям Дълбалник и нося пратка за тях. – За доказателство Галдо потупа издутата чанта. – Би трябвало да я дам на вашия пощальон, но нещо му нямам доверие.
Старият хобит издаде нещо средно между кашлица и презрителен смях.
– Ха! Надявай се ти Вилко Палитрън да тръгне на толкоз далечен път! Откога разправям аз да закрием селската поща – само ядове ни създава. Има си свестни пощальони и в Зелени кът, и в Голям дълбалник, и в Бели извор. Каквото трябва, ще ни го носят. Ама вече никой не слуша старите, тъй да знаеш, момко…
Личеше си, че отдавна не е срещал подходящ събеседник и иска да се наприказва. Галдо обаче беше гладен и изморен от дългия път, и държеше да провери на какво ниво е гостоприемството в местната пивница. Затова се сбогува набързо и тръгна обратно към центъра на селото.

Гостоприемството в местната пивница се оказа на много добро ниво и Галдо би се възползвал от него в пълна мяра, но все пак чувството за дълг надделя. След един набързо претупан обяд (не повече от час и половина), полят с една-единствена халба бира, той отново потегли. Скоро селото остана назад и древният път навлезе между полегати възвишения – отляво Далечните ридове, отдясно Стражевите хълмове. Унесен от пълния стомах, топлото слънце и плавната походка на Тропчо, Галдо клюмаше на седлото, от време на време сепнато надигаше глава, озърташе се към мирния монотонен пейзаж и пак задрямваше.
Беше минал може би около час, когато при поредното си събуждане той усети, че нещо в гледката се е променило. Разтърка очи. Да, над билото отдясно се издигаше стройна бяла кула – нежна и сякаш полупрозрачна като свещ върху празнична торта. Галдо спря понито и зарея замечтан поглед нагоре. Бе чувал да разказват за тази кула, че била построена в прастари времена от елфите и от нейния връх можело да се види морето. Много му се искаше да провери дали наистина е така, но сега имаше по-важна задача.
Той скочи от седлото, изтича за съчки до близката горичка, запали малък огън и сложи чайничето да ври върху два плоски камъка. Пламъците весело близнаха опушеното дъно, водата зашумя и не след дълго от чучура с тихо съскане бликна струйка пара. Тогава Галдо пристъпи към онова, което бе замислил още от предната вечер. Отвори чантата, извади пергаментовия свитък и поднесе печата към парата.
В оправдание на младия хобит трябва да се изтъкне, че макар отлично да разбираше колко зле постъпва, той просто не можеше да се пребори със себе си. Откакто видя свитъка, го мъчеше непоносимо любопитство да узнае какво е написано в него. Пръстите му просто трепереха от нетърпение. Ето, восъкът започваше да се размеква под горещата влажна струя. Краят на печата се отлепи от пергамента…
И в този момент Галдо усети как го обля вълна от непоносим срам, избухнала сякаш от зеления камък на гърдите му. Той бързо отдръпна свитъка и притисна с пръсти омекналия восък докато отново се залепи за пергамента. После изля чайничето върху огъня, прибра го в чантата и пак яхна понито.

Късният следобед отминаваше. Слънцето бе изчезнало зад Сините планини и дърветата горе по върховете се очертаваха като черни силуети на фона на бледото небе, а в низините се сгъстяваха сенки, когато Галдо най-сетне зърна вляво от пътя голяма островърха канара. Ако не беше предупреждението на стария хобит от Подкулино, едва ли би й обърнал внимание. Изглеждаше съвсем обикновена скала, отронена в незапомнени времена от високите планински зъбери. Покриваше я дебел слой мъх и лишеи, тъй че само внимателен поглед можеше да различи стрелката и полуизтритите тайнствени знаци по грапавата повърхност.
Галдо подръпна юздите и понито неохотно зави наляво по тесен и занемарен черен път. Дълбоки бразди в пръстта подсказваха, че оттук са минавали каруци, но над тях отдавна бе избуяла трева. Отляво се сплитаха непроходими храсталаци, отвъд които започваше гъста елова гора; каменистите склонове отдясно, осеяни с редки криви дръвчета, ставаха все по-стръмни. Над пущинака тегнеше плътна, неестествена тишина. Дори мекият тропот на копита сякаш се разтваряше мигновено в неподвижния вечерен въздух. Тропчо пристъпваше неспокойно, пръхтеше и мърдаше тревожно уши. Самият Галдо усети как го обзема неопределена боязън и в паметта му изплуваха разказите на Арвиболд за орки, гоблини и тролове. Тъкмо в такъв пущинак можеше да се очаква среща с подобни зловредни твари.
Опасенията му обаче се оказаха неоснователни. От храстите не изскочиха нито гоблини, нито тролове. След около половин час пътят зави надясно и спря пред широк отвор в скалата, преграден от масивна бронзова врата, върху която младият пощальон отново зърна странната емблема със счупената секира и разтворените ковашки щипци. Край вратата висеше на верига тежък железен чук. Галдо се поколеба, после слезе от понито, вдигна с усилие чука и удари по дебелата бронзова плоча. Мощен тътнещ звън разтърси потъмнелия метал, сетне се отдалечи и бавно заглъхна в скалните дълбини. Отново настана тишина.
Не се случи нищо. Хобитът чакаше, хвърляйки плахи погледи наоколо из гъстеещите сенки, а минутите му се струваха безкрайни. Най-сетне, когато вече се питаше дали да не тръгне обратно, някъде отгоре долетя скърцане и дрезгав старчески глас попита свадливо:
– Кой е?
Галдо вирна глава. Високо горе в скалата зееше малък отвор, през който се процеждаше мътна жълтеникава светлина. На нейния фон зърна нечия глава с ниско нахлупена тъмносива или черна качулка, тъй че лицето изобщо не се виждаше. Джудже трябва да е, помисли си той и отговори любезно:
– Добър вечер, почитаеми. Името ми е Галдо Бързолък, на твоите услуги. Идвам от Голям Дълбалник и нося писмо за достопочтения Тули от Бар-ен-Хазад.
– Писмо? – повтори недоверчиво джуджето. – От кого? Покажи го.
Без да откъсва очи от високия прозорец, Галдо пипнешком разкопча чантата, извади свитъка и го размаха над главата си.
– Ето. Не знам от кого е, но ми се струва, че идва отдалече.
Гласът на джуджето поомекна, но само съвсем малко.
– Добре. Влизай.
Хобитът с недоумение се втренчи в металната порта пред себе си.
– Как? – понечи да запита той, но когато отново вдигна глава, закачуленият силует бе изчезнал от прозорчето.
След миг получи отговор на въпроса си. Дълбоко в скалата някакъв скрит механизъм затрака, заскърца, зачегърта; двете тежки бронзови плочи трепнаха, разделиха се, бавно плъзнаха настрани и потънаха в камъка. Пред Галдо зееше дълъг мрачен тунел, в края на който едва-едва се мержелееше сивкава светлинка.
Той неуверено пристъпи от крак на крак. От усойния тунел го лъхна влажен, студен въздух и по гърба му пробягаха тръпки. Не изпитваше ни най-малко желание да навлиза в това тайнствено и страховито подземие, а когато подръпна юздите, усети, че и понито споделя неговата тревога.
Докато се колебаеше, из тунела прокънтяха нечии стъпки. Бледа светлина очерта отдясно отвор в скалната стена и началото на стръмни каменни стъпала, водещи нагоре. Стъпките приближиха, светлината стана по-силна и джуджето с качулката излезе от стълбището. С едната ръка то държеше стар железен фенер, вдигнат високо над главата му, тъй че цялото му лице тънеше в сянка.
Галдо леко се поклони и протегна напред свитъка. Очакваше джуджето веднага да го разгърне – а за целта трябваше да остави фенера на пода и поне отчасти да освети лицето си – но остана разочарован. Старото джудже само погледна печата, издаде някакъв странен звук, може би въздишка на удовлетворение, после пъхна посланието под дрехата си и кимна.
– Ела с мен.
– Защо…? – обърка се хобитът. – Нали вече донесох пратката. Късно става, трябва да си вървя.
– Точно защото е късно! – тросна се джуджето. – Не ще позволя някой да каже, че от Хазриновия дом са прогонили гостенин да се скита немил-недраг по вечерна доба. А и… нали вие, хобитите, имате обичай да гощавате пощальоните? Е, ние, джуджетата, също умеем да бъдем гостоприемни. Хайде, идвай.
Това вече е приказка, помисли си Галдо и тревогата му мигновено изчезна. Тунелът вече не изглеждаше нито толкова мрачен, нито толкова дълъг. Той отново подръпна юздите и тръгна след джуджето, а зад гърба му затропаха копитата на понито. Светлият отвор отсреща бързо се приближаваше и когато минаха през него, наоколо се разтвори неголяма долина с отвесни скални стени. Небето горе вече бе станало лилаво и в него една подир друга изплуваха ранни звезди, а долу сенките обгръщаха наклонената ливада, която се изкачваше към малък навес в отсрещния край на долината. Оттам долетя тихо цвилене. Тропчо наостри уши, изцвили въпросително и припна напред. Галдо се озърна към своя спътник, който все така държеше фенера високо над главата си.
– Остави го – кимна джуджето. – Ще пратим някого да се погрижи за него.
Отдясно в отвесната скала се тъмнееше нов широк отвор, преграден с дебела желязна решетка. Щом се приближиха, решетката с глух звън се вдигна нагоре и откри пътя към парадно стълбище, украсено със статуи на джуджета в бойни доспехи или с чукове в ръцете. На стената над първата площадка Галдо отново забеляза емблемата с щипците и секирата – този път изработена от бял мрамор.
От втората площадка започваше дълъг коридор в двете посоки. Джуджето зави наляво, отмина три врати, отвори четвъртата и въведе Галдо в просторна каменна зала, озарена от множество кристални светилници и от пламъците на току-що запален огън в голямо гранитно огнище. Почти по цялата дължина на залата се простираше тежка дъбова маса и в единия й край хобитът зърна обнадеждаващия блясък на чинии, подноси, чаши, прибори и захлупени блюда. Домакинът махна с ръка натам.
– Заповядай, седни и се гощавай до насита. Извинявай, че ще бъдеш без компания на трапезата, но тук сме свикнали да вечеряме рано и рано да си лягаме. Надявам се все пак гощавката да ти хареса, макар и приготвена твърде набързо.
Повече от набързо, помисли си Галдо с леко учудване. Кога успяха да запалят светилниците и огнището, кога успяха да сложат на масата всичко това?
Усетило удивлението му, джуджето лекичко се изпъчи и започна да вдига капаците на блюдата, обяснявайки със зле прикрита гордост:
– Предлагаме ти каквото може да се намери в нашето бедно жилище: хляб от крепка планинска ръж – черен, ала неописуемо вкусен и даващ сили за тежък труд и дълъг път; задушено месо от дива коза, мариновано цяла нощ в смес от медовина и тъмно пиво; картофи, печени на дъбова жар и поръсени с благоуханна планинска чубрица; курабийки с дъхав мед от мащерка; сирене от прославените мандри на Малък Дълбалник… и разбира се, несравнимата медовина, варена по тайна рецепта на Хазриновия род. Гощавай се, драги гостенино, а почувстваш ли умора, мини през онази врата в дъното. Там ще те чака всичко потребно за спокоен отдих. А сега моля да ме извиниш, но ще те оставя сам.
С тихи стъпки старото джудже се отправи към изхода на залата. Докато отваряше вратата, внезапен студен полъх отнякъде разлюля пламъка на светилника и Галдо зърна за миг брадата му, скрита до този момент в сянка. Беше учудващо рядка – просто снопче проскубани бели косми провиснали пред гърдите. Хобитът удивено поклати глава, но в следващия момент джуджето изчезна и той насочи цялото си внимание към трапезата.

След една нощ на спокоен сън върху мека постеля в уютна стаичка зад голямата зала, на разсъмване Галдо отново се озова пред портата на Бар-ен-Хазад, изпроводен от същото старо джудже. Без да излиза от сянката на тунела, то му махна с ръка и лекичко се поклони.
– Желая ти лек път, вестоносецо. Благодаря за добрите вести, които ми донесе… и извинявай, ако с нещо сме те засегнали. Ние, наугримите, сме малко саможив и затворен народ, а нашият Хазринов род стана още по-саможив откакто се засели из тези планини.
Не ще и дума, странен народ са тия джуджета, помисли си Галдо докато яздеше обратно към кръстопътя. Сякаш крият някаква тайна… и много бих искал да я узная, но това едва ли някога ще се случи.
Той дори не подозираше, че много скоро ще узнае тайната на Хазриновия род.

На младини Хаджи Филю работел в полицията.
Една нощ възмутени граждани му се обадили, че край Босфора шум се вдига, лъскат саби, щитове (според някои очевидци били лъскани и бастуни).
Хаджи Филю веднага пристигнал и сложил край на тия безобразия, а организаторът – някой си Симеон – бил наказан да мете улиците 15 дни според Указа за дребното хулиганство.

Глава втора
Пролетната поляна

Фермерът Живоплет от Язови бърлоги въздъхна с дълбоко удовлетворение, смукна лулата си и пусна облаче дим към тавана. Зад гърба му се чуваше тихо дрънчене и потракване – госпожа Живоплетова събираше от трапезата празните чинии, дечурлигата продължаваха да дъвчат с гаснещ ентусиазъм, а Старикът отдавна дремеше на трикракото столче в топлото ъгълче до огнището с недоядено парче баница в скута.
Застанал до страничния прозорец на голямата трапезария (най-уважаваното помещение във всеки достоен хобитов дом), Живоплет хвърли поглед навън към заснежените ниви, блестящи като сребро в синкавото лунно сияние. Земята дремеше под дебелата бяла покривка, чакайки да се събуди напролет. При тая мисъл в мазолестите му длани се надигна като сърбеж желанието да стисне излъсканата дръжка на лопатата – ала тъй като до пролетта имаше още много и много време, той прогони сърбежа като се завъртя, взе от масата празната халба и пристъпи до буренцето да си налее още бира.
В този момент откъм двора долетя песен – тъй гръмогласна, че стъклата на прозорците задрънчаха:

Хей, стопанки и стопани,
в празничната нощ събрани,
чуйте: весела гълчава
в този миг ви призовава
да оставите трапезите
и на прага да излезете,
че дружина юленари
е донесла чудни дари!

– Тате! Тате! Юленари! – провикнаха се в един глас дечурлигата и хукнаха към вратата.
Живоплет обаче ги спря с рязък жест. Изчака пивото да стигне почти до ръба, после с бавна, достойна крачка отиде да отвори и застана на прага изпъчен, с лула в едната ръка и халба в другата.
На двора стояха петима млади хобити – и трябваше да се признае, че са юленари за чудо и приказ. По алените им плащове лъщеше сребърна и златна бродерия, челата и тоягите им бяха окичени с венци от елови клонки, а на раменете им висяха тежки, издути торби.
– Привет на теб, добри ми стопанино, и на всички в този достопочтен дом! – звънко изрече предводителят на групата който стоеше малко пред останалите четирима. – Желаем здраве на теб, на достойната ти стопанка и на многобройната ти челяд…
– И на добитъка, и на добитъка! – развълнувано вметна най-дребният юленар, чийто плащ се влачеше по снега, а тоягата стърчеше три педи над главата му.
Предводителят дружески го перна по главата, от което венецът се килна над едното око на дребосъка, сетне тържествено продължи:
– И на добитъка, а също така на кокошките и на кучето, както се канех да кажа, преди да бъда тъй безцеремонно прекъснат. Желаем ти още, добри ми стопанино, пролетни дъждове и лятно слънце в изобилие, небивала реколта от жито и от прославените ти картофи, за които чухме, че по-добри няма от тук, та чак до Фуков край. – Младият хобит се завъртя и огледа останалите четирима. – Кажете, дружина: Да бъде!
– Да бъде! – провикнаха се всички в един глас и удариха с тоягите си по замръзналата земя.
– Щом е тъй, влизайте, драги гости – рече Живоплет, чието сърце се беше размекнало при споменаването за картофите. Наистина се гордееше с тях и обичаше да му го напомнят. – Стопанке! Ще се намери ли с какво да нагостим тия младежи?
– Ами… скромна ни е трапезата, но все ще измислим нещо – подвикна отвътре с фалшива скромност госпожа Живоплетова. – Хайде, не се помайвайте, ами влизайте, че отлетя топлото!
Но предводителят на малката група поклати глава.
– Чакай малко, добри стопанино. Трапезата си е трапеза, ала първо работа трябва да свършим. Знаеш ли ти, достойни труженико, че в чифлика ти се е завъдила зла сила?
– Брех! – смая се престорено Живоплет. – Не думай! Че как тъй ни е сполетяла такава беда? Сигурно нещо грешиш.
– Мирто Търнокопсън никога не греши! – гордо заяви водачът. – Но да знаеш, почтени земеделецо, спукана й е работата на злата сила, щом са дошли юленари от Голям Дълбалник. – Той отново се завъртя към дружината си и ревна с пълен глас: – Действайте, момчета!
Усмихнат до уши, Живоплет смукна лулата, отпи солидна глътка бира и прекрачи на двора. Бършейки ръце в престилката си, на прага зад него застана стопанката, а от двете й страни се струпаха четирите им деца. Подобно зрелище в никакъв случай не биваше да се пропуска – то беше върхът на празника и ако се разиграеше добре, щеше да стане повод за коментари поне до средата на лятото.
И трябва да се каже, че юленарите не разочароваха очакванията на публиката. Подвиквайки си развълнувано и деловито, те търчаха насам-натам из двора, надничаха под навеса, зад купчината дърва, в коритото за поене на добитъка и къде ли не още. Но усилията им може би щяха да останат безплодни (поне тъй изглеждаше), ако злата сила не бе решила сама да изскочи с див рев от плевнята. Беше тъй страшна, че трите момчета подскочиха уплашено, а малката Диворозка се вкопчи с две ръце в крака на майка си и зарови лице в полите й. Дори Живоплет леко се сепна и разля малко бира върху жилетката си, като видя тая дребна, но изумително грозна фигура с черна броня и ръждясал рогат шлем.
– Дръж! Дръж! – разкрещяха се петимата юленари и с размахани тояги се нахвърлиха върху чудовището.
Странно, но щом върху шлема на злата сила се посипаха кънтящи удари, тя моментално загуби всякаква войнственост и търти на бяг с жални вопли:
– По-леко, бе момчета! Не сме се разбирали така! Ще ме пребиете!
Цялата потеря изчезна зад ъгъла на хамбара, откъдето долетяха още няколко удара и приглушени крясъци, после всичко стихна и разгорещените юленари се върнаха, намествайки венците върху главите си. След малко всички бяха в топлата трапезария и Живоплет затвори вратата, а децата нетърпеливо се струпаха около торбите на гостите, откъдето започнаха да излизат подаръци. За стопанина – лула във формата на тролска глава с щръкнали кучешки зъби и очи от червени стъкълца, толкова грозна, че Живоплет моментално се влюби в нея. За госпожа Живоплетова – лакирана кутийка от розово дърво с игли и разноцветни конци за бродиране. За Старика – широк плетен пояс от зелена прежда, който можеше да послужи и като шал. (Той дори не отвори очи, само сънено промърмори “Много хубаво, много хубаво”, после премлясна и пак се унесе.) За трите момчета – кречетало, лък-играчка с кръгла сламена мишена, и мъничка дървена ферма с крави, понита и свине (съвсем като истински), а за малката Диворозка – чифт обички със сини камъчета.
– Е, момци, сядайте на трапезата – рече Живоплет. – Дълъг път сте били, а от туй здравата се огладнява. – И докато юленарите се настаняваха около масата, той продължи: – Та, казвате, чак от Голям Дълбалник идвате. Как тъй ви хрумна да навестите наше село?
– То тъй стана, щото Фалто Зеленак и неговата дружина щяха… – започна малкият Халфи, но Мирто му изшътка свирепо и пое обясненията в свои ръце.
– Сигурно и ти, драги ми стопанино, си бил някога юленар, та знаеш: който пръв тръгне и най-добре се представи, обира благодарностите и лакомствата, а за останалите… ами, каквото остане, нали разбираш. Е, не искам да се хваля, но нашата дружина всяка година изпреварва другите, та чак ни дожалява за тях. (Мирто лапна парче от знаменития картофен пай със сирене на госпожа Живоплетова, ококори се възхитено, преглътна и продължи.) Има един Фалто Зеленак, добро момче, между нас казано, но хич не му върви с юленуването. Пък си рекохме: нека не му се пречкаме тая година на клетия Фалто, поне веднъж да си похапнат до насита неговите момчета. И ето ни тук.
– Благородно – одобри Живоплет и пусна облаче дим към тавана. После се сети за нещо. – Ами нашите момци как ви приеха, като им се натресохте? Не ми се вярва да са били много доволни.
– Не бяха – призна Мирто и смутено подсмръкна при спомена. – Замеряха ни със снежни топки.
– Ама и ние не им останахме длъжни – намеси се развълнувано Халфи. – Пък после, като видяха злата сила…
– Брех! – подскочи на стола Живоплет и едва не изтърва лулата. – Абре, младежи, къде ви е злата сила? Забравихте го навън туй момче! Ще премръзне!
Мирто също се сепна, но само за миг, и веднага отправи повелителен поглед към Халфи. Без да чака други команди, дребният хобит хукна навън да дири Галдо. Откри го зад ъгъла да гризе унило геврек със сусам, седнал на завет до някаква стара бъчва.
– Айде бе, Галдо! – провикна се нетърпеливо Халфи. – Всички само тебе чакат! Да знаеш каква трапеза са спретнали стопаните, шапката ще ти падне… чайникът, де – ухили се той.
Галдо смъкна продънения чайник от главата си, огледа го с отвращение и го захвърли до бъчвата. После повлече нозе подир Халфи, като се препъваше в долния край на нагръдника. Беше го обзела някаква странна умора и в ушите му тихо звънтеше, а щом влезе в трапезарията, от топлото изведнъж го втресе. Това не убягна от зоркия поглед на госпожа Живоплетова, която тревожно вирна ръце към тавана и възкликна:
– Леле божке, туй дете е простинало! Сядай, сядай тук до огнището. Ей-сегичка ще ти направя греяно вино със сушени малини. И го свали това желязо, че да се стоплиш.
– Не мога – измънка гъгниво Галдо.
И наистина, поради липсата на ремъци приятелите му бяха използвали канапа толкова щедро и с толкова много възли, че сега нагръдникът просто нямаше как да се свали. Той се намести криво-ляво на топло до дремещия Старик и се заслуша в приказките около масата.
– Та, като видяха каква зла сила си имаме – обясняваше Мирто, – вашите момци веднага схванаха, че с общи усилия ще постигнем много повече, отколкото поотделно. Обиколихме Язови бърлоги от край до край и смея да твърдя, че в селото никога не са виждали такова юленуване. Щяхме да доведем момчетата и при теб, драги стопанино, ама те бяха преяли, та не им се идваше насам.
– Да, добре си похапваме по нашия край – рече Живоплет с нескрита гордост.
След малко едрите ръце на госпожа Живоплетова поднесоха пред лицето на Галдо голяма глинена чаша с горещо вино, от което лъхаше аромат на малини. Той вдигна очи към нея и сърдечната усмивка върху кръглото й добродушно лице го сгря още преди да бе отпил първата глътка.
– Пий, момко, пий додето е още горещо – подкани го тя. – Веднага ще ти олекне.
Наистина, от виното по цялото му тяло се разля мека топлина, сетне го налегна дрямка и той се унесе в неспокоен сън, из който се мяркаха ту опулените очи и рошавите бакенбарди на Бандобрас Тук, ту размаханите тояги на юленарите и безбройните трапези, през които бе минал тази вечер. Опомни се едва когато Мирто го разтръска за рамото.
– Хей, Галдо, стига си спал. Време е да си вървим.

Луната вече преваляше и бледите й лъчи хвърляха милиарди искрици по заснеженото поле. Ставаше все по-студено и снегът скриптеше под нозете на малката група. Мразовитият въздух беше съвършено неподвижен, в ясния небосвод горе грееха ярки звезди, но на север небето тънеше в непрогледна чернилка – оттам се задаваха буреносни облаци.
Прегърбени под товара на тежките торби с лакомства, юленарите крачеха бавно, сякаш замаяни от онази странна магия на малките нощни часове, когато в ушите тихо звънти и времето забавя своя ход. От време на време си разменяха по някоя дума, но веселието на празника отдавна се бе изпарило и разговорът не вървеше. Сега всички си мечтаеха само за топла стая и мека постеля. Галдо се тътреше най-отзад и сега повече от всякога приличаше на нещастен и жалък орк от древно предание.
Светлините на Язови бърлоги отдавна бяха останали далече назад. Вече наближаваха мястото, където пътят навлизаше в гората, когато Галдо ненадейно запя с удивително ясен и звънък глас сред глухата тишина:

В отминал ден през лес зелен
край китен лъг вървях
и в полумрак, сред гъсталак
там портичка видях.

Под цъфнал дрян, зад стар бръшлян
тя крие таен път
и сам не знам защо натам
нозете ме влекат.

Бленувам я, сънувам я
в среднощни часове
и будя се, и чудя се
къде ли ме зове.

Към що и как, по кой ли бряг,
под кой ли небосклон
ще тръгна аз в незнаен час
далеч от роден дом?

Песента звучеше тъй странно, че смаяните юленари спряха на място и се вторачиха в Галдо. Мирто се опомни пръв.
– Откъде знаеш тая песен – попита учудено той. – За пръв път я чувам.
Галдо с усилие поклати глава.
– И аз… – Сега гласът му прозвуча съвсем различно, глухо и дрезгаво. – Сякаш изведнъж ми дойде отвътре съвсем самичка. – И той отново подхвана: – Към що и как, по кой ли бряг, под кой ли небосклон…
Но не довърши. Внезапно извърна глава и отправи поглед към един жив плет сред полето, недалече от гората, в който се тъмнееше малка дървена портичка.
– Вижте – избъбри унесено той и посочи с ръка. – Вижте как странно трепти лунната светлина по онази портичка.
Всички се вгледаха. Може би наистина имаше нещо необичайно в трептенето на лунните лъчи по живия плет и портичката. Но така и не успяха да разберат дали наистина е така, защото неочаквано Галдо се втурна натам. Тичаше с изненадващо лека стъпка, без да обръща внимание на виковете зад гърба си. Лунният блясък по заснежената портичка го влечеше неудържимо. Още десет крачки… пет… само една…
Пръстите на протегнатата му ръка докоснаха дървото, покрито с тънка ледена коричка, и внезапно лунната нощ помръкна. В тишината нахлу свирепият вой на виелица, черните облаци кипнаха като вещерски казан, обгърнаха цялото небе и над полето се възцари непрогледна тъма. Вълшебството секна като отрязано с нож. Изтрезнял, Галдо се огледа, но не виждаше дори пръстите на протегнатата си ръка.
Из виелицата с див кикот прелитаха зловещи тъмни силуети. Луната надникваше за миг през парцаливите вихрени облаци и пак изчезваше.
– Галдо-о-о! – крещяха едва доловими далечни гласове през воя на вятъра. – Галдо-о-о! Къде си?
– Тук съм! – извика задавено той, но вихрушката хвърли в устата му шепа сняг и го накара да се разкашля.
Нощната буря бе страшна. Бесният напор на вятъра сякаш връхлиташе Галдо от всички страни едновременно. Зашеметен, оглушал и загубил всякакво чувство за посока, той залиташе с протегнати ръце през неравното заснежено поле, препъваше се в камъни и буци пръст, и отчаяно се мъчеше да открие пътя, където бяха приятелите му. Ала от пътя нямаше и помен. Виковете бяха заглъхнали. Сковаваше го непоносим студ, крачките му ставаха все по-бавни, а снегът под нозете му все по-дълбок. Вече затъваше не до глезените, а до средата на прасеца, почти до коляното, веднъж хлътна до кръста и успя да се измъкне с цената на невъобразими усилия.
Стори му се, че виелицата леко отслабва. Бурята отминава, помисли си радостно той, но после протегнатите му ръце докоснаха гладката кора на буков дънер и Галдо разбра, че неусетно е навлязъл в гората. Беше се изгубил окончателно. Нямаше представа накъде да върви, но да стои на едно място би било пагубно и той с усилие повлече напред изтощените си нозе.
Не знаеше колко време е продължил да се тътри из мразовитите вихрушки. Вкочаненото му тяло вече не усещаше болка, когато се блъскаше в дърветата. Безжизнената, ледена нощ проникваше до костите му, прогонвайки дори спомените, че има и друг свят, свят със слънце, топъл дом и живот.
Ненадейно опората под краката му изчезна. Галдо залитна, пропадна надолу и затъна в сняг до гърдите. Вече нямаше сили да се бори и след няколко немощни движения с лакти той остана да лежи в дълбоката преспа. Из снагата му плавно се разля мека топлина; обзе го безметежен покой. Не желаеше нищо друго, освен да заспи, да си отпочине от безсмисленото лутане из пущинака. Пред очите му затанцуваха светли искрици. Отначало той си помисли, че му се привижда и понечи да разтърка очи, сетне се отказа – щеше да е прекалено голямо усилие.
Не, не му се привиждаше! Искриците ставаха все по-ярки, наближаваха, превръщаха се в отчетливи светлинки сред завесите от стремглаво прелитащ сняг. Цяла колона от неясни фигури крачеше през нощната гора. Елфи, осъзна с лениво смайване Галдо, истински елфи, за които бе чувал само в разказите и приказките на стария Арвиболд! Всеки от тях носеше в ръка къс жезъл с малка кристална лампа на върха. Вървяха един подир друг, без да обръщат внимание на студа и свирепия вятър, който развяваше косите и дрехите им; вървяха и пееха с невъобразимо прекрасни гласове, напомнящи звън на кристални камбанки:

Арм-лоомеа нурте а-ленка салка еленни
сий’ хуине туупе хрив-таур яс даер форенни
нан’ салка аранка еленлос пелу галад калмалие.
Ле Елберет тултсен синоме тен алмарелие.

Бурни облаци скриха бавния танц на звездите
и със сенки от севера зимната нощ е покрила горите,
но танцуват снежинки-звездици на лампите в яркия плам.
Ти, Елберет, за почуда и радост изпрати ги нам.

Галдо искаше да извика, но от гърлото му не излетя нито звук; искаше да размаха ръце, но само пръстите му потрепнаха едва-едва и отново застинаха. Върволицата на елфите бавно мина край него и започна да се отдалечава. Лампите на първите вече се смаляваха, чезнеха сред дърветата и виелицата. Сърцето на хобита се сви от безнадеждност и отчаяние.
В този момент последният елф от колоната се озърна. Погледите им се срещнаха – единият изпълнен с учудване, другият с безмълвна молба за помощ. После изтънялата нишка на сетните сили се скъса и Галдо потъна в забрава.

Събуди го нежно зелено сияние. Галдо примига, надигна се на лакти и хвърли поглед наоколо. Лежеше насред поляна, обрасла с крехка млада трева, а над него се лееше мека светлина като слънчеви лъчи, пронизващи короните на току-що разлистени букове. Сякаш някакво незнайно вълшебство го беше пренесло от лютата зима в разгара на пролетта. Но като се огледа, той разбра, че не е точно така. Извън пролетната поляна се разстилаше все същата мрачна зимна гора, из която продължаваше да бушува виелица.
Елфите бяха тук – около дузина, облечени в бели и зелени дрехи. Някои от тях бавно крачеха насам-натам из поляната, други си почиваха, облегнати на гладките букови стъбла, трети бяха насядали на скромно пиршество. За чаши им служеха изящните фунийки на големи бели цветя, каквито Галдо виждаше за пръв път, а вместо чинии използваха овални и лъскави тъмнозелени листа.
Хобитът седна и едва сега откри с изненада, че някой го е отървал от доспехите. Нагръдникът лежеше в тревата до него и дори канапът беше грижливо намотан на кълбо. Сред пищната зеленина това почерняло от мръсотия желязо изглеждаше още по-грозно. Галдо побърза да извърне поглед настрани и се сепна – без да усети елфите се бяха струпали около него.
– Привет, Галдо Бързолък – възкликнаха те със смях. – Привет на теб, славен пощальон и още по-славен юленар. Никога не бяхме виждали толкова страшна зла сила, а това заслужава угощение.
Един от тях пъхна в ръката му чаша, друг му подаде листо с няколко курабийки, от които лъхаше тъй вълшебен аромат, че Галдо сам не усети кога лапна първата и посегна към втората. След минута от курабийките нямаше и следа. Той отпи от чашата. На вкус питието напомняше прохладна изворна вода, но разливаше по жилите весела бодрост като в слънчево пролетно утро, когато ти се иска да избродиш целия свят.
– Истинският юленар си личи по апетита – разсмяха се отново елфите. – Е, Галдо, забрави ли, че юленарите носят подаръци? Какво ще ни подариш?
Галдо смутено се озърна към торбата си. Знаеше, че е пълна с гевречета, канелени питки, парчета баница и други вкусотии, но след угощението на елфите всички тия лакомства му се струваха недодялани. Той въздъхна и разпери ръце.
– О, прекрасни народе – срамежливо изрече той. – Бих се радвал да дам на всеки от вас най-чудесния подарък на света. Но вижте – не ми е останало нищо друго освен едно кълбо канап и този грозен нагръдник.
Предводителят на елфите пристъпи към него.
– И най-грозният подарък може да бъде скъп, ако е даден от сърце, Галдо Бързолък – тихо изрече той. – Не се притеснявай, подари ни каквото желаеш.
Галдо се поколеба, сетне въздъхна дълбоко, пое нагръдника и го протегна към предводителя. Странно, но елфът също се поколеба. После ръцете му докоснаха подаръка и тогава се случи нещо невероятно. Нощното зимно небе мигом се изчисти от облаци и в бездънните му простори грейнаха безброй ярки звезди. Над поляната полъхна лек, топъл вятър, който разлюля младата трева. По нагръдника пробяга сияние и почернелият метал изведнъж заискри с ослепителната белота на сребро. И в същото време зеленият камък с тих пукот се отрони от гнездото си и падна в нозете на хобита.
Гласовете на елфите рязко замлъкнаха като отрязани с нож, сетне отново се надигнаха в тих, развълнуван шепот.
Предводителят остави настрани блесналия нагръдник, кръстоса ръце пред гърдите си и се поклони.
– Подаръкът ти е по-щедър, отколкото можеш да си представиш, Галдо – каза той. – Не знам по какво чудо е попаднал в ръцете ти, но за нас е върховна чест да го получим и ще ти бъдем благодарни навеки за него.
Трудно е да се опише какво изпита в този момент скромният чирак-пощальон от Голям Дълбалник. В сърцето му се бореха изумление, гордост, смътна тревога и парещо любопитство.
– Но защо говориш така? – възкликна той. – Какво толкова ценно има в този нагръдник? И какво толкова съм сторил? Та той просто се въргаляше сред вехториите в Дома на матомите и аз…
Старият Арвиболд неведнъж бе казвал на Галдо, че езикът му е по-бърз от мисълта, но за щастие този път той се опомни навреме и прехапа език. Не се гордееше със снощната си постъпка.
– Това е нагръдникът на Еарендил – произнесе тържествено предводителят и при това име всички елфи склониха благоговейно глави.
– А кой е Еарендил? – попита Галдо.
Този път елфите се разсмяха звънко, но в смеха им нямаше нищо обидно – така се смеем на детската наивност, от чистата радост да си припомним времето, когато сме правили първите крачки в безкрайния и удивителен свят. Дори предводителят не се удържа от усмивка. После посочи нагоре, където сред черния небосвод една звезда грееше по-ярко от всички останали.
– Ето го. Звездата, която вие наричате Зорница или Вечерница, ала всъщност това е Еарендил Полуелф, най-великият мореплавател из безконечните простори отвъд пределите на мирозданието.
– Не разбирам – обърка се Галдо. – Как може този Еарендил да бъде звезда? Как е попаднал при нас неговият нагръдник? И какво общо имам аз с всичко това?
Предводителят се приведе за да го погледне право в очите и този път погледът му беше замислен и леко печален.
– Чуй ме що ще кажа в отговор на последния ти въпрос, Галдо Бързолък от Голям Дълбалник. Всички ние крачим по своя път през живота и не знаем накъде ще ни отведе той. Понякога попадаме на чужда диря и тръгваме подир нея. Друг път дори не знаем, че има такава диря – просто се отклоняваме от утъпкания друм заради красиво цвете, птича песен или ромон на далечен поток. И ако някой ни попита защо сме го сторили, ще отвърнем, че е било случайност. Но кажи ми, Галдо, случайност ли беше, че в зимната гора срещна именно нас? Случайност ли беше, че те видяхме точно когато произнасяхме името на благословената Елберет? И… – Той посочи надолу – … случайно ли този камък се отрони в нозете ти? Знай, Галдо, точно така е станало с теб. Неусетно си тръгнал по диря величава и славна, започваща тъй отдавна, че малцина дори са чували за началото й. Не знам що те чака занапред, ала мога да се досетя, че ти предстоят тежки изпитания и велики дела. Знам още, че не е лека подобна участ за един от скромния и простодушен народ на хобитите. Но тръгнем ли веднъж по съдбовния път, няма връщане назад. Защото колкото и да си говорим за случайности, в този свят няма нищо случайно откакто Валарите запели своята песен пред трона на Еру Илуватар.
– А кои са Валарите? – попита Галдо.
Елфът се разсмя и вдигна ръце.
– Няма спасение от хобитовото любопитство. За да ти отговоря, би трябвало да разкажа цялата история за сътворението на този свят, наречен Арда, ала за такъв разказ не биха ни стигнали много и много нощи, а утрото вече наближава. Знай само, че Валарите са всемогъщите властелини, които в зората на времето сътворили света чрез своята песен и до днес бдят над него от Безсмъртните земи отвъд Разлъчното море. Знай още, че най-могъщият от тях се разбунтувал срещу волята на Еру и много беди произлезли от това, докато накрая избухнала Войната на гнева. И в тази война решаваща роля изиграл Еарендил. Защото онзи, чието име не споменаваме и го наричаме Черния враг, събрал сред пущинаците на Севера страховита войска и хвърлил цялата нейна мощ срещу армиите на Запада.
Галдо бе притворил очи, за да слуша по-добре, и неусетно пред вътрешния му поглед се разкри онази картина, която бе зърнал за миг в Дома на матомите. Но този път не изпита страх. Изпълваше го само вълнение и възхита от невероятната гледка. През безплодната пустош крачеше армия от величави гиганти в бляскави доспехи и ударите на мечовете им прорязваха клисури в скалистите хълмове. Напразно се опитваха да ги спрат несметни пълчища от дребни и грозни твари – орки, досети се Галдо – и страховити демони от огън и черна сянка. Все по-назад и по-назад отстъпваха враговете – към планина, увенчана с чутовна кула, над чийто връх се виеха черни облаци и танцуваха мълнии. Битката изглеждаше вече решена, ала ненадейно в подножието на планината зейнаха мрачни отвори и оттам излетяха стотици дракони. Трепнаха и се огънаха под техните удари редиците на нападателите. Но тогава в бледия виолетов здрач на вечерното небе грейна звезда. Все по-ярка ставаше тя, все по-близо идваше и се превърна в прекрасен бял кораб със сребърни платна, на чието кормило стоеше снажен воин. Шлемът му беше елмазен, нагръдникът – сребърен, украсен със зелен камък (моят нагръдник! – възкликна мислено Галдо); в едната си ръка стискаше дълъг стоманен меч, в другата могъщ двойно извит лък. А на челото му сияеше безценен камък с омайна, неописуема светлина, пораждаща ненаситна жажда да я гледаш до края на дните си. Подир кораба летяха огромни орли и тази крилата войска отблъсна неудържимия напор на драконите.
Сетне видението се разпадна на отделни късчета. Галдо видя как абаносовите стрели на небесния воин повалят дракон подир дракон. Видя как огнен драконов дъх обгори доспехите на Еарендил и нагръдникът му с разкъсани ремъци полетя зад борда на кораба. Видя как долу вражеските армии дирят спасение в отчаяно бягство. Видя как нощта отминава и по изгрев слънце последният, най-могъщият черен дракон се хвърля в свирепа атака срещу летящия кораб. Люто блесна в утринните лъчи острието на меча и обезглавеното драконово туловище рухна със страховита сила право върху кулата на врага. Срутиха се мощните стени, потрепера цялата планина и нападателите нахлуха в подземните крепости. Галдо чу как под техните удари падат дебели железни врати, как се разбиват каменни зидове и как с диви писъци загиват сетните бранители на нечестивата твърдина. Сетне настана тишина и той разбра, че сега ще изведат от най-дълбокото подземие върховния пленник.
Но не желаеше да го види. Изпълваше го нещо повече от неприязън – някаква дълбока погнуса. Това е само сън, каза си той. Сън е, аз съм заспал и не желая повече да сънувам.
Видението изчезна. Налегна го истинска, дълбока дрямка и в просъница му се стори, че пак чува далечни гласове да го викат:
– Галдо-о-о! Галдо-о-о!