Веднъж Хаджи Филю гостувал на своя приятел Исак Нютон, който имал навика винаги да си носи бележник, за да записва мъдрите мисли, които го спохождат. Но тъй се случило, че при игра на крокет великият физик си изкълчил ръката и затова помолил своя български приятел да води записките за няколко дни.
Докато двамата се разхождали из една ябълкова градина, върху главата на Нютон паднала тежка ябълка. Ударът бил твърде болезнен и ученият не се въздържал от нецензурно (и малко несвързано) възклицание:
– Fucking mother apple!
Тук Хаджи Филю изпаднал в сериозно затруднение. От една страна неговото вродено благоприличие не му позволявало да запише подобни приказки. От друга страна – нямало как да наруши поетото задължение. След дълги размишления той решил да направи компромис и записал съкратено в бележника:
Върху главата на Нютон падна ябълка.

F = m. a
Няколко години подир този случай Нютон се ровел из старите си записки и открил трите загадъчни букви. Дълго се чудил какво може да означават, но така и не проумял. Накрая махнал с ръка и ги публикувал като Втори закон на Нютон.

ЧАСТ ПЪРВА
ПЪТЯТ КЪМ СИВИТЕ ЗАЛИВИ

Щом зима се озъби пак
и камък пука в леден мрак,
замръзва вир, замръзва лес –
не тръгвай в Пущинака днес!
Дж. Р. Р. Толкин
“Властелинът на пръстените”

Глава първа
Юле

След топлата, благодатна есен на 861 година настана ранна и мразовита зима. Първият сняг падна още в началото на ноември и продължи да се трупа ден подир ден, докато покри полята, нивите, горите и хълмовете на цялото Графство с дебел пухкав килим. Затрупани чак до покривите, градчетата и селцата на хобитите се разпознаваха само по дългите стълбове синкав пушек, увиснали неподвижно над всеки комин в спокойния, кристално чист въздух. Беше настанал любимият за всички хобити месец пред-юле* – време за отдих и изобилна трапеза.

* Отговарящ приблизително на нашия декември.

Но докато родителите им се отдаваха изцяло на удоволствията на самостоятелни или общосъседски гощавки, излизайки само от време на време колкото да разчистят пъртината в двора и преспите около прозорците, малките хобитчета бяха навън от тъмно до тъмно. Всяко що-годе прилично баирче се превръщаше в тяхно царство за пързаляне с шейни или върху дъното на собствените панталони, за бой със снежни топки, правене на снежни тролове, въргаляне из преспите и увековечаване на собствени “портрети” чрез падане по гръб върху снега с разперени ръце. А там, където нямаше възвишения, те мъкнеха усърдно вода и си устройваха пързалки направо на улиците, без да се обезсърчават от възмутените съседи, които често засипваха с пепел лъскавите ледени писти.
Ала за хобитчетата от Голям Дълбалник на Белите ридове имаше още една зимна радост – да гостуват в ранните вечери на стария пощальон Арвиболд Многознай.
Загубил цялото си семейство през страшната Година на Сянката, старият Арвиболд обичаше безумно децата, а те, усещайки инстинктивно неговата искреност, му се отплащаха със същата привързаност. Не минаваше ден, без поне десетина от тях да му гостуват – напролет и лете се събираха под високия бряст в задната градина, а през есента и зимата идваха на печени кестени в дома му, край камината. Макар и не твърде заможен, Арвиболд не жалеше угощенията за своите многобройни гости. Но не скромните лакомства привличаха тълпите от хобитчета, а неизчерпаемите приказки, предания и увлекателни истории, които старият пощальон знаеше със стотици. Насядали край буйния огън, малките гости го слушаха със зяпнали уста и сякаш се пренасяха в някакъв друг свят, изпълнен с чудеса и вълшебства. На неизменен успех се радваше любимата приказка за добрия трол, който месел погачи и всевъзможни сладкиши за своите приятели. Щом историята започнеше, хобитчетата почваха възторжено да се въртят на трикраките табуретки, а към края не издържаха и подхващаха в хор заедно с разказвача:

На Стария трол по вратата заблъскаха,
завикаха заедно всичките:
“Погачи, о, молим те, вкусни и лъскави
за нас да омесиш ти искаме!”*

* Откъсът е от стихотворението на Толкин “Лакомника Пери”, превод на Невена Кръстева.

Често обаче историите на Арвиболд бяха мрачни и страшни – за Берен Едноръки и чудовищния вълк Кархарот; за малкия отряд стрелци на храбрия хобит Вавелукс, които се сражавали заедно с кралската армия срещу злия чародей от Ангмар; за страховитите ходещи дървета от Старата гора отвъд Брендивин и още безброй предания и легенди от древни времена. Сред звънтящата тишина малките гости слушаха прехласнати глухия, леко дрезгав глас на разказвача, и нерядко се случваше да подскочат от страх, когато в огнището изгърмеше пукнат кестен. Времето като че спираше и никой не усещаше кога е отминал краткият зимен следобед. Навън падаше блед теменужен здрач, сетне настъпваше мразовита нощ и в небето изгряваха хладни елмазни звезди, а долу, по склона на Белите ридове, грейваха като техни отражения топлите светлинки на безброй кръгли прозорчета.
Тия дълги вечери в уютната, топла стая край разпаленото огнище, сякаш нямаха край. Ала когато очите на най-малките почнеха да се затварят и тежкият бронзов звън на стенния часовник отмереше десет часа, старият Арвиболд прекъсваше поредната история и обявяваше:
– За днес стига толкова. Бягайте си по къщите.
Строгата повеля неминуемо биваше посрещната с буря от протести, дори от страна на задрямалите дребосъци. Но тъй като пощальонът не приемаше никакви възражения, хобитчетата се примиряваха с перспективата да изчакат до утре, надяваха шапки, палта, шалове и ръкавици, пожелаваха на Арвиболд лека нощ и тръгваха вкупом да се прибират по улица Пощенски ями, като зяпаха с интерес наоколо.
А за зяпане имаше доста, защото това бе най-представителната улица в Голям Дълбалник. Изградена върху малка рътлинка високо на склона на Белите ридове, тя предлагаше една рядка възможност – смяловете да имат преден и заден двор. В горния й край бяха Кметството, Дома на матомите и Пощенската кантора (заедно с жилището на главния пощальон); следваха домовете на седмина от най-заможните хобити в града, и накрая идваше кръчмата “Трите пътя”, разположена точно на кръстопътя за Язови бърлоги и Малък Дълбалник. За разлика от заведения като “Последната халба” или “Трънката и лисицата”, в “Трите пътя” идваха само солидни, уважавани хобити, чието мнение тежеше в целия град и околностите, а беседите край масивните дъбови маси обикновено се отличаваха с благоразумие, сдържаност и дълбокомислие.

Не такъв обаче бе разговорът в тази късна вечер на последния ден от годината. И навярно достопочтеният пощальон би бил много учуден, ако можеше да узнае, че тъкмо той е станал причина да се разпалят страсти в това реномирано заведение.
Всичко започна от една небрежно подхвърлена реплика, която изигра ролята на искра в купа слама. Докато тъпчеше лулата си с изобретената лично от него смес от мащерка, риган и ситно счукана букова шума, кметът Уилифраст Къртокоп разсеяно сподели:
– Не ще и дума, много поздравителни картички ми се натрупаха за празника тая година. Лично ги броих по пладне: точно сто осемдесет и седем бройки, а може и следобед да е пристигнала още някоя. Чудя му се на стария Арвиболд как ли насмогва. Здрави нозе иска професията на пощальон, а пък неговите годинки хич не са малко, ще знаете.
– Мене ако питаш, кмете, време му е вече да се оттегли – обади се кръчмарят Тод Подсладидънер иззад тезгяха, където точеше халба светло пиво.
– Тъй, тъй – подкрепи го от любимото си място до огнището дядо Дигнилист. – Дето се вика, всичко си има край, само наденицата има два края.
И след като изчака да види как всички одобриха с кимване тази мъдра мисъл, той на свой ред извади лулата си.
– Право думаш, старче – обади се отново кръчмарят. – Тая работа е за млад, енергичен хобит, дето да може по цял ден да търчи по Ридовете, а не да си седи у дома на топло и да мъти главите на дечурлигата с разни небивалици.
Този път репликата му бе посрещната малко по-хладно. Не че присъстващите не бяха съгласни. Старият Арвиболд определено имаше нужда от млад помощник и историите, които разправяше на малките хобитчета, определено излизаха извън рамките на благоразумното – с всякакви там елфи, вълшебници, Големи хора, тролове, магии и приключения, моля ви се! Но от друга страна в душата на всеки от тях, макар и съвсем слабо, тлееше споменът за далечните зимни вечери, прекарани край камината на някой подобен вуйчо-чудак, чиито нелепи (както им се струваше сега) истории разтваряха вратите към забравени днес светове на вълнуващи чудеса. И за да не разбуждат отново този сладко-мъчителен спомен, който глождеше като трънче в петата, те предпочитаха да избягват всякакви разговори, насочващи към него.
– Недейте да го мислите стария Арвиболд! – отсече малко раздразнено Алф Мишеход, собственик на въжарска работилница, уважаван в цялата Западна околия. – Има си кой да му помага. Младият Галдо е хобит на място, бих рекъл аз, а като поулегне, ще стане пощальон за чудо и приказ. Още отсега върши половината работа на Арвиболд, а и пипето му сече здравата. Кой измисли пощенския печат, а?
За момент в кръчмата настана мълчание, нарушавано само от пращенето на пламъците в камината. Доводът беше железен и на нито един здравомислещ хобит дори не би му хрумнало да спори. Кръчмарят обаче преглътна с усилие, пое си дълбоко дъх и пренебрежително отсече:
– Чудо голямо, измислил някакъв си печат! Че кому е нужен тоя печат? Само излишни разправии според мен.
– А-а-а, не е така! – възрази убедено дядо Дигнилист. – Ами че нали ако няма печат, всеки може да тръгне да разнася писма както си иска.
Всички присъстващи заклатиха глави и замърмориха, ужасени от подобна перспектива, а Алф Мишеход дори боязливо надникна през прозорчето, сякаш очакваше всеки момент по улица Пощенски ями да се зададе фалшив пощальон с цяла камара писма без печати.
Спорът навярно щеше да приключи дотук, ако кметът Уилифраст Къртокоп не бе добавил с добродушна задявка:
– Знаем какво ти е на душата, Тод, ама няма да те огрее. Не става за пощальон твоят дангалак и толкоз. То не е само да лапаш на чуждите трапези, трябва и малко ум за тая работа.
– А пък ти, кмете – отвърна ядосано Подсладидънер, – си гледай кръглите зъби, вместо да се месиш в чуждите работи!
Обстановката в кръчмата мигновено се нажежи, защото темата за кръглите зъби бе едно от най-болните места на кмета. Преди години той се бе сдобил от един пътуващ търговец с бастун от странно черно дърво с кръгла костена топка на върха. Търговецът уверяваше, че това било зъб от земеслон и гордият Къртокоп побърза да се похвали из целия Голям Дълбалник с новата си придобивка. Хобитите обаче благоразумно отказаха да повярват, че на света може да съществува животно с кръгли зъби и кметът стана за присмех на цялата Западна околия. Тъй като бе надарен с непоклатимо упорство, той продължи да си носи бастуна, но подигравките зад гърба му, макар и пооредели, така и не секнаха окончателно.
Засегнат на чест, Уил Къртокоп по стар навик прибягна към най-сигурния си аргумент в подобни спорове. Като размаха застрашително из въздуха въпросния бастун, той запита:
– А ти, Тод Подсладидънер, искаш ли да разбереш как хапе зъб от земеслон?
Между двамата вече започваха да прехвърчат искри и не се знаеше как би могла да завърши свадата, ако дядо Дигнилист не бе подхвърлил дипломатично:
– Абе, чудя му се на това момче откъде изникна по нашия край. Не е тукашно, а и не съм чувал да има роднини около Ридовете.
Сблъсъкът тутакси бе забравен, защото нито един хобит не е в състояние да устои на разговор за произход, потекло и роднини. Не че някой в кръчмата не бе чувал печалната история на младия Галдо, но всички бяха готови да я изслушат отново до най-дребни подробности.
– Чакай, дядо, сега ще ти обясня… – започна Уил Къртокоп.
– Прощавай, кмете, ама аз знам по-добре от теб – прекъсна го дърводелецът Хоб Бърлогсън. – С момчето сме от едно село и баща му, дето се вика, ми е дал хляба в ръцете. Добър човек беше Гордо Бързолък, много го уважаваха в Малък Дълбалник, а и из околните села му се носеше славата. Освен това беше от стар род. Разправят, че един негов далечен прадядо участвал в битката срещу злия чародей от Ангмар. Голяма челяд имаше, все възпитани и трудолюбиви деца. Аз чиракувах в неговата работилница, та ги знаех всичките и рядко се е случвало майстор Гордо да се скара на някого. А и за госпожа Хортензия само хубави думи мога да кажа. Въртокъщница беше, клетата, и имаше златно сърце. Като ги погледнех двамата с майстор Гордо, все си виках, че са от онези двойки, дето им е писано да доживеят до дълбока старост и да си отидат в един и същи ден. Ама, както казват старите хора, никой не знае какво ще го сполети. Нали я помните онази година…
За миг гласът му заглъхна и откъм сенките из ъглите сякаш повя зловещ хлад, пронизващ до костите с неприсъщо за Графството чувство на ужас и безнадеждност. Хобитите тревожно приведоха глави и хвърлиха наоколо боязливи погледи, сетне бавно въздъхнаха от облекчение, виждайки само познатите дъбови маси.
– Помним, помним – бързо изрече Алф Мишеход. – Карай по-нататък.
Хоб Бърлогсън помълча, търсейки изтърваната нишка на спомена, сетне продължи с бавен, унесен глас:
– Отидоха си тогава и майстор Гордо, и госпожа Хортензия, и цялата им челяд. Седнали една вечер да се нагостят с гъби… и тъй ги намериха на другата сутрин около масата. Само малкият Галдо се отърва, щото го бяха сложили да си легне по-рано. Голяма трагедия, казвам ви. Съвсем невръстен остана кръгъл сирак, без друг роднина освен дядо си по майчина линия – нали го знаете, стария билкар Зак Остролистник от Малък Дълбалник…
– С него сме далечни роднини – побърза да вметне с известна гордост дядо Дигнилист. – Родът Старолистови има клонове из цялото Графство и трябва да ви кажа…
– Чакай да довърша – прекъсна го Бърлогсън. – Остана, значи, горкото дете кръгъл сирак и дядо му трябваше да го вземе при себе си на пчелина. На много неща го научи Зак, ама нали знаете какви са момчетата като поотраснат. Стана му скучно в онова малко село, все търсеше нещо по-интересно и много се радваше, когато Арвиболд идваше на гости при дядо му. Тъй де, пощальон от големия град, при това не какъв да е, а такъв, дето знае цял куп старовремски истории. И ето че един ден нашият Арвиболд рече на Зак: “Слушай, защо не дадеш това момче при мен да се учи за пощальон? Уважаван занаят е това, пък и иска млади, пъргави нозе, тъкмо като на твоя Галдо”.
– Е, на това му викам аз нахалство! – вметна троснато Тод Подсладидънер. – Да си търси чирак из затънтените села, вместо да избере някой млад тукашен хобит! – Той помълча малко, сетне в рядък пристъп на откровеност призна: – Ама и моят Кларентин си е за бой. Ушите ще му скъсам, ако разбера, че пак се мъкне с онзи Галдо.
И като се обърна към масата да нареже още малко наденица, той промърмори замислено:
– Абе, къде се затри големият нож?…

Почти същите думи прозвучаха като ехо в другия край на улицата, където трима млади хобити се бяха свили в сенките под един страничен прозорец на Дома на матомите.
– Къде е големият нож? – прошепна дрезгаво най-високият от тримата и безспорен предводител на групата, Мирто Търнокопсън.
– Тук е, тук е! – бодро отвърна Кларенс Подсладидънер и се потупа по пазвата. – Още следобед го задигнах от моя старец.
Мирто го перна по главата и очите му сърдито просветнаха между ниско нахлупената шапка и широкия шал, с който бе закрил половината си лице като същински разбойник.
– По-тихо, тикво зелена! Ей къде е кметството. Ако те чуе старият Уил Къртокоп и изскочи със земеслона, не знам къде ще се дяваш.
– Няма, няма! – увери го Кларенс със същия бодър тон. – Той сега седи в “Трите пътя” и няма да си тръгне по-рано от час.
– Не се препирайте бе, момчета – подметна плахо Галдо Бързолък, като се озърташе през прелитащите редки снежинки. – Дайте по-бързо да свършваме, че вижте кое време стана.
– Дадено – съгласи се веднага кръчмарският син. – Хайде, повдигнете ме.
– Ще те повдигнем, ама друг път – възрази Мирто, удържайки желанието да го перне повторно. – Я се виж каква си върлина! Заставай до стената и подложи ръце. Галдо ще се качи, той е най-лек. Дай му ножа.
– А-аз ли? – заекна слисаният Галдо.
– Ами да – потвърди Мирто. – Ти си най-лек. Какво толкова? Влизаш, грабваш каквото трябва и додето се усетиш, вече си вън. Действай!
Галдо усети как го побиват тръпки. Досега бе приемал начинанието като забавно, макар и малко рисковано приключение, но сега го виждаше в съвсем друга светлина – като едно от ония редки нарушения на закона, с които хобитите не си поплюваха. И то нарушение на закона, в което щеше да изиграе главната роля.
Но нямаше време за възражения. А и втренчените погледи на другите двама просто не му оставяха път за отстъпление. Кларенс измъкна ножа от пазвата си и го пъхна в ръцете му, после опря гръб на стената под прозореца, леко подгъна колене, намести се по-стабилно и преплете пръсти пред корема си. С чувството, че някой друг върши всичко това вместо него, Галдо стъпи с десния крак върху дланите му, усети как Мирто здравата го побутна изотзад и изведнъж излетя нагоре. Стъклото на прозореца се озова току пред лицето му. С треперещи от вълнение пръсти той пъхна ножа между долния перваз и черчевето. Изпървом острието заяде, после хлътна до край; Галдо натисна настрани, усети съпротива, натисна по-силно и чу как щракна прозоречното резе. Подхвана ръба, напъна нагоре и рамката се вдигна със скърцане, което навярно бе съвсем тихо, но сякаш отекна чак до другия край на улицата.
Младият хобит дълбоко си пое дъх, подири опора с левия крак (“Не ми стъпвай на главата!”, възмутено изпъшка под него Кларенс), опря корем на перваза, напрегна длани и се прекатури в сенките отвъд.

Причината за противозаконното начинание на Галдо и неговите приятели се криеше в един отколешен хобитов обичай. По традиция през нощта на празника Юле младите хобити обикаляха по къщите и чифлиците да раздават подаръци и да прогонват “злите сили”. Обикновено подаръците се оказваха никому ненужни матоми, а в “злите сили” никой не вярваше, но стопаните обичаха посещенията на юленарите и им се отплащаха щедро с гевречета, курабийки, захаросани ябълки, питки с ким, резени баница и прочие благини.
През последните три години отрядът на Мирто Търнокопсън, в който участваха Кларенс, Галдо и още неколцина приятели, жънеше неизменни юленарски успехи из цял Голям Дълбалник. Сегашният празник обаче пристигна с една ненадейна и гибелна катастрофа.
Както е редно, юленарите започваха подготовката си отрано – още от лятото събираха даровете, приготвяха си тояги, които в навечерието на празника украсяваха с венци от зелени елови клонки… и разбира се, избираха подходящ костюм за “злата сила”. В групата на Мирто всичко изглеждаше наред – до сутринта преди празника, когато фаталната новина се стовари като гръм от ясно небе.
Бяха се събрали в пощенската кантора (старият Арвиболд бе излязъл да разнася поздравителни картички и нямаше кой да ги смущава). Мирто Търнокопсън огледа петимата от отряда си и с деловит тон започна проверката на инвентара:
– Торби?
– Налице – звънко отвърна Галдо. – Още миналия месец ги уших от стари пощенски чували.
– Подаръци?
– Всичко е готово у нас, под сайванта – гордо рапортува най-младият юленар Халфи Гнездобер. – Днес следобед двамата с Галдо ще ги наслагаме по торбите.
– И гледайте да не ми сложите само матоми както миналата година! – строго предупреди Мирто. – Добре, продължаваме. Тояги?
– Вече ги украсих – съобщи дребният Понто Забързак. – Много хубави станаха.
– Ще видим – кимна Мирто и завъртя глава към Кларенс. – Доспехи?
Мълчание. Из пощенската кантора натегна оная особена тишина, която безпогрешно вещае идването на някаква небивала катастрофа.
– Доспехи? – повтори тревожно Мирто.
Всички бяха отправили погледи към кръчмарския син. Той смутено пристъпи от крак на крак, облиза устни, изкашля се и с усилие измънка:
– Ами… ъ-ъ-ъ… такова… няма ги.
– Няма ги? – повтори с недоумение Мирто. Гласът му стана заплашителен. – Как тъй ги няма? Казвай веднага, делво кръчмарска!
При други обстоятелства Кларентин не би простил никому подобно заяждане с достойния му произход, но сега само наведе глава, сякаш проявяваше особен интерес към кръговете, които чертаеше по пода с върха на палците си.
– Ами аз, момчета… разбирате ли… нали ми ги дадохте на съхранение…
Той се озърна с надеждата да срещне разбиране и съчувствие, но в очите на цялата група нямаше нищо друго освен хладно очакване на вестта за поредната му дивотия. Кларенс въздъхна и тъжно призна:
– Бях ги скрил на сигурно място, в мазето зад бъчвите. Отивам снощи да проверя, а от тях няма и помен. Попитах стария, пък той рече, че още през есента ги намерил и ги продал за старо желязо на джуджетата от Сините планини.
Този път в мълчанието на хобитите нямаше нищо друго освен униние и безнадеждна покруса. Кръчмарят Подсладидънер им бе нанесъл непоправим удар. Какво ти юленуване без “зла сила”? За такова мизерно представление стопаните и мухлясал геврек нямаше да дадат. А “зла сила” без доспехи и страховит меч би била като баница без плънка или халба прокиснала бира – с две думи, нещо недостойно за празника и противно на всяка хобитова душа.
– Ония от дружината на Фалто Зеленак използват кожи – плахо подхвърли Халфи. – Да направим и ние като тях.
– Глупости! – сопна се Мирто. – Зла сила е това, не някакъв си язовец или мечок, да речем. Не, доспехи ни трябват на всяка цена! Мислете, момчета! Откъде можем да намерим доспехи?
Всички, дори и виновният Кларенс, усърдно направиха замислени физиономии. Не ще и дума, въпреки дългите векове на мир и покой, в Голям Дълбалник все още можеха да се намерят доспехи – обикновено закачени над камината, а понякога и някой ръждив меч висеше до тях, или пък стърчеше войнствено от поставката за чадъри. Но издирването на подобни антики, измолването им от собственика и пригаждането им за юленарски цели би изисквало време, с каквото малката дружина не разполагаше. Доспехите им бяха потребни незабавно – още тази вечер, или празникът се проваляше най-позорно.
И в този момент, без дори да подозира как само с няколко кратки думи променя целия си живот до неузнаваемост, Галдо изрече:
– Аз знам къде има доспехи.

Сам съм си виновен, помисли Галдо, докато се надигаше от пода и хвърляше поглед наоколо. Кой ме би през устата да споменавам за Дома на матомите? Все някак щяхме да изкараме празника и без доспехи, а сега… Право казваше дядо, бързата приказка е като пчелен рояк – изпуснеш ли го веднъж от кошера, върви го гони после.
Големият сумрачен смял, изпълнен с неясни купища вехтории, приличаше на драконова бърлога и Галдо усети как неволно го полазват студени тръпки. На дневна светлина тия вещи, трупани тук от поколения пощальони, навярно изглеждаха колкото странни, толкова и жалки в своята непотребност. Но сега, сред мрака на зимната нощ, от тях се излъчваше някаква особена, заплашителна тревожност, натрупана заедно с вековния слой прах. Право пред него стърчаха дръжките на ръчна количка, попаднала тук неизвестно защо. В нея бяха натрупани прашни фигурки от дърво, стъкленици с незнайно съдържание, картон с набодени по него пеперуди, рог от елен, скъсан колчан за стрели (Галдо го отдели настрани) и нещо, което му заприлича на рогат шлем, но при по-внимателен оглед се оказа ръждясал чайник без дъно.
Той завъртя глава. Сенките криеха купища безформени, тайнствени предмети, които при по-внимателно вглеждане се оказваха какво ли не: чадър от пожълтяла дантела (ама че щуротия, такова нещо не би опазило притежателя си от дъжд и половин минута), пукнати медни чинели, огърлица от грижливо пробити речни камъчета, нещо кръгло и усукано от ковано желязо, проядена от молци жилетка, градинарско гребло с няколко липсващи зъба, череп от неизвестно горско животно, грозд лилави кристали…
Ненадейно облаците навън се разкъсаха, един лунен лъч проникна през прозореца и Галдо зърна право пред себе си нечия зловещо опулена физиономия. Всъщност нямаше нищо страшно – това беше просто портрет на знаменития Бандобрас Тук в онзи пословичен момент, когато според легендата успял да повдигне кон – но незнайният художник се бе постарал здравата. Легендарният герой гледаше тъй заплашително, а рошавите му бакенбарди стърчаха тъй страховито, че младият хобит уплашено отскочи назад, препъна се в нещо и едва не падна.
Погледна зад себе си. Отблясък от лунния лъч трептеше в мътно зеленикаво стъкълце върху нещо черно, плоско и леко извито. Галдо се приведе, присви очи… и не повярва на късмета си. На пода лежеше нагръдник – вехт, почернял от мръсотия нагръдник без ремъци, нащърбен от едната страна. По нащърбеното място ръбовете изглеждаха неправилни и удебелени, сякаш някога ги бе разтопил мощният огън на ковашка пещ. Галдо въздъхна. Находката му се струваше отблъскващо грозна и това впечатление само се засилваше от зацапаното зелено стъкълце, закрепено отпред. Но пък от друга страна – нали точно това търсеха, доспехи за зла сила. Нямаше и капка съмнение, че който си сложи подобно нещо, моментално ще заприлича на орк. (Не че някога Галдо бе виждал орки, но според думите на стария Арвиболд те бяха най-грозните и противни твари на тоя свят.)
Е, задачата беше свършена наполовина. Той протегна ръце, пръстите му докоснаха изцапания нагръдник… и в този миг се случи нещо странно, необикновено и страшно. Сумрачният смял изчезна, в очите на хобита грейна дневна светлина, замъглена от сивите пушеци на пожарища. Сякаш от много високо зърна голи, безплодни планини, по чиито склонове като мравки пъплеха многохилядни армии. До ушите му долетяха звън на оръжие и приглушени крясъци на ярост и болка, сетне право пред него изникна озъбената грамадна муцуна на страховит черен дракон, от която насреща му бликна огън.
Ужасното видение трая само секунда, но Галдо бе тъй изплашен, че дъхът му спря и не изпусна нагръдника само защото пръстите му се бяха вцепенили. Още малко стоя като вкаменен, после трескаво изхвърли навън нагръдника, отчаяно се озърна за шлем, но не видя нищо друго освен продънения чайник, махна безнадеждно с ръка, метна чайника през прозореца и изскочи подир него.

Тази вечер безметежната атмосфера в “Трите пътя” така и не се възстанови. Наистина, разговорът за потеклото на Галдо Бързолък донякъде разреди напрежението (накрая дядо Дигнилист се впусна в толкова пространни обяснения за рода Старолистови, че всички престанаха да да го слушат), но къчмарят и кметът продължаваха да си разменят неприязнени погледи. Накрая Уил Къртокоп стана от масата, взе си бастуна, грижливо си върза дебелия вълнен шал, плетен от скъпата му Фуксия, и се отправи към къщи, където навярно вече го чакаше празничната трапеза.
Някъде към средата на улица Пощенски ями насреща му се зададоха трима млади хобити. Най-дребният крачеше умислен зад другите двама и мъкнеше някакво почерняло от мръсотия желязо. Приятелите му обаче дотолкова се бяха увлекли в разговор, че дори не забелязаха кмета.
– … по-бързо, че Халфи, Понто и Мунго сигурно са измръзнали да ни чакат – подканяше единият, в когото Уил разпозна кръчмарския син Кларенс Подсладидънер.
– И да бързаме, и да не бързаме, все тая – отвърна кисело другият. – Дружината на Фалто Зеленак вече ни е изпреварила. Сега те ще си пълнят торбите, а ние има да обираме огризките. Най-добре да отскочим до някое близко село. Ще ги смаем с нашето представление.
Ех, младост, младост, усмихна се с умиление Уил Къртокоп, докато разговорът им заглъхваше зад гърба му. В паметта му изплуваха спомени за юленарски песни, тояги със зелени венци, пълни торби и богати трапези. А мисълта за трапеза го накара да ускори крачка и докато минаваше покрай Дома на матомите, той изобщо не забеляза, че единият страничен прозорец зее широко разтворен, а снежинките вече затрупват следите под него.

Пътувайки из Южна Америка, Хаджи Филю се залюбил със знойна колумбийска красавица на име Хуана. Ала скоро забелязал, че тя има вредния навик да пуши някаква странна билка.
– Мари Хуано, какви ги вършиш ти? – възмутил се Хаджи Филю и отказал да има каквото и да било общо с порочната хубавица.
Скоро подир това той напуснал Колумбия, а на нещастната Хуана не й останало нищо, освен скръбни спомени и прякор, роден от неговите последни думи. Не минало много време и тя издъхнала от несподелена любов. А проклетата билка била наречена на нейно име – марихуана.
Поука: Дечица, не пушете трева.

Любомир Николов-Нарви

ЕЛЕСАР

или

ВЕСТОНОСЕЦЪТ НА ИСТАРИТЕ

Не нам, не нам, а имени твоему.

Надпис на Руския паметник в София

Като прославен древен крал

в доспехи се облече той;

изписа с руни своя щит,

за да го охранява в бой;

в колчан – стрели от абанос,

лъка му бе от дракон рог;

взе ножница от халцедон

и бял нагръдник от сребро,

окичен с чуден изумруд…

Дж. Р. Р. Толкин “Властелинът на пръстените”

Някои от величавите истории щях да обрисувам изцяло, други да оставя само нахвърляни, като част от схемата. Циклите трябваше да бъдат свързани в едно величествено цяло и все пак да оставят място за други умове и ръце, използващи четка, музика и драма.

Дж. Р. Р. Толкин до Милтън Уолдман, 1951 г.

Няколко думи за безумното ми начинание

Онези, които са гледали филма на Куросава “Кагемуша”, ще ме разберат, когато кажа, че не можеш да бъдеш двойник на един велик човек, без някой ден да пожелаеш да яхнеш и коня му. А аз твърде дълго бях двойник на Толкин и нещо в душата ми се е сраснало с него. Не знам дали ще се справя добре с огромната задача, която си поставям. Искам да напиша не продължение (самият Толкин казва, че това е невъзможно), а предистория на събитията от “Властелинът на пръстените”. Без съмнение ще има и такива, които биха пожелали да ме прогонят с буци кал, както става към края на филма. Но моята цел е една – да напиша историята така, както би я написал самият Толкин, без да се усеща и следа от собствената ми личност. Защото той ни е оставил огромното си наследство като едно прекрасно недовършено здание и ние можем да се отнесем към това наследство само по два начина: или да гледаме на него като на недосегаема реликва, или да се опитаме да го довършим – ако ни стигнат силите, разбира се.

Пролог

За “Джаррет”

Само преди няколко десетилетия хобитите, прочути и обичани днес по цял свят, бяха почти напълно неизвестни, ако не броим шепа любители на древните премъдрости. Внезапният разцвет на хобитознанието предизвика огромен интерес към отдавна отминалата Трета епоха, а оттам и към по-древните събития през Първата и Втората епоха. Увлечена от величието на прастарите предания, широката публика почти не забеляза, че с тях са свързани многобройни загадки, за които ще стане дума след малко.

Първата и може би най-голямата (макар и не най-великата) от тези загадки е самата личност на онзи тайнствен мъдрец, комуто дължим откриването на Червената книга и без когото едва ли някога щяхме да узнаем за Всевластните пръстени, скромните хобити и великите задморски крале. Дори името му е обект на разгорещени спорове, тъй като сам той се подписва единствено с четирите букви Дж. Р. Р. Т., ту изписани поотделно, ту съчетани в изящен старинен монограм. Сред изследователите най-разпространено е мнението, че по законите на древния елфически правопис тук са пропуснати гласните и името би следвало да се чете като “Джаррет”. Някои обаче твърдят (може би с основание), че монограмът само имитира знаци от днешната азбука, но в действителност представлява съчетание от елементи на древноелфическите букви (тенгвар) Т, Р, Л, и МБ – което, твърдят те, ни дава типично елфическото* име Тураламбе, тоест Повелител на езика.

* По-точно Куенийско, ако съдим по характерния завършек на “е”.

Подобно твърдение намира косвена подкрепа в редица факти. Няма съмнение, че “Джаррет” или Тураламбе е бил несравнен познавач на древните езици – преди всичко на староелфическия, Куенийския и Синдаринския, а също така на езиците на хора, джуджета, хобити и дори орки от Втората и Третата епоха. Изключителни са и познанията му за легендите, поезията, обичаите и историята на онези отдавна отминали времена. Нещо повече, тези познания стигат до такива подробности, сякаш авторът е видял всичко със собствените си очи.

Именно този факт е породил трета, дръзка и дори изумителна версия. Защото група тълкуватели са убедени категорично, че “Джаррет” не е никой друг, освен самият Гандалф, завърнал се в нашия помръкнал свят, за да ни припомни величието и древната слава на Бащите човешки. Редките съхранени портрети на “Джаррет” сякаш подкрепят тази хипотеза, тъй като на тях виждаме беловлас бодър старец с орлов нос, лукави очи и лула между зъбите.

Едва ли някога ще узнаем истината: дали “Джаррет” е съвременен познавач на древното минало, дали – както кощунствено твърдят някои скептици – е измислил Червената книга и всичко около нея (нещо със сигурност непосилно за един обикновен човек), или наистина е самият Гандалф. Ала едно е несъмнено: дължим му нисък поклон за това, че поне във въображението ни връща към времена на чест, вярност, доблест и простички човешки добродетели

За Даегол и Снеагол

Неоспорим факт е, че великите събития на Войната за Пръстена започват от една дребна на пръв поглед случка – две невзрачни същества от малко рибарско селце намират златен пръстен в тинята по дъното на Великата река Андуин. От този миг насетне историята се развива неумолимо до сетния сблъсък и гибелта на Мрачния владетел Саурон, както е разказано в Червената книга. Знаем имената на тези две същества – Деагол и Смеагол. Знаем за злодейското убийство на Деагол и окаяната участ на Смеагол, наречен още Ам-гъл. Ала навярно малцина са се замисляли над словата, изречени от самия Гандалф: Той е обвързан със съдбата на Пръстена. Сърцето ми подсказва, че още има някаква роля, за добро или за зло, преди да дойде краят.

И тук е мястото да се запитаме: КАК? Нима е възможно една наистина окаяна твар като Ам-гъл, която извършва безпричинно убийство още щом вижда Пръстена, впоследствие векове наред да устоява на злата му сила? Нима е възможно да сдържа непоносимите въжделения и да служи на оногова, който носи Безценното? И впрочем… ако изключим онова първо убийство, сторил ли е изобщо Ам-гъл някакво зло? Защо привидните му злодеяния неизменно се обръщат срещу Мрачния владетел, от когото успешно е укривал Пръстена в течение на десетки, може би дори стотици години след неговото завръщане? И накрая – нека си го кажем направо! – защо именно той, злодеят, е онзи, който унищожава Пръстена и решава изхода от войната?

Всеки въпрос за същността на Ам-гъл поражда безпокойни и тежки размисли, затова малцина си го задават. Ала тайната, скрита зад това жалко създание е огромна и сега ще се спрем на нея.

Странно е, че в Ръкописа от Бялата кула имената на Деагол и Смеагол са изписани малко по-другояче – Даегол и Снеагол. Разликата изглежда незначителна и съвременният читател би я отдал на неволна грешка на някой отдавна забравен писар. Ала един познавач на древноелфическите езици веднага би забелязал, че името Даегол очевидно произхожда от сливането на две думи: дае – сянка и древния корен нгол, който се среща в названието Нолдори (наричани още Голодрими). В името Снеагол (по-правилно би било да се пише Сене-а-нгол) също срещаме корена нгол, към който е прибавено древното сен, сене – тоест син, мъжка рожба. Казано с други думи, двете имена са староелфически и могат да бъдат преведени като “Сянка на елфите” и “Син на елфите”. При друго тълкуване можем да ги свържем с древноелфическото ноле, при което смисълът леко се променя – “Сянка на мъдростта” и “Син на мъдростта”.

Не ще и дума – твърде странни имена за две скромни създания. Сякаш някой още при раждането им – нека повторим, в бедно селце на неуки рибари от племе, сродно с хобитите – е знаел, че техните съдбини ще бъдат обвързани с най-великите събития на Третата епоха.

Кой би могъл да знае това? Каква е тайната, обгръщаща страшната смърт на Даегол и жестоката съдба на Снеагол? Този въпрос би останал навеки без отговор, ако не бе открит Ръкописът от Бялата кула. Но за него ще стане дума малко по-нататък.

За Годината на Сянката

До Войната за Пръстена хобитите не са привличали вниманието на мъдреците, затова няма нищо чудно, че ранната им история е останала извън летописите. Събраните по-късно сведения (и някои слабо известни предания на джуджетата) запълват донякъде празнотите, но редица събития, свързани с този народ – кога дребни, кога по-важни – са потънали в забрава. Хрониките споменават за две от най-големите бедствия, сполетели Малкия народ: Черната чума (37 г. от Л. Г.) и смъртоносната Дълга зима, последвана от Великия глад  (1158 г. от Л. Г.). Но никъде, освен в Ръкописа от Бялата кула, не се споменава за бедствието, сполетяло Графството през 2437 г. на Третата епоха (837 г. от Л. Г.).

Хобитови предания, нашепвани плахо от ухо на ухо, разказват за тази година, наречена Година на Сянката. Злото дошло в началото на пролетта и най-напред връхлетяло над северните области на Графството като страховита буря – ала буря без вятър. Непрогледни облаци забулили небето, паднал мрак като в най-черна нощ и само пурпурни светкавици раздирали тъмнината. Техният грохот разтърсвал земята, ала още по-страшно било, че между трясъците наставала мъртвешка тишина. Неподвижният въздух натегнал от зловещо предчувствие и дори най-храбрите побързали да се скрият зад залостените врати на домовете си. А малцината, които дръзнали да надникнат през прозорците, разказвали сетне, че под плътните облаци крачела огромна сянка от мрак и черен пламък, с очи като разпалена жарава под тежката желязна корона. Тъй грамадна била тя, че опирала с глава в небесата, а нозете й тъпчели вековни дървета като тревички и около тях се разливал вледеняващ мраз, що покривал всичко наоколо със слана като през най-люта зима.

Страшната буря прекосила цялото Графство от север на юг и на изток оставяйки подир себе си изпепелени домове и ферми, горски пожари и опустошени ниви. Привечер тя минала през Мочурището и Фуков край, а на другия ден сутринта връхлетяла над Брее, където я видели както местните жители, така и мнозина посетители на широко известния хан “Кроткото пони”.

Но най-лошото предстояло тепърва. На много места посевите били съсипани, а там, където все пак покълнали, дали небивало слаба реколта. От северните пущинаци налетели глутници вълци, които нападали стадата и непредпазливите пътници. С наближаването на лятото из цялото Графство избухнал мор по добитъка, а сетне и по хобитите. Цели села измирали от глад, болести… и още една, може би най-страшната и коварна беда. Защото лятото се случило дъждовно и навсякъде избуяли в невероятно изобилие непознати гъби – с красиви червени шапки, осеяни с бели петна. Гладната година и всеизвестната страст на хобитите към гъбите довели до пагубен резултат. Стотици семейства седнали на гъбени пиршества и още същата вечер загинали в страшни мъки. Тъй според легендите се появили отровните гъби в Графството.

Сред безбройните страдания в Годината на Сянката се случило едно дребно и незначително на пръв поглед събитие – между отровените било и семейството на уважавания дърводелец Гордо Бързолък от Малък Дълбалник. От цялата фамилия оцелели само двама – невръстният Галдо и бащата на Гордо, известен в цялата околия билкар, който през този ден бил излязъл да търси целебни растения.

Никой не можел да подозира, че съдбата е отредила на малкия Галдо да вземе участие във велики и страшни събития, които подир векове щели да решат изхода от Войната за Пръстена. Самият той, когато поизраснал, не искал нищо друго, освен да стане пощальон. Тази служба била твърде почитана сред хобитите, както ще стане ясно малко по-долу.

За пощенските служби на Графството

Както изтъкват единодушно повечето исторически източници, в епохата на своето процъфтяване хобитите били волен и добродушен народ, дълбоко привързан към дребните формалности на семейните и междуродовите отношения, ала твърде скептично настроен спрямо всякакви обществени структури, които бихме могли да наречем “държава”, “правителство” или “власт”. Несъмнено за този факт най-силно са допринесли дългите години на безметежно съществуване в Централен Ериадор, както и типичното хобитово свободомислие (изразено например в крилатата фраза “моят смял е моята кула*”). Колкото и странно да изглежда, при Дребния народ стремежът към кротка добропорядъчност във всяко едно отношение се съчетавал с най-ярко изразен бунтарски дух, щом се стигнело до подчинение на чужда воля (та дори и в името на общото благо). Разбира се, тук не става дума за пренебрежение към кралската власт. Напротив, хобитите винаги са се смятали за верни кралски поданици – дори след гибелта на Северното кралство – и обичали да казват за дивите народи и злите твари, че те не са чували за краля. Съвсем друго обаче било отношението им към местните “авторитети” и един хобит трябвало да притежава голяма смелост и изключително хладнокръвие за да се кандидатира за най-висшия административен пост в Графството – кмет на Голям Дълбалник под Белите ридове. Още от самото си избиране (провеждано веднъж на всеки седем години в средата на лятото) този злополучен сановник ставал мишена за безброй безобидни и не чак толкова безобидни шеги.

* За разлика от съвременното “моят дом е моята крепост”, тази поговорка изразява и типичното хобитово чувство за хумор, слагайки паралел между подземните обиталища, наричани смялове, и високите бойни кули, каквито миролюбивият Дребен народ никога не е строил.

Сред най-сериозните административни задължения на кмета можем да изтъкнем две: той бил Пръв шириф (на което не ще се спрем тук, тъй като е разгледано другаде) и Главен пощальон. И ако в онези дни на мир и благоденствие ширифството не се смятало за кой знае колко авторитетна дейност, то пощальонската служба била дълбоко и искрено уважавана. За да разберем причините за това, трябва да се върнем към самото възникване на Графството.

Когато през 1601 година на Третата епоха (смятана за Година първа от Летоброенето на Графството) братята Мархо и Бланко повели хобитите от Брее към пустеещите земи отвъд Барандуин, това не станало тъй спонтанно, както твърдят по-късните поколения. Напротив, редица източници сочат, че тогавашният владетел Аргелеб Втори е търсил начин да колонизира отново тази част от Ериадор, смятана в древността за житница на Северното кралство. В крайна сметка той спрял своя избор върху народа на хобитите, тъй като по онова време те вече от няколко века живеели дружно с Големите люде в областите около Брее и гората Кестенака, а трудолюбието и кроткият им нрав били пословични.

Можем да предполагаме, че братята Мархо и Бланко са посещавали кралския дворец във Форност (наречен по-късно Северно усое) поне два или три пъти в края на 1600 и началото на 1601 г. от Третата епоха. Нищо друго не би могло да обясни факта, че когато прекосили река Барандуин по Сводокаменния мост и навлезли в земите на бъдещото Графство, те вече носели със себе си официална кралска грамота, даваща право “на моите възлюбени поданици от Дребния народ да се заселват по своя воля от Емин Бераид* на запад до река Барандуин на изток и от южните склонове на Емин Уиал** до блатата около река Сир Талан***”.

* Древното название на Стражевите хълмове. Тук трябва да отбележим обаче, че хобитите не стигнали толкова далече на запад и последните им селища били около Далечните ридове. Едва много по-късно, по времето на крал Елесар, земите между Стражевите хълмове и Далечните ридове им били дарени със заповед на владетеля (на практика повторно, може би защото тази част от указа на Аргелеб Втори е била забравена).

** Тоест Бледоздрачните хълмове.

*** Наречена по-късно Крайграфска река. Названието Сир Талан, тоест Плоска река, вероятно е дадено заради широките мочурливи местности около нея.

Тъй като основната цел на Аргелеб Втори била да се колонизират тези отдавна изоставени територии, в замяна на своята щедрост той наложил на хобитите три съвсем скромни, дори символични задължения. Те трябвало да признават владетеля – нещо напълно естествено и несвързано нито с разходи, нито с особени усилия; да поддържат в изправност Големия мост и всички останали мостове и пътища – което хобитите с готовност вършели, тъй като сами ползвали тези пътища; и да помагат на кралските вестоносци.

В съхранената част от грамотата на Аргелеб Втори се съдържат подробни указания относно третото задължение. Хобитите трябвало да осигурят в непосредствена близост до главните пътища места за отдих на вестоносците, отдалечени на не повече от десет левги едно от друго, като тези места бъдат обозначавани с дървени стълбове, боядисани в червено и златно.

Макар тази трета задача да им се струвала малко необичайна и странна, хобитите я изпълнявали най-старателно. Край пътищата се появили станции за отдих на вестоносците – отначало прости навеси или бараки за укриване от лошото време. Стълбовете в червено и златно обаче предизвикали всеобщо одобрение като крайпътна украса и скоро се превърнали в обект на гордост и надпревара между околиите. Според някои изследователи от тях е дошло дори и самото име на пощенската служба.

Отначало хобитите приели идеята за поща и кореспонденция като една от многото нелепи приумици на Големите хора. Но постепенно те осъзнали колко удобно е да изпращаш думи върху хартия, вместо лично да предприемаш дълго и уморително пътешествие само за да поговориш с някого. От този момент нататък кореспонденцията се превърнала в истинска национална страст и пощенските служби почнали да никнат като гъби във всички градчета и села. Те продължили да съществуват и след изчезването на Северното кралство, когато някогашните крайпътни места за отдих отдавна били забравени. Но по традиция пред всяка поща се издигал висок стълб, боядисан в червено и златно*.

* Според някои източници оттам идва и пристрастието на хобитите към използване на червено и златно мастило.

Отначало службата на пощальон не била особено уважавана и за нея обикновено избирали някой хобит, склонен да се щура безцелно по пътища, гори и ливади. Тъй като не съществували пощенски такси, приличието изисквало от получателите да се отблагодарят за услугата по някакъв начин, но пестеливите хобити най-често вършели това, като подарявали на пощальона някой ненужен предмет (подобни предмети те наричали матоми, особено ако не знаели за какво служат). Не след дълго смяловете на пощальоните се задръстили от матоми и някои започнали на свой ред да ги раздават на близки и познати, а други – да ги събират на едно място. Така бил създаден първият и единствен хобитов музей – Домът на матомите в Голям Дълбалник.

Пощенската дейност обаче се променила благодарение на едно мъдро решение, взето от Тана Хонорин Тук през 271 г. от Л. Г. Виждайки окаяното положение на пощальоните и разбирайки, че не след дълго това ще доведе до съсипване на цялата пощенска мрежа, той издал декрет, според който никой нямал право да отклони от трапезата си пощальон, дошъл да му донесе пратка. Решението на Хонорин Тук било посрещнато със смесени реакции – ту недоволство, ту сдържано одобрение от страна на получателите, и бурен ентусиазъм от страна на пощенските служители. Настанал небивал разцвет на пощите. Пощальоните ревностно изпълнявали своите задължения, никога не пропускали да доставят пратка, а понякога дори забравяли да я връчат при първото посещение, та се връщали да го сторят на следващия ден. От онова време датира и песничката, превърнала се в нещо като неофициален марш на пощенските служители:

В дъжд и суша, в пек и мраз

пощальонът е при вас,

затова не се бавете,

а трапеза пригответе

и на бялата покривка

предложете му с усмивка:

питка с ким, парче сланина,

мед – направо от пчелина,

наденички – по-дебели,

ябълки – добре узрели,

малко пресни зеленчуци,

сирене – на едри буци,

тъмно пиво – пълна кана,

жълта дъхава сметана,

баница – поне за трима,

и каквото още има.

Не ще и дума, песничката е шеговита и отразява по-скоро мечтите на пощальоните, отколкото реалното положение на нещата. Но професията им бързо станала търсена и уважавана, и си останала такава до времето на младия помощник пощальон Галдо Бързолък, когато започва нашият разказ.

За Истарите

Истари е другото название на вълшебниците, изпратени в Средната земя от всемогъщите Валари, за да се борят срещу злото, останало от Черния враг Моргот, както и срещу възраждането на Мрачния владетел Саурон. В едно от своите съчинения “Джаррет” ни разказва накратко за тях. Червената книга споменава имената на трима вълшебници: Гандалф Сивия, известен още с името Митрандир; Саруман Белия, наричан също тъй Курумо; и Радагаст Кафявия, с елфическо име Айвендил. От текста на Червената книга един читател би останал с впечатление, че не съществуват други, освен тях. Ала в момента на своя сблъсък със Саруман избухливият Гандалф неволно дава воля на езика си и споменава за Ордена на вълшебниците. Предводител на този орден дотогава е Саруман. Простата логика обаче подсказва, че подобен орден едва ли може да се състои от предводител и двама членове. И наистина, на друго място “Джаррет” разкрива, че вълшебниците са всъщност петима. Там той споменава имената на двамата тайнствени “Сини вълшебници” – Алатар и Паландо.

Според твърденията на “Джаррет” съдбата на тези двама вълшебници е неизвестна – те заминали на изток и никой не узнал какво е станало с тях. Можело само да се предполага, че те тайно са подкопавали властта на Саурон над тамошните народи. По всяка вероятност, казва ни “Джаррет”, те са се провалили, както са се провалили Радагаст и Саруман, макар и по друг начин. Подобна версия обаче поражда определени съмнения. В нея за пръв път се сблъскваме с откровено признание на мъдреца, че не знае нещо. Освен това изглежда повече от невероятно Валарите да са избрали своите пратеници толкова неудачно, че от петима само един да не се провали. Може и тъй да е, но в словата на “Джаррет” сякаш се крие лукава закачка. Далеч по-правдоподобно е той да крие нещо от такава изключителна важност, че да го знаят само малцина избраници.

За Истарите ни е известно още, че те се явявали в облика на стари, но енергични и крепки люде, скитащи из цялата Средна земя. Могъществото им било ограничено и за това има причина. В своя прочут трактат “Силмарилион” “Джаррет” ни разказва за Първата война на Валарите срещу Моргот и за страшните бедствия, породени от нея. Въпреки победата си, Валарите осъзнали, че всемогъществото им има граници: приложено с пълна мощ, то би превърнало обитателите на Еа в играчки без воля, а замисъла на Еру Илуватар – в нелепа и безцелна комедия. Защото тъй бил повелил Единственият: Първородните и По-младите сами да решават своите съдбини.

Затова когато Саурон възжелал да заеме мястото на низвергнатия Моргот, Валарите не повторили предишната грешка, а пратили петимата Истари да разбудят борческия дух на елфи и люде, та свободните народи на Средната земя сами да се възправят срещу злото. Трябвало обаче да ги опазят от изкушението да използват могъществото си в труден час. И това било постигнато, като Истарите загубили по-голямата част от своята мощ, както и много от спомените си за живота в Блаженото царство. Само понякога, в най-страшни премеждия, загубената сила и памет се връщала при тях (нека си спомним битката на Гандалф с Балрога) и те ставали такива, каквито били в действителност – безсмъртни и лъчезарни създания на Единствения. Именно в такива моменти от устните им се отронвали странни и загадъчни слова – като например споменаването за Тайния пламък на Анор.

Но най-често Истарите почти не се различавали от обикновените хора. Бихме могли да кажем, че всеки вълшебник носел тежък товар, за да не може да използва истинските си сили. И товарът бил толкова по-голям, колкото по-могъщ бил един или друг от тях.

Може би именно този товар обяснява някои странни факти – например това, че след намирането на Пръстена те векове наред не усетили нито неговото завръщане, нито появата на Саурон в Дол Гулдур. Макар че без съмнение нещо ги е теглило към него. Не случайно Радагаст обитавал в покрайнините на Мраколес, Саруман решил да се засели в Исенгард, а Гандалф нерядко се скитал към Лориен и Рохан – все места, не чак толкова далечни от Перуникови поля.

А може би има и друго обяснение – изумително обяснение, което откриваме в Ръкописа от Бялата кула…

За Ръкописа от Бялата кула

Въпреки названието си, Ръкописът от Бялата кула представлява не един, а множество документи, сред които срещаме спомените на Еланор Прекрасната, дъщеря на майстор Самознай. Известно е, че тя за последен път е видяла Самознай в края на септември 1482 г. от Л. Г., преди той да изчезне завинаги. Нейният разказ обяснява много неща за произхода на Ръкописа от Бялата кула, затова го привеждаме тук почти дословно, с леки редакторски съкращения.

Макар че още през 1451 г. напуснах Хобитово и се преселих при съпруга си Фастред в Зелени кът на Далечните ридове, аз редовно гостувах на родителите си в Торбодън. По-горе вече описах техния дълъг и щастлив живот. Сега обаче ще се спра на последните събития от участта на клетия ми баща, които – по една или друга причина – останаха неизвестни за широката публика. Дълго мълчах, ала днес, когато вече сама наближавам края на своя живот, разбирам, че не е редно да пазя една тъй важна тайна.

Както е известно, баща ми бе избиран за Кмет на Графството цели седем пъти – рекорд, ненадминат от никого преди или след него. Макар че тази служба често го изморяваше с множеството си задължения, той я изпълняваше старателно и усърдно, със същата търпелива упоритост, с която работеше в градината на Торбодън (където до края на своя живот не допусна друг градинар). Но когато през 1476 година приключи седмият му мандат, той категорично отказа да се кандидатира отново. Достатъчното си е достатъчно, скъпа, каза ми той. Вече съм на деветдесет и шест, тия обществени задължения взеха да ми идват множко. Пък и време е да дам възможност на по-младите да покажат на какво са способни.

Въпреки увещанията, баща ми удържа на думата си. Той напусна кметския пост и през следващите шест години се отдаде изцяло на две неща – градината в Торбодън и майка ми. Казвала съм го много пъти и ще повторя още веднъж: никога не съм виждала тъй нежна обич и преданост между две сродни души като онова простичко, ала неизмеримо силно чувство между тях двамата. Именно затова когато майка ми напусна белия свят след кратко боледуване през 1482 година, баща ми бе съсипан. През следващите една-две седмици го виждахме да броди като сянка из Торбодън, загубил всякаква воля за живот. Отначало се опитвахме да го утешим, сетне разбрахме, че това е безсмислено. Той просто гаснеше, достигнал края на своя щастлив и дълъг живот.

Тъй се случи, че семейни задължения ме принудиха временно да се върна в Зелени кът. Оставих баща си на грижите на Робин и Том, които, като най-млади от всички ни, бяха приели доброволно и с радост грижата за нашите родители. Ала още преди да минат две седмици, получих от Робин писмо да се върна веднага. Обзета от най-лоши предчувствия, аз незабавно потеглих към Хобитово, без дори да подозирам какво ще заваря там.

За мое учудване баща ми изглеждаше по-бодър и енергичен, отколкото го бях оставила. Но в поведението му се бяха появили странности и именно те бяха причината да ме повикат обратно. Нещо му става, сподели с мен шепнешком Том. От няколко дни обикаля из къщата, чука с пръсти по стените и все си мърмори: “Онзи млад хаймана Санчо май ще излезе прав”.

Скоро чух тия думи със собствените си уши и отначало помислих, че разсъдъкът на клетия ни баща се е помътил. Но като най-голяма от всичките му деца, аз бях израснала с разказа за великите събития от неговата младост и бързо разбрах какво има предвид: той говореше за забавния епизод от рождения ден на стария господин Билбо, когато Санчо Гордокрак започнал да копае в големия килер, търсейки скрити съкровища. След като споделих тази своя догадка с Робин и Том, тримата единодушно решихме да не се месим – според нас ставаше дума за безобидна старческа мания, която ако не друго, то поне създаваше занимание на баща ни и го разсейваше от скръбта.

Не му попречихме и в онзи ден, когато той затвори всички врати и коридори към големия килер, и отвътре долетя дрънчене на инструменти. Какво толкова, казахме си, най-много да повреди стените – твърде дребна цена за спокойствието му.

Но какво бе нашето изумление, когато след три дни – през които прекъсваше работата само за да отскочи до трапезата – баща ни излезе от килера, носейки тежка старинна кожена чанта, изцапана с мазилка и пръст. Без да отговаря на въпросите ни, той отиде в кабинета на господин Фродо (както винаги го е наричал, макар че кабинетът отдавна му принадлежеше заедно с целия Торбодън) и се заключи там. Побързахме да надникнем в килера. В стената му зееше широка дупка с гладки стени – очевидно скривалище, където неизвестно откога бе лежала странната чанта.

През следващата седмица баща ни престана да идва и в столовата. Спеше и се хранеше зад заключени врати в кабинета и единствено аз, когато отивах да му нося храна, можех да видя с какво се занимава. Върху бюрото лежеше дебел ръкопис от пожълтял пергамент и баща ни четеше усърдно избелелия текст, изписан със ситен, красив почерк. Разбира се, ние с Робин и Том бяхме заинтригувани до краен предел и правехме най-фантастични догадки относно характера на ръкописа. Ала не можехме и да подозираме как ще завърши всичко.

Кризата настана точно на седмия ден. Иззад вратата на кабинета долетя сърцераздирателен вик и ние се втурнахме натам. След като дългото ни тропане не даде резултат, видяхме се принудени да изкъртим вратата и заварихме клетия си баща зад бюрото. Той представляваше ужасна гледка – пребледнял, разчорлен, с широко разтворени очи. Фаталният ръкопис лежеше пред него, изчетен – доколкото можех да преценя – някъде до половината. Баща ни стискаше главата си с две ръце и шепнеше с глас, в който долавяхме непоносима болка: “Горкият, горкият! Да изтърпи толкова, а аз… Как можах да бъда тъй жесток! Но откъде можех да зная? Откъде?”.

Понечихме да го отнесем в леглото, но той не се съгласи, докато не обещахме да положим до него и чантата с ръкописите (защото се оказа, че освен големия ръкопис, в нея има и още няколко по-малки). За наше облекчение малко по-късно той се успокои и заспа, прегърнал скъпоценната чанта.

През следващите дни здравето му постепенно се подобри. Той явно се опомняше от потресението, макар че продължаваше да говори несвързано за някакъв страдащ клетник, към когото бил проявил грубост и дори жестокост. Не знам за Робин и Том, но лично аз не можех да повярвам в това, тъй като познавах баща си като изключително любезен, добросърдечен и състрадателен хобит.

Болестта на баща ни трая около десет дни, през които той успя да изчете ръкописа докрай. Една сутрин, когато се събудих, излязох на двора и го видях да оседлава любимото си пони Бил – кръстено на името на онзи предишен Бил, за когото са чували всички познавачи на Войната за Пръстена. Беше съвсем рано, Робин и Том още спяха, и аз се поколебах дали да не ги събудя. Реших обаче първо да поговоря с баща си. Когато го попитах накъде смята да тръгне, той въздъхна и отговори: “Мила ми Еланор, никога не знаем кога светът ни ще се преобърне с главата надолу. Знам, мнозина ме смятат за скромен, ала тайно в сърцето си винаги съм се гордял прекомерно, дето в онези страшни години помогнах на господин Фродо. И ето че днес си плащам за тая гордост. Защото се оказа, че е имало един по-голям герой от всички нас, а аз съм постъпвал с него така, както не бих постъпил и с най-злия си враг. Не се плаши, скъпа, но откакто узнах това, за мен няма място на този свят. Отивам към Сивите заливи и дано Кирдан още е там, та да ме отведе с кораб към онази страна, где няма скръб. Макар и съвсем скромен, аз все пак също бях за малко Носител на Пръстена. Знам какво ти се иска, момичето ми – да викнеш момчетата и да ме задържите насила. Недей. Татко ти не си е изгубил ума. Просто пътят никога няма край, както обичаше да казва господин Билбо. Само дето не съм и подозирал, че това се отнася и до началото. Ако ме обичаш, мила, тръгни с мен. Заедно да вървим към Зелени кът, а оттам… каквото ни е отредила съдбата”.

Оставих на Робин и Том бележка, че заминаваме за Зелени кът, после поехме на запад. Не ще и дума, че децата и съпругът ми Фастред посрещнаха татко с радост. Той остана да ни гостува две седмици, през които сякаш отново беше предишният Самознай Майтапер – весел, сърдечен и разсъдлив. По това време ми подари Червената книга, с която не се разделяше никога, и заръча да я съхранявам за потомството. Сетне, в края на втората седмица, – беше 22 септември – той отново оседла понито и ме помоли да не го изпращам. Ала след като знаех какво си е наумил, аз не издържах и тайно тръгнах след него. Видях го да спира в подножието на Стражевите хълмове и да тръгва нагоре пеш, носейки на рамо проклетата чанта. Аз останах да чакам, прикрита в храстите недалече от понито. След два часа татко се върна без чантата – очевидно я беше скрил някъде горе, може би в старинната кула, за която разказват, че от нейния връх се виждало морето. Той яхна понито и бързо потегли по пътя за Заливите. Уви, аз бях допуснала грешката да го последвам пеш и тъй като вече не бях в първа младост (през онази година навърших шейсет и една), скоро изостанах. На един завой го зърнах за последен път, сетне той изчезна между дърветата.

По-късно мнозина ме упрекваха, че не съм го задържала. Аз обаче вярвам, че мечтата на баща ми се е сбъднала и днес той е нейде далече отвъд Морето, при онези, които най-много обичаше – господин Фродо, старият господин Билбо, Гандалф Белия и прекрасната Галадриел.

Мемоарите на Еланор били публикувани след нейната смърт под заглавието “Моят баща Самознай” и мнозина хобити смятали цитирания епизод за старческа измислица. Нейният внук Хам Милочедов обаче не споделял това мнение и през 1513 г. от Л. Г. заедно с трима приятели решил да тръгне по дирите на тайнствената чанта. Естествено, издирването им започнало от споменатата кула на Стражевите хълмове. След като изследвали внимателно вътрешните стени на приземния етаж, те зърнали върху един от камъните руната “Г”, надраскана с нещо остро. Знаейки, че това е знакът на Самознай*, четиримата се захванали да изкъртят камъка, който се оказал не зазидан, а само заклещен на място с дребни камъчета и засъхнала глина. Не след дълго усилията им се увенчали с успех. Старинната чанта наистина лежала в набързо издълбана вдлъбнатина зад камъка.

* Както се посочва в Червената книга, фамилията Майтапер всъщност е превод от хобитовото Галбаси. Някои от съвременниците на Самознай споменават за неговата простодушна гордост, че има същия подпис като Гандалф Белия.

Въодушевени, търсачите на съкровища се върнали в Зелени кът и тайно започнали да четат загадъчния ръкопис. Ала когато стигнали до края му, те единодушно решили, че той трябва да бъде съхранен ако не в тайна, то поне скрит от повечето читатели и да е достъпен само за най-мъдрите познавачи на Червената книга. И без съмнение тези четирима младежи имали право. Защото тайните на Ръкописа от Бялата кула хвърляли изумителна и тревожна светлина върху най-великите събития на Третата епоха, както скоро ще разбере търпеливият читател.

Хм…

Куп приветствия за появата на блога… и нито един коментар за втория пост. Май обърках крачката още от самото начало.

Я да пробвам по друг начин – с малко майтап. Ето ви мъничък откъс из ненаписаната книга “Хаджи Филю. Приключенията на един невероятен българин”.

Веднъж Димитър Благоев (Дядото) разговарял на връх Бузлуджа с Хаджи Филю и му обяснявал големите достойнства на социализма. Като възпитан човек, Хаджи Филю дълго мълчал и слушал, ала накрая не издържал и малко грубичко рекъл:

– Я надуй, Дядо, кавала.

Минаващият Ботев чул тия думи и толкова ги харесал, че написал по тях цяла поема.